Унгарската писателка Едина Сворен (1974) e родена в Будапеща, завършила е Музикалното училище „Бела Барток“ и Музикалната академия „Ференц Лист“. Авторка е на три сборника с разкази. През 2014 г. е удостоена с престижната награда „Атила Йожеф“. За втората си книга „Нямай и недей да имаш“ през 2015 г. получава Европейската награда за литература. През същата година унгарското издателство “Магветьо” публикува третия й сборник с разкази „Най-добрият палач на родината“.

„Брудершафт“ е първата книга на Едина Сворен, отличена с наградата „Броди Шандор“ за най-добър литературен дебют. В разказите си Сворен пише за човешкото тяло, дистанциите, които ни делят, и отчуждението, но всъщност ни говори за душите, затвореността и човешката идентичност. Големият унгарски критик Пал Рез отбелязва таланта на Сворен „да се вглежда внимателно в унижените и оскърбените. Но тя отива по-далеко от великите руски писатели в тази религия на състраданието, превръщайки човешката солидарност в еротика… Това е много самобитно и прекрасно“.

Книгата е част от проекта „Разказът – един пренебрегнат жанр“ на издателство СОНМ, подкрепен от програма „Креативна Европа“.

Преводачката на тази книга Светла Кьосева живее повече от 30 години в Унгария. Тя е един от основателите на списанието на българите в Унгария „Хемус” (1991), а по-късно негов главен редактор. На нея дължат популярността си в България редица унгарски писатели като Имре Кертес, Ендре Кукорели, Петер Естерхази, Петер Надаш, Дьорд Шпиро, Жужа Раковски, Жужа Бенеи. Работи като директор на Българското училище за роден език в Будапеща. През 2015 г. е удостоена с унгарската държавна награда „За националностите“.

Предлагаме откъс от книгата.

Брудершафт

На Едит

Светлината да се плъзга по бодливия ред на перваза. Слънцето да грее насреща, откъм църковните кортове, за да не вижда добре термометъра, когато погледне през прозореца. На стъклото на прозореца да има мазни петна, които да затулят гледката. Да отвори прозореца. Невнимателно да опре длан върху бодлите, сложени там заради гълъбите. Да изрече полугласно, както отдавна самотните хора, че е единайсет градуса. Ако в следобеда преди Нова година от прозореца нахлуе аромат на пролетни подправки, придобилите смелост пойни птички да им припяват с глас, подобен на джобен калкулатор. Растения от типа на кокичето да подадат глави по тревната площ на хълма за шейни пред девететажния блок. Да не ги забележи. Повехнали още с напъпването, тези растения да изглеждат като изпотъпкани от детски крака. И когато затвори прозореца, да усети, че мирише не само подгизналата земя навън, а и кофата за боклук вътре. Може да отвори капака, да погледне в кофата, после да извади торбата с боклука, макар да е наполовина празна. Да вони лимоновата кора, пепелта, консервата от скумрия и всичко това, взето заедно, да бъде тривиално.

Да избърше прахта, да измие пода в антрето, да изглади спалното бельо за гости. Да чисти в обратен ред, неопитно и с погнуса. Да се сети, че през кухненския прозорец не се вижда нищо от мазните петна, да се нахвърли на петната с четката за нокти по липса на по-добро. Да намаже с неползваната досега вакса за мебели останалата от съпруга маса за хранене, да притиска с побелели пръсти разхлабените винтове на разклатените й крака. Да повярва, че в цялата къща няма отвертка. Да сложи да се изстудява бутилка безалкохолна бира за Татко, но да забрави да накисне лещата. Когато приключи, да седне да чете рекламната брошура на хипермаркета. Да се ужаси от израза стомашни спазми. След като е прелистила хранителните стоки и празничните питиета, при вида на офертите за мебели да скочи и да се препъне в собствените си чехли. В последната минута да нахвърля пуловери и спално бельо върху канапето в детската стая, все едно използва празното легло за кош за пране, а стаята за гардероб. Да се постарае така да подреди купищата дрехи, че червената възглавница с калинките леко да се подава.

Майкини да бъдат хора, които пристигат навсякъде винаги навреме, да предизвикват угризения с точността си. Да звъннат само веднъж, но така, сякаш чакат от минути дъщеря им да ги пусне най-сетне. Да не би да си седиш на ушите, биха могли да кажат. Добре дошла, мамо, добре дошъл, татко. Да гледаме стреснато. В едната ръка Татко да държи торба с шарка „кокоши крак“ и с дръжка от изкуствена кожа, а през рамото му да е преметната спортна чанта с цип. Майка да пристигне с празни ръце и върху обезкосмената й ръка да е метнато само дълго палто, обшито с кожички. Майка да има загорелия тен на човек, който се пече лятно време на верандата, зимно време в солариума до пощата в Чаб (евентуално Чебовце, с хиляда жители и на петнайсет километра оттатък границата), татко обаче да е прежълтял и блед като болен от цироза. А всъщност да има вълчанка. Майка да бъде по-строгата, по-скрупульозната и тази, която е по-чувствителна към миризми. Татко да се топи от недиагностизираната си болест, да носи резбован и зорко пазен туристически бастун и всяка сутрин да прави йога, обърнат с лице към Каменни върх, преди лекарите да установят от какво му треперят ръцете. Татко да казва Камен връх, а Майка Каменни върх.

Измина и таз година, да въздъхнат вместо поздрав. След като свършат с целувките, дъщеря им да почне да отстъпва назад, чак до трапезарията, защото антретата в тези жилищни квартали са толкоз тесни, че в теснотията им покрай стените не може да мине дори бебешка количка, без винтът, който стърчи на колелото й, да раздере тапетите. Майка да си вее с рекламния вестник на хипермаркета, а по бръчиците й от усмивки да се стича пот. Все да не й достига въздух, да не обича да спи с чорапи. Да си хвърля шала, дори в най-големия студ. Мирише на лъвска бърлога, да извика по навик, след като е закачила обшитото си с кожички палто. Да се спусне към прозореца на кухнята, сякаш си е у дома, токчетата й да изчаткат по плочките. Да има по-хубави прасци от дъщеря си, а лошите миризми и по-хубавите прасци да събудят у дъщеря й невероятни по сила угризения. За няколко минути Майка да се позабрави от новогодишно-пролетните благоухания, да се вслуша в писукането на калкулаторите, докато Татко разопакова с бавни движения. Майка да се облегне с ръце право върху бодлите, поставени за гълъбите. Пиенето от торбата с кокоши крак – шампанско и токайска – Татко да сложи в хладилника, да забележи недостатъчно изстудената безалкохолна бира, да напълни със студена вода торбичките за лед и да гледа очарован как замразителят със съскане засмуква гумената хармоника на вратата. Да има изречения, които се повтарят неограничен брой пъти. Татко е същинско дете.

Да се настанят около излъсканата с мебелна вакса маса, където предишните нови години са седели петима. Да си обуят разкривените чабски пантофи. След като си разкажат от игла до конец преживелиците от влака, изведнъж да млъкнат, сякаш в плитката чиния, взета за дълбока, храната внезапно се е свършила. За развода да не обелват и дума, минути наред да стоят втренчени пред себе си. Най-много от устата им да се отрони едно по онова време. Да не говорят за посещенията на детето в края на седмицата, за празното канапе, за затрупаната под дрехите възглавница с калинките, ала любопитството да измъчва Майкини до смърт. Какво трябва да направи една майка, че детето й да предпочете баща си. От всичко това да се вижда единствено, че Майка подравнява кока си с ръка, а Татко чисти ноктите на лявата си ръка с ноктите на дясната.

Откъм църковните кортове да отеква тупкането на отскачащите топки. Миризмата на подгизналия предната вечер хълм да потиска миризмата на мебелната вакса, врявата на децата, които се люлеят на люлките с разкопчани палта, и скрибуцането на несмазаните им части да заглушават пукането на ноктите на Татко. Майка да тупне леко Татко по ръката. Татко да стане и да си вземе бирата от хладилника. Баща ти го боли глава, да каже Майка, за да наруши тишината. Дъщеря им да потърси лекарство в шкафа на килера. Да седне пак на масата. Да сложи лекарството пред Татко. Татко да го сложи на езика си. Да надигне бирената бутилка и да отпие една-две глътки, преди Майка да дръпне шишето. Донеси на баща си чаша. Дъщерята от немай-къде, с гримаси, да сложи чаша пред баща си. Жена ти е нетърпима, Татко, да каже на Татко. Майка да смуче фуре. Да погледне отстрани дъщеря си, без да каже каквото и да било. И ако фурето се чукне в зъба й, Татко да си спомни за дамите с дантелени ръкавици, посещаващи матинета за сериозна музика. Майка да е неприятна, обвита в ароматните облаци на полски парфюм с френско име, чиято миризма не се изпарява двайсет и четири часа. Фурето да се стопи под езика на Майка.

Майка да тропне по масата, да се изправи и да каже мда, молявисе. Да й е писнало да мълчи. Да извади зеленчуците, донесени от чабския двор. Моркови, алабаш, целина, лук. И докато хвали недокоснатите от химия продукти, да търси из чекмеджетата на дъщеря си нож, подходящ за чистене на зеленчуци. В чекмеджетата да цари безредие. Дръжката на едното чекмедже да остане в ръката на Майка, всички ножове да са нащърбени, домакинството на дъщеря й да тъне в безредие, а чистотата му да е привидна. Майка да види взаимовръзка между безредието в домакинство на дъщеря си и развода й. Татко да вземе вестник, да го разтвори и да го постеле върху масата, останала от съпруга. Да запретне ръкави. Дъщеря му да обича това движение, да погледне баща си с нежност. Да си спомни как веднъж по ръката на Татко лазеше мравка. Да започнат да чистят зеленчуците, бъбрейки си за младостта и за детството на дъщерята, на пода да паднат люспи от лук. Да имат семеен език, към който Майка да е привързана повече от всички. Под въздействието на спомените да изпитат щастие. В същото време да има думи, от които – сега вече – по гърба на дъщерята да полазват тръпки. Да си спомни какво й е казала Майка, когато отвори вратата, докато мастурбираше. Майка да е от оня тип хора, дето ги избива на агресия, когато ги хванат натясно.

В този момент да стане ясно, че лещата не е накисната. Майка да тресне ножа на масата, да налее гореща вода в пластмасова купа, да намери лещата и да я изсипе в съда. Да види тясна зависимост между кухненската нескопосаност на дъщеря си и развода й. Да си представи, че дъщеря й е небрежна майка. Да сгафи. Майка да започне да говори на словашки, когато е нервна. Да мълчи така, че всеки да забележи: мълчи. Татко да се опита да уталожи напрежението, предлагайки на дъщеря си упражнения по йога против забравяне. Може дори да стане, за да й покаже. Да настъпи люспите от лук. При завъртане на главата да не е все едно кога си поема въздух и къде се получава недостиг на въздух: в дробовете, мозъка или стомаха. Да попита: разбираш ли?, и дъщеря му да кимне. Изведнъж носът на Татко да започне да кърви от йогата. Майка да е наполовина словачка и както у бащата, така и у дъщерята да предизвиква смущение мисълта, че и Майка е била дете. Майка да се втурне към Татко и да напъха кърпичка в ноздрите му. Татко да търпи. Татко да бъде същинско дете.

Изведнъж да се стъмни. Да не забележат, че от доста време седят в полумрак. По алуминиевите бодли на перваза да се плъзгат светлини от фаровете на колите, прошумяващи край тенискортовете. По възможност да не казваме прошумяващи. Навън да замръзне и да се свие всичко, което преди това в пролетния пек се е отпуснало, размразило, разляло. Един гълъб да се опита да се закрепи на бодлите и да пропадне половин метър, когато загуби равновесие. Животните да са сравними с хората, грозотата им да бъде човешка. Младежи с бомбички да се настанят на дървената детска площадка под хълма за шейни, да се качат в направената по европейски стандарти умалена крепост, да трополят с ботуши нагоре-надолу по пързалката, да навият синджира на люлката около напречната ос, на която виси. Стомахът на Майка да се свие още при първите гърмежи. При вторите и третите да изпита страх, ама да не бъде страх лозе пази. Майка да се втурне към прозореца (хубавите й прасци да загубят формата си в пантофите) и да проклина хлапетиите на словашки и на унгарски. Татко да погледне към дъщеря си, да потърси по лицето й чертите на жена си. Да не ги открие.

Майка да сложи лещата да ври. Да погледне часовника. Всички да погледнат часовника, закачен на стената в трапезарията. Да наближава полунощ, времето на телефоните. Който е предразположен към притеснения, да се притеснява. Татко да измъкне от ноздрите си окървавените парченца от кърпичката. Съседът отгоре да надуе до дупка любимата си музика, да прави генерална репетиция по хвърляне на бенгалски огън. Щастието на другите да носи болка, нещо повече: доброто настроение да се обърква с щастието. Майка да извади токайската липовина, да накара Татко да я отвори. Дъщеря им да донесе чаши със столчета и да завърти очи, когато види, че Майка ги вдига на височината на очите си, за да провери чистотата им. Измина и таз година, да каже Майка. Да не сипват на Татко. Заедно да преброят, както се броят намерени пари или дните на закъснение на менструацията, откога Татко не пие. (Да имат изненадващи асоциации.) Да са изминали поне девет години, откак Татко е оставил пиенето. Това да съвпада с времето, когато дъщеря им се е преселила в Унгария и по тази причина Татко да е имал угризения. Татко да си отвори нова бутилка безалкохолна бира. Да се чукнат с липовината. Да си спомнят за зетя, когато още е ходил с брада, и за времето, когато и Майка, и Татко са пушили. Да си спомнят за внука, който е избрал баща си, защото дъщеря им е нескопосна, готви лошо и не може да се овладява. Майка да забележи стъпканите по пода люспи от лук. Да се наведе и да ги хвърли. Да си спомнят за възглавницата с калинките изпод струпаните от дъщерята дрехи. Светлината да блесне върху монтираните на перваза бодли като върху олигавено чене.

Майка да тропне по масата и да каже пак мда, молявисе. Да включи радиото, за да не пропуснат химна, и да заговори за политика. Да знае, че дъщеря й гласува за десницата. Татко да предвижда изхода от спора. Да се опитат да успокоят Майка, тя да отблъсне от бедрото си треперещата и в спокойно състояние ръка на Татко и да продължи да говори, кълнейки неудържимо расисти, гардисти, ревизионисти. При изреждането евентуално, ако може, да пропуска запетаята. Земетръсни гърмежи от горния апартамент да дадат знак, че настроението е стигнало връхна точка, мъжете да крякат с фалцети, Майка да си налее още една чаша липовина и да се настърви до крясък, жилите на врата й да се опънат, а в бръчиците от усмивки да избият капчици лошо попил крем за лице, бенгалският огън, пламтящ пред кухненския прозорец, да пропада надолу, а от радиокабарето да се кикотят на публиката с гърлен глас. Майка да дръпне рязко кухненския прозорец, сякаш всеки момент ще се задуши, и да вдиша дълбоко. Движенията й да са театрални. Татко да затвори очи и внимавайки за правилния ред, да изпълни зажаднелите си за въздух кухини. Дъщерята да седи безмълвна и никой да не се опитва впоследствие да й казва с какви аргументи е трябвало да защити правотата си. Да няма разлика между мнение и човек и ако единият бъде наранен, другият да се унищожи. Този път носът на Татко да не кърви от йогисткото дишане, само ръцете му да треперят все по-неудържимо: независимо дали са скръстени на гърдите, под мишниците, на коленете, на рамото на дъщеря му, или просто са сключени върху студената бирена бутилка. Майка да се успокои, ако може. Да мисли за Каменни върх.

Да станат прави, когато чуят химна. Трополенето отгоре да престане, блокът да утихне. Химнът да завари Майка в кухнята, Татко и дъщерята – в трапезарията. Тенджерата под налягане да започне да свирука. Да вдигнат чашите си и да потърсят някакъв неутрален предмет, върху който да спрат поглед, ала неутрални предмети да липсват. От ръба на ламперията да се натрапват, от една страна, карфичките, от друга – кратерите на паднали кабърчета. Тенджерата под налягане да свири, да се носи миризмата на пушено месо. Да си спомнят как внукът им получи спазъм от смях по време на химна. Да остане неразрешен въпросът, дали накрая дъщеря им го зашлеви, или само пръстите й бяха оставили следи по ръката му. Тенджерата под налягане да пищи. Да има разлика между обида и болка. В ъгълчето на устните на Татко да се появи усмивка, на Майка – надменност. Дъщеря им да се вкопчи в облегалката на стола, когато види следите от пастели по парченцето от рисунка, защипано с неразклатено кабърче. Устните й да посинеят. Детето да си е дете, химнът да си е химн. Присъствието на Майка да е доста обидно, а на Татко – болезнено. Последните тактове от изпълнението на оркестъра да бъдат заглушени от заря, гърмене на бомбички, вой на хартиени тромпети.

Майка да изключи радиото, когато чуе гласа на президента. Нацията да няма накъде, така да се каже, да отстъпва повече. Майка да повдигне с вилица свирката на тенджерата под налягане, да изключи газта. Татко да извади шампанското и да обещае, както всяка година: няма да гръмне. Майка да не вярва на никого, да лази по нервите на Татко с песимизма си, който обаче не е в състояние да засегне неговата радост от живота, да очаква с леко присвити очи и обтегнат назад врат гърмежа на освобождаващата се тапа. Татко да успее да отвори шампанското без звук. Дъщеря им да седи съкрушена на стола, сърцето й да се пръска от ударите, слепоочието й да тупти. Да се ужаси, че в новогодишната пукотевица може да не чуе звъна на телефона. Да не забележи, че Майка и Татко се готвят за нещо и търсят нови чаши в кухненския шкаф. По изключение Майка да разреши и на Татко два пръста шампанско. Татко с трепереща ръка да даде на жена си пълната чаша, да вземе другите две и да ги занесе в трапезарията. Майка тържествено да застане зад Татко и да се изпъчи като собствената си жива статуя пред дъщерята. Казаното от Майка винаги да бъде по-малко от това, как го казва, и да слага единия си крак малко пред другия. Дори и по пантофи. Името на клишето да бъде ритуал, на навика – интимност, на прасеца – пищял. На върха на езика на Майка да стои очаквателно: измина и таз година.

Шест минути след полунощ телефонът да иззвъни и нека това да е своего рода дъно, където се стичат в крайна сметка поелите от висините изречения и се събират в някакво тъмно езеро без водно огледало. Дъщерята на Майкини да скочи така, че рамото й да блъсне ръката с шампанското на Татко и то да се разлее по роклята на Майка. Майка да носи и в делнични дни дрехи, каквито дъщерята няма и за празник. Дъщерята да изтопурка до телефона. Да забрави какво впечатление е искала да създаде с натрупаните върху детското легло дрехи, с подаващото се крайче на възглавницата с калинките. Да грабне слушалката. Телефонът да е в спалнята, така че Майка да трябва да се примъкне до вратата, ако иска да чуе какво казва дъщерята. Татко да се опита да спре Майка, държейки я за лакътя. Жените да бъдат и физически по-силни от мъжете, и да имат огромна власт. Жените да бъдат майки без деца, а майките – мъже без полов член. Да бъде споменато, че на родителските срещи в училище татко предимно си е мълчал, че Майка си има теория за възпитанието тип laissez-faire, за смисъла на някои стихове от Атила Йожеф, както и за връзката между силата на звука при кихане и качеството на оргазма. Жената да бъде рана, която е тъждествена с предмета, който я е наранил. Майка да се отскубне от изтръпналата ръка на Татко и да се прилепи към стената до рамката на вратата.

Изгърбената стойка на дъщерята да изразява крайна напрегнатост. Направо да се строполи върху слушалката. Да се обърне към стената и да опре чело в нея. Стената в никакъв случай да не е студена, нито челото горещо. Свободното си ухо дъщерята да затисне с ръка. Да спре да диша, за да може да чуе всяка дума. Кабелът на телефона да е притиснат под мишницата й. В шепата й да се поти лигаво слушалката на телефона, а гледката на прашния облицован кабел, фиксиран по ръба на мокета, впоследствие да остане в съзнанието й като символ на тази първа Нова година, прекарана без сина й.

Гласът на шестгодишното момче да бъде сънен. Да говори тихо, сякаш не се е досъбудило. Непохватно да потиска прозевките си. Да я боли, че синът й иска да се държи прилично, да бъде тактичен, да се въздържа. Кратките му изречения да предизвикат разочарование, да разказва за преживяваното така, все едно го е прочел в учебник по детска психология. В гласа на детето да има някакво недоловено досега разкашкване, непоказана пред никого тъжна суровост. Да се чува шумоленето на бархетната му пижама. Да звучи вероятно, че телефонната слушалка пропуска и миризми: миризмата на затворената от часове уста на внезапно събуден от дълбокия си сън човек, мазната миризма на кожата на главата, полазила към челото. Да превъзмогне всяка досегашна болка, че синът й учи буквите от баща си, не от нея. След първите три минути да стане ясно, че кръвната връзка не е достатъчна, за да има обща тема, и че няма да има за какво да говори, ако, противно на убежденията си, не поиска извинение от сина си. Синът й да не й прости, да каже само, ако вече много му се спи: вече е все едно, майко, сякаш знае и от нея по-добре от какъв вид е агресивността на майка му и че да, има ситуации, когато човек трябва да се защити и от собствения си син, защото иначе – иначе ще се стопи и ще изчезне, както фурето в устата на Майка, и в такива случаи може и да удря, даже е по-добре да удря, вместо да не удря, както е по-добре да се кажат, отколкото да не се казват изреченията, които й хрумват изведнъж, все едно никога не е мислила за тях, макар че точно затова не са й хрумвали години наред, защото винаги е мислела за тях. Тези изречения да бъдат дъното на дъната на онова езеро без водно огледало. Накрая, като човек, който, преди да се научи да чувства нещата, се е научил да се преструва, синът й да каже с новия си разкашкан глас: честита Нова година, майко.

Да приготви пръста си и да прекъсне линията на телефона, преди бившият съпруг да стигне до апарата. Да отиде до прозореца, да погледне към улицата, да си фантазира по навик за самоубийство. Да забележи навъртащото се край тенискортовете самотно куче, което влачи каиша след себе си и кракът му току се заплита в примката, приготвена за ръката на стопанина. Светлината на избухващите горе ракети да се стича по всеки един от бодлите на перваза като разредените цветове на водни бои. Да се върне при родителите си.

Майка да се прибере незабелязано в трапезарията. Да намокри на кухненската чешмата петната от шампанско по блузата си. Татко да стои, кършейки пръсти. Да прошепне на ухото на Майка: за политика – нито дума повече. Майка да кимне и да раздаде чашите за шампанско. Да не пита за нищо дъщеря си и по този начин да се издаде, че е подслушвала. Да застанат в кръг, да си се усмихнат. Да бъде трудно да гледаш другия. Майка да забележи, че Татко пак не е хванал чашата за столчето. Майка да се гнуси от някои жестове, както ранната додекафония от повторението на звуци. Майка да вдигне чашата си нависоко и да каже, излъчвайки извънземна радост: st`astny novy rok. Татко да повтори честита Нова година и да сръга Майка в ребрата. Майка да се опита да прикрие объркването си с неволно повишаване на гласа. Да прочисти гърло, да я засърби красиво извитият прасец, с връхчето на езика си да оближе горната си устна или да издаде неволно устни напред, търсейки думите си. И така, момичето ми – да започне най-после, забелязвайки, че вниманието на четирийсетгодишното момиче се разсейва, – с баща ти решихме, че… е крайно време да пием брудершафт. Татко да закима силно в знак на одобрение. Крайно време е. Татко да доближи чашата си до тази на дъщерята, Майка да се чукне първо с дъщерята, после с Татко. Да целуне дъщеря си по челото, мъжа си по устата. Дъщеря им да се остави да я прехвърлят от прегръдката на единия в прегръдката на другия като чучело, над рамената на родителите си да не откъсва поглед от карфиците и кабарчетата, забити в ламперията. Да изпие шампанското на един дъх, да остави чашата си на масата и да донесе нож от кухнята. Да издърпа масата. Да пъхне острието на ножа под едното кабърче и да се опита да го извади от стената. След това и останалите, всичките. Да върне масата на мястото й. Да не обръща внимание, че краката й пак са се разклатили. Да хвърли в боклука кабърчетата и парченцата от рисунки, носещи следи от ръката на сина й. Както преди пристъп, пръстеният жълт цвят на лицето на Татко да избледнее под скулите. На бодливия ред, монтиран на перваза, да се закачи отровно зелен новогодишен гирлянд. Бог да е мъртъв, дъхът от устата на Татко осезаем. По небето на жилищния комплекс да разцъфне жълто глухарче-ракета. Да видим пред себе си зеленината на Модри Камен, така нареченото женско потръпване на пейзажа, да изпитаме носталгия по села в никога невидени котловини, по черните пътища, водещи към Каменни върх и по разпрострялата се пред Шпани лаз равнина, изпъстрена с ниви.