Годиш­ни награ­ди на СПБ в област­та на пре­во­да на

ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА

Награ­ди за ярки постижения: 

• Мария Кое­ва — за пре­во­да на „Кали­гу­ла“ на Албер Камю, София: ФАМА+, 2022;

„Кали­гу­ла“, дра­ма в чети­ри дейс­т­вия от Албер Камю, пуб­ли­ку­ва­на през 1944 г., е
вдъх­но­ве­на от безу­ми­е­то на мла­дия рим­с­ки импе­ра­тор, убит през 41 г. сл. Хр., и от
исто­ри­и­те, раз­ка­за­ни от рим­с­кия исто­рик Све­то­ний. Но авто­рът го превръ­ща в герой на абсур­да, наред със Сизиф, Мер­со от Чуж­де­не­ца, дейс­т­ва­щи лица на оно­ва, кое­то той нари­ча „цикъ­лът на абсур­да“.
След смърт­та на сво­я­та сес­т­ра и любов­ни­ца Дру­зи­ла, Кали­гу­ла осъз­на­ва, че „хора­та уми­рат и не са щас­т­ли­ви“ и реша­ва да дове­де до край­ност бун­та си сре­щу тази исти­на за човеш­кия жре­бий, като се опи­та да замес­ти абсур­д­на­та съд­ба. Чрез уни­же­ни­я­та, нане­се­ни на пат­ри­ци­и­те, без­смис­ле­ни­те убийс­т­ва, той успя­ва да предиз­ви­ка бунт сре­щу себе си, сре­щу абсур­да, кой­то оли­цет­во­ря­ва. Не пра­ви нищо, за да предот­вра­ти заго­во­ра за убийс­т­во, кой­то се под­гот­вя сре­щу него, защо­то също така осъз­на­ва, че „убийс­т­во­то не е реше­ни­е­то“. Призна­ва про­ва­ла на сво­я­та програ­ма, на сво­е­то управ­ле­ние.
Тек­с­тът на Камю е тру­ден пора­ди осо­бе­но­то отно­ше­ние меж­ду думи­те и фак­ти­те:
импе­ра­то­рът изглеж­да безу­мен, но всъщ­ност всич­ко, кое­то каз­ва е напъл­но разум­но и дори зву­чи като общоп­ри­е­та исти­на. Така че майс­тор­с­т­во­то на пре­во­да­ча се със­тои в това с обик­но­ве­ни думи да съз­да­де един напъл­но абсур­ден текст, кой­то изглеж­да съв­сем нор­ма­лен. Изчез­ва вся­как­ва раз­ли­ка меж­ду това кое­то е при­ето да се каз­ва и всич­ки ези­ко­ви задръж­ки.
Мария Кое­ва се е спра­ви­ла забе­ле­жи­тел­но с тези труд­нос­ти и ни пре­дос­та­вя един
мно­го точен и издър­жан пре­вод на про­чу­та­та пие­са на Албер Камю.

• Или­я­на Чалъ­ко­ва - за пре­во­да на „Пеще­ра­та“, София: Колиб­ри, 2023;

Пре­во­дач­ка­та се е спра­ви­ла пре­въз­ход­но с пре­съз­да­ва­не­то на бъл­гар­с­ки на плът­ния стил на голе­мия пор­ту­гал­с­ки писа­тел. В пре­во­да си е успя­ла да съх­ра­ни почер­ка, като наме­ри най-хуба­ва фор­ма за пре­да­ва­не на осо­бе­ния син­так­ти­чен ритъм на Сара­ма­го, кой­то е извес­тен с дъл­ги­те си изре­че­ния, с впли­та­не­то на диа­ло­зи в пото­ка на едно изре­че­ние, с рето­рич­ни­те натруп­ва­ния (синат­ро­ез­ми) и обра­ти­те на изка­за. И това е постиг­на­то на един чети­вен и кра­сив бъл­гар­с­ки език, обра­зец за пре­во­да­чес­ко майсторство.

• Цве­те­ли­на Лако­ва — за пре­во­да на „Еван­ге­лие на отров­но­то дър­во“ на Бар­ба­ра Кинг­сол­вър, София: Еро­ве, 2023;

Рома­нът на Кинг­сол­вър играе с раз­лич­ни повес­т­во­ва­тел­ни сти­ло­ве, като еди­ни­ят от гла­со­ве­те допъл­ни­тел­но екс­пе­ри­мен­ти­ра ези­ко­во с палин­д­ро­ми и дру­ги фигу­ри. Дейс­т­ви­е­то започ­ва в Кон­го в края на 1950-те годи­ни и пред­по­ла­га позна­ния за ситу­а­ци­я­та в Афри­ка, като цяло, и в опис­ва­на­та стра­на, в час­т­ност. Към това тряб­ва да се доба­вят посто­ян­ни­те екс­пли­цит­ни и имп­ли­цит­ни препрат­ки към биб­ли­я­та, как­то и към раз­лич­ни про­из­ве­де­ния. Пре­во­дът на този роман е истин­с­ко предиз­ви­ка­тел­с­т­во за пре­вод. Пре­во­дач­ка­та се е спра­ви­ла вели­ко­леп­но. Наме­ри­ла е чудес­ни реше­ния за игри­те на думи, за огле­дал­ни­те изра­зи при палин­д­ро­ми­те, пре­да­ла е уни­кал­ност­та на все­ки от пет­те повес­т­во­ва­тел­ни гла­са, пре­съз­да­ла е и сти­ла, и атмос­фе­ра­та. При това на гла­дък бъл­гар­с­ки, чети­вен и бла­гоз­ву­чен, кой­то увли­ча читателя.

• Петя Пет­ко­ва ‑за пре­во­да на „Стъл­ба към небе­то“ на Джон Бойн, София: Лаби­ринт, 2023;

Мла­да­та, но все по-опит­на пре­во­дач­ка Петя Пет­ко­ва, затвър­ж­да­ва добро­то
впе­чат­ле­ние от уме­ни­я­та си да пре­сът­во­ря­ва анг­ло­е­зич­на про­за, пола­гай­ки я
подо­ба­ва­що в бъл­гар­с­кия ези­ков свят. Също­то се случ­ва и в „Стъл­ба към небе­то“ – роман от Джон Бойн, напи­сан през 2018 г. За отбе­ляз­ва­не е пре­циз­ност­та в под­хо­да към мно­гоп­лас­то­вия стил на ори­ги­на­ла, голя­мо­то мяс­то на диа­ло­га, в кой­то са опа­зе­ни осо­бе­нос­ти­те на учас­т­ва­щи­те в него събе­сед­ни­ци, уме­ло­то съче­та­ва­не на висо­ка и раз­го­вор­на реч, как­то и убе­ди­тел­но пре­съз­да­де­на­та ези­ко­ва фак­ту­ра на раз­лич­ни исто­ри­чес­ки плас­то­ве. Рома­нът на Бойн е не само лек и при­ятен за чете­не, но и лич­но пости­же­ние на Петя Петкова.

Спе­ци­ал­на награ­да за изклю­чи­тел­но висо­ки постижения:

• Сил­вия Ваген­щайн – за пре­во­да на „Поезия“ на Пол Елю­ар (Със­та­ви­тел­с­т­во, пред­го­вор и пре­вод Сил­вия Ваген­щайн), София: Колиб­ри 2023. 

Пре­во­дач­ка­та Сил­вия Ваген­щайн ни под­на­ся кон­цеп­ту­ал­но том­че с избра­на
поезия от Пол Елю­ар, необ­ре­ме­не­на от иде­о­ло­ги­чес­ки наплас­тя­ва­ния, как­ви­то се
натруп­ват през живо­та му и кои­то са били най-чес­то­то оправ­да­ние за ред­ки­те му и не осо­бе­но запом­не­ни появи на бъл­гар­с­ки език. Издър­жан и вели­ко­леп­но
изтъл­ку­ван, насто­я­щи­ят Елю­ар е избор и лич­на анто­ло­гия на Ваген­щайн, коя­то тя
иска да спо­де­ли с чита­те­ли­те си. В сво­е­то вре­ме нещо подоб­но пра­ви и сами­ят
френ­с­ки поет, под­на­сяй­ки на съна­род­ни­ци­те си сти­хот­во­ре­ни­я­та на Хрис­то Ботев. А Ботев вина­ги е доста­тъч­но осно­ва­ние тук, в Бъл­га­рия, да забе­ле­жим него­вия
чуж­дес­т­ра­нен попу­ля­ри­за­тор. В слу­чая оба­че това е по-нез­на­чи­тел­на и пери­фер­на под­роб­ност. Далеч по-важ­ни са ези­ко­ви­те и образ­ни енер­гий­ни кон­вул­сии, треп­те­ния и тру­со­ве, оце­ле­ли в пре­во­да, мело­ди­ка­та и осо­бе­но лич­но­то, интим­но посла­ние, успо­ре­де­но с ком­пе­тен­т­ния пред­го­вор от пре­да­на­та пре­во­дач­ка. Не е мало­ва­жен и фак­тът, че една откро­ве­но мъж­ка поезия е интер­п­ре­ти­ра­на от дама, при­да­ла осо­бе­на рафи­ни­ра­ност на сти­ха, без да го израв­ня­ва, мани­пу­ли­ра или „феми­ни­зи­ра“. Елю­ар зву­чи убе­ди­тел­но, въз­при­е­ма­те­лят не го чете, а събе­сед­ва с него, слу­ша го и съп­ре­жи­вя­ва дове­ре­но­то му като свое.

Годиш­ни награ­ди на СПБ в област­та на пре­во­да на

ХУМАНИТАРИСТИКА

Награ­ди за ярки постижения:

• Мари­а­на Недел­че­ва — за под­бо­ра и пре­во­да от анг­лийс­ки на кни­га­та „Изящ­но­то изкус­т­во на кри­ти­ка­та“ от Хен­ри Джеймс (изд. „Колиб­ри“);

Роман­но­то твор­чес­т­во на Хен­ри Джеймс е доб­ре позна­то на бъл­гар­с­кия чита­тел от пре­ве­де­ни­те и некол­кок­рат­но изда­ва­ни у нас него­ви белет­рис­тич­ни про­из­ве­де­ния като „Пор­т­рет на една дама“, „Бос­тън­ци“, Евро­пей­ци­те“, Прим­ка­та на призра­ка“ и дру­ги. Извес­т­но е, че Джеймс е и един от най-задъл­бо­че­ни­те лите­ра­тур­ни кри­ти­ци на сво­е­то вре­ме, оста­вил око­ло 800 лите­ра­тур­нок­ри­ти­чес­ки твор­би. Пуб­ли­ку­ва­не­то на сбор­ни­ка „Изящ­но­то изкус­т­во на кри­ти­ка­та“ дава въз­мож­ност да се добие пред­ста­ва за тази важ­на стра­на от твор­чес­ка­та дей­ност на писа­те­ля, у кого­то, по думи­те на бел­гийс­ка­та изсле­до­ва­тел­ка Жан Дел­бер-Гаран, кри­ти­кът и рома­нис­тът са в посто­ян­но вза­и­мо­дейс­т­вие.
Анг­ли­цист­ка­та Мари­а­на Недел­че­ва, на коя­то дъл­жим пър­вия досег с кри­ти­чес­ко­то твор­чес­т­во на аме­ри­кан­с­кия писа­тел, се е спра­ви­ла блес­тя­що с трой­на­та зада­ча на със­та­ви­тел, автор и пре­во­дач. В кни­га­та, коя­то се със­тои от три час­ти, са вклю­че­ни три осно­во­по­ла­га­щи лите­ра­тур­но-тео­ре­тич­ни ста­тии („Изкус­т­во­то на белет­рис­ти­ка­та“, „Кри­ти­ка­та“, „Бъде­ще­то на рома­на“), пор­т­ре­ти на извес­т­ни писа­те­ли и кри­ти­ци, съв­ре­мен­ни­ци на Хен­ри Джеймс, как­то и два от пред­го­во­ри­те, писа­ни към соб­с­тве­ни рома­ни, в кои­то изпък­ват уме­ни­е­то на писа­те­ля да се само­наб­лю­да­ва и кри­ти­чес­ка­та про­ни­ца­тел­ност, про­явя­ва­на към лич­но­то му твор­чес­т­во.
Ези­кът на Хен­ри Джеймс се отли­ча­ва с изклю­чи­тел­но богат­с­тво, жив и поле­ми­чен, на мес­та обаг­рен от фина иро­ния, той е далеч от скуч­но­то тео­ре­ти­зи­ра­не. Пре­во­дът пре­да­ва майс­тор­с­ки всич­ки чер­ти на авто­ро­вия стил, в кой­то фра­зи­те се откро­я­ват със сво­я­та точ­ност и кра­со­та, а леко­та­та на изло­же­ни­е­то не накър­ня­ва мис­лов­на­та пре­циз­ност.
Бла­го­да­ре­ние на задъл­бо­че­ния пред­го­вор, пред­ста­ви­тел­ния под­бор и про­ник­но­ве­ния пре­вод пър­во­то пред­ста­вя­не на лите­ра­тур­нок­ри­ти­чес­ко­то
твор­чес­т­во на Хен­ри Джеймс заслу­жа­ва да се оце­ни като без­спо­рен при­нос към наша­та кул­ту­ра. Воде­но от това убеж­де­ние, жури­то пред­ла­га да бъде при­съ­де­на на Мари­а­на Недел­че­ва награ­да на СПБ за ярки пости­же­ния в раз­дел „Хума­ни­та­рис­ти­ка“.

• Алек­сан­дър Донев и Гер­га­на Фър­ко­ва — за пре­во­да от нем­с­ки на кни­га­та „Съчи­не­ния по есте­ти­ка на меди­и­те от Вал­тер Беня­мин“ (изд. „Фън­Те­зи“).

Кни­га­та съби­ра на едно мяс­то раз­лич­ни по-крат­ки тек­с­то­ве (как­то и откъ­си от по-обем­ни про­из­ве­де­ния) на нем­с­кия тео­ре­тик, в кои­то той изла­га раз­би­ра­ни­я­та си за фун­к­ци­о­ни­ра­не­то на раз­лич­ни­те изкус­т­ва и съот­вет­но на тех­но­ло­ги­и­те за съз­да­ва­не и рецеп­ция на худо­жес­т­ве­но твор­чес­т­во в епо­ха­та на масо­во­то общес­т­во от пър­ви­те десе­ти­ле­тия на ХХ век.
Пре­во­дът на подо­бен тип тео­ре­тич­на лите­ра­ту­ра пред­став­ля­ва предиз­ви­ка­тел­с­т­во в мно­го отно­ше­ния. На пър­во мяс­то след­ва да се спо­ме­не изклю­чи­тел­на­та раз­нос­т­ран­ност на Беня­мин, кой­то разис­к­ва едва ли не всич­ки налич­ни – как­то и ново­по­я­ви­ли­те се в нача­ло­то на века – худо­жес­т­ве­ни фор­ми, позо­ва­вай­ки се вър­ху изклю­чи­тел­но широк спек­тър от загла­вия и авто­ри. Така на пре­во­да­чи­те се е пад­на­ла труд­на­та зада­ча да изди­рят и обяс­нят в бележ­ки под линия немал­ка част от въп­рос­ни­те препрат­ки, кое­то за поре­ден път доказ­ва, че успеш­ни­ят пре­вод вина­ги изли­за извън рам­ки­те на ези­ко­ва­та ком­пе­тен­т­ност, превръ­щай­ки се поня­ко­га – такъв е насто­я­щи­ят слу­чай – в комен­тар на изход­ния текст.
В чис­то ези­ков план след­ва да бъде отбе­ля­зан асо­ци­а­тив­ни­ят начин на писа­не на Вал­тер Беня­мин, кой­то от своя стра­на изис­к­ва пъл­но­то моби­ли­зи­ра­не на ези­ко­ви­те и сти­лис­тич­ни уме­ния при пре­во­да. За нем­с­кия автор имен­но фраг­мен­тар­ност­та на въз­при­я­ти­е­то, пото­кът от визу­ал­ни впе­чат­ле­ния, кой­то зали­ва жите­ля на модер­ния „голям град”, пред­став­ля­ва обект на реф­лек­сия, чия­то зада­ча е не само да ана­ли­зи­ра, но и да съдейс­т­ва за успеш­но­то довеж­да­не до край на реди­ца про­це­си от кул­ту­рен и соци­а­лен харак­тер, започ­на­ли с индус­т­ри­а­ли­за­ци­я­та и обра­зу­ва­не­то на т.нар. „работ­ни­чес­ка кла­са” в запад­но­ев­ро­пейс­ки­те общес­т­ва. Тук пре­во­да­чи­те е тряб­ва­ло да овла­де­ят ско­ко­ве­те в авто­ро­ва­та мисъл в ори­ги­на­ла, за да могат да го пре­да­дат адек­ват­но на бъл­гар­с­ки.
Може да се каже, че как­то в ези­ков, така и в инте­лек­ту­а­лен план пре­во­дът на кни­га­та пред­став­ля­ва достижение.

Годиш­ни награ­ди на СПБ в област­та на пре­во­да на

БЪЛГАРСКА ЛИТЕРАТУРА НА ЧУЖД ЕЗИК

• Андже­ла Родел – спе­ци­ал­на награ­да за изклю­чи­тел­но висо­ки пости­же­ния в област­та на пре­во­да на худо­жес­т­ве­на лите­ра­ту­ра за осо­бе­ни заслу­ги в пре­во­да на анг­лийс­ки език на зна­чи­ми про­из­ве­де­ния от съв­ре­мен­на­та бъл­гар­с­ка про­за и поезия, за ней­ни­те мно­гос­т­ран­ни при­но­си в попу­ля­ри­зи­ра­не­то на бъл­гар­с­ки­те лите­ра­ту­ра и кул­ту­ра в анг­ло­е­зич­ния свят и спе­ци­ал­но за пре­во­да ѝ на рома­на „Вре­ме­у­бе­жи­ще“ от Геор­ги Гос­по­ди­нов, отли­чен с награ­да­та Меж­ду­на­ро­ден Букър за 2023 година.
• Елви­ра Бор­ман-Насо­но­ва – награ­да за осо­бе­ни заслу­ги в област­та на пре­во­да на худо­жес­т­ве­на лите­ра­ту­ра за пре­во­ди­те ѝ на съв­ре­мен­на бъл­гар­с­ка лите­ра­ту­ра от бъл­гар­с­ки на нем­с­ки език и за попу­ля­ри­зи­ра­не­то на бъл­гар­с­ки­те език и кул­ту­ра в чужбина.
• Бла­го­род­на Филев­с­ка-Пана­гу – награ­да за ярки пости­же­ния в област­та на пре­во­да на худо­жес­т­ве­на лите­ра­ту­ра за пре­во­да ѝ от бъл­гар­с­ки на гръц­ки език на рома­на „Май­ки­те“ от Тео­до­ра Димо­ва (изд. „Енас­т­рон“).

Годиш­ни награ­ди на СПБ в област­та на 

СИНХРОННИЯ И КОНСЕКУТИВНИЯ ПРЕВОД

• Рада Ган­ко­ва – награ­да за ярки пости­же­ния в област­та на пре­во­да за висо­кок­ва­ли­фи­ци­ра­на­та ѝ пре­во­да­чес­ка дей­ност като кон­фе­рен­тен пре­во­дач с испан­с­ки и анг­лийс­ки език, акре­ди­ти­ран към инс­ти­ту­ци­и­те на Евро­пейс­кия съюз.

Годиш­ни награ­ди на СПБ в област­та на 

НАУЧНИЯ И ТЕХНИЧЕСКИЯ ПРЕВОД

• Антон Тата­ров – спе­ци­ал­на награ­да за изклю­чи­тел­но висо­ки пости­же­ния в област­та на пре­во­да на науч­на и тех­ни­чес­ка лите­ра­ту­ра за дъл­го­го­диш­на­та му рабо­та като пре­во­дач на дет­с­ки енцик­ло­пе­дии за изда­тел­с­т­во „Фют“.
• Ната­лия Недял­ко­ва – награ­да за ярки пости­же­ния в област­та на пре­во­да за ней­на­та висо­кок­ва­ли­фи­ци­ра­на дъл­го­го­диш­на пре­во­да­чес­ка дей­ност като кон­се­ку­ти­вен пре­во­дач от и на рус­ки език, съде­бен пре­во­дач, пре­во­дач на спе­ци­а­ли­зи­ра­на науч­на и тех­ни­чес­ка лите­ра­ту­ра и на офи­ци­ал­ни доку­мен­ти от и на рус­ки и от пол­с­ки език.

НАГРАДИ ЗА ЦЯЛОСТНА ДЕЙНОСТ:

• Васил Само­ков­ли­ев – награ­да за цялос­т­на дей­ност в област­та на пре­во­да за него­ви­те майс­тор­с­ки пре­во­ди на зна­чи­ми рома­ни от съв­ре­мен­на­та чеш­ка лите­ра­ту­ра и за дъл­го­го­диш­на­та му пре­по­да­ва­тел­с­ка дей­ност по тео­рия и прак­ти­ка на пре­во­да на бъл­гар­с­ки и чуж­дес­т­ран­ни студенти.
• Мари­а­на Ревен­с­ка – награ­да за цялос­т­на дей­ност в област­та на пре­во­да за ней­но­то пре­во­да­чес­ко майс­тор­с­т­во като дъл­го­го­ди­шен син­х­ро­нен и кон­се­ку­ти­вен пре­во­дач от и на анг­лийс­ки език, за пре­во­ди­те ѝ на худо­жес­т­ве­на про­за и поезия и за актив­но­то ѝ учас­тие в живо­та на СПБ, допри­на­ся­що за утвър­ж­да­ва­не на прести­жа на организацията.

Годиш­ни награ­ди на СПБ в област­та на пре­во­да на

ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА

Награ­ди за ярки постижения: 

• Ана Димо­ва – за пре­во­да от нем­с­ки език на рома­на „Изпо­вед на един уби­ец, напра­ве­на за една нощ“ от Йозеф Рот, изд. „Лист”;

„Изпо­вед на един уби­ец, напра­ве­на за една нощ“ е един от послед­ни­те рома­ни на авс­т­рийс­кия писа­тел Йозеф Рот, изда­ден през 1936 годи­на. Как­то под­сказ­ва загла­ви­е­то, в него един човек раз­каз­ва за престъп­ле­ни­е­то си, но как­то може да се очак­ва от про­из­ве­де­ние, изляз­ло под перо­то на голям писа­тел, не всич­ко е тако­ва, как­во­то изглеж­да на пръв поглед. Рот пише с поч­ти кине­ма­тог­ра­фич­на образ­ност, кога­то геро­ят раз­каз­ва исто­ри­я­та, не само на убийс­т­во­то, но и на соб­с­тве­ния си живот, като същев­ре­мен­но уме­ло са впле­те­ни раз­съж­де­ния за човеш­ка­та при­ро­да, мора­ла, гре­хов­ност­та, любов­та и неиз­беж­на­та сла­бост. Макар и авс­т­ри­ец, Рот изби­ра за гла­вен герой на повес­т­во­ва­ни­е­то рус­нак и така пре­на­ся чита­те­ля в послед­ни­те дни на Рус­ка­та импе­рия, а също и в Париж, къде­то той се озо­ва­ва впос­лед­с­твие и завър­ш­ва дни­те си. Рот пише с леко­та, като същев­ре­мен­но успя­ва да постиг­не задъл­бо­че­ност на вну­ше­ни­я­та и обра­зи­те, и имен­но в това при­вид­но леко, четив­но, но в също­то вре­ме пси­хо­ло­гич­но писа­не про­ли­ча­ват уме­ни­я­та на Ана Димо­ва като пре­во­дач. Тя без­п­роб­лем­но се спра­вя с раз­ка­за на исто­рия за една чуж­да за нем­с­ко­го­во­ря­щия дейс­т­ви­тел­ност, но от дру­га стра­на по-близ­ка до нас, като запаз­ва емо­ци­о­нал­ния изказ и богат­с­тво­то на палит­ра­та от чув­с­т­ва и мис­ли, опи­са­ни в рома­на. На момен­ти чита­те­лят дори забра­вя, че чете пре­вод от нем­с­ки, кое­то сви­де­тел­с­т­ва за леко­та­та, с коя­то е пре­да­ден ори­ги­на­лът. Богат­с­тво­то на ези­ка, с кое­то бора­ви Рот, е също тол­ко­ва пъл­нок­ръв­но и ста­ра­тел­но пре­да­де­но и на бъл­гар­с­ки, Ана Димо­ва вещо пре­ми­на­ва през раз­лич­ни­те теми, раз­гър­на­ти в рома­на, като демон­с­т­ри­ра без­спо­рен про­фе­си­о­на­ли­зъм. Пре­во­дът ѝ опре­де­ле­но е сред забе­ле­жи­тел­ни­те пости­же­ния в тази област през изми­на­ла­та година.

• Игли­ка Васи­ле­ва – за пре­во­да от анг­лийс­ки език на „Синя­та кита­ра“ от Джон Бан­вил, изд. „Лист”;

„Синя­та кита­ра“ е роман на носи­те­ля на „Букър“ Джон Бан­вил, изда­ден през 2015 годи­на. Той пред­став­ля­ва раз­каз от пър­во лице на худож­ни­ка на сред­на въз­раст Оли­вър Орме, кой­то раз­съж­да­ва за живо­та си, изкус­т­во­то и соб­с­тве­на­та си нес­по­соб­ност да му се отда­де напъл­но, раз­лич­ни­те видо­ве краж­ба (на него самия тази сла­бост не му е чуж­да) и послед­на­та извър­ше­на от него – пре­лъс­тя­ва­не­то на съп­ру­га­та на бли­зък при­ятел. Рома­нът се отли­ча­ва с тънък пси­хо­ло­ги­зъм, фило­соф­с­ка задъл­бо­че­ност и нес­тан­дар­тен про­чит на раз­лич­ни ситу­а­ции и съби­тия в човеш­кия живот. Оли­вър е раз­каз­вач, кой­то еднов­ре­мен­но въз­хва­ля­ва и осми­ва себе си, като в също­то вре­ме се опит­ва да достиг­не дъл­бо­чи­на на мисъл­та и прозре­ния, кои­то да му обяс­нят соб­с­тве­ния му живот и съд­ба. Пре­во­дач­ка­та Игли­ка Васи­ле­ва е пре­да­ла майс­тор­с­ки този моно­лог, изпъс­т­рен с увле­ка­тел­ни раз­ка­зи на случ­ки, раз­съж­де­ния за изкус­т­во­то и препрат­ки към голе­ми худож­ни­ци, опи­са­ния на при­род­ни кар­ти­ни и душев­ни със­то­я­ния. Тя е успя­ла да вник­не в мате­ри­я­та на тек­с­та и да го пре­съз­да­де така, че да достиг­не до чита­те­ля в пъл­на­та си слож­ност и богат­с­тво на изка­за. Само­и­ро­ни­я­та и хумо­рът на Оли­вър не губят нищо от оча­ро­ва­ни­е­то си в пре­во­да, а са наход­чи­во при­го­де­ни към „,ухо­то“ на бъл­гар­с­кия чита­тел. Пре­во­дът на „Синя­та кита­ра“ на Игли­ка Васи­ле­ва е най-стой­нос­т­но­то пости­же­ние в област­та на пре­во­да от анг­лийс­ки език през изми­на­ла­та годи­на, при кое­то се взе­ма пред­вид слож­ност­та на изход­ния текст и уме­ни­я­та при пре­да­ва­не­то му.

• Кало­ян Игна­тов­с­ки – за пре­во­да от анг­лийс­ки език на  рома­на „Шъги Бейн“ от Дъг­лас Стю­арт, изд. „Лаби­ринт”;

Шъги Бейн“ е удос­то­е­ни­ят с награ­да­та „Букър“ за 2020 годи­на дебю­тен роман на Дъг­лас Стю­арт, напи­сан на осно­ва­та на соб­с­тве­но­то му дет­с­тво в Глаз­гоу през 80-те годи­ни. Това е един мно­го личен раз­каз за живо­та на едно дете с май­ка алко­хо­лич­ка, изос­та­ве­но от баща си, тор­мо­зе­но от връс­т­ни­ци­те си, неп­ри­е­ма­но зара­ди сво­я­та хомо­сек­су­ал­ност, но заед­но с това рома­нът е сво­е­об­ра­зен пор­т­рет на вре­ме­то на тачъ­риз­ма в Шот­лан­дия, на живо­та на работ­ни­чес­ки­те семейс­т­ва. „Шъги Бейн“ е кни­га, как­то теж­ка със сво­я­та тема­ти­ка за бед­ност, зави­си­мос­ти, наси­лие, така и неле­ка за пре­вод, с богат и раз­но­об­ра­зен език, със свой осо­бен стил. Тя изис­к­ва от пре­во­да­ча задъл­бо­че­но позна­ва­не на исто­ри­чес­ки­те и кул­тур­ни­те осо­бе­нос­ти на епо­ха­та, на реа­ли­и­те, на все­кид­нев­ния език. Бла­го­да­ре­ние на Кало­ян Игна­тов­с­ки, претво­рен на бъл­гар­с­ки език, рома­нът е запа­зил всич­ки свои дос­тойн­с­т­ва, ези­кът е жив, богат, обра­зен, диа­ло­зи­те зву­чат естес­т­ве­но. Мно­го доб­ре е отра­зен емо­ци­о­нал­ни­ят регис­тър на тек­с­та, пре­да­де­но е уме­ни­е­то на Стю­арт да изгра­ди раз­ка­за от име­то на тре­то­ли­чен повес­т­во­ва­тел, кой­то същев­ре­мен­но сякаш виж­да све­та през очи­те на пер­со­на­жи­те, все­ки със сво­и­те сил­ни пре­жи­вя­ва­ния, със сво­и­те мис­ли и своя език.

• Мег­ле­на Боден­с­ка – за пре­во­да от швед­с­ки език на рома­на „Кола­рят на Смърт­та“ от Сел­ма Лагер­льоф, изд. „Лист”;

„Кола­рят на Смърт­та“ на швед­с­ка­та писа­тел­ка и нобе­ло­ва лау­ре­ат­ка Сел­ма Лагер­льоф е пуб­ли­ку­ван през 1915 г. – любо­пит­но­то е, че е напи­сан по мол­ба от Швед­с­ко­то наци­о­нал­но дру­жес­т­во за бор­ба с тубер­ку­ло­за­та, но в него по нищо не личи да е поръч­ко­ва твор­ба, тъй като тема­та е близ­ка до автор­ка­та (загу­би­ла е свои близ­ки от болест­та) и тя я включ­ва в по-обща­та рам­ка на дъл­бо­ко хуман­но­то си твор­чес­т­во. Рома­нът може да се раз­глеж­да като прит­ча, при­каз­ка, готи­чес­ка исто­рия, в коя­то соци­ал­но­то, пред­ста­ве­но от болес­ти­те, бед­ност­та, пиян­с­т­во­то, е препле­те­но с веч­ни­те теми за опро­ще­ни­е­то, без­смър­ти­е­то на душа­та и изце­ли­тел­на­та сила на любов­та, коя­то над­мог­ва всич­ки труд­нос­ти и прегра­ди. Имен­но него­ва­та мно­гоп­ла­но­вост пред­став­ля­ва предиз­ви­ка­тел­с­т­во за пре­во­да­ча и Мег­ле­на Боден­с­ка демон­с­т­ри­ра не само талант и усет към ези­ка, но и задъл­бо­че­но позна­ва­не на автор­ка­та, ней­но­то твор­чес­т­во и теми. Слож­ност­та на ори­ги­на­ла идва и от нео­би­чай­на­та струк­ту­ра, тип „китайс­ка кутия“, в коя­то раз­ка­зи­те са помес­те­ни един в друг. Мег­ле­на Боден­с­ка отва­ря вещо за чита­те­ля тези кутии и повес­т­во­ва­ни­е­то се „лее“ неп­ри­ну­де­но и изтън­че­но, като предиз­вик­ва емо­ци­о­нал­на реак­ция и дава мно­жес­т­во пово­ди за раз­ми­съл. Раз­ка­зът за пока­я­лия се греш­ник е наси­тен с окул­т­ни препрат­ки, за кои­то сама­та Лагер­льоф призна­ва, че я въл­ну­ват, и пре­во­дач­ка­та ги пре­да­ва уме­ло и с нуж­ни­те позна­ния. По пре­во­да си личи допъл­ни­тел­на­та пре­во­да­чес­ка рабо­та, коя­то е свър­ши­ла Боден­с­ка, за да може този клю­чов роман от твор­чес­т­во­то на вели­ка­та писа­тел­ка (тя сама­та го опре­де­ля като люби­ма­та си твор­ба) да достиг­не до чита­те­ля в пре­вод от ори­ги­на­ла, тъй като до момен­та е бил познат в пре­вод, най-веро­ят­но напра­вен от нем­с­ки. Рабо­та­та на Мег­ле­на Боден­с­ка отго­ва­ря на най-висо­ки­те кри­те­рии за качес­т­во и показ­ва, че тя е дос­то­ен про­дъл­жи­тел на голя­ма­та шко­ла на пре­во­да от скан­ди­нав­с­ки ези­ци у нас.

Спе­ци­ал­на награ­да за изклю­чи­тел­но висо­ки постижения:

• Кирил Кадийс­ки - за пре­во­да на „Ад“ от Дан­те Али­ги­е­ри, изда­тел­с­т­во „Колиб­ри“;

От глед­на точ­ка на бъл­гар­с­кия текст пре­во­дът е на бри­лян­тен,
изклю­чи­тел­но богат съв­ре­ме­нен бъл­гар­с­ки език, с плав­ност и звуч­ност
на рими­те и спа­зен раз­мер на тер­ци­ни­те, с огром­но поети­чес­ко
въоб­ра­же­ние и наход­чи­вост, с майс­тор­с­ки стро­еж на сти­хо­ве­те, при кои­то
в зна­чи­тел­на сте­пен са избег­на­ти анжам­б­ма­ни­те, кои­то са мно­го
кап­ри­зен похват и поня­ко­га сил­но накъс­ват ритъ­ма, а поня­ко­га, съче­та­ни
с при­час­тия, водят до нераз­би­ра­е­мост на тек­с­та, но при Кирил Кадийс­ки
там, къде­то ги има, са изпол­з­ва­ни намяс­то и допри­на­сят за богат­с­тво­то и
въз­дейс­т­ви­е­то на сти­ха. Изоб­що поети­чес­ка­та сила и кра­со­та на
бъл­гар­с­кия текст се добли­жа­ват, а може би и са със­тав­на част от
шедьов­ри­те (ори­ги­нал­ни и пре­вод­ни) на поези­я­та, напи­са­на на бъл­гар­с­ки
език.

Ето защо насто­я­щи­ят пре­вод пред­став­ля­ва блес­тя­що пре­съз­да­ва­не
на авто­ро­вия текст и по кон­ге­ни­ал­ност се родее с пре­во­ди­те на „Или­а­да“
от Бла­га Димит­ро­ва по под­строч­ни­ка на проф. Алек­сан­дър Милев, и с
тези на Шек­с­пир, осъ­щес­т­ве­ни от Вале­ри Пет­ров в актив­ни кон­сул­та­ции с
проф. Мар­ко Мин­ков. Въп­рос­ни­те пре­во­ди на Омир и Шек­с­пир бяха
коло­сал­ни съби­тия в кул­тур­ния живот през 70-те („Или­а­да“) и 80-те
годи­ни (Шек­с­пир). И оста­вят неза­ли­чи­ма диря в духов­но­то израс­т­ва­не на
поко­ле­ния читатели.

Кни­га­та е истин­с­ки шедьо­вър на кни­го­из­да­тел­с­ко­то майс­тор­с­т­во – с рисун­ки на Сан­д­ро Боти­че­ли, с блес­тящ пред­го­вор на проф. Клео Про­тох­рис­то­ва и ней­ни увод­ни обяс­ни­тел­ни думи пре­ди вся­ка песен, с крат­ка бележ­ка за авто­ра, с
вели­ко­леп­но офор­м­ле­ние как­то на кори­ца­та, така и на вът­реш­ност­та на
кни­га­та, с калиг­раф­с­ки изпи­са­ни номе­ра на пес­ни­те от Кос­та­дин
Кока­ла­нов, с твър­ди кори­ци, отпе­ча­та­на на вели­ко­леп­на хартия…

• Любо­мир Или­ев – за пре­во­да от нем­с­ки език на рома­на „Избра­ни­кът“ от Томас Ман, изд. „Лист”;

Рома­нът „Избра­ни­кът“ от Томас Ман е пуб­ли­ку­ван през 1951 г. и е послед­на­та завър­ше­на кни­га на авто­ра. Той пред­став­ля­ва паро­дия на сред­но­ве­ков­ния текст „Гре­го­ри­ус, или Доб­ри­ят греш­ник“ от Хар­т­ман фон Ауе, в коя­то се раз­каз­ва исто­ри­я­та на Гре­го­рий, заче­нат от кръ­вос­ме­си­тел­на­та връз­ка на брат и сес­т­ра, а в послед­с­твие ста­нал съп­руг на соб­с­тве­на­та си май­ка. След дъл­го­го­диш­но пока­я­ние той е опрос­тен от Бог и въз­диг­нат до папа. Реди­ца спе­ци­а­лис­ти отбе­ляз­ват, че забе­ле­жи­тел­но­то, дори уни­кал­но­то за нем­с­ка­та лите­ра­ту­ра в рома­на е сът­во­ря­ва­не­то на ори­ги­на­лен език, в кой­то се препли­тат арха­ич­но и модер­но, ста­ри­те вари­ан­ти на реди­ца евро­пейс­ки ези­ци, как­то и древ­ни ези­ци като гръц­кия и латин­с­кия. Ман опис­ва сред­но­ве­ков­на исто­рия, но я пре­съз­да­ва модер­но, дръз­ко, раз­ши­ря­вай­ки въз­мож­нос­ти­те на ези­ка до кра­ен пре­дел със сло­вот­вор­чес­т­во и арха­и­зи­ра­не, „пати­ни­ра­не“, как­то го нари­ча в след­го­во­ра си пре­во­да­чът Любо­мир Или­ев. Пре­во­дът на подоб­на слож­на тор­ба е изклю­чи­тел­но теж­ка и отго­вор­на зада­ча, с коя­то Любо­мир Или­ев се е спра­вил блес­тя­що. Не само е открил „зале­жи“ от съот­вет­с­тва­ща лек­си­ка, но чес­то и сам е при­бяг­вал към сло­вот­вор­чес­т­во, кое­то зву­чи напъл­но естес­т­ве­но и пъл­ноз­нач­но в кон­тек­с­та на рома­на. След­ва да се отбе­ле­жи вир­ту­оз­но­то пре­да­ва­не на сти­хот­вор­ни­те час­ти, впле­те­ни в тек­с­та, кои­то отго­ва­рят на поети­ка­та, тър­се­на от самия автор. Същев­ре­мен­но хумо­рът, залег­нал в осно­ва­та на паро­дий­ност­та на кни­га­та, е пре­да­ден еле­ган­т­но, ненат­рап­чи­во и ост­ро­ум­но. Личи си добро­то позна­ва­не и на сред­но­ве­ков­на­та епо­ха и ней­на­та сло­вес­ност, как­то и съвес­т­но­то про­уч­ва­не на хрис­ти­ян­с­кия канон и тер­ми­но­ло­гия, включ­ва­не­то на обяс­ни­тел­ни бележ­ки, кога­то е необ­хо­ди­мо, но с мяр­ка и ува­же­ние към чита­те­ля. Отно­во в след­го­во­ра Любо­мир Или­ев нари­ча кни­га­та „праз­ник на ези­ка“ и бъл­гар­с­ка­та пуб­ли­ка би след­ва­ло да е бла­го­дар­на на пре­во­да­ча за талан­та и себе­от­ри­ца­ни­е­то, с кое­то е претво­рил рома­на, за да достиг­не до нас. С пра­во може да се каже, че това е съби­тие в бъл­гар­с­кия пре­вод, кое­то заслу­жа­ва Спе­ци­ал­на награ­да за изклю­чи­тел­но висо­ки постижения.

Награ­да на СПБ „Еле­на Муте­ва“ за ярко пости­же­ние на млад пре­во­дач на худо­жес­т­ве­на литература:

• Дими­тър Ата­на­сов — за пре­во­да от пор­ту­гал­с­ки език на рома­на „Луди­те от ули­ца „Мазур”“ от Жоао Пин­то Кое­лю, изда­тел­с­т­во „Лемур“;

Още един роман за Холо­кос­та, кой­то вече тол­ко­ва десе­ти­ле­тия не спи­ра да изку­ша­ва писа­те­ли от раз­лич­ни наци­о­нал­нос­ти и раз­лич­ни поко­ле­ния. Пор­ту­гал­с­ки­ят писа­тел Жоао Пин­то Кое­лю е осо­бе­но прист­рас­тен към тази тема, бли­зо трий­сет годи­ни я е про­уч­вал, посе­ща­вал е кон­ц­ла­ге­ри­те и се е запоз­на­вал с оце­ле­ли­те. И три­те него­ви рома­на, посве­те­ни на Холо­кос­та, претво­ря­ват худо­жес­т­ве­но част от огром­ния доку­мен­та­лен мате­ри­ал, кой­то е натру­пал. „Луди­те от ули­ца „Мазур” е нео­бик­но­ве­на и въл­ну­ва­ща човеш­ка исто­рия за този пери­од. Два­ма въз­рас­т­ни мъже – сле­пи­ят кни­жар Янкел и извес­т­ни­ят писа­тел Ерик в зале­за на своя живот, в Париж, се връ­щат към спо­ме­ни­те от сво­е­то дет­с­тво в мал­ко про­вин­ци­ал­но пол­с­ко град­че и тра­гич­ни­те съби­тия, слу­чи­ли се там и поста­ви­ли на изпи­та­ние при­ятел­с­т­во­то, любов­та и съвест­та им. Пре­во­да­чът Дими­тър Ата­на­сов е успял да пре­да­де тази неве­ро­ят­на човеш­ка исто­рия и да постиг­не въл­не­ни­е­то, с кое­то е заредена.

Пре­во­дът на кни­га­та е напра­вен про­фе­си­о­нал­но и добро­съ­вес­т­но; с верен усет за бъл­гар­с­кия език и него­ви­те регис­т­ри е постиг­на­та емо­ци­о­нал­на­та атмос­фе­ра на повес­т­во­ва­ни­е­то, плас­тич­ност­та и релеф­ност­та на опи­са­ни­я­та. Постиг­на­то е вну­ше­ни­е­то на рома­на и посла­ни­я­та на писа­те­ля. Изоб­що се усе­ща уве­ре­ни­ят пре­во­да­чес­ки почерк и е труд­но да се познае, че ста­ва дума за дебют.

Годиш­ни награ­ди на СПБ в област­та на пре­во­да на

ХУМАНИТАРИСТИКА

Награ­ди за ярки постижения:

• Албе­на Бак­ра­че­ва — за пре­во­да от анг­лийс­ки език на кни­га­та „Кейп Код“ от Хен­ри Дей­вид Торо, изда­тел­с­т­во „Кръг“;

Как­то пише сама­та пре­во­дач­ка в после­пи­са си: „Кейп Код“ е послед­на­та кни­га на Хен­ри Дей­вид Торо (1817–1862). Пър­ви­те две – „Сед­ми­ца по реки­те Кон­корд и Мери­мак“ (1849) и „Уол­дън“ (1854) живо­тът му позво­ля­ва да види пуб­ли­ку­ва­ни; вто­ри­те две – „Мейн­с­ки­те гори“ и „Кейп Код“ – изли­зат посмър­т­но, съот­вет­но през 1864 и 1865 г.“

Това не са пъте­пи­си, а фило­соф­с­ко пре­съз­да­ва­не на при­ро­да­та сама по себе си. При­ро­да, при­те­жа­ва­ща самос­той­на цен­ност, а също своя дина­ми­ка, кра­со­та, мно­го­об­раз­ност на фор­ми­те и вът­ре­шен живот, обик­но­ве­но недос­тъ­пен за мно­жес­т­во­то хора. Кни­ги­те на Хен­ри Торо са при­ро­до­цен­т­рич­ни (не нари­ча­ме този жанр „нату­ра­ли­зъм“, как­то би под­хож­да­ло, защо­то тер­ми­нът озна­ча­ва нещо съв­сем дру­го), и се роде­ят с такъв сво­е­об­ра­зен жанр като ани­ма­лис­ти­ка­та. За този жанр поне има­ме бъл­гар­с­ки пости­же­ния със све­тов­но изме­ре­ние – про­из­ве­де­ни­я­та на Еми­ли­ан Ста­нев. Но едно е да опис­ваш живо­тин­с­кия свят, кой­то като че ли носи душа, близ­ка до човеш­ка­та, дру­го – при­ро­да­та, коя­то като че ли няма така­ва. Всъщ­ност връз­ка­та е в ант­ро­по­цен­т­риз­ма на авто­ра, кой­то неиз­мен­но при­със­т­ва и кой­то осмис­ля мно­гоб­рой­ни­те пей­за­жи и дви­же­ща­та се природа.

Хен­ри Дей­вид Торо пре­съз­да­ва един свят, изис­к­ващ нали­чи­е­то на дру­ги сети­ва или най-мал­ко­то – на изклю­чи­тел­но раз­ви­ти сети­ва. Без подоб­на сетив­ност все­ки пре­вод би бил тро­мав и ску­чен. Дали Албе­на Бак­ра­че­ва е по при­ро­да с таки­ва сети­ва, или ги е при­до­би­ла с про­дъл­жи­тел­но вглеж­да­не в тек­с­то­ве­те на Хен­ри Торо, не зна­ем, но фак­тът е, че пре­во­дът ѝ е адек­ва­тен на ори­ги­на­ла. При това тряб­ва да се има пред­вид вре­ме­во­то отсто­я­ние от век и поло­ви­на, че дори пове­че, съвър­ше­но раз­лич­ни­те реа­лии в срав­не­ние с наши­те, и все пак кни­га­та не се усе­ща като чуж­да и далеч­на. Ант­ро­по­цен­т­риз­мът е нераз­рив­но свър­зан с при­ро­до­цен­т­риз­ма. Наис­ти­на отлич­на пре­во­да­чес­ка работа!

• Катя Дима­но­ва - за пре­во­да от испан­с­ки език на авто­би­ог­ра­фич­ния роман „Зовът на пле­ме­то“ от Марио Вар­гас Льо­са, изда­тел­с­т­во „Колиб­ри“;

Вар­гас Льо­са е Нобе­лов меда­лист, удос­то­ен с тази най-престиж­на награ­да през 2010 г., един от най-талан­т­ли­ви­те писа­те­ли на Латин­с­ка Аме­ри­ка нарав­но с Габ­ри­ел Гар­сия Мар­кес и Кар­лос Фуен­тес. „Зовът на вре­ме­то“ дейс­т­ви­тел­но е инте­лек­ту­ал­на­та авто­би­ог­ра­фия на авто­ра, в коя­то той чес­т­но и без­ком­п­ро­мис­но просле­дя­ва десе­ти­лет­но­то кри­во­ли­че­не на сво­и­те убеж­де­ния, изда­ва­що душа, жад­на за исти­на­та. От рево­лю­ци­он­но­то леви­чар­с­т­во и кубин­с­ка­та рево­лю­ция той пре­жи­вя­ва огром­но раз­ви­тие бла­го­да­ре­ние тек­с­то­ве­те на таки­ва коло­си като Адам Смит, Хосе Орте­га-и-Гасет, Фрид­рих фон Хайек, Рей­мон Арон, Карл Попър и др., за да навле­зе в дру­га мис­лов­на сфе­ра, къде­то влас­т­ва инди­ви­дът, а не гру­па­та или наро­дът. Ста­ва дума, как­то каз­ва сами­ят автор, за пре­ми­на­ва­не­то от „про­пи­ти­те с мар­к­си­зъм и Сар­т­ри­ан­с­ки екзис­тен­ци­а­ли­зъм мла­деж­ки годи­ни към либе­ра­лиз­ма в зря­ла­та възраст.“

За да пре­ве­де подо­бен текст, пре­во­да­чът тряб­ва да при­те­жа­ва адек­ват­ни зна­ния, поня­ти­ен апа­рат и мис­лов­на широ­та. Ниш­ка­та на тек­с­та, пре­ми­на­ва­ща през раз­лич­ни епо­хи, тео­рии, стра­ни и свър­за­ни­те с тях поли­ти­чес­ки и инте­лек­ту­ал­ни страс­ти, изис­к­ва подоб­на страст и от нагър­би­лия се да пре­да­де всич­ко това на бъл­гар­с­ки. За щас­тие пре­во­дът е адек­ва­тен, про­фе­си­о­на­лен и отго­во­рен към ори­ги­нал­ния раз­каз и сти­ла на авто­ра. Той има и допъл­ни­тел­но­то качес­т­во да е достъ­пен и раз­би­ра­ем за бъл­гар­с­кия чита­тел. Има­ме пред себе си увле­ка­тел­но чети­во, кое­то зву­чи като напи­са­но на бъл­гар­с­ки, а не като пре­вод – едно без­спор­но забе­ле­жи­тел­но пости­же­ние на преводачката.

• Крум Кру­мов — за пре­во­да от пол­с­ки език на кни­га­та с фило­соф­с­ки есе­та „Чув­с­т­ви­тел­ни­ят раз­каз­вач“ от Олга Токар­чук, изда­тел­с­т­во ICU; 
• Сил­вия Бори­со­ва — за пре­во­да от пол­с­ки език на Нобе­ло­ва­та лек­ция на автор­ка­та в кни­га­та с фило­соф­с­ки есе­та „Чув­с­т­ви­тел­ни­ят раз­каз­вач“ от Олга Токар­чук, изда­тел­с­т­во ICU;

Олга Токар­чук е носи­тел­ка на Нобе­ло­ва­та награ­да за лите­ра­ту­ра през 2018 г. Твор­чес­т­во­то ѝ е бога­то и раз­но­об­раз­но: раз­ка­зи, рома­ни, есе­та, кри­ти­чес­ки тек­с­то­ве, сце­на­рии, поезия. Кни­га­та „Чув­с­т­ви­тел­ни­ят раз­каз­вач“ включ­ва 11 фило­соф­с­ки есе­та и Нобе­ло­ва­та лек­ция на автор­ка­та, на коя­то е кръс­те­на и сама­та книга.

Про­из­ве­де­ни­е­то на Олга Токар­чук е мно­го слож­но и раз­ноп­ла­но­во, изис­к­ва задъл­бо­чен про­чит и актив­но вник­ва­не в мате­ри­я­та. Това е дъл­бо­ка, инте­лек­ту­ал­на и модер­на фило­со­фия. Как­то каз­ва Геор­ги Гос­по­ди­нов в своя пред­го­вор, озаг­ла­вен „Да раз­каз­ваш дру­гия“, „това е кни­га цялос­т­на и свър­за­на, коя­то те хва­ща от пър­ва­та стра­ни­ца и те води до послед­на­та. Усе­ща­не­то накрая е наис­ти­на за пре­ко­ся­ва­не на вре­ме­на и прост­ран­с­т­ва, за пери­па­те­ти­чес­ко изживяване…“

Задъл­бо­ча­вай­ки се в тези наис­ти­на нео­бик­но­ве­ни тек­с­то­ве, жури­то еди­но­душ­но реши, че пре­во­дът се отли­ча­ва с богат арсе­нал от израз­ни сред­с­тва, удач­ни пре­вод­ни тран­с­фор­ма­ции, пре­да­ва сми­съ­ла и запаз­ва духа на ори­ги­на­ла. Пре­во­да­чи­те показ­ват отлич­но позна­ва­не на кул­тур­ни­те поня­тия, кои­то са пре­да­де­ни адек­ват­но и логич­но на бъл­гар­с­ки език, спра­вят се с мно­гоз­нач­ност­та на посла­ни­я­та, нами­рат точ­ни­те думи за отра­зя­ва­не на нез­на­е­ща­та гра­ни­ци мисъл на авторката.

Спе­ци­ал­на награ­да за изклю­чи­тел­но висо­ки постижения:

• Дей­вид Мосъп — за пре­во­да от бъл­гар­с­ки на анг­лийс­ки език на кни­га­та „Бъл­га­рия и Маке­до­ния. Исто­рия и поли­ти­ка. Пър­ва част“ от автор­с­ки колек­тив на бъл­гар­с­ки уче­ни с научен ръко­во­ди­тел акад. Геор­ги Мар­ков, изда­тел­с­т­во „ТАНГРА“;

Ако за пре­диш­ни­те кни­ги от изклю­чи­тел­но зна­че­ние е било съп­ре­жи­вя­ва­не­то и бога­ти­ят арсе­нал от артис­тич­ни израз­ни сред­с­тва, то тук най-важ­но­то е било мак­си­мал­но точ­но­то пре­да­ва­не на стро­го науч­ния стил.

Авто­рът се е спра­вил отлич­но с това. Пре­дал е адек­ват­но цяла­та науч­на тер­ми­но­ло­гия на ори­ги­на­ла, поста­рал се е да пре­да­де точ­но всич­ки име­на (лич­ни, топо­ни­ми и др.), как­то и бъл­гар­с­ки­те, бал­кан­с­ки­те и евро­пейс­ки­те реа­лии. Макар кни­га­та да изли­за в момент на мно­го обтег­на­ти отно­ше­ния меж­ду Бъл­га­рия и Маке­до­ния и на голе­ми наци­о­нал­ни страс­ти, тя се харак­те­ри­зи­ра с науч­на поч­те­ност и сдър­жа­ност. Какъв­то е и преводът.

НАГРАДИ ЗА ЦЯЛОСТНА ДЕЙНОСТ:

• Иван Димит­ров Тото­ма­нов  — за обо­га­тя­ва­не­то на бъл­гар­с­ка­та кул­ту­ра с пре­во­да на зна­чи­ми про­из­ве­де­ния на рус­ка­та и рус­ко­е­зич­на­та про­за от ХХ и ХХІ век; 

Име­то на Иван Тото­ма­нов е позна­то от десе­ти­ле­тия на всич­ки, кои­то се инте­ре­су­ват от рус­ко­е­зич­на­та лите­ра­ту­ра, него­ва­та рабо­та е обра­зец за пре­во­да­чес­ко майс­тор­с­т­во. Той е задъл­бо­чен позна­вач на съвет­с­ка­та и рус­ка­та дейс­т­ви­тел­ност и лите­ра­ту­ра от вто­ра­та поло­ви­на на ХХ и нача­ло­то на ХХІ век и претво­ря­ва зна­чи­ми и мно­гоп­лас­то­ви про­из­ве­де­ния пре­циз­но, с ези­ко­во въоб­ра­же­ние, навли­зай­ки в дъл­би­ни­те на род­ния ни език и раз­ши­ря­вай­ки него­ви­те хоризонти.

Бла­го­да­ре­ние на вдъх­но­ве­ни­те пре­во­ди на Иван Тото­ма­нов бъл­гар­с­ка­та кул­ту­ра се обо­га­тя­ва с про­из­ве­де­ния на Кон­с­тан­тин Бал­монт, Вла­ди­мир Вой­но­вич, Вели­мир Хлеб­ни­ков. Йосиф Брод­с­ки, Вик­тор Еро­фе­ев, Вик­тор Пеле­вин, Вла­ди­мир Соро­кин и мно­го дру­ги. Иван Тото­ма­нов е извес­тен и рабо­та­та си като редак­тор, с неиз­мен­на­та си под­кре­па и раз­би­ра­не към всич­ки пре­во­да­чи, с кои­то рабо­ти, и осо­бе­но – към по-мла­ди­те. Смя­та­ме, че коле­га­та ни Иван Тото­ма­нов по дос­тойн­с­т­во е заслу­жил награ­да­та за цялос­т­на дей­ност на Съю­за на пре­во­да­чи­те в Бъл­га­рия като призна­ние за голе­мия му талант и дъл­го­го­диш­на­та му рабо­та в поле­то на превода.

• Ней­чо Ива­нов Тодо­ров - за него­вия про­фе­си­о­на­ли­зъм и за дъл­го­го­диш­на­та му висо­кок­ва­ли­фи­ци­ра­на рабо­та като син­х­ро­нен пре­во­дач и по повод него­вия юбилей.

• Олга Кос­то­ва Сто­я­но­ва — за ней­на­та дъл­го­го­диш­на висо­кок­ва­ли­фи­ци­ра­на рабо­та като син­х­ро­нен пре­во­дач и като пре­во­дач в ефир и по повод ней­ния юбилей.

• Про­ко­пи Про­ко­пи­ев Анд­ре­ев — за цялос­т­на­та му пре­во­да­чес­ка дей­ност на спе­ци­а­ли­зи­ра­на науч­на и тех­ни­чес­ка лите­ра­ту­ра на анг­лийс­ки език и по повод него­вия 80-годи­шен юбилей.

ПОЧЕТНА ГРАМОТА на Съю­за на пре­во­да­чи­те в България: 

• Люд­ми­ла Гри­го­ро­ва (посмър­т­но) — за осо­бе­но голе­ми заслу­ги за раз­ви­ти­е­то на тео­ри­я­та, исто­ри­я­та и кри­ти­ка­та на пре­во­да в Бъл­га­рия.

За обек­тив­на­та и про­ник­но­ве­на оцен­ка на висо­ка­та бъл­гар­с­ка лите­ра­ту­ра, отра­зе­на в огле­да­ло­то на запад­но­ев­ро­пейс­ки­те лите­ра­ту­ри; за изграж­да­не на обра­за на бъл­гар­с­кия и чуж­дия писа­тел в област­та на срав­ни­тел­но­то лите­ра­ту­роз­на­ние; за ней­ни­те ста­тии, моног­ра­фии и кни­ги като: „Тво­ре­цът и него­ви­ят двой­ник (Проб­ле­ми на твор­чес­ка­та лич­ност в запад­но­ев­ро­пейс­ка­та лите­ра­ту­ра през ХІХ и ХХ в.)“, „Авто­би­ог­ра­фи­зъм и твор­чес­т­во“, „Дра­ма на пара­док­са (Оскар Уайлд в бъл­гар­с­кия кон­текст)“, „Дими­тър Димов: La femme moderne (Бъл­гар­с­ки и евро­пейс­ки пара­ле­ли)“, посве­те­ни на автор­с­т­во­то, пре­веж­да­не­то и голя­мо­то впис­ва­не на чуж­да­та лите­ра­ту­ра в тъкан­та на род­на­та; за ней­на­та ака­де­мич­на пре­по­да­ва­тел­с­ка дей­ност на англицист.