Featured post

Ателието по превод за 2014 г. е отворено за кандидатстване

Фон­да­ция „Ели­за­бет Кос­то­ва” (ФЕК) и Съю­зът на пре­во­да­чи­те в Бъл­га­рия (СПБ) за чет­вър­та поред­на годи­на орга­ни­зи­рат съв­мес­т­но ате­лие по пре­вод. Ате­ли­е­то е насо­че­но към пре­во­да­чи на худо­жес­т­ве­на лите­ра­ту­ра, a работ­ни­те ези­ци са бъл­гар­с­ки и анг­лийс­ки.

Continue reading

Обявен е конкурсът за годишните награди на СПБ

Ува­жа­е­ми изда­те­ли, кри­ти­ци, цени­те­ли на доб­рия пре­вод,

Съю­зът на пре­во­да­чи­те в Бъл­га­рия Ви кани да напра­ви­те сво­и­те пред­ло­же­ния за Годиш­ни­те награ­ди на СПБ за пре­вод в раз­лич­ни облас­ти и кате­го­рии.

За Ваше улес­не­ние и в услу­га на жури­та­та при­ла­га­ме фор­му­ляр за заяв­ка.

Награ­ди­те на СПБ се връч­ват вся­ка годи­на на Меж­ду­на­род­ния ден на пре­во­да­ча, 30 сеп­тем­в­ри.

Номи­ни­ра­ни­те про­из­ве­де­ния след­ва да са изда­де­ни меж­ду 01 юли 2019 и 30 юни 2020 г.

Спо­ред чл. 3 (6) от Пра­вил­ни­ка носи­тел на награ­да за кон­к­ре­тен пре­вод може да бъде номи­ни­ран отно­во след пери­од от три годи­ни. Инфор­ма­ция за носи­те­ли­те на награ­ди от пре­диш­ни годи­ни е налич­на на сай­та на СПБ: за 20192018 и 2017 г.

Кра­ен срок за пода­ва­не на заяв­ки: 31 юли 2020 г., на e‑mail: office@bgtranslators.org.

Попъл­не­ни­ят фор­му­ляр след­ва да е придру­жен от: номи­ни­ра­ния пре­вод в елек­т­ро­нен вари­ант и като книж­но тяло (по въз­мож­ност – в три екзем­п­ля­ра, два от кои­то се връ­щат след кон­кур­са), как­то и от ори­ги­нал­ния текст в елек­т­ро­нен или хар­ти­ен вари­ант (кой­то също се връ­ща впос­лед­с­твие), пре­дос­та­ве­ни в офи­са на СПБ. 

За вся­ко номи­ни­ра­но от изда­тел загла­вие се внaся так­са от 30 лв. за рецен­зи­ра­не­то му (на смет­ка­та на СПБ, посо­че­на във фор­му­ля­ра). При номи­ни­ра­не на пре­вод от бъл­гар­с­ки на чужд език так­са­та се удво­я­та пора­ди необ­хо­ди­мост­та от допъл­ни­тел­но екс­пер­т­но оце­ня­ва­не.

За въп­ро­си и уточ­не­ния: office@bgtranslators.org, 02–9864500 – офис на СПБ (Лари­са Пет­ро­ва, сът­руд­ник на СПБ).

Анкета на ЕСАЛП за условията на труд на преводачите на литература и хуманитаристика в Европа

Евро­пейс­ки­ят съвет на асо­ци­а­ци­и­те на лите­ра­тур­ни­те пре­во­да­чи е изгот­вил нова анке­та за усло­ви­я­та на труд на пре­во­да­чи­те на лите­ра­ту­ра и хума­ни­та­рис­ти­ка в Евро­па. Анке­та­та е ано­ним­на, вер­си­я­та на бъл­гар­с­ки език е на раз­по­ло­же­ние тук.

Обръ­ща­ме се към пре­во­да­чи­те на лите­ра­ту­ра и хума­ни­та­рис­ти­ка в Бъл­га­рия — неза­ви­си­мо дали са или не са чле­но­ве на СПБ — с мол­ба да я попъл­нят в срок до 10 юли, отне­ма 10–15 мину­ти. 

Попъл­ва­не­то на анке­та­та е важ­но, защо­то: 

- ЕСАЛП ще изпол­з­ва дан­ни­те, за да лоби­ра пред наци­о­нал­ни­те и евро­пейс­ки­те инс­ти­ту­ции за по-доб­ри усло­вия на труд на пре­во­да­чи­те, пове­че суб­си­дии за пре­во­ди, по-доб­ра защи­та на автор­с­ки­те пра­ва на пре­во­да­чи­те, по-голя­мо призна­ние на рабо­та­та им и по-доб­ра види­мост на про­фе­си­я­та; 

- резул­та­ти­те ще бъдат взе­ти пред­вид от EACEA, Изпъл­ни­тел­на­та аген­ция за обра­зо­ва­ние, ауди­о­ви­зия и кул­ту­ра към ЕС, при опре­де­ля­не­то на суб­си­ди­и­те за пре­вод, кои­то програ­ми­те за кул­ту­ра на ЕС дават на евро­пейс­ки­те изда­те­ли; 

- ЕСАЛП въз­на­ме­ря­ва да пре­дос­та­ви резул­та­ти­те от анке­та­та на инс­ти­ту­ци­и­те в ENLIT (Евро­пейс­ка мре­жа за пре­вод), кои­то попу­ля­ри­зи­рат наци­о­нал­ни­те лите­ра­ту­ри и с тази цел под­по­ма­гат пре­во­ди на соб­с­тве­ни­те си лите­ра­ту­ри в дру­ги дър­жа­ви. 

Мно­го бла­го­да­рим!

23 април — Световен ден на книгата и авторското право

На всич­ки чле­но­ве на СПБ, как­то и на всич­ки коле­ги и при­яте­ли, кои­то съз­да­ват и изда­ват Кни­ги, и на оне­зи, кои­то ги четат с любов, препро­чи­тат ги и поощ­ря­ват и дру­ги­те да четат:

Чес­тит Ден на кни­га­та и автор­с­ко­то пра­во, отбе­ляз­ван вече 25 годи­ни!

Да си поже­ла­ем здра­ве и мно­го стой­нос­т­ни кни­ги край нас!

И нека все по-мал­ко ни се нала­га да се борим сре­щу нару­ша­ва­не на автор­с­ко­то пра­во!

УС на СПБ

02.04.2020: ПИСМО ДО МИНИСТЪР БОИЛ БАНОВ

Изх. № 05/02.04.2020

ДО

БОИЛ БАНОВ,

МИНИСТЪР НА КУЛТУРАТА,

СОФИЯ

УВАЖАЕМИ ГОСПОДИН МИНИСТЪР,

В насто­я­що­то извън­ред­но поло­же­ние се обръ­ща­ме към Вас от име­то на Съю­за на пре­во­да­чи­те в Бъл­га­рия (СПБ), за да Ви инфор­ми­ра­ме за отра­же­ни­е­то на кри­за­та, предиз­ви­ка­на от раз­прос­т­ра­не­ни­е­то на COVID-19, вър­ху  пре­во­да­чес­ко­то със­ло­вие. Дей­ност­та на пре­во­да­чи­те е теж­ко и ряз­ко засег­на­та в насто­я­щи­те кри­зис­ни обсто­я­тел­с­т­ва. Има­ме сери­оз­ни опа­се­ния, че поло­же­ни­е­то ще се вло­ша­ва в след­ва­щи­те месе­ци.

Понасто­я­щем голя­ма част от изда­тел­с­т­ва­та са замра­зи­ли пла­ща­ни­я­та към пре­во­да­чи за вече извър­ше­ни пре­во­ди, има мно­го слу­чаи на еднос­т­ран­но прекра­тя­ва­не от стра­на на изда­тел­с­т­ва­та на дого­во­ри с пре­во­да­чи за пре­во­ди, по кои­то те рабо­тят в момен­та или са пла­ни­ра­ли да рабо­тят до края на годи­на­та. Невъз­мож­но е да се пра­вят пуб­лич­ни пред­ста­вя­ния на кни­ги. Изда­тел­с­т­ва­та, от своя стра­на, са засег­на­ти финан­со­во от кри­за­та, тъй като затво­ре­ни­те кни­жар­ни­ци и вери­ги са прекра­ти­ли пла­ща­ния към тях (вклю­чи­тел­но неиз­дъл­же­ни суми от някол­ко месе­ца назад), а в насто­я­ща­та обста­нов­ка про­даж­би­те онлайн са в пъти по-мал­ки от оби­чай­ни­те. 

Голя­ма част от коле­ги­те, кои­то рабо­тят в област­та на уст­ния пре­вод, от сед­ми­ци са без никак­ва рабо­та пора­ди отме­не­ни­те кон­фе­рен­ции, масо­ви съби­тия, спи­ра­не­то на рабо­та­та на съда, прекра­тя­ва­не­то на пъту­ва­ни­я­та в чуж­би­на, бло­ки­ра­не­то на туриз­ма и т.н.

Немал­ка част от тях са регис­т­ри­ра­ни като само­о­си­гу­ря­ва­щи се и в момен­та дъл­жат оси­гу­ри­тел­ни внос­ки, въп­ре­ки че нямат ника­къв доход.

Лип­са­та на при­хо­ди зася­га осо­бе­но сил­но само­о­си­гу­ря­ва­щи­те се пре­во­да­чи и тези със склю­че­ни дого­во­ри, по кои­то не се извър­ш­ват пла­ща­ния. Също­то се отна­ся и за фил­мо­ви­те пре­во­да­чи. Важ­но е да се отбе­ле­жи, че пора­ди усло­ви­я­та на рабо­та­та си – нис­ки, нере­дов­но изпла­ща­ни хоно­ра­ри – тези наши коле­ги не раз­по­ла­гат със съб­ра­ни сред­с­тва за „чер­ни дни“ и мно­го от тях може да бъдат при­ну­де­ни да сме­нят про­фе­си­я­та си. Същес­т­ву­ва­не­то на пре­во­да­чес­ко­то със­ло­вие – с него­ви­те спе­ци­фич­ни, изграж­да­ни с годи­ни талант, уме­ния и ком­пе­тен­т­нос­ти – в дейс­т­ви­тел­ност е изло­же­но на риск, а това неми­ну­е­мо ще дове­де до сът­ре­се­ние в кул­ту­ра­та на бъл­гар­с­ко­то общес­т­во.

Ето защо смя­та­ме, че опи­са­на­та ситу­а­ция изис­к­ва спеш­ни мер­ки за помощ в област­та на кул­ту­ра­та – мер­ки, как­ви­то се пред­при­е­мат във всич­ки евро­пейс­ки стра­ни (за да Ви бъдем полез­ни, при­ла­га­ме файл с ори­ен­ти­ро­въч­на инфор­ма­ция, съб­ра­на от нас със съдейс­т­ви­е­то на коле­ги­те ни от евро­пейс­ки­те пре­во­да­чес­ки орга­ни­за­ции). В този сми­съл под­кре­пя­ме иска­ни­я­та на неза­ви­си­мия кул­ту­рен сек­тор за съз­да­ва­не­то на Струк­ту­рен и Соци­а­лен фонд към Минис­тер­с­т­во на кул­ту­ра­та. 

По отно­ше­ние на пре­во­да­чи­те насто­я­ва­ме кри­зис­ни­те мер­ки да вклю­чат мини­мум: 1) поема­не на оси­гу­ри­тел­ни­те внос­ки на само­о­си­гу­ря­ва­щи­те се пре­во­да­чи за вре­ме­то на извън­ред­но­то поло­же­ние и поне месец след това, за да не са при­ну­де­ни те да прекра­тят дей­ност­та си; 2) поема­не на 60% от неиз­п­ла­те­ни­те хоно­ра­ри по вече склю­че­ни дого­во­ри на пре­во­да­чи­те. Надя­ва­ме се също, че като по-ната­тъш­на мяр­ка – подоб­на на пред­при­е­ти­те в дру­ги дър­жа­ви – Минис­тер­с­т­во­то на кул­ту­ра­та ще оси­гу­ри фонд, от кой­то инди­ви­ду­ал­ни­те твор­ци, оста­на­ли без рабо­та пора­ди кри­за­та, да бъдат под­по­мог­на­ти финан­со­во за опре­де­лен пери­од от вре­ме.

С уве­ре­ност, че съп­ри­час­ти­е­то, раз­би­ра­не­то и навре­мен­на­та помощ ще ни помог­нат да се спра­вим с теж­ко­то поло­же­ние, Ви бла­го­да­рим за вни­ма­ни­е­то. Бъде­те здрав! 

При­ло­же­ние: съг­лас­но тек­с­та.

София, 02.04.2020 г.                                                                   С ува­же­ние, 

Упра­ви­те­лен съвет на Съю­за на пре­во­да­чи­те в Бъл­га­рия

Проф. Вера Ганчева: „Да превеждаш, ще рече да провиждаш…”

Огнян Стам­бо­ли­ев раз­го­ва­ря с Вера Ган­че­ва

Резултат с изображение за „ВЕРА ГАНЧЕВА ФОТО“

Проф. д‑р Вера Ган­че­ва (23 фев­ру­а­ри 1943, София) след завър­ш­ва­не на сла­вян­с­ка фило­ло­гия в Софийс­кия уни­вер­си­тет (1965) изуча­ва швед­с­ки език и лите­ра­ту­ра в уни­вер­си­те­та в Сток­холм (1965–1968). Била е после­до­ва­тел­но репор­тер, зам. гла­вен редак­тор и гла­вен редак­тор на сп. ЛИК (1966–1976) в БТА, гла­вен редак­тор и дирек­тор на изда­тел­с­т­во „Народ­на кул­ту­ра” (1978–1989), осно­ва­тел и упра­ви­тел на изда­тел­с­т­во „Хемус” ООД (1991–2001), дирек­тор на Народ­на­та биб­ли­о­те­ка „Св. св. Кирил и Мето­дий” (1996–97), впос­лед­с­твие до днес соб­с­тве­ник и упра­ви­тел на изда­тел­с­т­во „Хемус”. Пре­по­да­ва­ла е кул­тур­на исто­рия на Скан­ди­нав­с­кия север, норд­с­ка лите­ра­ту­ра и мито­ло­гия, стра­ноз­на­ние на Шве­ция и на Ислан­дия в спе­ци­ал­ност „Скан­ди­на­вис­ти­ка” на Софийс­кия уни­вер­си­тет (от 1993). Автор­ка на кни­ги, посве­те­ни на лич­нос­ти, проб­ле­ми и явле­ния в све­тов­на­та лите­ра­ту­ра и кул­ту­ра: „Телес­коп, път и две сиам­с­ки кот­ки” (1984), „Гла­дът като хляб” (1988), „Синьо + жъл­то = зеле­но” (1992), „Амал­га­ма” (1993), „Шве­ция — стра­на­та и хора­та” (2001), „Ема­ну­ел Све­ден­борг – архи­тект на веч­ност­та“ (2012). Пре­веж­да­ла е и е пред­ста­вя­ла (пове­че­то за пръв път у нас) авто­ри пре­дим­но от Скан­ди­нав­с­кия север като Огуст Стринд­берг, Кнут Хам­сун, Артур Лунд­квист, Тумас Тран­с­т­рьо­мер, Аст­рид Линд­грен, Аксел Сан­де­му­се, Таряй Весос, Юхан Бор­ген, Ролф Якоб­сен и мно­го дру­ги. За рабо­та­та си като лите­ра­ту­ро­вед и пре­во­дач е удос­то­я­ва­на с бъл­гар­с­ки и чуж­дес­т­ран­ни отли­чия, сред кои­то изпък­ват злат­на знач­ка на Наци­о­нал­ния кон­вент на екс­пер­ти­те (2006), висо­ки­ят дат­с­ки орден „Рицар­с­ки кръст на Данеб­рог” (2002), швед­с­ки­ят Крал­с­ки орден на Поляр­на­та звез­да — пър­ва сте­пен (2008), нор­веж­ки­ят Крал­с­ки орден за заслу­ги към Нор­ве­гия – пър­ва сте­пен (2012) , награ­ди­те на Швед­с­ка­та ака­де­мия (1983, 2001, 2013), на Съю­за на швед­с­ки­те писа­те­ли (1994), Меж­ду­на­род­но­то отли­чие (за пре­вод) на име­то на Ханс К. Андер­сен (1979) и др. Пред­се­да­тел на дру­жес­т­во­то „При­яте­ли на Шве­ция в Бъл­га­рия” (от 1993).

Ува­жа­е­ма Вера Ган­че­ва, нека започ­нем нашия раз­го­вор с Ваше­то дет­с­тво и пър­вия ви досег  с лите­ра­ту­ра­та?

Най-хуба­ви­те спо­ме­ни от мое­то дет­с­тво и ран­на мла­дост са свър­за­ни с часо­ве­те, бла­же­но дъл­ги и нес­му­ща­ва­ни, кои­то пре­кар­вах в уеди­не­ние сред кни­ги­те в бащи­на­та биб­ли­о­те­ка – него­ля­ма стая с остък­ле­ни шка­фо­ве до тава­на, доста­тъч­но дъл­бо­ки, за да вмес­тят някол­ко хиля­ди тома в по две плът­ни реди­ци на все­ки рафт. Естес­т­ве­но, не можех да ги изче­та всич­ки­те, пък и до днес немал­ко от тях са само пре­лис­те­ни, дру­ги (все още) недо­кос­на­ти, но дори  веро­ят­ност­та да сто­ря това сякаш ста­ва­ше мета­фо­ра на жела­ние, на потреб­ност, не по-мал­ко сгря­ва­ща от реал­но­то й удов­лет­во­ря­ва­не. Този доте­ле­ви­зи­о­нен уют на домаш­на­та биб­ли­о­те­ка, затъм­не­на и тиха като храм, усе­ща­не­то за тайн­с­т­во, под­сил­ва­но от екс­та­за на поч­ти физи­чес­ко­то съп­ри­кос­но­ве­ние с въз­ви­ше­но­то, от тръп­ка­та  при вся­ка „крач­ка отвъд огле­да­ло­то“, сигур­но са изиг­ра­ли реша­ва­ща роля  при фор­ми­ра­не­то на моя­та сетив­ност и харак­тер.  Труд­но ми е да опи­ша с думи атмос­фе­ра­та на това отда­де­но посве­ще­ние в чете­не­то, не само като удо­вол­с­т­вие или източ­ник на позна­ния, а и като изкус­т­во, усво­я­ва­но спо­ред Гьо­те от самия него цели осем­де­сет годи­ни…

Чете­не­то оба­че е не само просве­ща­ва­не, раз­ту­ха или „тран­с­пор­т­но сред­с­тво“ за тури­зъм на духа, но и рабо­та, сери­о­зен инте­лек­ту­а­лен труд, акт на сът­вор­чес­т­во, как­то и раз­брах по-къс­но, кога­то то се сля с мои­те про­фе­си­о­нал­ни инте­ре­си и слу­жеб­ни задъл­же­ния. Не вина­ги е важ­но как­во човек чете ежед­нев­но, но неве­ро­ят­но важ­но е как­во не  е чел все­ки ден – тази параф­ра­за на извес­т­на­та мак­си­ма е осо­бе­но валид­на и днес, кога­то реди­ца обсто­я­тел­с­т­ва и фак­то­ри, цялос­т­но­то раз­ви­тие на чове­чес­т­во­то в гло­ба­лен мащаб сякаш имат за цел да ома­ло­ва­жат уни­кал­ност­та на Сло­во­то, как­то и въз­дейс­т­ве­на­та мощ на лите­ра­ту­ра­та, все пове­че стес­ня­вай­ки кръ­га на чита­те­ли­те, кои­то я тър­сят и въз­при­е­мат като спа­си­те­лен корек­тив на банал­ност­та,  при­тис­ка­ща ни отвся­къ­де.

Като мла­да жур­на­лист­ка и пре­во­дач­ка рабо­тих­те десет годи­ни като гла­вен редак­тор на спи­са­ни­е­то на БТА – ЛИК. Това беше един от мал­ко­то ни „про­зор­ци” към Евро­па и све­та. Все­ки брой беше един праз­ник за нас. Лич­но аз се рад­вах, кога­то изле­зе­ше мой пре­вод на румън­с­ки или ита­ли­ан­с­ки раз­каз в него. Хуба­ви годи­ни, нали?!

Всъщ­ност аз постъ­пих на рабо­та в БТА най-напред като репор­тер в редак­ция „Меж­ду­на­род­на инфор­ма­ция“, къде­то тряб­ва­ше да свик­на с осо­бе­нос­ти­те и тем­па на една мно­го взис­ка­тел­на про­фе­си­о­нал­на сре­да и да учас­т­вам в изгот­вя­не­то на спе­ци­фи­чен инфор­ма­ци­о­нен про­дукт, раз­пра­щан ежед­нев­но и еже­час­но, дори и еже­ми­нут­но, до меди­и­те в цяла­та стра­на, а също и в чуж­би­на. Тази дей­ност кул­ти­ви­ра­ше у мен и мои­те коле­ги еру­ди­ра­ност и качес­т­ва,  кои­то отли­ча­ва­ха про­чу­та­та в оне­зи годи­ни „бете­ан­с­ка шко­ла“, изграж­да­ха у нас нагла­си за изос­т­ре­на и свръх­ди­на­мич­на  реак­тив­ност спря­мо оно­ва, кое­то се случ­ва­ше тук  и по све­та във всич­ки облас­ти на общес­т­ве­но-поли­ти­чес­кия и кул­тур­ния живот.

Две-три годи­ни по-къс­но полу­чих шан­са да пре­ми­на на рабо­та в сед­мич­ни­ка „ЛИК“ отна­ча­ло все още като репор­тер, после като редак­тор, замес­т­ник-гла­вен редак­тор и гла­вен редак­тор — уст­рем­но, може би дори доня­къ­де при­бър­за­но, кари­ер­но раз­ви­тие, оби­чай­но впро­чем за бете­ан­с­ки­те усло­вия, в кои­то всич­ки ние  съз­ря­вах­ме про­фе­си­о­нал­но и твор­чес­ки по-уско­ре­но веро­ят­но бла­го­да­ре­ние на сти­му­ли­ра­щот­го усе­ща­не за пря­ка връз­ка със све­та, за това, че сме част едва ли не от цяла все­ле­на, осъз­на­ва­но освен като при­ви­ле­гия и като ото­вор­ност. Отго­вор­ност пред една все по-широ­ка пуб­ли­ка, жад­на за инфор­ма­ция и въз­мож­нос­ти за инте­лек­ту­ал­но обо­га­тя­ва­не и израс­т­ва­не, отго­вор­ност и пред нас сами­те, пред вре­ме­то,  кое­то ни беше съде­но да про­ме­ним, про­ме­няй­ки ради­кал­но себе си. Пред­по­чи­та­на мише­на на апа­рат­чи­ци­те от вся­ка­къв ранг тога­ва бяха имен­но чети­ри­те сед­мич­ни изда­ния на БТА — „Пара­ле­ли“, ЛИК, „По све­та“ и „Наука и тех­ни­ка“ с тира­жи, вну­ши­тел­ни за вре­ме­то, кои­то с нети­пич­ни­те, дори уни­кал­ни, за нашия меди­ен бит мате­ри­а­ли от чуж­дес­т­ран­ния печат, под­би­ра­ни и под­на­ся­ни „по запа­ден обра­зец“, изпъл­ня­ва­ха фун­к­ци­я­та на един вид бъл­гар­с­ки пор­тал към „гло­бал­но­то село“, в как­во­то спо­ред канад­с­кия изсле­до­ва­тел Мар­шал Мак­лу­ън, тога­ва чес­то цити­ран  у нас, инфор­ма­ци­он­ни­те тех­но­ло­гии вече превръ­ща­ха све­та. Убе­де­но твър­дя, че имен­но (макар и не един­с­т­ве­но) тези спи­са­ния, раз­цъф­на­ли като екзо­тич­ни цве­тя в пус­ти­ня­та от про­па­ган­д­ни кли­ше­та и набе­де­ни от извес­т­ни сре­ди за „про­вод­ни­ци на бур­жо­аз­но вли­я­ние“,  допри­не­со­ха за започ­ва­що­то про­пук­ва­не на ста­тук­во­то на сил­но иде­о­ло­ги­зи­ра­ния соци­ум, за все по-чес­ти­те засеч­ки на  регу­ла­тор­ни­те му меха­низ­ми и за въз­ник­ва­не­то на качес­т­ве­но раз­злич­ни есте­ти­чес­ки вку­со­ве и духов­ни потреб­нос­ти вът­ре в него.  Бъл­га­рия се отва­ря­ше към све­та и дей­ност­та на БТА несъм­не­но под­по­ма­га­ше този про­цес, кой­то, как­то зна­ем, посте­пен­но раз­дви­жи за пре­об­ра­зо­ва­ния цяло­то ни общес­т­во. Ние в ЛИК бях­ме не само сви­де­те­ли, но и учас­т­ни­ци в една зараж­да­ща се кул­тур­на рево­лю­ция.

Доб­ре си спом­ням ваше­то сът­руд­ни­чес­т­во в този наш сед­мич­ник, Огня­не и ми се иска да вяр­вам, че с него е започ­нал и пътят ви на днес виден бъл­гар­с­ки инте­лек­ту­а­лец с широ­ка палит­ра от зна­ния и инте­ре­си, с акти­вен  при­нос в наша­та кул­ту­ра.

Да, въп­ре­ки някои труд­нос­ти и огра­ни­че­ния, това бяха хуба­ви и сил­ни, дори прекрас­ни, годи­ни!

Да, бла­го­да­ря Ви за това, че сега ни спом­них­те за тях. Съд­ба­та Ви свър­з­ва с лите­ра­ту­ра­та на Шве­ция.  С как­во Ви привле­че тази стра­на и ней­на­та лите­ра­ту­ра?

Освен с маг­ни­та на „север­на­та екзо­ти­ка“ Шве­ция ме привле­че и ме привли­ча до днес с реал­нос­ти­те на едно после­до­ва­тел­но изграж­да­но демок­ра­тич­но общес­т­во, съче­та­ло  ефек­тив­но  импе­ра­ти­ви­те на пазар­на­та ико­но­ми­ка с граж­дан­с­ки­те при­ви­ле­гии на соци­ал­на­та дър­жа­ва. Не е слу­ча­ен фак­тът, че и Шве­ция, и оста­на­ли­те стра­ни на Скан­ди­нав­с­кия север, заемат чел­ни мес­та в меж­ду­на­род­ни­те кла­са­ции за сво­бо­да на сло­во­то, но и по дру­ги пока­за­те­ли като про­дъл­жи­тел­ност на живо­та, висо­ка сте­пен на гра­мот­ност и обра­зо­ва­ност на хора­та, ино­ва­тив­ност, мно­го добро качес­т­во на дел­нич­но­то битие, измер­ва­но не с поку­па­тел­на­та спо­соб­ност на насе­ле­ни­е­то, а с шан­со­ве­те, пре­дос­та­вя­ни и на обик­нов­ния човек за раз­ви­ти­те и въз­пол­з­ва­не от цен­нос­ти­те на ево­лю­ци­он­ния напре­дък. Прозрач­ност­та и кон­сен­су­сът там са задъл­жи­тел­но спаз­ва­ни при­ори­те­ти при взе­ма­не­то на важ­ни за наци­я­та реше­ния, а сак­ци­и­те за нару­ша­ва­не­то на общес­т­ве­на­та ети­ка и морал от стра­на на оне­зи, кои­то би тряб­ва­ло да ги съб­лю­да­ват – без­жа­лос­т­ни. Пери­о­дич­ни­ят печат, ради­о­то и теле­ви­зи­я­та, изда­тел­с­ка­та дей­ност в Шве­ция, а и в тези  стра­ни изоб­що, са спо­ред мен най-доб­ри­те в Евро­па, може би  дори в све­та и имен­но това обсто­я­тел­с­т­во ми даде мно­го, импул­си­рай­ки ме още в само­то нача­ло на пре­би­ва­ва­не­то ми в реги­о­на, да се заема с изуча­ва­не­то на швед­с­ки език в Сток­холм­с­кия уни­вер­си­тет и факул­та­тив­но – на нор­веж­ки, пак там. Впос­лед­с­твие затвър­ж­да­вах и раз­ши­ря­вах уме­ни­я­та си по два­та ези­ка  бла­го­да­ре­ние на сти­пен­дии и гран­то­ве, на как­ви­то дър­жав­ни­те инс­ти­ту­ции и немал­ко час­т­ни фон­да­ции в Скан­ди­на­вия не се скъ­пят за оне­зи, кои­то попу­ля­ри­зи­рат тамош­ни­те инте­лек­ту­ал­но-твор­чес­ки тър­се­ния и пости­же­ния.

Вече имах твър­де солид­на база за срав­не­ния – след т. нар. Рус­ка гим­на­зия в София, извес­т­на с висо­ко­то си рав­ни­ще на обу­че­ние, аз завър­ших сла­вян­с­ка фило­ло­гия в Софийс­кия уни­вер­си­тет и така се слу­чи, че в Шве­ция  рабо­тих над дип­лом­на­та си рабо­та на тема „Аван­гар­дът в чеш­ка­та лите­ра­ту­ра през 20-те годи­ни на ХХ век“. Посте­пен­но впи­сах швед­с­ка­та худо­жес­т­ве­на сло­вес­ност в един твър­де широк  кръг на усво­е­ни пред­ста­ви и позна­ния за лите­ра­ту­ра­та изоб­що, но това, с кое­то тя ме привле­че и ми ока­за сил­но вли­я­ние, беше дъл­бо­ки­ят пси­хо­ло­ги­зъм у ней­ни­те авто­ри, дра­ма­тиз­мът в тех­ни­те про­из­ве­де­ния, прикрит под кора­та на ези­ка, къде­то сякаш  кло­ко­чи като чер­на река, холис­тич­на­та идея за пъл­на обвър­за­ност на чове­ка с при­ро­да­та и кос­мо­са. И раз­би­ра се, юве­лир­но­то изящес­т­во и пре­циз­ност на сти­ла, пан­те­ис­тич­на­та все­об­х­ват­ност на иде­и­те, мето­дич­на­та орга­ни­за­ция на раз­гър­на­тия сюже­тен мате­ри­ал в рома­ни­те, а също раз­би­ра се  и вир­ту­оз­на­та дра­ма­тур­гич­на тех­ни­ка на авто­ри­те на пие­си за швед­с­кия и све­тов­ния теа­тър, фило­соф­с­ки­те изме­ре­ния на поези­я­та , как­то и предиз­ви­ка­тел­с­т­ва­та,  пред кои­то всич­ко това изпра­вя пре­во­да­чи­те.

Пър­ви­ят Ваш пре­вод, кой­то открих за себе си, беше на Артур Лунд­квист. Една прекрас­на анто­ло­гия  със загла­ви­е­то „Замъ­кът на въоб­ра­же­ни­е­то и камъ­ни­те на дел­ни­ка” /изд. „Народ­на кул­ту­ра”, 1978 – тога­ва ста­нах­те гла­вен редак­тор на това голя­мо наше издателство/. С как­во ви привле­че Лунд­квист?

Позна­вах го лич­но и то мно­го доб­ре. Той и съп­ру­га­та му, вид­на­та поете­са от дат­с­ки про­из­ход Мария Вине, бяха чес­ти гос­ти в рези­ден­ци­я­та на бъл­гар­с­кия посла­ник в Сток­холм,  т. е.  моят баща по оно­ва вре­ме, но и на някои от него­ви­те при­ем­ни­ци на този пост. Артур Лунд­квист беше член на Швед­с­ка­та ака­де­мия и един от глав­ни­те арбит­ри в ней­ния Нобе­лов коми­тет, кой­то  от 1901 излъч­ва и пред­ла­га на ней­ни­те чле­но­ве  лау­ре­а­ти­те на зна­ме­ни­та­та Нобе­ло­ва награ­да за лите­ра­ту­ра. Ока­за ми голя­ма помощ за съз­да­ва­не и под­дър­жа­не на кон­так­ти с ели­та на швед­с­ка­та кул­ту­ра, ланис­ра ме сред реди­ца  него­ви извес­т­ни и авто­ри­тет­ни пред­ста­ви­те­ли с добро­на­ме­ре­ност и жела­ние да допри­не­се по такъв начин за ваим­но опоз­на­ва­не на Шве­ция и Бъл­га­рия в област­та на кул­ту­ра­та. Той изиг­ра голя­ма роля за номи­ни­ра­не­то на Баг­ря­на за нобе­ло­во­то отли­чие и за пре­во­ди­те на поези­я­та й на швед­с­ки, про­явя­ва­ше жив инте­рес и към лич­ност­та и твор­чес­т­во­то на Йор­дан Радич­ков… Пре­во­дът на  лири­чес­ка­та про­за на Лунд­квист, за коя­то твър­де  пред­ста­ви­те­лен е сбор­ни­кът, кой­то тол­ко­ва ви е допад­нал, ми откри непо­до­зи­ра­ни тери­то­рии и на бъл­гар­с­кия език, чии­то гра­ни­ци чрез пре­во­ди­те й свик­нах – след­вай­ки него­вия при­мер —  да престъп­вам „без да се оглеж­дам“… Позво­ле­те ми, впро­чем, да се само­ци­ти­рам от крат­кия ми увод, озаг­ла­вен „Поези­я­та на про­за­та“, съп­ро­вож­дащ изда­ни­е­то в мой пре­вод  на този набор от блес­тя­щи тек­с­то­ве  на Лунд­квист, вдъх­но­ве­ни, как­то спо­де­ля той, от истин­с­ка­та исто­рия за  сел­с­ки поща­джия от Южна Фран­ция на име Фер­ди­нан  Швал. Този инак скро­мен и неза­бе­ле­жим човек се про­чул със замъ­ка, кой­то съг­ра­дил от камъ­ни­те, съби­ра­ни от него по изми­на­ва­ния сел­с­ки друм, за да пъл­ни все­кид­нев­но с тях сво­я­та поща­джйс­ка чан­та – един ръкот­во­рен памет­ник на меч­та, при­да­ла сми­съл на цяло­то му същес­т­ву­ва­не:

Нари­чат шве­ди­те „роман­тич­ни инже­не­ри“ и бла­гос­к­лон­ност­та на това опре­де­ле­ние не изключ­ва точ­ност­та му, потвър­де­на от уме­ло­то дози­ра­не на кра­со­та и фун­к­ци­о­нал­ност, типич­но за реди­ца тех­ни пости­же­ния. В цело­куп­но­то си твор­чес­т­во Артур Лунд­квист не го опро­вер­га­ва, но го кори­ги­ра съоб­раз­но сте­пен­та, в как­ва­то голя­ма­та лич­ност обоб­ща­ва харак­тер­ни­те наци­о­нал­ни чер­ти в дело с уни­вер­сал­на зна­чи­мост – него­ви­те про­из­ве­де­ния сви­де­тел­с­т­ву­ват за неот­с­тъ­пен кон­т­рол над сти­хий­но­то въоб­ра­же­ние и сво­ен­рав­ния талант от стра­на на кон­к­рет­на­та идея и ана­ли­тич­на­та мисъл, не тол­ко­ва строг оба­че, че да осу­е­тя­ва или отла­га поле­та им. И то полет на огром­ни раз­сто­я­ния, само при­вид­но извър­ш­ван без стрик­т­но раз­пи­са­ние и пред­на­чер­та­ни мар­ш­ру­ти, опи­я­ня­ва­що волен, но целе­ус­т­ре­мен, уж без­ком­па­сен,  пък насоч­ван от рада­ри­те на мъд­рост­та и еру­ди­ци­я­та, свръх­зву­ко­во бърз, а съзер­ца­ван с въз­торг. Спът­ник на Лунд­квист може да ста­не все­ки, но жела­е­щи­те са като че пове­че от оне­зи, кои­то издър­жат докрай гла­во­лом­ни­те му лупин­ги с мета­фо­ри и асо­ци­а­ции, свет­ка­вич­но­то пики­ра­не от виси­ни­те на далеч­ни хори­зон­ти и дъл­ги­те пре­хо­ди без каца­не от Вави­лон, бре­го­ве­те на Стикс или от Бена­рес до Киш­кьо­реш, Исла Нег­ра или някое модер­но пред­гра­дие… При­дир­чив към себе си, той е не по-мал­ко при­дир­чив и към чита­те­ля, от кого­то вина­ги изис­к­ва ком­пе­тен­т­ност и труд, рав­но­цен­ни на вло­же­ни­те от него, за да го въз­наг­ра­ди с един обо­га­тя­ващ кон­такт…“

Писа­ла съм това през 1977–1978, но днес не бих про­ме­ни­ла нито една дума, нито пък нещо в оцен­ки­те кои­то съм напра­ви­ла.

Пре­ве­дох­те Стринд­берг, Якоб­сен, Тран­с­т­рьо­мер, Хам­сун, Юхан Бор­ген… И кла­си­ци, и модер­ни авто­ри. Кол­ко на брой са и кои бяха най- инте­рес­ни­те и най- труд­ни­те за пре­вод?

Все­ки пре­во­дач би ви казал, че лес­ни за пре­вод авто­ри и про­из­ве­де­ния няма. Е, има талан­т­ли­ви интер­п­ре­та­то­ри на чуж­до­е­зич­ни твор­би, кои­то пре­одо­ля­ват с леко­та спън­ки­те по нерав­ния път,  свър­з­ващ не само отда­ле­че­ни, но и неряд­ко корен­но раз­лич­ни лич­нос­ти и кул­ту­ри.  За съжа­ле­ние, аз не съм от тях и кър­тов­с­ки­ят труд при под­го­тов­ка­та ми за пре­съз­да­ва­не на едно или дру­го про­из­ве­де­ние про­дъл­жа­ва кажи-речи до пред­пос­лед­но­то му изчи­та­не вече в мой пре­вод, при кое­то про­дъл­жа­вам да отстра­ня­вам  допус­на­ти от мен несъ­вър­шен­с­т­ва. А ако параф­ра­зи­ра­ме загла­ви­е­то на извес­т­на­та пие­са на Луи­джи Пиран­де­ло, можем да наре­чем пре­во­да­ча лице, кое­то тър­си своя автор. Наме­ри ли го, в резул­тат от оно­ва вне­зап­но и щас­т­ли­во изкрис­та­ли­зи­ра­не на чув­с­т­во­то за вза­им­ност, за кое­то гово­ри напри­мер Стен­дал, или в про­це­са на про­дъл­жи­тел­но и неряд­ко мъчи­тел­но дире­не, той заго­ва­ря не само с думи­те, но и с гла­са му, давай­ки да се раз­бе­ре, че е открил не обект, а алтер его. Това пости­же­ние е и най-голя­мо­то въз­наг­раж­де­ние за уси­ли­я­та и тер­за­ни­я­та на  „авто­ра в сян­ка“, кои­то чита­те­лят не бива да дола­вя.

Всъщ­ност, как­во е за Вас пре­во­дът?  Как­во е Ваше­то кре­до в това изкус­т­во?

Въз­мож­ност за тран­с­фор­ми­ра­не на вре­ме­то в дейс­т­ва­що лице. Задъл­же­ние да бъдеш не само посред­ник, но и арби­тър. Да не забра­вяш нито за миг, че в исто­ри­я­та на кни­жов­ност­та най-голе­ми­те твор­ци са били и пре­во­да­чи, а най-доб­ри­те пре­во­да­чи са били и твор­ци, сли­вай­ки се в общ, вну­ши­тел­но едър силу­ет, чий­то ръст  съот­вет­с­тва на необ­хо­ди­мо­то му  при­със­т­вие на Пар­нас. „Бова­ри, това е и той!“, би въз­клик­нал веро­ят­но Фло­бер, ако може­ше да ста­не сви­де­тел на мъки­те на онзи, кой­то пре­из­ра­зя­ва на друг език неог­вия про­чут роман, въз­съз­да­вай­ки сти­ла му като рит­ми­ка и код, не само като мани­ер, а обра­зи­те му – като цялос­т­на идей­на сис­те­ма. При това поч­ти вина­ги със само­жер­т­ва, с цена­та на лич­ни лише­ния и със себе­от­ри­ца­ние, под аком­па­ни­мен­та на ехид­ни сире­ни-изку­си­тел­ки, кои­то му напя­ват, че в също­то вре­ме, дока­то той се поти над чуж­да твор­ба, дру­ги пишат свои кни­ги, а после пък с рис­ка да бъде обви­ня­ван, че не е пре­вел про­из­ве­де­ни­е­то, ами го е пре­дал, че от лъва е напра­вил куче, от сла­вея – канар­че, от море­то – аква­ри­ум, че е „пор­т­ре­ти­рал“ авто­ра така, как­то Гил­дън­с­търн би изоб­ра­зил  Хам­лет, че лети към сла­ва­та с кри­ле, взе­ти наза­ем…

Не слу­чай­но нари­чат пре­во­да „изкус­т­во на невъз­мож­но­то“.  Същ­ност­та му на съав­тор­с­т­во вина­ги буди дис­ку­сии и пораж­да въп­ро­си, проб­ле­ма­ти­зи­рай­ки, макар кос­ве­но, и дру­ги явле­ния на общес­т­во­то, зави­си­ми и захран­ва­ни от качес­т­ве­ния син­х­рон меж­ду ори­ги­нал и пре­вод, но още­тя­ва­ни при тях­но­то раз­ми­на­ва­не. А то се дъл­жи на доста при­чи­ни, чие­то ката­ло­ги­зи­ра­не и ана­лиз, осо­бе­но пре­ди да са ста­на­ли хро­нич­ни, могат да дове­дат до раз­ре­ша­ва­не на проб­ле­ми не само в тран­с­ла­то­ло­ги­я­та като тео­рия, но и на оне­зи, кои­то пораж­дат прак­ти­чес­ко­то съз­да­ва­не и рецеп­ци­я­та на худо­жес­т­ве­ни цен­нос­ти, въз­пре­пяс­т­вай­ки в една или дру­га сте­пен успеш­но­то осъ­щес­т­вя­ва­не на тран­с­фе­ра, жиз­не­но важен за вся­ка соци­о­кул­тур­на реал­ност.

Като изда­тел Вие пре­вър­нах­те „Народ­на кул­ту­ра” в една инс­ти­ту­ция, в нещо наис­ти­на голя­мо, зна­чи­мо за бъл­гар­с­ка­та кул­ту­ра и духов­ност. Изда­дох­те за пър­ви път авто­ри, неже­ла­ни от цен­зу­ра­та, спор­ни спо­ред кри­те­ри­и­те на соц‑а, открих­те нови све­то­ве… За пър­ви път пус­нах­те авто­ри, кои­то още не бяха пуб­ли­ку­ва­ни в Мос­к­ва /нали тога­ва, волю- нево­лю, све­ря­вах­ме часов­ни­ка си с кремъл?!/. Имах­те ли проб­ле­ми при изда­ва­не­то на някои от тях?

Наше­то вре­ме и тога­ва беше дина­мич­но, инте­рес­но, но и не по-мал­ко труд­но, опас­ност­та под фор­ма­та на доно­си и сан­к­ции идва­ше откъм хора и кръ­го­ве, кои­то не може­ха да се при­ми­рят с необ­ра­ти­мия духо­вен подем в стра­ни­те от т. нар. „изто­чен блок“, наме­рил отра­же­ние съот­вет­но и в сфе­ра­та на кни­го­из­да­ва­не­то. Оку­ра­же­ни от него, ние тър­сех­ме и внед­ря­вах­ме у нас импул­си и идеи от  Полша, Унга­рия, Чехос­ло­ва­кия, ГДР и имен­но от коле­ги­те си там се учех­ме да манев­ри­ра­ме – пус­ках­ме кни­ги, кои­то биха предиз­ви­ка­ли, меко каза­но, спо­ро­ве в стра­на­та ни,  но с под­хо­дя­щи пред­го­во­ри или послес­ло­ви било от наши, било от чуж­ди /предимно съветски/ авто­ри. Изда­тел­с­т­ва­та в ГДР напри­мер ни впе­чат­ля­ва­ха със сво­и­те програ­ми и ката­ло­зи, защо­то в мен­ге­ме­то на дър­жав­ния соци­а­ли­зъм те тряб­ва­ше да се спра­вят с кон­ку­рен­ци­я­та на оно­ва, кое­то изли­за­ше в тога­ваш­на­та Запад­на Гер­ма­ния, привле­ка­тел­но и ези­ко­во достъп­но за източ­но­гер­ман­ци­те. Имен­но от виден пред­ста­ви­тел на кул­тур­ния естаб­лиш­мънт в ГДР, замес­т­ник-минис­тъ­ра на кул­ту­ра­та Кла­ус Хьоп­ке, кой­то отго­ва­ря­ше за кни­го­из­да­ва­не­то там, аз потър­сих съдейс­т­вие за пред­ста­вя­не у нас на Хор­хе Луис Бор­хес напри­мер, ана­те­мо­сан нез­най­но от кого и нез­най­но защо у нас до сте­пен, недо­пус­ка­ща пред­ста­вя­не­то му на бъл­гар­с­ки език. По вре­ме на посе­ще­ни­е­то си в Бъл­га­рия Кла­ус Хьоп­ке изра­зи пред най-отго­вор­ни фак­то­ри под­ска­за­но­то му от мен учуд­ва­не, че сред тол­ко­ва зна­чи­ми кни­ги в кни­жар­ни­ци­те на София не е съз­рял нито една на този голям аржен­тин­с­ки писа­тел. Моя­та так­ти­чес­ка хит­рост беше бър­зо разоб­ли­че­на от ръко­вод­с­тво­то на Коми­те­та за печа­та, но без нега­тив­ни после­ди­ци нито за мен, нито за послед­ва­ло­то пре­веж­да­не и изда­ва­не на Бор­хес на бъл­гар­с­ки език, кое­то се със­тоя… Мога да при­ве­да още немал­ко и все така крас­но­ре­чи­ви при­ме­ри… Що се отна­ся  отна­ся до рус­ки­те писа­те­ли-емиг­ран­ти или ина­ко­мис­ле­щи, кои­то „Народ­на кул­ту­ра“ се одър­зос­тя­ва­ше да пред­ста­вя най-напред  у нас в оне­зи вре­ме­на,  тук голя­ма и навре­мен­на помощ ни оказ­ва­ше ново­то поко­ле­ние пред­ста­ви­те­ли в чуж­би­на на  ВААП, офи­ци­ал­на­та автор­с­ко-прав­на аген­ция на СССР — вече по-мла­ди хора с модер­но виж­да­не и амби­ция  да под­тик­нат отвън раз­чуп­ва­не­то на ледо­ве­те вът­ре в сво­я­та огром­на стра­на, къде­то те, меж­ду дру­го­то, вече бяха започ­на­ли да се топят… Авто­ри­тет­но­то съвет­с­ко изда­тел­с­т­во „Раду­га“, чия­то дирек­тор­ка в оне­зи годи­ни беше  пре­во­дач­ка­та и белет­рист­ка Нина Лит­ви­нец, ни оси­гу­ря­ва­ше гото­во пре­ве­де­ни на бъл­тар­с­ки ръко­пи­си на „спор­ни“, поня­ко­га дори забра­ня­ва­ни в даден момент про­из­ве­де­ния на рус­ки и съвет­с­ки писа­те­ли, кои­то ние редак­ти­рах­ме и офор­мях­ме, съг­ла­су­вай­ки задъл­жи­тел­но изда­тел­с­ки­те си наме­ре­ния с ВААП, а после ги  връ­щах­ме обрат­но в Мос­к­ва, откъ­де­то полу­ча­вах­ме гото­ва про­дук­ция, издър­жа­на спо­ред най-висо­ки­те стан­дар­ти на полиг­ра­фи­чес­ко­то изкус­т­во и тех­ни­ка.  От своя стра­на „Народ­на кул­ту­ра“ пре­дос­та­вя­ше на „Раду­га“ твор­би на бъл­гар­с­ки писа­те­ли и поети, пре­ве­де­ни на рус­ки език и раз­прос­т­ра­ня­ва­ни от тех­ни еки­пи навред из съвет­с­ка­та стра­на. Този обмен на загла­вия и идеи, про­ти­во­дейс­т­ващ твър­де успеш­но на влас­т­ва­ща­та тога­ва иде­о­ло­ги­чес­ка цен­зу­ра, про­дъл­жи доста годи­ни, а в пери­о­да  на гор­ба­чов­с­ка­та перес­т­рой­ка Нина дори  огла­ви цялос­т­но­то кни­го­из­да­ва­не в Русия, но она­зи вза­и­мо­по­лез­на актив­ност в кул­тур­но­то общу­ва­не на наши­те два наро­да бе сек­на­ла, за да наме­ри след извес­т­но вре­ме, как­то се надя­вам (далеч не само аз впро­чем),  качес­т­ве­но подоб­ре­ни свои фор­ми,  да отбе­ле­жи нови съв­мес­т­ни пости­же­ния в съв­ре­ме­но­то кни­го­из­да­ва­не, бъл­гар­с­ко, рус­ко, евро­пейс­ко…

След про­мя­на­та напра­вих­те ново изда­тел­с­т­во със ста­ро­то име „Хемус”. Изда­дох­те нови кни­ги. Про­дъл­жа­ва­те ли още тази дей­ност?

Да, макар и не в такъв мащаб, как­то пре­ди. Ситу­а­ци­я­та на бъл­гар­с­кия кни­жен пазар все още не поощ­ря­ва рис­ко­ва­ни начи­на­ния с крат­кот­ра­ен ефект, така че това наше изда­тел­с­т­во, сега „Хемус Груп“ ЕООД, е при­ну­де­но да се съоб­ра­зя­ва със ско­ва­ва­щи­те начи­на­ни­я­та му (глав­но ико­но­ми­чес­ки) огра­ни­че­ния. Убе­де­на съм оба­че, че в ана­ли­те на нова­та бъл­гар­с­ка кул­ту­ра  с подо­ба­ва­що едри и бляс­ка­ви бук­ви ще бъде впи­са­на наша­та биб­ли­о­теч­на поре­ди­ца „Ново­лу­ние“,  поде­та вед­на­га след голя­ма­та общес­т­ве­на про­мя­на у нас по идея на лите­ра­тур­ния исто­рик Петър Велич­ков и  чрез коя­то прехвър­лих­ме мост меж­ду най-нова­та бъл­гар­с­ка лите­ра­ту­ра и твор­би на бъл­гар­с­кия и  евро­пейс­кия модерн, забра­ве­ни, нег­ли­жи­ра­ни или откро­ве­но запре­ща­ва­ни в годи­ни­те на соци­а­лиз­ма. Истин­с­ки фурор предиз­вик­ва­ше изли­за­не­то от печат на вся­ка кни­га от тази еле­ган­т­на и същев­ре­мен­но цено­во достъп­на  поре­ди­ца. В нея бяха вклю­че­ни рома­ни от  Нико­лай Рай­нов, Кирил Хрис­тов, Борис Шива­чев, Кон­с­тан­тин Кон­с­тан­ти­нов, Яна Язо­ва, Чав­дар Мута­фов и др., наред с твор­би на Йенс Петер Якоб­сен, Огуст Стринд­берг, Кнут Хам­сун, Ста­нис­лав Пши­би­шев­с­ки, Гус­тав Май­ринк С харак­тер­но­то лого на няко­гаш­ния леген­да­рен „Хемус“ под­не­сох­ме и обно­ве­на­та поре­ди­ца „Злат­ни зър­на“, за кое­то бях­ме полу­чи­ли при­жи­ве  бла­гос­ло­вия от  ней­ния осно­ва­тел, голе­мия бъл­гар­с­ки изда­тел Слав­чо Ата­на­сов…  В про­дук­ци­я­та ни не лип­с­ва­ха и немал­ко от т. нар. big titles, т.е. бес­т­се­лъ­ри или хипер­се­лъ­ри, вна­ся­ни отвън или в съв­сем ред­ки слу­чаи напи­са­ни от бъл­гар­с­ки авто­ри, спа­си­тел­но дохо­дон­с­ни и кои­то  в начал­ни­те годи­ни на пре­хо­да кате­го­рич­но пре­об­ла­да­ва­ха на бъл­гар­с­кия кни­жен пазар. Днес кар­ти­на­та му е съв­сем дру­га и в нея се откро­я­ва посто­ян­на­та налич­ност на изда­ния от рода на енцик­ло­пе­дии, реч­ни­ци, науч­но-попу­ляр­на и кла­си­чес­ка лите­ра­ту­ра, пре­из­да­ния с обра­зо­ва­тел­на и худо­жес­т­ве­на зна­чи­мост, макар на немал­ко от тях да лип­с­ва изис­ку­е­ма­та автен­тич­на тежест. Не е слу­ча­ен фак­тът, че в стра­ни с далеч по-ста­би­ли­зи­ра­на и ефек­тив­на тема­тич­на поли­ти­ка от годи­ни се води т. нар. „дис­курс за двой­на­та стой­ност“, г.е. за неиз­беж­но­то про­ти­во­пос­та­вя­не меж­ду кни­га­та като кул­тур­но-есте­ти­чес­ка цен­ност и вто­ра­та й същ­ност – на сто­ка за потреб­ле­ние. И неза­ви­си­мо, че то при­до­би­ва все по-кон­ф­лик­тен харак­тер, изда­те­лят по призва­ние не би след­ва­ло да забра­вя думи­те на нем­с­кия фило­соф, кри­тик и есе­ист Вал­тер Беня­мин, че в лич­на­та си биб­ли­о­те­ка тряб­ва да имаш не тол­ко­ва кни­ги, от кои­то се нуж­да­еш в даде­ния момент, кол­ко­то таки­ва, кои­то ще ти бъдат неол­хо­ди­ми в бъде­ще. Прогнос­тич­на дар­ба, съче­та­на с прозре­ни­я­та на визи­о­нер, би след­ва­ло да при­те­жа­ва все­ки, кой­то рабо­ти и тво­ри в област­та на лите­ра­ту­ра­та.

Запи­са­но в днев­ни­ка на Вера Ган­че­ва

По-доб­ре да си гла­ден, откол­ко­то да ядеш, как­во­то ти попад­не, по-доб­ре да си сам, откол­ко­то да си с кого­то и да е.“
ОМАР ХАЯМ

Да бъдеш себе си в свят, кой­то неп­ре­къс­на­то се опит­ва да те напра­ви нещо дру­го, е най-вели­ко­то пости­же­ние.“
Р. У. ЕМЕРСЪН

Вина­ги обръ­щай лице към слън­це­то – тъй сен­ки­те ще падат зад гър­ба ти.“
УОЛТ УИТМАН