Category Archives: Новини

Представяме: „Антология на класическия латиноамерикански разказ“, превод и подбор на Николай Тодоров

Има­ме удо­вол­с­т­ви­е­то да пред­ста­вим сбор­ни­ка „Анто­ло­гия на кла­си­чес­кия лати­но­а­ме­ри­кан­с­ки раз­каз“ , пре­вод и под­бор на нашия коле­га Нико­лай Тодо­ров. Кни­га­та е ско­рош­но изда­ние на „Изток-Запад“.

За пръв път на бъл­гар­с­ки език се пред­ла­га лите­ра­тур­на анто­ло­гия с пред­ста­ви­тел­ни твор­би от ран­ни лати­но­а­ме­ри­кан­с­ки майс­то­ри на раз­ка­за. Избра­ни­ят като „кла­си­чес­ки“ вре­ме­ви отря­зък обхва­ща пери­о­да от 1870 до 1939 г. Вклю­че­ни са зре­ли про­из­ве­де­ния от раз­лич­ни лите­ра­тур­ни епо­хи зара­ди осо­бе­нос­ти­те в раз­ви­ти­е­то на ново­ро­де­ни­те наци­о­нал­ни лите­ра­ту­ри в Новия свят.

Тук ще откри­е­те раз­ка­зи на пре­дим­но непоз­на­ти за бъл­гар­с­кия чита­тел авто­ри, сред кои­то се откро­я­ват Е. А. Диас, Р. Барет, П. Пала­сио, Ф. Мочо, Г. При­ето, М. Химе­нес, Ф. Гана и др. Те зву­чат ори­ги­нал­но, стран­но, екзо­тич­но, ала тех­ни­ят коло­рит не ги отда­ле­ча­ва от исто­ри­чес­ка­та дейс­т­ви­тел­ност. Все­ки лите­ра­ту­рен герой се дви­жи през един раз­но­лик и неп­рес­тан­но про­ме­нящ се свят, има свой соб­с­твен харак­тер и зна­че­ние – може да бъде чуде­сен пор­т­рет или впе­чат­ля­ващ щрих към някое исто­ри­чес­ко съби­тие, но доби­ва завър­ше­ност един­с­т­ве­но в съче­та­ние с дру­ги­те персонажи.

Запе­ча­та­ни с раз­мах и енер­гич­ност, дейс­т­ва­щи­те лица и тех­ни­те исто­рии все още не са изгу­би­ли сво­я­та връз­ка със све­та на геро­ич­ни­те иде­а­ли. Тези къс­че­та живот се съби­рат в пано­ра­ма, изтъ­ка­на от дива­та пре­лест на тези земи, къде­то неиз­мен­но блес­тят заск­ре­же­ни­те чела на вър­хо­ве­те на Анди­те, дола­вя се полъ­хът на пам­па­та или тре­вож­ни­ят сред­но­щен глас на джун­г­ла­та. Във все­ки раз­каз се със­ре­до­то­ча­ват като в гор­чив плод пър­вич­ни­те суб­с­тан­ции и диви­ят вкус на ново­от­кри­ти­те, ново­зав­ла­де­ни­те и ново­ос­во­бо­де­ни­те земи.

След­ва един от раз­ка­зи­те, вклю­че­ни в сбор­ни­ка, „Моя­та пър­ва биб­ли­о­те­ка“ от Хоа­кин Вик­тор Гон­са­лес. Раз­ка­зът ни е любез­но пре­дос­та­вен от издателството. 

Continue reading

Прозренията на Александър Шурбанов. Думи за юбилейната книга на поета от Огнян Стамболиев

В един наш раз­го­вор на въп­ро­са ми как­во мис­ли за поези­я­та, Алек­сан­дър Шур­ба­нов отго­во­ри: „При­емам всич­ко в поези­я­та, кое­то носи печа­та на автен­тич­но въл­не­ние и тър­се­не на труд­но изра­зим сми­съл…” Препро­че­тох отно­во послед­ни­те му засе­га поетич­ни кни­ги „Ден­д­ра­ри­ум” (пре­ве­де­на на ита­ли­ан­с­ки и анг­лийс­ки) и сти­хо­ве­те от юби­лей­ния сбор­ник с поезия, есе­та и фраг­мен­ти” „Закус­ка с нар” (чудес­но изда­ние на „Жанет 45”, 2021). Убе­дих се, че е оста­нал верен на сво­я­та ори­ги­нал­на поети­ка. След 11 поетич­ни кни­ги и дебют успе­шен, оце­нен от истин­с­ка­та кри­ти­ка, но без шум, в кон­тек­с­та на поези­я­та през вто­ра­та поло­ви­на на 50-те годи­ни. Да, той беше дале­че от т.н. „април­с­ки поети”, кои­то, как­то видях­ме, не оста­ви­ха осо­бе­на сле­да в наша­та съв­ре­мен­на лите­ра­ту­ра. От тези годи­ни той се посве­ти на анг­ли­цис­ти­ка­та и изкус­т­во­то на пре­во­да. Пре­по­да­ва­ше в София и в чуж­ди уни­вер­си­те­ти, под­гот­ви някол­ко поко­ле­ния свои уче­ни­ци и после­до­ва­те­ли. Пре­ве­де някол­ко десет­ки кни­ги от авто­ри от Анг­лия и Щати­те. Пре­во­ди­те му се пре­вър­на­ха в ета­ло­ни. Да, в тези две свои хипос­та­зи постиг­на истин­с­ки вър­хо­ве. Послед­ни­ят засе­га е вели­ко­леп­ни­ят пре­вод на Шек­с­пи­ро­вия „Хам­лет” (мно­го по-истин­с­ки от този на Вале­ри Пет­ров), как­то и на оста­на­ли­те голе­ми тра­ге­дии на „Лебе­да от Страт­форд”: „Ричард Тре­ти”, „ Оте­ло”, „Крал Лир” и „Ромео и Жули­е­та”. Но, за щас­тие, про­дъл­жи да тво­ри и поезия. Как­то казах, без шум, просто истин­с­ка поезия. Инте­рес­но, че не в кла­си­чес­ки стих, кой­то вла­дее до съвър­шен­с­т­во – дока­за­тел­с­т­во са пре­во­ди­те на люби­мия му Джеф­ри Чосър. Но пър­ва­та си поетич­на кни­га изда­де едва през 1977 g., тоест, 20 годи­ни след дебю­та си в лите­ра­тур­ния печат. Факт, гово­рещ сам за себе си.

Ако тряб­ва да се опре­де­ли с някол­ко думи тази поезия, бих казал чети­ри думи: мъд­ра, фило­соф­с­ка, екзис­тен­ци­ал­на, мелан­хо­лич­на. В нея няма въз­тор­зи, нито акту­ал­ност, няма и пост­мо­дер­ни­зъм (шес­т­ващ сега у нас!), зву­чи напъл­но съв­ре­мен­но. И при все, че Шур­ба­нов е раз­поз­на­ва­ем пре­ди всич­ко като учен и пре­во­дач, в нея няма нито ака­де­мич­ност, нито фило­ло­гич­ност, нито вли­я­ния от пре­веж­да­ни­те от него съв­ре­мен­ни анг­лийс­ки и аме­ри­кан­с­ки авто­ри. Да, Шур­ба­нов, без­спор­но e човек на кни­га­та, еру­дит. Но поези­я­та му е опре­де­ле­но ори­ги­нал­на – про­дукт на един богат и сло­жен вът­ре­шен мир. Лич­но на него­вия екзис­тен­ци­а­лен житейс­ки опит. И всич­ко в нея е про­мис­ле­но лич­но от него. Тази кни­га доказ­ва по без­спо­рен начин, че Алек­сан­дър Шур­ба­нов, макар и не лан­си­ран от кри­ти­ка­та, и попу­ля­рен пове­че като учен и пре­во­дач, е един от зна­чи­ми­те съв­ре­мен­ни бъл­гар­с­ки поети. Тук ще при­пом­ня един от люби­ми­те ми фраг­мен­ти на зна­ме­ни­тия Ата­нас Дал­чев: „Сти­хът до голя­ма сте­пен ме е при­учил на гъс­то писа­не, в кое­то няма нито една слу­чай­на или излиш­на дума!“ Това опре­де­ле­но „гъс­то писа­не” откри­ва­ме и в поези­я­та на Алек­сан­дър Шур­ба­нов. В нея няма нито излиш­ни­те думи и епи­те­ти, нито параф­ра­зи­те, кои­то обик­но­ве­но съпът­с­тват сти­хот­вор­на­та реч:

Есен­та е спокойствие.

Тре­ва­та по моравата

рас­те все по- бавно

и не иска косене.

Лоза­та се гри­жи за себе си.

Не копа­еш и не пръскаш.

Само седиш отстрани

и гле­даш

как се нали­ват зър­на­та на гроздето.

Слън­це­то све­ти отгоре

все по- меко,

по-нев­зис­ка­тел­но.

С все­ки ден

всич­ко все повече

може без теб.

Тук има просто една спо­кой­на, съзер­ца­тел­на лири­ка, без рето­ри­ка, без излиш­на импул­сив­ност. Изпле­те­на от една бога­та и дели­кат­на душев­ност. Опре­де­ле­но мета­фо­рич­на, при това прит­чо­ва. И въп­ре­ки че и той подоб­но на Сте­фан Малар­ме би могъл да каже: „Про­чел съм всич­ки кни­ги, плът­та ми вече умо­ри се!”, в тези сти­хо­ве, как­то и есе­та. и фраг­мен­ти (мно­го сил­ни, тако­ва удо­вол­с­т­вие съм изпит­вал досе­га само от подоб­ни­те на Дал­чев и Свет­ло­зар Игов!) има доста точ­ни наблю­де­ния и крат­ки, про­ник­но­ве­ни ана­ли­зи, свър­за­ни с наше­то общес­т­во днес, с наша­та душев­ност, с изстра­да­ла ни Бъл­га­рия и съв­ре­мен­ния свят.

Ето пет от тях:

Истин­с­ка­та лите­ра­ту­ра е увле­ка­те­лен раз­каз, кой­то носи сми­съл, а не сми­съл, обле­чен в разказ.

Има Гос­под!”, въз­дъх­ва бъл­га­ри­нът, кога­то му се случ­ва нещо хуба­во. Не знам друг народ да има така­ва при­каз­ка. Тя показ­ва, че бъл­га­ри­нът се съм­ня­ва в същес­т­ву­ва­не­то на Бога и по-точ­но – че се сеща за него само в часо­ве на изпи­та­ние. За бъл­га­ри­на Бог тряб­ва неп­ре­къс­на­то да се самодоказва.

Въз­хи­ща­вам се на пиа­но­то и зато­ва, че пре­въз­хож­дай­ки всич­ки дру­ги инс­т­ру­мен­ти, не нами­ра за уни­зи­тел­но при коя да е тях­на самос­то­я­тел­на изява да се отдръп­не назад и да им приглася.

Раз­ли­ка­та меж­ду деве­то­сеп­тем­в­рийс­ка­та и десе­то­но­ем­в­рийс­ка­та рево­лю­ция е тази, че при пър­ва­та деца­та и вну­ци­те на бив­ши­те управ­ни­ци бяха хвър­ле­ни на буни­ще­то на исто­ри­я­та, а при вто­ра­та бяха поста­ве­ни на кор­ми­ло­то на страната.

Чес­т­ни­ят човек, кога­то вле­зе в поли­ти­ка­та, бър­зо изгуб­ва усмив­ка­та си и види­мо се със­та­ря­ва. Хит­ре­цът, напро­тив, с все­ки ден ста­ва все по- жиз­нен и по-дебел. Еди­ни­ят е като пад­на­ли­те анге­ли, а дру­ги­ят – като пияниците.

Каз­вал съм и друг път и ще го повто­ря: Алек­сан­дър Шур­ба­нов при­над­ле­жи към оне­зи, не твър­де чес­то сре­ща­ни хора днес у нас, кои­то, извър­ши­ли едно или дру­го голя­мо кул­тур­но дело, не смя­тат, че имат в това отно­ше­ние някак­ви пре­иму­щес­т­ва. Той е мно­го скро­мен… Една свет­ла лич­ност от как­ви­то се нуж­да­ем в това тъм­но вре­ме. И тъй като това изда­ние е юби­лей­но, нека да му поже­ла­ем здра­ве, вдъх­но­ве­ние и още нови вър­хо­ве и прозрения.

Алек­сан­дър Шур­ба­нов, „Закус­ка с нар”, изд. „Жанет 45”, 2021

Проф. Александър Шурбанов на 80 години!

В своя твор­чес­ки път Алек­сан­дър Шур­ба­нов обо­га­ти бъл­гар­с­ка­та кул­ту­ра с образ­цо­ви­те си пре­во­ди на чети­ри­те вели­ки тра­ге­дии на Шек­с­пир („Хам­лет“, „Мак­бет“, „Оте­ло“ и „Крал Лир“), „Кен­тър­бъ­рийс­ки раз­ка­зи“ на  Джеф­ри Чосър, „Изгу­бе­ни­ят рай“ на  Джон Мил­тън, анто­ло­ги­я­та „Анг­лийс­ка поезия“ и мно­го дру­ги. Редак­тор, рецен­зент, кон­сул­тант, със­та­ви­тел, автор на пред­го­во­ри към реди­ца кни­ги и анто­ло­гии от анг­ло­е­зич­на­та лите­ра­ту­ра, изда­де­ни у нас. Той изве­де как­то спе­ци­ал­ност­та Анг­лийс­ка фило­ло­гия, така и бъл­гар­с­ко­то Шек­с­пи­роз­на­ние и пре­вод на изклю­чи­тел­но висо­ко ниво, призна­то от све­тов­ни уни­вер­си­те­ти и спе­ци­а­лис­ти. Него­во зна­чи­мо, при­нос­но дело са и голям брой лите­ра­ту­ро­вед­с­ки изслед­ва­ния, посве­те­ни на Шек­с­пир и поети­ка­та на Анг­лийс­кия рене­санс, пуб­ли­ку­ва­ни у нас и в чуж­би­на. Водещ анг­ли­цист и оби­чан уни­вер­си­тет­с­ки пре­по­да­ва­тел, под­гот­вил някол­ко поко­ле­ния фило­ло­зи и пре­во­да­чи, част от кои­то вече про­дъл­жа­ват успеш­но него­во­то дело.

Талан­т­лив и ори­ги­на­лен поет и есе­ист със свой глас, пре­веж­дан и ценен и в чуж­би­на, Алек­сан­дър Шур­ба­нов е сред най-доб­ри­те ни съв­ре­мен­ни поети, автор на еди­на­де­сет поети­чес­ки и на седем есе­ис­тич­ни книги.

Проф. Шур­ба­нов е носи­тел на реди­ца награ­ди за при­нос към бъл­гар­с­ка­та лите­ра­ту­ра и кул­ту­ра: „Хрис­то Г. Данов“, „Поче­тен Аске­ер“, „Гео Милев“, Голя­ма­та награ­да на Пор­тал Кул­ту­ра за изклю­чи­те­лен при­нос в поети­чес­ко­то и пре­во­да­чес­ко­то изкус­т­во (2016 г.), как­то и на реди­ца награ­ди на Съю­за на пре­во­да­чи­те в Бъл­га­рия, чий­то дъл­го­го­ди­шен акти­вен член е, рабо­тил е за Упра­ви­тел­ния съвет на СПБ, учре­ди­тел и пър­ви пред­се­да­тел е на Каби­не­та на мла­дия преводач.

Чес­ти­та годиш­ни­на, про­фе­сор Шур­ба­нов, бъде­те здрав, за да ни рад­ва­те с Ваша­та поезия и вели­ко­леп­ни­те си пре­во­ди още дъл­ги години!

По слу­чай праз­ни­ка при­пом­ня­ме един инте­ре­сен раз­го­вор на Огнян Стам­бо­ли­ев с проф. Шур­ба­нов, и два откъ­са от ско­рош­ни него­ви пре­во­ди: от „Дорде­то слън­це­то се пръс­не“ на Дилан Томас и от „Сам­сон аго­нис­тът“ на Джон Мил­тън.

Представяме: Стихотворения от Марин Сореску в превод на Огнян Стамболиев

85  годи­ни от рож­де­ни­е­то и 25 годи­ни от смърт­та на голе­мия румън­с­ки и све­то­вен поет МАРИН СОРЕСКУ

ПОЛЕМИЧНА ПОЕЗИЯ

Марин Сорес­ку (1936- 1996) е сред най- инте­рес­ни­те   румън­с­ки поети. Лау­ре­ат на реди­ца наци­о­нал­ни и меж­ду­на­род­ни награ­ди (сред тях от Румън­с­ка­та ака­де­мия, „Хер­дер”, Вие­на и „Стру­га”), пре­веж­дан поч­ти в цял свят – от Чили до Япо­ния, той бе и блес­тящ дра­ма­тург,  есе­ист и  кри­тик с голя­ма еру­ди­ция  и ори­ги­нал­на мисъл. Някои от кри­ти­чес­ки­те му  кни­ги – „Трак­тат за поези­я­та”, „Без­съ­ни­ци”, „Леко, с пиа­но­то по стъл­би­те” —  достиг­на­ха забе­ле­жи­тел­ния успех на поетич­ни­те му сбор­ни­ци: „Един­с­т­вен сред поети­те”, „Смърт­та на  часо­ве­те”, „Обла­ци”, „Въг­ли­ща”, „Кла­ден­ци в море­то”, „Смърт­та на Дон Кихот”, „В Лилиеч”.Освен това, Сорес­ку бе  и  мно­го силен дра­ма­тург. Мно­го от пие­си­те му: „Риба­рят Йона”, „Кли­са­рят”, „Нер­ви”, „Лоно или Жаж­да­та на соле­на­та пла­ни­на”, „Тре­ти­ят кол или Дра­ку­ла” бяха поста­ве­ни на реди­ца евро­пейс­ки сце­ни, стиг­на­ха и до Бро­ду­ей.
Поези­я­та на Марин Сорес­ку е съв­ре­мен­на в пъл­ния сми­съл на дума­та – асо­ци­а­тив­на, с мно­го ори­ги­нал­ни, нео­чак­ва­ни мета­фо­ри. Мета­фо­рич­ност­та на бога­то­то румън­с­ко народ­но поетич­но твор­чес­т­во е повли­я­ло сил­но на тази на пръв поглед дел­нич­на и сем­п­ла поезия. Чес­то той тър­си непо­до­зи­ра­ни глед­ни точ­ки, за да ни про­во­ки­ра, да постиг­не живост, кон­к­рет­ност на изоб­ра­же­ни­е­то. Пове­че­то от тези сти­хо­ве са скри­ти под мас­ка­та на сати­ра­та и иро­ни­я­та, но в тях откри­ва­ме и тра­гич­на­та гри­ма­са на поета, кой­то наблю­да­ва и комен­ти­ра съв­ре­мен­ния свят, човеш­ки­те отно­ше­ния, тър­си изме­ре­ни­я­та на живо­та и смърт­та, на съд­ба­та, на само­жер­т­ва­та в име­то на другия…

Огнян СТАМБОЛИЕВ

13 СТИХОТВОРЕНИЯ ОТ МАРИН СОРЕСКУ, ПОДБРАНИ И ПРЕВЕДЕНИ ОТ ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

 ТЪРЖЕСТВЕНО
 
 Всички мои ръкописи
 отнесох на полето.
 Изорах го дълбоко с плуга,
 а после ги посях.
  
 Зачаках какво ще поникне
 от тези мои мисли,
 радости, скърби, надежди.
 Мина цяла година.
  
 Сега бродя по черното поле,
 неспокоен, очакващ –
 поне една буква
 да покаже стръкче.
  
 Вярвам:
 някой ден полето
 ще запламти, ще грейне!
 Ще закрача и аз по него –
 с венец окичен – като Нерон!

 КАТО СЕ ВСЛУШВАМ В ХОРАТА
  
 Като се вслушвам в хората
 Които минават край мен,
 малко по малко се опитвам
 да натрупвам запаси от знания.
  
 Но като че ли твърде много са:
 съюзите, междуметията, предлозите,
 за да могат тези връзки
 здраво да ни свържат.
    
 АДАМ
  
 Макар да живеел в рая,
 Адам бил доста притеснен – 
 разбирал, че нещо му липсва,
 но не знаел точно какво. 
 Тогава Бог взел едно от ребрата му
 и сътворил Ева. 
 Чудото се харесало толкова на Адам, 
 че той веднага започнал да опипва
 съседното ребро
 и да си представя колко нежни са гърдите,
 как прелестно са закръглени бедрата.
 Така пред него се явила новата Ева.
 В същия миг тя започнала да черви устните си,
 сякаш се намирала пред огледало.
 „Какво да се прави, животът е такъв!” –
 въздъхнал Адам
 и си сътворил още една Ева,
 после втора, трета, четвърта...
 Само за миг да се махнела
 последната Ева
 (да отидела на пазар или разходка),
 и той изваждал от междуребрения си харем
 нова Ева.
 Накрая Господ забелязал
 това разюздано и нагло творчество
 и призовал Адам при себе си,
 наругал го здравата
 и го изгонил от Рая –
 за привързаност
 към сюрреализма.
  ДВУКРАТНО
  
 Аз гледам на всичко в света –
 двукратно. 
 Най-напред, за да се радвам,
 после, за да тъгувам.
  
 Чувам как короните
 на дърветата
 се смеят,
 а корените им
 плачат горчиво.
  
 В  своя изгрев
 слънцето 
 е  все тъй жизнено 
 и младо.
 По  залез  – 
 бързо загива.
  
 В тези две корици
 светът е безупречно подвързан.
 А там се събира всичко,
 което обичам и чета
 двукратно.
 ЕДИН ДЕН
  
 Един ден
 ще стана от масата,
 за да избягам от думите
 и от вас. 
 Изобщо от всичко и всички
 на този свят.
  
 Очите ми ще стигнат чак до планината,
 но аз ще продължа отвъд нея,
 за да остане зад мене тя.
 След облаците ще тръгна,
 додето и те не останат зад мен.
  
 И на слънцето ще обърна гръб,
 на звездите, дори и на Вселената...
 СЕНЕКА
  
 По залез слънце, каза ми Нерон,
 трябвало да си срежа вените,
 но още е обяд
 и ми остават четири- пет часа.
  
 Какво да правя?
 Писмо прощално да напиша
 на моя верен Лукулус?
 Нямам желание...
 На цирк да ида в Колизеума?
 Не се нуждая нито от хляб,
 нито от зрелища.
  
 Ето, че мина час.
 Остават близо четири.
 Водата вече пълни ваната,
 прозявам се и гледам през прозореца –
 ето го слънцето, 
 последният за мене залез 
 наближава.
  
 Ах, колко ми е скучно.
 ЛАОКООН
  
 Синът е застанал зад бащата
 и го дърпа с всички сили,
 а костите им пращят 
 до спукване.
  
 Бащата се е хванал за брадата си,
 а може би за шията си,
 напрегнал е мишци
 и тегли нещо
 с титанични усилия.
  
 Само дядото
 няма за какво да се хване.
 Пред него – 
 празно пространство,
 няма и друго тяло.
  
 Започва да плаче,
 стиснал здраво в ръце –
 топка,
 почти кръгла.
 ХИМН
  
 Корените на дърветата
 всъщност са светци,
 слезли под земята,
 където се молят на колене.
  
 Отвън остава
 ореолът им -
 листата, цветята...
  
 Ще дойде и нашият ред
 да станем светци
 и да се молим на колене - 
 да остане тази Земя -
 вечно кръгла и благословена!
 ЧАС
  
 Час,
 в който нещата,
 уморени от премного смисъл,
 заспиват
 като страж,
 подпрял се на копието си.
  
 Стени и тавани,
 Небе и Вселена,
 не отпускайте цялата си тежест
 върху мен.
  
 Държа се за една- едничка 
 дума,
 а тя вече променя
 смисъла си.
 
 ШВЕЙК
  
 Преди да ги подбере
 Смъртта изпрати всички от набора
 на щателен медицински преглед.
 Провери коленете им с дървено чукче,
 накара ги да кажат „тридесет и три”,
 попита ги имат ли кариеси по зъбите
 и от какво биха искали да умрат:
 от сабя или от рак?
 После им зададе и други въпроси.
  
 А Швейк отговори на всичките
 с неговото: „Целуни ме отзад!”
  
 На всеки преминал прегледа,
 Смъртта поръча да се яви 
 за  Оня свят –
 свежо избръснат
 и да си носи суха храна за три дни.
 Там щяла да им даде дрехи и оръжие.
 После им дръпна дълга реч
 за жизнените интереси на мъртвите
 и призова да се сражават за тях.
  
 Само храбрият войник Швейк
 стоеше настрана,
 опрян на ръждясалата си пушка
 (от Първата световна!),
 и на всички аргументи на Смъртта
 отвръщаше неизменно:
 „Целуни ме отзад!”
 КОМПАС
  
 Морето е огромен компас.
 Изнервени риби плават в него
 и сочат Север.
 Всяко от тях – това е сигурно –
 има своя полюс.
 Копнее да го укрепи
 и гълта
 / само когато Нептун е разсеян!/
 по- малките полюси.
  
 Говорят, идвал денят
 на единния, научно установения Север,
 когато всички рибки – 
 от първата
 чак до последната –
 ще заплуват заедно,
 в редица,
 една подир друга – 
 към Север – по корем,
 към Юг – по гръб.
  
 Тогава морските съдове няма
 да объркват пътя си.
 Ще изчезнат водовъртежите
 и с този надежден компас
 Земята
 ще се ориентира още по- добре
 в своето ежедневие.
 АРХЕОЛОГИЯ
  
 Изкопавам  един  пласт –
 най- горния.
 Под него някаква сянка
 копае друг,
 отдолу трети,
 под него четвърти...
  
 И все така –
 всичките мъртви и живи копаят,
 трескаво търсят
 все по- надолу.
  
 Удари на лопата
 се носят дотук чак 
 от другата страна на Земята.
  
 Човечеството копае
 неуморно –
 археология!
 Аз пък намерих 
 само един камък.
  
 И това е всичко –
 под това Небе. 
 ОХЛЮВ
  
 Охлювът залепи очите си
 с восък,
 скри глава в гръдта си,
 сви се в себе си.
  
 Над него остана
 черупката –
 съвършена материя,
  опротивяла му отдавна.
  
 Около черупката
 дебне останалият свят, 
 създаден по закони, 
 които също са му опротивели.
  
 А в края на тая
 Вселенска скука –
 той,
 охлювът,
 е сам на себе си опротивял.
 АД
  
 Най- непоносимото 
 в Ада е туй,
 че трябва да понасяш
 всички страдания –
 в най- пълна тишина,
 за да се чува
 как тлъстеят
 праведниците
 в Рая.

Представяме: Два разказа от Вирджиния Улф в превод на Иглика Василева

Пред­ста­вя­ме два раз­ка­за на Вир­джи­ния Улф от наско­ро пуб­ли­ку­ва­ния на бъл­гар­с­ки език сбор­ник „Днев­ни­кът на гос­по­жи­ца Джо­ун Мар­тин“ (изд. „Изток-Запад“). Бла­го­да­рим на изда­тел­с­т­во­то за любез­но­то съдействие. 

 „Всич­ки изкус­т­ва се стре­мят да бъдат това, кое­то е музи­ка­та“, каз­ва Уол­тър Пей­тър и точ­но това се опит­ва да постиг­не Вир­джи­ния Улф в част от раз­ка­зи­те, помес­те­ни в „Днев­ни­кът на гос­по­жи­ца Джо­ун Мар­тин“. Един от най-извес­т­ни­те й раз­ка­зи е „В овощ­на­та гра­ди­на“, кой­то се появя­ва през април 1923 годи­на в спи­са­ни­е­то „Край­ти­ъ­ри­ън“ с гла­вен редак­тор Т. С. Ели­ът. Екс­пе­ри­мен­та­лен раз­каз, кой­то кри­ти­ка­та нари­ча „лите­ра­ту­рен куби­зъм“ – една и съща сце­на, раз­гле­да­на от раз­лич­ни глед­ни точ­ки, коя­то, въп­ре­ки че Миран­да е заспа­ла или поне така изглеж­да, е наси­те­на с ней­ни­те мис­ли и чув­с­т­ва. Дру­ги­ят раз­каз е „Три кар­ти­ни“, кой­то наис­ти­на рису­ва кар­ти­ни с думи така, как­то само Вир­джи­ния Улф умее.

                                 В овощ­на­та градина 

Миран­да спе­ше в овощ­на­та гра­ди­на, излег­на­та в шез­лонг под ябъл­ко­ви­те дър­ве­та. Кни­га­та й беше пад­на­ла в тре­ва­та и еди­ни­ят й пръст като че ли още соче­ше изре­че­ни­е­то “Ce pays est vraiment un des coins du monde ou le rire des filles eclate le mieux” (“Тази стра­на е наис­ти­на едно от мес­та­та в све­та, къде­то сме­хът на моми­че­та­та зву­чи най-звън­ко.“ (фр.) – Б. пр.)…, сякаш бе заспа­ла точ­но на това мяс­то. Опа­лът вър­ху пръс­та й бле­щу­ка­ше в зеле­но, бле­щу­ка­ше в розо­во, после в оран­же­во в зави­си­мост от това как слън­це­то, кое­то се про­цеж­да­ше меж­ду ябъл­ко­ви­те дър­ве­та, го отра­зя­ва­ше. После, кога­то подух­на вет­рец, лила­ва­та й рок­ля заиг­ра като цвят прикре­пен към стеб­ло; тре­ви­те заки­ма­ха и бяла­та пепе­ру­да поле­тя насам-натам точ­но над лице­то й.

На чети­ри фута над гла­ва­та й, във въз­ду­ха, бяха увис­на­ли ябъл­ки­те. Извед­нъж про­ех­тя про­ни­зи­тел­на глъч­ка, сякаш някол­ко спу­ка­ни месин­го­ви гон­га се оба­ди­ха гръм­ко и гру­бо, на нерав­ни интер­ва­ли. Ока­за­ха се деца­та от учи­ли­ще­то, кои­то каз­ва­ха в един глас таб­ли­ца­та за умно­же­ние, пре­къс­на­ва­ни от вре­ме на вре­ме от учи­те­ля, кой­то ги сгъл­ча­ва­ше, после пак започ­ва­ха да повта­рят таб­ли­ца­та.  Но тази глъч­ка се носе­ше на чети­ри фута над гла­ва­та на Миран­да, зарея се помеж­ду, кло­ни­те на ябъл­ки­те, блъс­на се в мал­ко­то мом­че на кра­ва­ря, кое­то съби­ра­ше къпи­ни­те от живия плет, вмес­то да е в клас заед­но с дру­ги­те уче­ни­ци, и ето че в пале­ца му се заби трънче.

После отек­на само­тен вик – тъжен, човеш­ки, бру­та­лен. Ста­ри­ят Пар­с­ли наис­ти­на беше кьор­кю­тук пиян.

После лис­та­та на вър­ха на ябъл­ко­во­то дър­во, плос­ки като мал­ки риб­ки на фона на небес­на­та сине­ва, на трий­сет фута над земя­та, се оба­ди­ха напев­но, някак умис­ле­но и печал­но. Това беше орга­нът в цър­к­ва­та, кой­то сви­ре­ше от „Хим­ни древ­ни и модер­ни“. Изляз­ла навън, мело­ди­я­та се раз­дро­би на ато­ми при сре­ща­та си с ято дроз­до­ве, кое­то се носе­ше стрем­г­ла­во – насам ли, натам ли. Миран­да спе­ше трий­сет фута по-долу.

После над ябъл­ко­во­то дър­во и над кру­ша­та на двес­та фута над Миран­да, заспа­ла в овощ­на­та гра­ди­на, глу­хо се оба­ди кам­ба­нен звън, на пре­се­кул­ки, сър­ди­то и нази­да­тел­но, тъй като точ­но в този момент ено­ри­я­та при­ема­ше шест бед­ни жени в лоно­то на цър­к­ва­та и ено­рийс­ки­ят пас­тор отпра­вя­ше бла­го­дар­с­т­ве­ни молит­ви към небето.

И над всич­ко това с про­ни­зи­тел­но скър­ца­не злат­но­то перо на вет­ро­по­ка­за­те­ля от цър­ков­на­та кам­ба­на­рия се обър­на от юг на изток. Вятъ­рът беше сме­нил посо­ка­та си. И сега сте­не­ше моно­тон­но над гора­та, над лива­ди­те, над хъл­мо­ве­те, мно­го мили над Миран­да, коя­то спе­ше в овощ­на­та гра­ди­на. Про­дъл­жи да духа, безок и безу­мен, не сре­ща­ше прегра­да, коя­то да му се опъл­чи, после се завих­ри, пое обрат­но и пак заду­ха от юг. На цели мили раз­сто­я­ние по-долу в едно прост­ран­с­т­во кол­ко­то игле­но ухо, Миран­да се изпра­ви и изви­ка на глас: „О, ще закъс­нея за чая!“

Миран­да спе­ше в овощ­на­та гра­диа… или, може би, не спе­ше, тъй като уст­ни­те й помръд­ва­ха лекич­ко, сякаш мъл­вя­ха “Ce pays est vraiment un des coins du monde… oule rire des filles… eclate… eclate… eclate”…, тя се усмих­на, отпус­на тяло и то туп­на с цяла­та си тежест вър­ху огром­на­та земя, коя­то се надиг­на, така си помис­ли тя, за да ме поне­се вър­ху гър­би­на­та си, сякаш съм лис­то или кра­ли­ца (на това мяс­то деца­та повта­ря­ха таб­ли­ца­та за умно­же­ние), или, про­дъл­жи да си мис­ли Миран­да, може би лежа вър­ху ска­ла и чай­ки­те кръ­жат и кряс­кат над мен. Кол­ко­то по-нави­со­ко летят, про­дъл­жи тя, а в това вре­ме учи­те­лят сгъл­ча деца­та и взе да удря Джи­ми по кокал­че­та­та на пръс­ти­те, дока­то се раз­кър­ва­ви­ха, тол­ко­ва по-надъл­бо­ко се вглеж­дат в море­то… в море­то, повто­ри си тя, и пръс­ти­те й се отпус­на­ха, а уст­ни­те й бав­но се затво­ри­ха, сякаш се носе­ше по море­то, а после, кога­то някъ­де над гла­ва­та й про­ех­тя ревът на пия­ния, тя си пое дъх, сякаш изпад­на­ла в екс­таз, защо­то си мис­ле­ше, че чува сами­ят живот и гла­сът му да изли­за от гра­па­вия език в але­но­чер­ве­на уста, от вятъ­ра, от кам­ба­ни­те, от къд­ра­ви­те зеле­ни лис­та на зелките.

Естес­т­ве­но, така се омъ­жи, и тога­ва орга­нът сви­ре­ше мело­ди­я­та от „Хим­ни древ­ни и модер­ни“, а кога­то кам­ба­ни­те се оба­ди­ха след като шест­те бед­ни жени бяха при­ети в лоно­то на цър­к­ва­та, сър­ди­ти­ят накъ­сан глух тътен я нака­ра да си помис­ли, че сама­та земя се тре­се от копи­та­та на коня, кой­то пре­пус­ка пра­во към нея („О, ще тряб­ва само да изча­кам!“ въз­дъх­на тя) и тога­ва й се сто­ри, че всич­ко вече се е раз­дви­жи­ло, всич­ко вика, язди, кръ­жи око­ло нея, отвъд нея, към нея, след­ва един и същ модел.

Мери цепи дър­ва, помис­ли си тя; Пиър­ман е извел кра­ви­те на паша; кару­ци­те идват откъм лива­ди­те; езда­чът… и тя просле­ди очер­та­ни­я­та на хора­та, на кару­ци­те, на пти­ци­те, на езда­ча на фона на пей­за­жа, но ето че туп­те­не­то на соб­с­тве­но­то й сър­це ги раз­пръс­на навред, наоко­ло, нататък.

На мили раз­сто­я­ние висо­ко във въз­ду­ха вятъ­рът сме­ни посо­ка­та си; злат­но­то перо на вър­ха на кам­ба­на­ри­я­та изскръ­ца; Миран­да ско­чи и изви­ка: „О, ще закъс­нея за чая!“

Миран­да спе­ше в овощ­на­та гра­ди­на, дали спе­ше или не спе­ше? Лила­ва­та й рок­ля сто­е­ше като опъ­на­та меж­ду две ябъл­ко­ви дър­ве­та. В овощ­на­та гра­ди­на има­ше двай­сет и чети­ри ябъл­ко­ви дър­ве­та, някои от тях леко накло­не­ни на една стра­на, на дру­ги стъб­ла­та стър­ча­ха уст­ре­ме­ни пра­во наго­ре, после раз­пер­ва­ха кло­ни наши­ро­ко и коро­ни­те им запри­лич­ва­ха на кръг­ли чер­ве­ни или жъл­ти къл­ба. Вся­ко ябъл­ко­во дър­во раз­по­ла­га­ше с доста­тъч­но прост­ран­с­т­во. Небе­то съв­сем точ­но под­хож­да­ше на лис­та­та. Кога­то подух­на вет­рец, реди­ца­та кло­ни сре­щу огра­да­та се огъ­на лекич­ко, после пак се изпра­ви. Стър­чи­о­паш­ка прехвър­ча по диа­го­нал от еди­ния ъгъл до дру­гия. Дрозд запод­с­ка­ча пред­паз­ли­во към пад­на­ла на земя­та ябъл­ка; от дру­га­та сте­на на огра­да­та враб­че пре­ле­тя нис­ко над тре­ва­та. С тези дви­же­ния уст­ре­мът на дър­ве­та­та изглеж­да­ше въз­прян; цяло­то беше при­тис­на­то, натъп­ка­но меж­ду сте­ни­те на овощ­на­та гра­ди­на. Мно­го мили надо­лу земя­та беше наплас­те­на, а на повър­х­ност­та изглеж­да­ше надип­ле­на от колеб­ли­вия въз­дух; в еди­ния ъгъл на овощ­на­та гра­ди­на синьо-зеле­но­то беше пре­ря­за­но от лила­ва ниш­ка. Вятъ­рът сме­ни посо­ка­та си, един от кло­ни­те на ябъл­ка­та се раз­лю­ля тол­ко­ва нави­со­ко, че закри глед­ка­та към две­те кра­ви на лива­да­та („О, ще закъс­нея за чая!“ – изви­ка Миран­да) и ябъл­ки­те отно­во увис­на­ха в пра­ва линия на фона на оградата.

                                           Три кар­ти­ни              

                                           Пър­ва­та картина

Не е въз­мож­но човек да не забе­ляз­ва кар­ти­ни край себе си; защо­то, ако баща ми е ковач, а тво­ят — мес­т­ни­ят бла­го­род­ник, ние неп­ре­мен­но изглеж­да­ме като кар­ти­ни един за друг. Не е въз­мож­но да изле­зем от рам­ка­та и да раз­го­ва­ря­ме естес­т­ве­но. Ти ме виж­даш как съм се облег­нал на вра­та­та на ковач­ни­ца­та с под­ко­ва в ръка и дока­то отми­на­ваш, си мис­лиш: „Кол­ко живо­пис­но!”. Аз, дока­то те наблю­да­вам как удоб­но си се раз­по­ло­жил в кола­та, сякаш все­ки момент ще заки­маш висо­ко­мер­но на просто­лю­ди­е­то, си мис­ля – кол­ко типич­но за ста­ра­та, замож­на, арис­ток­ра­тич­на Анг­лия! Несъм­не­но и два­ма­та гре­шим в пре­цен­ки­те си, но това е неизбежно.

Там, къде­то пътят зави­ва, зър­нах една така­ва кар­ти­на. Може да се наре­че „Завръ­ща­не­то на моря­ка” или нещо подоб­но. Кра­сив млад моряк носи вър­зоп; моми­че го е хва­на­ло под­ръ­ка; съсе­ди­те се съби­рат наоко­ло; гра­ди­на­та на мал­ка­та къща е грей­на­ла от пъс­т­ри цве­тя; отми­на­вай­ки, човек сякаш про­чи­та в осно­ва­та на кар­ти­на­та, че моря­кът се е вър­нал от Китай и в гос­т­на­та на къща­та го очак­ва бога­та тра­пе­за; във вър­зо­па си носи пода­рък за сво­я­та мла­да невес­та; а тя мно­го ско­ро ще го дари с пър­во­род­но­то им чедо. Човек усе­ща, че в тази кар­ти­на всич­ко е хуба­во, прекрас­но и как­то тряб­ва да бъде. Глед­ка­та на подоб­но щас­тие събуж­да нещо здра­во, бла­гот­вор­но и непок­ла­ти­мо; живо­тът изглеж­да по-сла­дък и пò за завиж­да­не отпреди.

С тия мис­ли ги отми­нах, допъл­вай­ки, довър­ш­вай­ки кар­ти­на­та, докол­ко­то мога, с цве­та на ней­на­та рок­ля, на него­ви­те очи, дори с жъл­те­ни­ка­ва­та кот­ка, коя­то се прокрад­ва край вън­ш­на­та врата.

Извес­т­но вре­ме кар­ти­на­та игра­е­ше пред очи­те ми и така пра­ве­ше мно­го неща да изглеж­дат по-свет­ли, по-топ­ли и по-прости от обик­но­ве­но; дру­ги да изглеж­дат глу­па­ви, тре­ти — неп­ра­вил­ни, чет­вър­ти — пра­вил­ни и по-изпъл­не­ни със сми­съл отпре­ди. От вре­ме на вре­ме през този ден, а и на след­ва­щия, кар­ти­на­та отно­во ми се явя­ва­ше и тога­ва човек се замис­ля със завист, но и добро­на­ме­ре­но за щас­т­ли­вия моряк и него­ва­та съп­ру­га; чуди се как­во ли пра­вят, за как­во ли си гово­рят. Въоб­ра­же­ни­е­то доба­вя и дру­ги кар­ти­ни, поро­де­ни от пър­ва­та – как моря­кът цепи дър­ва или вади вода от кла­де­не­ца; как два­ма­та раз­го­ва­рят за Китай, а невес­та­та е поста­ви­ла пода­ръ­ка си вър­ху поли­ца­та над огни­ще­то, къде­то все­ки вля­зъл може да го види; как шие бебеш­ки дреш­ки и всич­ки вра­ти и про­зор­ци са отво­ре­ни към гра­ди­на­та, пър­хат птич­ки, пче­ли жужат и Роджърс – така се каз­ва той – не може да се нарад­ва на всич­ко това след пла­ва­не­то си в Китайс­ко море. Пуши си лула­та и прекрач­ва в градината.

                                                 Вто­ра­та картина 

Тъм­на доба, силен вик отек­ва в село­то. После се дола­вя звук на забър­за­ни, нес­по­кой­ни стъп­ки и пак всич­ко потъ­ва в мър­т­веш­ка тиши­на. През про­зо­ре­ца се виж­да само клон­че­то от люля­ко­во дър­во, увис­на­ло теж­ко и непод­виж­но над пътя. Душ­на, без­ди­хан­на нощ. Без­лун­на. Зара­ди вика всич­ко при­до­би­ва зло­вещ вид. Кой беше изви­кал? Защо беше изви­ка­ла? Тъй като гла­сът беше на жена, вик на пре­де­ла на поно­си­мо­то, поч­ти без­по­лов, поч­ти безиз­ра­зен. Сякаш сама­та човеш­ка при­ро­да е нада­ла вой сре­щу кре­щя­ща неп­рав­да, сре­щу нео­пи­су­ем ужас. Навред – мър­т­ви­ло. Звез­ди­те блес­тят напъл­но засти­на­ли. Поля­та са стих­на­ли. Дър­ве­та­та не помръд­ват. Но всич­ки те изглеж­дат винов­ни, обре­че­ни, зло­коб­ни. И човек усе­ща, че нещо тряб­ва да ста­не. Някак­ва свет­ли­на да се появи, да се раз­лю­лее тре­вож­но. Някой да се зати­ча по пътя. Про­зор­ци­те на къщи­те да свет­нат. След това може би да послед­ва вто­ри вик, не тол­ко­ва без­по­лов, не тол­ко­ва без­сло­ве­сен, ста­ен, укро­тен. Но свет­ли­на не се появи. Стъп­ки не се чуха. Не послед­ва вто­ри вик. Пър­ви­ят беше напъл­но погъл­нат и не оста­на дру­го освен мър­т­веш­ка тишина.

Човек лежи в тъм­но­то и слу­ша напрег­на­то. Беше просто глас. С нищо кон­к­рет­но не можеш да го свър­жеш. Никак­ва кар­ти­на не иска да изплу­ва пред очи­те, за да бъде раз­тъл­ку­ва­на, да ста­не понят­на за разума. Но кога­то най-накрая мра­кът изсвет­ля, един­с­т­ве­но­то, кое­то може­ше да се види, беше нея­сен човеш­ки силу­ен, раз­мит, поч­ти без­фор­мен, вдиг­нал всуе гигант­с­кия си пес­т­ник сре­щу някак­ва вез­де­съ­ща прокоба.

                                                Тре­та­та картина 

Хуба­во­то вре­ме се задър­жа. И ако не беше онзи един­с­т­вен вик посред нощ, човек щеше да си каже, че земя­та се е при­юти­ла в тих пристан, че живо­тът е преста­нал да пре­пус­ка сре­щу вятъ­ра, че е успял да пус­не кот­ва в без­вет­рен залив и лекич­ко се покла­ща вър­ху спо­кой­ни­те му води. Но зву­кът не заглъх­на. Къде­то и да отиде човек, дали на дъл­га раз­ход­ка висо­ко в пла­ни­на­та, или някъ­де дру­га­де, все нещо като че шава мъчи­тел­но под повър­х­ност­та и така пра­ви и поко­ят, и ста­бил­ност­та наоко­ло да изглеж­дат нере­ал­ни. Ето ги овце­те, скуп­че­ни по скло­на; доли­на­та – начу­пе­на на дъл­ги тала­зи, сякаш заля­та от крот­ки води. Човек виж­да самот­ни фер­ми. Мал­ко кут­ре се вър­га­ля в дво­ра. Пепе­ру­ди­те тан­цу­ват лудеш­ки в пре­щи­па. При­тих­на­ла, спо­кой­на кар­ти­на, но човек не спи­ра да си мис­ли, че един вик я беше про­къ­сал, че през нощ­та цяла­та тази кра­со­та е била съу­час­т­ник, била е съг­ла­ша­тел, скло­ни­ла е да стои невъз­му­ти­ма, да си оста­не кра­си­ва, ала все­ки момент може­ше отно­во да бъде про­къ­са­на. Тази добро­та, тази безо­бид­ност бяха само на повърхността.

После, кол­ко­то да се отър­си от това изпъл­не­но с мрач­ни пред­чув­с­т­вия наст­ро­е­ние, човек отно­во си пред­ста­вя завръ­ща­не­то на моря­ка. Виж­да цяла­та кар­ти­на, като доба­вя нови, раз­лич­ни дреб­ни детай­ли – синия цвят на ней­на­та рок­ля, сян­ка­та, коя­то пада от жъл­те­е­що­то раз­цъф­на­ло дър­во, – кои­то пре­ди ги е няма­ло. Как два­ма­та са заста­на­ли пред вра­та­та на къща­та – той с вър­зо­па през рамо, тя лекич­ко докос­на­ла ръка­ва му с длан. И пясъч­но­жъл­та­та кот­ка, коя­то се прокрад­ва край вра­та­та. И с това извик­ва­не на кар­ти­на­та в памет­та с всич­ки ней­ни под­роб­нос­ти човек посте­пен­но се уте­ша­ва, че по-ско­ро имен­но това спо­койс­т­вие, тази бла­гост и добро­та лежат под повър­х­ност­та, откол­ко­то нещо ковар­но и зло­ве­що. Нали през цяло­то вре­ме ги е има­ло овце­те на паша, тала­зи­те в доли­на­та, къща­та и сто­пан­с­т­во­то, мал­ко­то кут­ре и тан­цу­ва­щи­те пепе­ру­ди. И човек тръг­ва обрат­но към къщи, дока­то умът му още витае око­ло моря­ка и него­ва­та съп­ру­га и кар­ти­на подир кар­ти­на рису­ва тях­но­то щас­тие и бла­жен­с­т­во, така че плат­на­та да зату­лят оно­ва без­по­койс­т­во и онзи ужа­сен вик, дока­то той бъде окон­ча­тел­но заду­шен и спо­да­вен под тех­ния натиск.

Ето най-сет­не се показ­ват къщи­те, как­то и цър­ков­ни­ят двор, през кой­то се мина­ва на вли­за­не в село­то, и заед­но с това се появя­ва и неиз­мен­на­та мисъл за покоя на това мяс­то със сен­чес­ти­те му тисо­ви дър­ве­та, протри­ти пло­чи и бези­мен­ни гро­бо­ве. Тук смърт­та е при­вет­ли­ва, каз­ва си човек. Наис­ти­на, поглед­не­те тази кар­ти­на! Един мъж копае гроб и дока­то рабо­ти, от една­та стра­на на яма­та деца­та са си уст­ро­и­ли пик­ник. Мята лопа­ти жъл­те­ни­ка­ва пръст, а деца­та са нася­да­ли, ядат нама­за­ни със слад­ко филии хляб и пият мля­ко от голе­ми чаши. Съп­ру­га­та на гро­ба­ря, дебе­ла руса жена, се е под­пря­ла на един над­гро­бен камък, а престил­ка­та си е просна­ла вър­ху тре­ва­та до зина­лия гроб вмес­то маса за чай. Буч­ки гли­на са попад­на­ли сред при­бо­ри­те. Кого ще погреб­ват, попи­тах. Да не би ста­ри­ят гос­по­дин Додсън да се е спо­ми­нал най-накрая? „О, не! Гро­бът е за мла­дия Роджърс, моря­ка – отвръ­ща жена­та с впи­ти в мен очи. – Умря пре­ди две нощи от някак­ва чуж­до­зем­на трес­ка. Не чух­те ли жена му? Втур­на се като полу­дя­ла по пътя, кре­ще­ше… Томи, преста­ни, моля те, цели­ят си се изкалял!”

Как­ва кар­ти­на само!

Пре­вод от анг­лийс­ки език: Игли­ка Василева