Имаме удоволствието да представим романа “Колекционерът на изгубени неща” на Джеръми Пейдж в превод на нашия колега Ангел Игов. За работата си преводачът беше отличен с Голямата награда “Кръстан Дянков” за 2016 г. Романът е издание на Smart Books.

“Колекционерът на изгубени неща“ е третият роман на Джеръми Пейдж, издаден през 2013. С изящен стил, но и с усет към авантюрния сюжет, авторът разказва историята на един колекционер, предприел пътуване в полярните морета през 1845, за да търси следи от птица, обявена за изчезнала – голямата гагарка. Това е роман за обсесиите, заблудите и за природата във време, в което екологичната чувствителност тепърва се появява.

Предлагаме откъс, подбран от преводача.

След тази изповед, замаян и възторжен, бродих известно време по палубата. Краката ми като че ли едва докосваха дъските. Ала често се връщам в мислите си към този миг и ми се иска да бях обърнал повече внимание на реакцията на Клара. Пропуснах ли нещо? Тя разкри ли в онази мрачна стая нещо, което би обяснило всичко, случило се впоследствие? Не знам. Понякога, щом си припомня как се прегърнахме в сенките, ми се струва, че тя умишлено се криеше от мен.

Поради гъстата мъгла и намиращите се в близост айсберги, корабът бе спрял. Цареше тишина, нарушавана само от самотния лай на тюлен някъде недалеч. Но макар че под палубата бях прекарал съвсем кратко време, сега виждах как слънцето се опитва да проправи пътека през мъглите, сякаш искаше да огрее тъкмо мен и моето щастие. Мътната му, студена светлина се процеждаше по палубата като от някой висок прозорец в катедрала. Въздухът заискри от миниатюрни кристалчета – явление, което за пръв път бях забелязал върху ледената кора. С едно махване на ръката тази блестяща завеса се разделяше и завихряше, сякаш въздухът бе изпълнен с безброй слънчеви иглички.

Станах свидетел на необичайна и смайваща гледка: в мъглата изплува пламтящ диск от слънчева светлина. Отдалечен на трийсет-четирийсет фута от кораба, той ставаше все по-ярък и го заобикаляха дъгоцветни пръстени, които се размиваха един в друг. Докато го гледах, започнах да различавам в средата на кръга горяща фигура – сякаш треперливият, призрачен силует на човек. Човек – там, където не би могъл да бъде, увиснал над водата. С пресъхнала уста, гледах втренчено как този искрящ фантом се носи из въздуха и пулсира. Около неговите контури като че ли се въртеше бляскаво колело от полярно сияние, което го задържаше в центъра и го издигаше в призрачен полет.

Чак когато отстъпих назад, разбрах, че този мъж съм самият аз. Моят силует, уловен от слънцето и проектиран в завихрената светлина, излъчвана от кристалите във въздуха. Вдигнах ръка за поздрав и силуетът ми отвърна със същия жест, но не приличаше на никаква друга сянка, която съм виждал. То бе като среща с отделна, оживяла част от мен самия.

До вечерта мъглата се вдигна. Из залива плаваха няколко стотин айсберги, удвоени от съвършеното огледало на спокойните води. С променящата се светлина ледът на свой ред заблестя – първо в бледо стоманеносиньо, а после в бяло като слонова кост, което се задържа дълго и така целият залив придоби вълшебен, прозрачен изглед. Вслушах се в тюлена, който отново лаеше, но не го виждах. Отстоянията станаха измамни. Някои айсберги като че ли се рееха над хоризонта и се припокриваха с други, като парченца цветно стъкло във вълшебен фенер. В небето се редуваха сиви и сини ивици. Никога не бях виждал такава красота, такова тържество на елементите, такова спокойствие. Очарован, гледах как айсбергите сякаш се сливат с облаците и плътността им се оказва временна  и несигурна. Други обаче се втвърдяваха и се превръщаха в бели скални зъбери, разкривайки нови страни и ъгли: обветрени сърцевини, фрагментите, в които някога щяха да се превърнат, каменните ядки, които сигурно лежаха в центъра на всеки от тях.

Накрая вече не се виждаха почти никакви айсберги. Палубата на кораба посивя, първо изсветля, после стана тъмна и безформена. Морето заприлича на стъкло. Инстинктивно разбрах, че ще се случи нещо вълшебно. Останах на палубата, макар че нощта беше мразовита и усещах как по пръстите на ръцете и краката ми плъзва болката от студа. Дълго време нямаше нищо – и после изведнъж то бе навсякъде: странно, лъчисто зелено сияние, което се простираше по небето в къдрава сплитка от панделки. Обикалящ в кръг фантом, разперил криле, който трепкаше от енергия. Сиянието се надвеси над кораба и се плъзна към хоризонта. Блестеше в мътно зелено върху влажното дърво на мачтата и белезникавите купчини на свитите платна; дори върху тъмния дървен мундщук на лулата ми. Морето се бе изравнило, сякаш светлините бяха наложили под себе си пълен покой. Даже тюленът бе млъкнал. Чувствах как сиянието се простира над всички ни с естествена благодат. Как всички сме докоснати от този танц на тайнствената енергия, която протичаше през небето и през нас самите.

Просълзих се при мисълта за всичко, което бях видял: избиването на тюлените; майката-кит с малкото си; чайката с отстреляното крило; разфасованите китове в датското поселище; перките и останалите части от тела, които се носеха в мътната вода покрай лодките ни; моржовата колония, от която се надигаше парата на дъха и страха; и продължителното, ужасяващо убийство на избраното животно там. Всички тези сцени бяха така ярко оцветени в кърваво, че нараняваха очите. Болезнено червеният цвят на тисовия плод. Цялото това изтребление и насилие. Провалът на човечеството да бъде нещо различно от звяр, подластен на алчността и лакомията. И след всичко това да зърна величественото северно сияние над главите ни – деликатно доказателство, че Арктика е отвъд всички нас. То се стелеше около нас като благослов. И да, така се почувствах. Благословен.

До мен дойде Клара. Видях как зелените светлини танцуват по страните ѝ. Очите ѝ бяха големи и тъмни като катран. Разбрах, че е изпаднала в настроение, което не мога да проумея. Нещо се беше случило.

–                    Мила моя Клара – прошепнах. – Какво има?

Тя поклати глава, онемяла. Хвана ме за ръката и ме поведе по палубата, под окачените по въжетата фенери, чиито белезникави фитили странно се съревноваваха с призрачното зелено сияние наоколо; после през люковете, които отново изглеждаха като разтворени челюсти. Поведе ме по стълбата към долната палуба, където минахме под мазната светлина на газения фенер, дишайки прахоляка от натрупаните товари и миризмите на всички събрани от нас кожи, чийто мускусен лъх се разнасяше във въздуха и кротко напомняше за смъртта; оставихме зад гърба си куките и веригите, където някога – преди много години – са били приковани един до друг африканските роби, на път към Западните Индии, додето скръб и болести измъчват телата им. Всичко това сега непосредствено се натрупа в мен, сякаш миналото и настоящето наистина бяха съвпаднали; и когато стигнахме до стаята с котвата, в момента, в който Клара отключваше катинарчето на вратата, бях сигурен, че гагарката най-сетне е умряла.

Тя ме въведе в стаята, където въздухът сякаш бе натежал от сенки и в ъгъла седеше птицата. Новата поза, която бе заела, ме изпълни със смут. И после – с благоговение. Под гръдта ѝ безпогрешно се различаваха уникалната шарка и крехката симетрия. Птицата бе снесла яйце.