ЗА ВЕНЦЕСЛАВ КОНСТАНТИНОВ ПРЕВОДЪТ БЕШЕ „ИЗКУСТВО НА ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЕТО“

Венцеслав Константинов е писател и преводач. Роден е на 14.09.1940 г. в София. През 1964 г. става съосновател на пантомимния студентски Експериментален театър ’64, а през театралния сезон 1965-1966 г. е стажант-артист в Драматичен театър “Васил Друмев”, Шумен. Работи в Института за паметници на културата като реставратор на църковни стенописи в Мелник, Арбанаси и Драгалевския манастир, а също като журналист в културния отдел на “Sofioter Nachrichten”, издание на Агенция “София-прес”. След 1987 г. е преподавател по превод на немскоезична поезия в Софийския университет. През 1991-1992 г. живее в Берлин като гост на Берлинската артистична програма на Немската служба за академичен обмен (DAAD). Изнася лекции и участва в научни конференции в университети на Берлин, Лайпциг, Марбург, Виена, Прага, Берн, Цюрих, Лозана и др. През 1993-1994 г. пребивава в Нюйоркския щатски университет в Дженесио. Автор е на студии, есета, статии и радиопредавания върху немска, австрийска, швейцарска и българска литератури. Преводите му са събрани в повече от 70 книги. През 1993 г. получава Наградата за преводаческо изкуство на Федералното министерство за образование и култура във Виена. Носител е и на Наградата на Съюза на преводачите в България за цялостно творчество (2006). През 2013 г. е удостоен с “Наградата на София за литература” – за антологията “Великите немски поети от ХІІ до ХХ век”. Автор е на книгите “Писатели за творчеството” (2004-2005; 2007), “Флейтата на съня”, литературни етюди (2010), “Гоблен, извезан с дяволски опашки. 50 приключения с привидността”, есета (2011), “Тайният живот на дъжда”, афоризми (2012), “Великите немски поети от ХІІ до ХХ век”, антология (2012), “Невидимите сигурни неща”, стихове (2013), “Немски литературни простори”, есета (2014), “Смехът на совата”, афоризми (2014), “От Танхойзер до Шумахер”, есета (2016), “Подковаване на скакалец. Роман в спомени” (2017), “Котката на Сократ”, афоризми (2018) и “66 съвременни немски поети”, антология (2018). Живее в София и родопското село Солищà като писател и преводач на свободна практика. Умира на 22.04.2019 г. в София.

Разговорът с Венцеслав Константинов е след негова творческа вечер по покана на Огнян Стамболиев в Клуба на дейците на културата, Русе, през октомври 1988 година.

Уважаеми господин Константинов, бихте ли споделили с какво Ви привлече изкуството на превода?

С това, че е голямо изпитание за всеки, който се захване с него. Именно това постоянно усещане, че си се надвесил над бездната, над нещо трудно обозримо. Това, което ме привлича, е изкуството на превъплъщението. Докато писателите, създаващи собствени произведения, са задължени да се ограничат в своя свят, в своя опит и за да бъдат истински значими автори, трябва да отхвърлят всички напластявания от чужди светове; обратно на тях преводачът живее и се превъплъщава в редица чужди и интересни светове. Това е друга наслада в областта на творчеството – изкуството на интерпретацията. По същността си преводът е твърде сходен с музикално-изпълнителското изкуство. Той трябва да прониква в много светове и това е наистина примамливо.

Не мислите ли, че преводът потиска творческата индивидуалност на преводача?

Като всеки избор, така и преводът отнема нещо – възможността човек да създава свое творчество. Така е и при диригентите, и при музикалните изпълнители. Малкото изключения тук потвърждават правилото; например Бърнстейн, който е гениален диригент, но не и такъв композитор, или Лев Гинзбург, превъзходен преводач, който пише, но само есета върху превода. Има такова „ограбване“. Преводачът жертва нещо от себе си, но никога не е сигурен дали това е най-ценното у него. Но той има равен или дори по-голям шанс от писателя да надживее чрез своето дело себе си.

Днес редица преводачи се изявяват и като откриватели и критици на отделни литературни творци. Мислите ли, че в бъдеще преводачите все повече ще обединяват тези две функции?

В същността на превода влиза и критиката. Дори в латинския термин interpretare влиза и значението „оценявам, тълкувам“. В такъв смисъл преводът е и критическо отношение към оригинала, тълкуване, обяснение. Написах статия по този проблем: „Преводът като интерпретация“. Струва ми се, че колкото един преводач е по-изявен като личност, толкова и неговите преводи ще стоят по-близо до оригинала, разбира се, като дух, а не като буква. В това се изразява и критическата същност на превода. В този смисъл преводачът е и критик, а дали непременно ще се изяви като литературен критик, е въпрос на амбиция и шанс.

Какво е състоянието на критиката на превода у нас?

Това е твърде трудно и отговорно начинание. Критикът на преводна задължително трябва да познава езика, да има и добра лингвистична култура, затова един преводач по-лесно може да стане критик от един обикновен литератор без практика в изкуството на превода. Лично аз очаквам значителните критици на превода да се появят от редиците на младите преводачи, а не от литературните критици.

Как се насочихте към творчеството на Елиас Канети?

За първи път чух за него след излизането на прочутата му книга „Маси и власт“ през 1960 година. Оттогава започнах да следя всичко писано от него и за него. За съжаление, отначало споделях заблуждението на някои авторитетни европейски библиографски справочници, че Канети е български писател. В тях той наистина фигурира като такъв. Твърде скоро се убедих, че Канети е духовно свързан с австрийската или по-точно с т.нар. „виенска литература“. Но мисля, че спокойно би могъл да бъде определен като „русчушко- виенски“ писател. Защо? Защото основните мотиви от творчеството му са от Русе, но като проблематика и стил е неразделно свързан с виенската литература от 30-те години на нашия век. И така: предложих в издателство „Народна култура“, София, да бъде преведена най-напред прочутата му драма „Сватба” като най-подходяща за първа среща с българския читател. Радвам се, че тази трудна пиеса получи своята успешна сценична реализация у нас – в София и в Русе, под режисурата на Маргарита Младенова и Любомир Дековски.

Какво е мнението Ви за младата смяна преводачи на немска литература у нас?

Ако мога да обобщя: както във всяка творческа дейност, „мнозина са призвани, но малцина – избрани“. И тук има твърде голямо множество от млади хора, но единици са тия, които вдъхват надеждата, че от тях ще излязат истински професионално подготвени преводачи. Защото и нашето изкуство, както всяко друго, изисква пълно себеотдаване. То не може да бъде дейност между другото. За съжаление, някои млади хора все още гледат на превода като на странична работа за през свободното време. И още нещо: има един труден момент на професионализиране на младия преводач, когато той осъзнава, че това е наистина основното му занимание, макар това да не му носи особени морални и материални облаги. Именно това младият човек трябва да приеме като своя съдба. В противен случай ще бъде обречен на посредственост. Всъщност това важи за всяко творчество.

А как би могъл да се осъществи един млад преводач?

Пътят е следният: да превежда за свое удоволствие и да публикува по необходимост, а не обратното. Когато тази формула стане ръководно начало за един млад преводач, тя може да го доведе до успех, т.е. в основата винаги трябва да стои творческото удовлетворение от работата. Преводачът трябва да превежда, дори ако се налага да плаща за това, а не обратното. Трябва да е готов да се лиши от нещо, за да получи нещо.

РАЗГОВОРА ВОДИ ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

На 24 февруари 2020 г. в Мадрид почина Хуан Едуардо Сунига, бележит испански писател, литературен критик, преводач и приятел на България.

Сунига е известен преди всичко с майсторските си кратки разкази за испанската Гражданска война (обединени в „Трилогия за Гражданската война“), в които изобразява негероичното всекидневие на съвсем не образцовите си персонажи. Той е автор и на романи, есета и критически студии. Носител е на редица награди, сред които се открояват Националната награда за превод, за превода му на произведенията на португалския писател и философ Антеро де Кентал (1987), Националната награда за критика и наградата „Саламбо” за сборника му с разкази „Столица на славата” (2003) и Националната литературна награда на Испания (2016).

Хуан Едуардо Сунига е смятан за най-добрия специалист по руска литература и по славянски литератури в Испания.

С България го свързват топли чувства и дълбок интерес към българската култура и литература.

Сунига е близък приятел на Димитър Димов, а през 80-те години на миналия век съдейства за поставянето на негова паметна плоча в Мадрид.

В сътрудничество с големия български испанист Тодор Нейков превежда „Жетварят“ на Йордан Йовков (издаден в Испания през 1944), по-късно и „Под игото“ на Иван Вазов (издаден в Испания през 1949, по-късно и в Куба). На Сунига дължим и проникновени преводи на испански на модерни български поети като Яворов, Вапцаров, Смирненски, Гео Милев, Багряна. Испанският преводач е почетен член на Съюза на преводачите в България.

На 27.06.2019 г. по инициатива на Посолството на Република България в Кралство Испания и на Съюза на преводачите в България президентът на Република България Румен Радев награди Хуан Едуардо Сунига с орден „Св. св. Кирил и Методий“ първа степен за големите му заслуги и значим принос в областта на културата, литературата, образованието и изкуството.

Светла памет!