Featured post

Ателието по превод за 2014 г. е отворено за кандидатстване

Фон­да­ция „Ели­за­бет Кос­то­ва” (ФЕК) и Съю­зът на пре­во­да­чи­те в Бъл­га­рия (СПБ) за чет­вър­та поред­на годи­на орга­ни­зи­рат съв­мес­т­но ате­лие по пре­вод. Ате­ли­е­то е насо­че­но към пре­во­да­чи на худо­жес­т­ве­на лите­ра­ту­ра, a работ­ни­те ези­ци са бъл­гар­с­ки и английски.

Continue reading

Представяме: Стихотворения от Марин Сореску в превод на Огнян Стамболиев

85  годи­ни от рож­де­ни­е­то и 25 годи­ни от смърт­та на голе­мия румън­с­ки и све­то­вен поет МАРИН СОРЕСКУ

ПОЛЕМИЧНА ПОЕЗИЯ

Марин Сорес­ку (1936- 1996) е сред най- инте­рес­ни­те   румън­с­ки поети. Лау­ре­ат на реди­ца наци­о­нал­ни и меж­ду­на­род­ни награ­ди (сред тях от Румън­с­ка­та ака­де­мия, „Хер­дер”, Вие­на и „Стру­га”), пре­веж­дан поч­ти в цял свят – от Чили до Япо­ния, той бе и блес­тящ дра­ма­тург,  есе­ист и  кри­тик с голя­ма еру­ди­ция  и ори­ги­нал­на мисъл. Някои от кри­ти­чес­ки­те му  кни­ги – „Трак­тат за поези­я­та”, „Без­съ­ни­ци”, „Леко, с пиа­но­то по стъл­би­те” —  достиг­на­ха забе­ле­жи­тел­ния успех на поетич­ни­те му сбор­ни­ци: „Един­с­т­вен сред поети­те”, „Смърт­та на  часо­ве­те”, „Обла­ци”, „Въг­ли­ща”, „Кла­ден­ци в море­то”, „Смърт­та на Дон Кихот”, „В Лилиеч”.Освен това, Сорес­ку бе  и  мно­го силен дра­ма­тург. Мно­го от пие­си­те му: „Риба­рят Йона”, „Кли­са­рят”, „Нер­ви”, „Лоно или Жаж­да­та на соле­на­та пла­ни­на”, „Тре­ти­ят кол или Дра­ку­ла” бяха поста­ве­ни на реди­ца евро­пейс­ки сце­ни, стиг­на­ха и до Бро­ду­ей.
Поези­я­та на Марин Сорес­ку е съв­ре­мен­на в пъл­ния сми­съл на дума­та – асо­ци­а­тив­на, с мно­го ори­ги­нал­ни, нео­чак­ва­ни мета­фо­ри. Мета­фо­рич­ност­та на бога­то­то румън­с­ко народ­но поетич­но твор­чес­т­во е повли­я­ло сил­но на тази на пръв поглед дел­нич­на и сем­п­ла поезия. Чес­то той тър­си непо­до­зи­ра­ни глед­ни точ­ки, за да ни про­во­ки­ра, да постиг­не живост, кон­к­рет­ност на изоб­ра­же­ни­е­то. Пове­че­то от тези сти­хо­ве са скри­ти под мас­ка­та на сати­ра­та и иро­ни­я­та, но в тях откри­ва­ме и тра­гич­на­та гри­ма­са на поета, кой­то наблю­да­ва и комен­ти­ра съв­ре­мен­ния свят, човеш­ки­те отно­ше­ния, тър­си изме­ре­ни­я­та на живо­та и смърт­та, на съд­ба­та, на само­жер­т­ва­та в име­то на другия…

Огнян СТАМБОЛИЕВ

13 СТИХОТВОРЕНИЯ ОТ МАРИН СОРЕСКУ, ПОДБРАНИ И ПРЕВЕДЕНИ ОТ ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

 ТЪРЖЕСТВЕНО
 
 Всички мои ръкописи
 отнесох на полето.
 Изорах го дълбоко с плуга,
 а после ги посях.
  
 Зачаках какво ще поникне
 от тези мои мисли,
 радости, скърби, надежди.
 Мина цяла година.
  
 Сега бродя по черното поле,
 неспокоен, очакващ –
 поне една буква
 да покаже стръкче.
  
 Вярвам:
 някой ден полето
 ще запламти, ще грейне!
 Ще закрача и аз по него –
 с венец окичен – като Нерон!

 КАТО СЕ ВСЛУШВАМ В ХОРАТА
  
 Като се вслушвам в хората
 Които минават край мен,
 малко по малко се опитвам
 да натрупвам запаси от знания.
  
 Но като че ли твърде много са:
 съюзите, междуметията, предлозите,
 за да могат тези връзки
 здраво да ни свържат.
    
 АДАМ
  
 Макар да живеел в рая,
 Адам бил доста притеснен – 
 разбирал, че нещо му липсва,
 но не знаел точно какво. 
 Тогава Бог взел едно от ребрата му
 и сътворил Ева. 
 Чудото се харесало толкова на Адам, 
 че той веднага започнал да опипва
 съседното ребро
 и да си представя колко нежни са гърдите,
 как прелестно са закръглени бедрата.
 Така пред него се явила новата Ева.
 В същия миг тя започнала да черви устните си,
 сякаш се намирала пред огледало.
 „Какво да се прави, животът е такъв!” –
 въздъхнал Адам
 и си сътворил още една Ева,
 после втора, трета, четвърта...
 Само за миг да се махнела
 последната Ева
 (да отидела на пазар или разходка),
 и той изваждал от междуребрения си харем
 нова Ева.
 Накрая Господ забелязал
 това разюздано и нагло творчество
 и призовал Адам при себе си,
 наругал го здравата
 и го изгонил от Рая –
 за привързаност
 към сюрреализма.
  ДВУКРАТНО
  
 Аз гледам на всичко в света –
 двукратно. 
 Най-напред, за да се радвам,
 после, за да тъгувам.
  
 Чувам как короните
 на дърветата
 се смеят,
 а корените им
 плачат горчиво.
  
 В  своя изгрев
 слънцето 
 е  все тъй жизнено 
 и младо.
 По  залез  – 
 бързо загива.
  
 В тези две корици
 светът е безупречно подвързан.
 А там се събира всичко,
 което обичам и чета
 двукратно.
 ЕДИН ДЕН
  
 Един ден
 ще стана от масата,
 за да избягам от думите
 и от вас. 
 Изобщо от всичко и всички
 на този свят.
  
 Очите ми ще стигнат чак до планината,
 но аз ще продължа отвъд нея,
 за да остане зад мене тя.
 След облаците ще тръгна,
 додето и те не останат зад мен.
  
 И на слънцето ще обърна гръб,
 на звездите, дори и на Вселената...
 СЕНЕКА
  
 По залез слънце, каза ми Нерон,
 трябвало да си срежа вените,
 но още е обяд
 и ми остават четири- пет часа.
  
 Какво да правя?
 Писмо прощално да напиша
 на моя верен Лукулус?
 Нямам желание...
 На цирк да ида в Колизеума?
 Не се нуждая нито от хляб,
 нито от зрелища.
  
 Ето, че мина час.
 Остават близо четири.
 Водата вече пълни ваната,
 прозявам се и гледам през прозореца –
 ето го слънцето, 
 последният за мене залез 
 наближава.
  
 Ах, колко ми е скучно.
 ЛАОКООН
  
 Синът е застанал зад бащата
 и го дърпа с всички сили,
 а костите им пращят 
 до спукване.
  
 Бащата се е хванал за брадата си,
 а може би за шията си,
 напрегнал е мишци
 и тегли нещо
 с титанични усилия.
  
 Само дядото
 няма за какво да се хване.
 Пред него – 
 празно пространство,
 няма и друго тяло.
  
 Започва да плаче,
 стиснал здраво в ръце –
 топка,
 почти кръгла.
 ХИМН
  
 Корените на дърветата
 всъщност са светци,
 слезли под земята,
 където се молят на колене.
  
 Отвън остава
 ореолът им -
 листата, цветята...
  
 Ще дойде и нашият ред
 да станем светци
 и да се молим на колене - 
 да остане тази Земя -
 вечно кръгла и благословена!
 ЧАС
  
 Час,
 в който нещата,
 уморени от премного смисъл,
 заспиват
 като страж,
 подпрял се на копието си.
  
 Стени и тавани,
 Небе и Вселена,
 не отпускайте цялата си тежест
 върху мен.
  
 Държа се за една- едничка 
 дума,
 а тя вече променя
 смисъла си.
 
 ШВЕЙК
  
 Преди да ги подбере
 Смъртта изпрати всички от набора
 на щателен медицински преглед.
 Провери коленете им с дървено чукче,
 накара ги да кажат „тридесет и три”,
 попита ги имат ли кариеси по зъбите
 и от какво биха искали да умрат:
 от сабя или от рак?
 После им зададе и други въпроси.
  
 А Швейк отговори на всичките
 с неговото: „Целуни ме отзад!”
  
 На всеки преминал прегледа,
 Смъртта поръча да се яви 
 за  Оня свят –
 свежо избръснат
 и да си носи суха храна за три дни.
 Там щяла да им даде дрехи и оръжие.
 После им дръпна дълга реч
 за жизнените интереси на мъртвите
 и призова да се сражават за тях.
  
 Само храбрият войник Швейк
 стоеше настрана,
 опрян на ръждясалата си пушка
 (от Първата световна!),
 и на всички аргументи на Смъртта
 отвръщаше неизменно:
 „Целуни ме отзад!”
 КОМПАС
  
 Морето е огромен компас.
 Изнервени риби плават в него
 и сочат Север.
 Всяко от тях – това е сигурно –
 има своя полюс.
 Копнее да го укрепи
 и гълта
 / само когато Нептун е разсеян!/
 по- малките полюси.
  
 Говорят, идвал денят
 на единния, научно установения Север,
 когато всички рибки – 
 от първата
 чак до последната –
 ще заплуват заедно,
 в редица,
 една подир друга – 
 към Север – по корем,
 към Юг – по гръб.
  
 Тогава морските съдове няма
 да объркват пътя си.
 Ще изчезнат водовъртежите
 и с този надежден компас
 Земята
 ще се ориентира още по- добре
 в своето ежедневие.
 АРХЕОЛОГИЯ
  
 Изкопавам  един  пласт –
 най- горния.
 Под него някаква сянка
 копае друг,
 отдолу трети,
 под него четвърти...
  
 И все така –
 всичките мъртви и живи копаят,
 трескаво търсят
 все по- надолу.
  
 Удари на лопата
 се носят дотук чак 
 от другата страна на Земята.
  
 Човечеството копае
 неуморно –
 археология!
 Аз пък намерих 
 само един камък.
  
 И това е всичко –
 под това Небе. 
 ОХЛЮВ
  
 Охлювът залепи очите си
 с восък,
 скри глава в гръдта си,
 сви се в себе си.
  
 Над него остана
 черупката –
 съвършена материя,
  опротивяла му отдавна.
  
 Около черупката
 дебне останалият свят, 
 създаден по закони, 
 които също са му опротивели.
  
 А в края на тая
 Вселенска скука –
 той,
 охлювът,
 е сам на себе си опротивял.
 АД
  
 Най- непоносимото 
 в Ада е туй,
 че трябва да понасяш
 всички страдания –
 в най- пълна тишина,
 за да се чува
 как тлъстеят
 праведниците
 в Рая.

Представяме: Два разказа от Вирджиния Улф в превод на Иглика Василева

Пред­ста­вя­ме два раз­ка­за на Вир­джи­ния Улф от наско­ро пуб­ли­ку­ва­ния на бъл­гар­с­ки език сбор­ник „Днев­ни­кът на гос­по­жи­ца Джо­ун Мар­тин“ (изд. „Изток-Запад“). Бла­го­да­рим на изда­тел­с­т­во­то за любез­но­то съдействие. 

 „Всич­ки изкус­т­ва се стре­мят да бъдат това, кое­то е музи­ка­та“, каз­ва Уол­тър Пей­тър и точ­но това се опит­ва да постиг­не Вир­джи­ния Улф в част от раз­ка­зи­те, помес­те­ни в „Днев­ни­кът на гос­по­жи­ца Джо­ун Мар­тин“. Един от най-извес­т­ни­те й раз­ка­зи е „В овощ­на­та гра­ди­на“, кой­то се появя­ва през април 1923 годи­на в спи­са­ни­е­то „Край­ти­ъ­ри­ън“ с гла­вен редак­тор Т. С. Ели­ът. Екс­пе­ри­мен­та­лен раз­каз, кой­то кри­ти­ка­та нари­ча „лите­ра­ту­рен куби­зъм“ – една и съща сце­на, раз­гле­да­на от раз­лич­ни глед­ни точ­ки, коя­то, въп­ре­ки че Миран­да е заспа­ла или поне така изглеж­да, е наси­те­на с ней­ни­те мис­ли и чув­с­т­ва. Дру­ги­ят раз­каз е „Три кар­ти­ни“, кой­то наис­ти­на рису­ва кар­ти­ни с думи така, как­то само Вир­джи­ния Улф умее.

                                 В овощ­на­та градина 

Миран­да спе­ше в овощ­на­та гра­ди­на, излег­на­та в шез­лонг под ябъл­ко­ви­те дър­ве­та. Кни­га­та й беше пад­на­ла в тре­ва­та и еди­ни­ят й пръст като че ли още соче­ше изре­че­ни­е­то “Ce pays est vraiment un des coins du monde ou le rire des filles eclate le mieux” (“Тази стра­на е наис­ти­на едно от мес­та­та в све­та, къде­то сме­хът на моми­че­та­та зву­чи най-звън­ко.“ (фр.) – Б. пр.)…, сякаш бе заспа­ла точ­но на това мяс­то. Опа­лът вър­ху пръс­та й бле­щу­ка­ше в зеле­но, бле­щу­ка­ше в розо­во, после в оран­же­во в зави­си­мост от това как слън­це­то, кое­то се про­цеж­да­ше меж­ду ябъл­ко­ви­те дър­ве­та, го отра­зя­ва­ше. После, кога­то подух­на вет­рец, лила­ва­та й рок­ля заиг­ра като цвят прикре­пен към стеб­ло; тре­ви­те заки­ма­ха и бяла­та пепе­ру­да поле­тя насам-натам точ­но над лице­то й.

На чети­ри фута над гла­ва­та й, във въз­ду­ха, бяха увис­на­ли ябъл­ки­те. Извед­нъж про­ех­тя про­ни­зи­тел­на глъч­ка, сякаш някол­ко спу­ка­ни месин­го­ви гон­га се оба­ди­ха гръм­ко и гру­бо, на нерав­ни интер­ва­ли. Ока­за­ха се деца­та от учи­ли­ще­то, кои­то каз­ва­ха в един глас таб­ли­ца­та за умно­же­ние, пре­къс­на­ва­ни от вре­ме на вре­ме от учи­те­ля, кой­то ги сгъл­ча­ва­ше, после пак започ­ва­ха да повта­рят таб­ли­ца­та.  Но тази глъч­ка се носе­ше на чети­ри фута над гла­ва­та на Миран­да, зарея се помеж­ду, кло­ни­те на ябъл­ки­те, блъс­на се в мал­ко­то мом­че на кра­ва­ря, кое­то съби­ра­ше къпи­ни­те от живия плет, вмес­то да е в клас заед­но с дру­ги­те уче­ни­ци, и ето че в пале­ца му се заби трънче.

После отек­на само­тен вик – тъжен, човеш­ки, бру­та­лен. Ста­ри­ят Пар­с­ли наис­ти­на беше кьор­кю­тук пиян.

После лис­та­та на вър­ха на ябъл­ко­во­то дър­во, плос­ки като мал­ки риб­ки на фона на небес­на­та сине­ва, на трий­сет фута над земя­та, се оба­ди­ха напев­но, някак умис­ле­но и печал­но. Това беше орга­нът в цър­к­ва­та, кой­то сви­ре­ше от „Хим­ни древ­ни и модер­ни“. Изляз­ла навън, мело­ди­я­та се раз­дро­би на ато­ми при сре­ща­та си с ято дроз­до­ве, кое­то се носе­ше стрем­г­ла­во – насам ли, натам ли. Миран­да спе­ше трий­сет фута по-долу.

После над ябъл­ко­во­то дър­во и над кру­ша­та на двес­та фута над Миран­да, заспа­ла в овощ­на­та гра­ди­на, глу­хо се оба­ди кам­ба­нен звън, на пре­се­кул­ки, сър­ди­то и нази­да­тел­но, тъй като точ­но в този момент ено­ри­я­та при­ема­ше шест бед­ни жени в лоно­то на цър­к­ва­та и ено­рийс­ки­ят пас­тор отпра­вя­ше бла­го­дар­с­т­ве­ни молит­ви към небето.

И над всич­ко това с про­ни­зи­тел­но скър­ца­не злат­но­то перо на вет­ро­по­ка­за­те­ля от цър­ков­на­та кам­ба­на­рия се обър­на от юг на изток. Вятъ­рът беше сме­нил посо­ка­та си. И сега сте­не­ше моно­тон­но над гора­та, над лива­ди­те, над хъл­мо­ве­те, мно­го мили над Миран­да, коя­то спе­ше в овощ­на­та гра­ди­на. Про­дъл­жи да духа, безок и безу­мен, не сре­ща­ше прегра­да, коя­то да му се опъл­чи, после се завих­ри, пое обрат­но и пак заду­ха от юг. На цели мили раз­сто­я­ние по-долу в едно прост­ран­с­т­во кол­ко­то игле­но ухо, Миран­да се изпра­ви и изви­ка на глас: „О, ще закъс­нея за чая!“

Миран­да спе­ше в овощ­на­та гра­диа… или, може би, не спе­ше, тъй като уст­ни­те й помръд­ва­ха лекич­ко, сякаш мъл­вя­ха “Ce pays est vraiment un des coins du monde… oule rire des filles… eclate… eclate… eclate”…, тя се усмих­на, отпус­на тяло и то туп­на с цяла­та си тежест вър­ху огром­на­та земя, коя­то се надиг­на, така си помис­ли тя, за да ме поне­се вър­ху гър­би­на­та си, сякаш съм лис­то или кра­ли­ца (на това мяс­то деца­та повта­ря­ха таб­ли­ца­та за умно­же­ние), или, про­дъл­жи да си мис­ли Миран­да, може би лежа вър­ху ска­ла и чай­ки­те кръ­жат и кряс­кат над мен. Кол­ко­то по-нави­со­ко летят, про­дъл­жи тя, а в това вре­ме учи­те­лят сгъл­ча деца­та и взе да удря Джи­ми по кокал­че­та­та на пръс­ти­те, дока­то се раз­кър­ва­ви­ха, тол­ко­ва по-надъл­бо­ко се вглеж­дат в море­то… в море­то, повто­ри си тя, и пръс­ти­те й се отпус­на­ха, а уст­ни­те й бав­но се затво­ри­ха, сякаш се носе­ше по море­то, а после, кога­то някъ­де над гла­ва­та й про­ех­тя ревът на пия­ния, тя си пое дъх, сякаш изпад­на­ла в екс­таз, защо­то си мис­ле­ше, че чува сами­ят живот и гла­сът му да изли­за от гра­па­вия език в але­но­чер­ве­на уста, от вятъ­ра, от кам­ба­ни­те, от къд­ра­ви­те зеле­ни лис­та на зелките.

Естес­т­ве­но, така се омъ­жи, и тога­ва орга­нът сви­ре­ше мело­ди­я­та от „Хим­ни древ­ни и модер­ни“, а кога­то кам­ба­ни­те се оба­ди­ха след като шест­те бед­ни жени бяха при­ети в лоно­то на цър­к­ва­та, сър­ди­ти­ят накъ­сан глух тътен я нака­ра да си помис­ли, че сама­та земя се тре­се от копи­та­та на коня, кой­то пре­пус­ка пра­во към нея („О, ще тряб­ва само да изча­кам!“ въз­дъх­на тя) и тога­ва й се сто­ри, че всич­ко вече се е раз­дви­жи­ло, всич­ко вика, язди, кръ­жи око­ло нея, отвъд нея, към нея, след­ва един и същ модел.

Мери цепи дър­ва, помис­ли си тя; Пиър­ман е извел кра­ви­те на паша; кару­ци­те идват откъм лива­ди­те; езда­чът… и тя просле­ди очер­та­ни­я­та на хора­та, на кару­ци­те, на пти­ци­те, на езда­ча на фона на пей­за­жа, но ето че туп­те­не­то на соб­с­тве­но­то й сър­це ги раз­пръс­на навред, наоко­ло, нататък.

На мили раз­сто­я­ние висо­ко във въз­ду­ха вятъ­рът сме­ни посо­ка­та си; злат­но­то перо на вър­ха на кам­ба­на­ри­я­та изскръ­ца; Миран­да ско­чи и изви­ка: „О, ще закъс­нея за чая!“

Миран­да спе­ше в овощ­на­та гра­ди­на, дали спе­ше или не спе­ше? Лила­ва­та й рок­ля сто­е­ше като опъ­на­та меж­ду две ябъл­ко­ви дър­ве­та. В овощ­на­та гра­ди­на има­ше двай­сет и чети­ри ябъл­ко­ви дър­ве­та, някои от тях леко накло­не­ни на една стра­на, на дру­ги стъб­ла­та стър­ча­ха уст­ре­ме­ни пра­во наго­ре, после раз­пер­ва­ха кло­ни наши­ро­ко и коро­ни­те им запри­лич­ва­ха на кръг­ли чер­ве­ни или жъл­ти къл­ба. Вся­ко ябъл­ко­во дър­во раз­по­ла­га­ше с доста­тъч­но прост­ран­с­т­во. Небе­то съв­сем точ­но под­хож­да­ше на лис­та­та. Кога­то подух­на вет­рец, реди­ца­та кло­ни сре­щу огра­да­та се огъ­на лекич­ко, после пак се изпра­ви. Стър­чи­о­паш­ка прехвър­ча по диа­го­нал от еди­ния ъгъл до дру­гия. Дрозд запод­с­ка­ча пред­паз­ли­во към пад­на­ла на земя­та ябъл­ка; от дру­га­та сте­на на огра­да­та враб­че пре­ле­тя нис­ко над тре­ва­та. С тези дви­же­ния уст­ре­мът на дър­ве­та­та изглеж­да­ше въз­прян; цяло­то беше при­тис­на­то, натъп­ка­но меж­ду сте­ни­те на овощ­на­та гра­ди­на. Мно­го мили надо­лу земя­та беше наплас­те­на, а на повър­х­ност­та изглеж­да­ше надип­ле­на от колеб­ли­вия въз­дух; в еди­ния ъгъл на овощ­на­та гра­ди­на синьо-зеле­но­то беше пре­ря­за­но от лила­ва ниш­ка. Вятъ­рът сме­ни посо­ка­та си, един от кло­ни­те на ябъл­ка­та се раз­лю­ля тол­ко­ва нави­со­ко, че закри глед­ка­та към две­те кра­ви на лива­да­та („О, ще закъс­нея за чая!“ – изви­ка Миран­да) и ябъл­ки­те отно­во увис­на­ха в пра­ва линия на фона на оградата.

                                           Три кар­ти­ни              

                                           Пър­ва­та картина

Не е въз­мож­но човек да не забе­ляз­ва кар­ти­ни край себе си; защо­то, ако баща ми е ковач, а тво­ят — мес­т­ни­ят бла­го­род­ник, ние неп­ре­мен­но изглеж­да­ме като кар­ти­ни един за друг. Не е въз­мож­но да изле­зем от рам­ка­та и да раз­го­ва­ря­ме естес­т­ве­но. Ти ме виж­даш как съм се облег­нал на вра­та­та на ковач­ни­ца­та с под­ко­ва в ръка и дока­то отми­на­ваш, си мис­лиш: „Кол­ко живо­пис­но!”. Аз, дока­то те наблю­да­вам как удоб­но си се раз­по­ло­жил в кола­та, сякаш все­ки момент ще заки­маш висо­ко­мер­но на просто­лю­ди­е­то, си мис­ля – кол­ко типич­но за ста­ра­та, замож­на, арис­ток­ра­тич­на Анг­лия! Несъм­не­но и два­ма­та гре­шим в пре­цен­ки­те си, но това е неизбежно.

Там, къде­то пътят зави­ва, зър­нах една така­ва кар­ти­на. Може да се наре­че „Завръ­ща­не­то на моря­ка” или нещо подоб­но. Кра­сив млад моряк носи вър­зоп; моми­че го е хва­на­ло под­ръ­ка; съсе­ди­те се съби­рат наоко­ло; гра­ди­на­та на мал­ка­та къща е грей­на­ла от пъс­т­ри цве­тя; отми­на­вай­ки, човек сякаш про­чи­та в осно­ва­та на кар­ти­на­та, че моря­кът се е вър­нал от Китай и в гос­т­на­та на къща­та го очак­ва бога­та тра­пе­за; във вър­зо­па си носи пода­рък за сво­я­та мла­да невес­та; а тя мно­го ско­ро ще го дари с пър­во­род­но­то им чедо. Човек усе­ща, че в тази кар­ти­на всич­ко е хуба­во, прекрас­но и как­то тряб­ва да бъде. Глед­ка­та на подоб­но щас­тие събуж­да нещо здра­во, бла­гот­вор­но и непок­ла­ти­мо; живо­тът изглеж­да по-сла­дък и пò за завиж­да­не отпреди.

С тия мис­ли ги отми­нах, допъл­вай­ки, довър­ш­вай­ки кар­ти­на­та, докол­ко­то мога, с цве­та на ней­на­та рок­ля, на него­ви­те очи, дори с жъл­те­ни­ка­ва­та кот­ка, коя­то се прокрад­ва край вън­ш­на­та врата.

Извес­т­но вре­ме кар­ти­на­та игра­е­ше пред очи­те ми и така пра­ве­ше мно­го неща да изглеж­дат по-свет­ли, по-топ­ли и по-прости от обик­но­ве­но; дру­ги да изглеж­дат глу­па­ви, тре­ти — неп­ра­вил­ни, чет­вър­ти — пра­вил­ни и по-изпъл­не­ни със сми­съл отпре­ди. От вре­ме на вре­ме през този ден, а и на след­ва­щия, кар­ти­на­та отно­во ми се явя­ва­ше и тога­ва човек се замис­ля със завист, но и добро­на­ме­ре­но за щас­т­ли­вия моряк и него­ва­та съп­ру­га; чуди се как­во ли пра­вят, за как­во ли си гово­рят. Въоб­ра­же­ни­е­то доба­вя и дру­ги кар­ти­ни, поро­де­ни от пър­ва­та – как моря­кът цепи дър­ва или вади вода от кла­де­не­ца; как два­ма­та раз­го­ва­рят за Китай, а невес­та­та е поста­ви­ла пода­ръ­ка си вър­ху поли­ца­та над огни­ще­то, къде­то все­ки вля­зъл може да го види; как шие бебеш­ки дреш­ки и всич­ки вра­ти и про­зор­ци са отво­ре­ни към гра­ди­на­та, пър­хат птич­ки, пче­ли жужат и Роджърс – така се каз­ва той – не може да се нарад­ва на всич­ко това след пла­ва­не­то си в Китайс­ко море. Пуши си лула­та и прекрач­ва в градината.

                                                 Вто­ра­та картина 

Тъм­на доба, силен вик отек­ва в село­то. После се дола­вя звук на забър­за­ни, нес­по­кой­ни стъп­ки и пак всич­ко потъ­ва в мър­т­веш­ка тиши­на. През про­зо­ре­ца се виж­да само клон­че­то от люля­ко­во дър­во, увис­на­ло теж­ко и непод­виж­но над пътя. Душ­на, без­ди­хан­на нощ. Без­лун­на. Зара­ди вика всич­ко при­до­би­ва зло­вещ вид. Кой беше изви­кал? Защо беше изви­ка­ла? Тъй като гла­сът беше на жена, вик на пре­де­ла на поно­си­мо­то, поч­ти без­по­лов, поч­ти безиз­ра­зен. Сякаш сама­та човеш­ка при­ро­да е нада­ла вой сре­щу кре­щя­ща неп­рав­да, сре­щу нео­пи­су­ем ужас. Навред – мър­т­ви­ло. Звез­ди­те блес­тят напъл­но засти­на­ли. Поля­та са стих­на­ли. Дър­ве­та­та не помръд­ват. Но всич­ки те изглеж­дат винов­ни, обре­че­ни, зло­коб­ни. И човек усе­ща, че нещо тряб­ва да ста­не. Някак­ва свет­ли­на да се появи, да се раз­лю­лее тре­вож­но. Някой да се зати­ча по пътя. Про­зор­ци­те на къщи­те да свет­нат. След това може би да послед­ва вто­ри вик, не тол­ко­ва без­по­лов, не тол­ко­ва без­сло­ве­сен, ста­ен, укро­тен. Но свет­ли­на не се появи. Стъп­ки не се чуха. Не послед­ва вто­ри вик. Пър­ви­ят беше напъл­но погъл­нат и не оста­на дру­го освен мър­т­веш­ка тишина.

Човек лежи в тъм­но­то и слу­ша напрег­на­то. Беше просто глас. С нищо кон­к­рет­но не можеш да го свър­жеш. Никак­ва кар­ти­на не иска да изплу­ва пред очи­те, за да бъде раз­тъл­ку­ва­на, да ста­не понят­на за разума. Но кога­то най-накрая мра­кът изсвет­ля, един­с­т­ве­но­то, кое­то може­ше да се види, беше нея­сен човеш­ки силу­ен, раз­мит, поч­ти без­фор­мен, вдиг­нал всуе гигант­с­кия си пес­т­ник сре­щу някак­ва вез­де­съ­ща прокоба.

                                                Тре­та­та картина 

Хуба­во­то вре­ме се задър­жа. И ако не беше онзи един­с­т­вен вик посред нощ, човек щеше да си каже, че земя­та се е при­юти­ла в тих пристан, че живо­тът е преста­нал да пре­пус­ка сре­щу вятъ­ра, че е успял да пус­не кот­ва в без­вет­рен залив и лекич­ко се покла­ща вър­ху спо­кой­ни­те му води. Но зву­кът не заглъх­на. Къде­то и да отиде човек, дали на дъл­га раз­ход­ка висо­ко в пла­ни­на­та, или някъ­де дру­га­де, все нещо като че шава мъчи­тел­но под повър­х­ност­та и така пра­ви и поко­ят, и ста­бил­ност­та наоко­ло да изглеж­дат нере­ал­ни. Ето ги овце­те, скуп­че­ни по скло­на; доли­на­та – начу­пе­на на дъл­ги тала­зи, сякаш заля­та от крот­ки води. Човек виж­да самот­ни фер­ми. Мал­ко кут­ре се вър­га­ля в дво­ра. Пепе­ру­ди­те тан­цу­ват лудеш­ки в пре­щи­па. При­тих­на­ла, спо­кой­на кар­ти­на, но човек не спи­ра да си мис­ли, че един вик я беше про­къ­сал, че през нощ­та цяла­та тази кра­со­та е била съу­час­т­ник, била е съг­ла­ша­тел, скло­ни­ла е да стои невъз­му­ти­ма, да си оста­не кра­си­ва, ала все­ки момент може­ше отно­во да бъде про­къ­са­на. Тази добро­та, тази безо­бид­ност бяха само на повърхността.

После, кол­ко­то да се отър­си от това изпъл­не­но с мрач­ни пред­чув­с­т­вия наст­ро­е­ние, човек отно­во си пред­ста­вя завръ­ща­не­то на моря­ка. Виж­да цяла­та кар­ти­на, като доба­вя нови, раз­лич­ни дреб­ни детай­ли – синия цвят на ней­на­та рок­ля, сян­ка­та, коя­то пада от жъл­те­е­що­то раз­цъф­на­ло дър­во, – кои­то пре­ди ги е няма­ло. Как два­ма­та са заста­на­ли пред вра­та­та на къща­та – той с вър­зо­па през рамо, тя лекич­ко докос­на­ла ръка­ва му с длан. И пясъч­но­жъл­та­та кот­ка, коя­то се прокрад­ва край вра­та­та. И с това извик­ва­не на кар­ти­на­та в памет­та с всич­ки ней­ни под­роб­нос­ти човек посте­пен­но се уте­ша­ва, че по-ско­ро имен­но това спо­койс­т­вие, тази бла­гост и добро­та лежат под повър­х­ност­та, откол­ко­то нещо ковар­но и зло­ве­що. Нали през цяло­то вре­ме ги е има­ло овце­те на паша, тала­зи­те в доли­на­та, къща­та и сто­пан­с­т­во­то, мал­ко­то кут­ре и тан­цу­ва­щи­те пепе­ру­ди. И човек тръг­ва обрат­но към къщи, дока­то умът му още витае око­ло моря­ка и него­ва­та съп­ру­га и кар­ти­на подир кар­ти­на рису­ва тях­но­то щас­тие и бла­жен­с­т­во, така че плат­на­та да зату­лят оно­ва без­по­койс­т­во и онзи ужа­сен вик, дока­то той бъде окон­ча­тел­но заду­шен и спо­да­вен под тех­ния натиск.

Ето най-сет­не се показ­ват къщи­те, как­то и цър­ков­ни­ят двор, през кой­то се мина­ва на вли­за­не в село­то, и заед­но с това се появя­ва и неиз­мен­на­та мисъл за покоя на това мяс­то със сен­чес­ти­те му тисо­ви дър­ве­та, протри­ти пло­чи и бези­мен­ни гро­бо­ве. Тук смърт­та е при­вет­ли­ва, каз­ва си човек. Наис­ти­на, поглед­не­те тази кар­ти­на! Един мъж копае гроб и дока­то рабо­ти, от една­та стра­на на яма­та деца­та са си уст­ро­и­ли пик­ник. Мята лопа­ти жъл­те­ни­ка­ва пръст, а деца­та са нася­да­ли, ядат нама­за­ни със слад­ко филии хляб и пият мля­ко от голе­ми чаши. Съп­ру­га­та на гро­ба­ря, дебе­ла руса жена, се е под­пря­ла на един над­гро­бен камък, а престил­ка­та си е просна­ла вър­ху тре­ва­та до зина­лия гроб вмес­то маса за чай. Буч­ки гли­на са попад­на­ли сред при­бо­ри­те. Кого ще погреб­ват, попи­тах. Да не би ста­ри­ят гос­по­дин Додсън да се е спо­ми­нал най-накрая? „О, не! Гро­бът е за мла­дия Роджърс, моря­ка – отвръ­ща жена­та с впи­ти в мен очи. – Умря пре­ди две нощи от някак­ва чуж­до­зем­на трес­ка. Не чух­те ли жена му? Втур­на се като полу­дя­ла по пътя, кре­ще­ше… Томи, преста­ни, моля те, цели­ят си се изкалял!”

Как­ва кар­ти­на само!

Пре­вод от анг­лийс­ки език: Игли­ка Василева

In memoriam: Мария Далчева

На 10 яну­а­ри ни напус­на Мария Дал­че­ва (1940 – 2021). С изтън­че­но чув­с­т­во към ези­ка и усет към ново­то, про­дъл­жи­тел на най-добро­то от тра­ди­ци­и­те и кул­ту­ра­та в чуж­да­та и род­на­та лите­ра­ту­ра Мария Дал­че­ва напра­ви свой при­нос в бъл­гар­с­кия лите­ра­ту­рен свят с пре­во­ди­те си от френ­с­ки език на твор­би като „Пле­тач­ка­та на дан­те­ли“ от Пас­кал Лене, „Пет­с­то­тин­те мили­о­на на Бегюм“ от Жюл Верн, „Пче­ли­ца“ от Ана­тол Франс и още, и още. Освен талан­т­лив лите­ра­ту­рен пре­во­дач, през целия си живот Мария Дал­че­ва е пре­по­да­ва­тел по френ­с­ки език и кул­ту­ра, кой­то с все­от­дай­на­та си рабо­та и бога­ти зна­ния допри­на­ся за изграж­да­не­то на не един и два­ма спе­ци­а­лис­ти в облас­та­та на пре­во­да, бъл­га­ро-френ­с­ки­те отно­ше­ния и фран­ко­фо­ни­я­та. Без­спор­но в осно­ва­та на раз­гръ­ща­не­то на пре­во­да­чес­кия ѝ талант и пре­по­да­ва­тел­с­ко-кул­тур­на­та ѝ дей­ност е фак­тът, че като дъще­ря на поета-фило­соф, есе­ист и пре­во­дач Ата­нас Дал­чев, М. Дал­че­ва ста­ва и негов дос­то­ен духо­вен наслед­ник.
За сво­и­те пре­во­ди Мария Дал­че­ва е носи­тел на престиж­ни награ­ди, при­съ­де­ни ѝ от Съю­за на пре­во­да­чи­те в Бъл­га­рия, а през 2019 г. е отли­че­на с гра­мо­та на Минис­тер­с­т­во­то на кул­ту­ра­та за при­нос в раз­ви­ти­е­то и попу­ля­ри­зи­ра­не­то на бъл­гар­с­ка­та кул­ту­ра и изкус­т­во и по повод Деня на народ­ни­те будители.


Поклон пред свет­лaта ѝ памет!

Годишни награди на Съюза на преводачите в България за 2020 г.

Годиш­ни награ­ди на СПБ в област­та на пре­во­да на

ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА

Награ­ди за ярки постижения:

  • Албе­на Ста­ме­но­ва – за пре­во­да от укра­ин­с­ки език на рома­на „Любов­ни­ци­те на Юсти­ция“ от Юрий Анд­ру­хо­вич, изда­тел­с­т­во „Пара­докс“

Пре­во­дът е напра­вен с пре­циз­но отно­ше­ни­е­то към ези­ко­ви­те детай­ли и спе­ци­фич­ни­те реа­лии в раз­но­род­ни­те кул­тур­ни плас­то­ве, в кои­то са ситу­и­ра­ни пер­со­на­жи­те гали­цийс­ки убий­ци. Бележ­ки­те на пре­во­дач­ка­та, кои­то на мес­та изглеж­дат като при­вид­но ненуж­ни откло­не­ния от сюжет­на­та линия, всъщ­ност допъл­ват авто­ро­ва­та стра­те­гия на сво­е­об­раз­на игра с исто­ри­чес­ки отпрат­ки към вре­ме­то на авс­т­ро-унгар­с­ка­та, нем­с­ка­та, пол­с­ка­та и съвет­с­ка­та импе­рии. Повес­т­во­ва­ни­е­то на укра­ин­с­кия ори­ги­нал е изклю­чи­тел­но наси­те­но със съби­тия, но е пред­на­ме­ре­но четив­но, и пре­во­дът раз­каз­ва също тол­ко­ва увле­ка­тел­но исто­ри­и­те, със­та­вя­щи отдел­ни­те гла­ви на рома­на. „Любов­ни­ци­те на Юсти­ция“ е най-нови­ят роман на Ю. Анд­ру­хо­вич (2018) и ско­ро след поява­та си полу­чи една от най-престиж­ни­те лите­ра­тур­ни награ­ди в Украй­на („Кни­га на годи­на­та BBC“). Кни­га­та веро­ят­но тепър­ва ще се рад­ва на вни­ма­ни­е­то на кри­ти­ка­та и читателите.

  • Анже­ли­на Пен­че­ва – за пре­во­да от чеш­ки език на рома­на „Нощ­ни рабо­ти“ от Яхим Топол, изда­тел­с­т­во „Пара­докс“

Досе­га в твор­чес­ка­та си биог­ра­фия като пре­во­дач А. Пен­че­ва рабо­ти вър­ху кла­си­чес­ки чеш­ки авто­ри на 19 и 20 в. като Карел Хинек Маха, Ярос­лав Хашек и Карел Чапек, Боху­мил Хра­бал и Вла­ди­мир Парал, а чита­тел­с­ка­та ауди­то­рия и спе­ци­а­ли­зи­ра­на­та кри­ти­ка я раз­поз­на­ва като един от пре­во­да­чи­те на Милан Кун­де­ра. В ней­ни­те пре­во­ди ще откри­ем и мно­жес­т­во хрис­то­ма­тий­ни образ­ци на пост­мо­дер­но­то писа­не, как­ви­то са тек­с­то­ве­те на Иржи Кра­тох­вил, Алек­сан­д­ра Бер­ко­ва и Михал Вивег. Това пред­по­чи­та­ние е обус­ло­ве­но от спе­ци­а­ли­зи­ра­ния инте­рес на А. Пен­че­ва като лите­ра­тур­на исто­рич­ка, чия­то хаби­ли­та­ция бе посве­те­на на чеш­ка­та про­за от 90-те годи­ни на 20 в.

Най-нови­ят пре­вод на А. Пен­че­ва – рома­нът „Нощ­ни рабо­ти“ на Яхим Топол, допъл­ва сис­те­ма­тич­но­то пред­ста­вя­не на чеш­кия писа­тел у нас, след като изле­зе от печат сти­хос­бир­ка­та му „Оби­чам те до лудост“, а освен това в неин пре­вод пред­стои поява­та на него­вия най-емб­ле­ма­ти­чен роман – „Сес­т­ра“. „Нощ­ни рабо­ти“ е сери­оз­но предиз­ви­ка­тел­с­т­во – рома­нът уме­ло впли­та съв­ре­мен­ния раз­го­во­рен език в дик­ци­я­та на лите­ра­тур­ни­те пер­со­на­жи. А. Пен­че­ва пре­съз­да­ва мно­го спо­луч­ли­во реду­ва­не­то на ези­ко­ви­те регис­т­ри, въп­ре­ки че в бъл­гар­с­ка­та ези­ко­ва ситу­а­ция отсъс­т­ва интер­ди­а­лект, кой­то да е срав­ним с чешкия.

  • Вла­ди­мир Поле­га­нов – за пре­во­да от анг­лийс­ки език на рома­на „Лин­кълн в бар­до“ от Джордж Сон­дърс, изда­тел­с­т­во „Лист“

При пре­во­да на „Лин­кълн в бар­до“ от Джордж Сон­дърс, Вла­ди­мир Поле­га­нов е бил изпра­вен пред неле­ка­та зада­ча да претво­ри на бъл­гар­с­ки едно про­из­ве­де­ние с мно­го предиз­ви­ка­тел­с­т­ва във фор­ма­та. Пост­мо­дер­нис­тът Сон­дърс е изгра­дил нес­тан­дар­т­на рома­но­ва кон­с­т­рук­ция със­то­я­ща се от поток от цита­ти (при това някои измис­ле­ни от самия автор), про­ти­во­пос­та­ве­ни на поток от гла­со­ве на духо­ве от едно гро­би­ще, къде­то е погре­бан еди­най­сет­го­диш­ни­ят син на пре­зи­ден­та Лин­кълн. Въп­ре­ки труд­ния за пре­веж­да­не текст зара­ди въз­при­е­ти­те от Сон­дърс  при­йо­ми – раз­тег­ля­не на жан­ро­ви­те гра­ни­ци, пре­неб­рег­ва­не на гра­ма­тич­ни­те пра­ви­ла, изпол­з­ва­не на раз­лич­ни сти­лис­тич­ни плас­то­ве, сло­вот­вор­чес­т­во и смес­ва­не на два вида рели­гия: буди­зъм (откъ­де­то идва тер­ми­нът „бар­до“, озна­ча­ващ със­то­я­ние след смърт­та, кога­то се реша­ва дали душа­та ще бъде осво­бо­де­на или ще се пре­ро­ди) и като­ли­ци­зъм (пра­вят се ана­ло­гии с Чис­ти­ли­ще­то) – Вла­ди­мир Поле­га­нов се е спра­вил блес­тя­що. На бъл­гар­с­ки рома­нът е запа­зил всич­ки свои дос­тойн­с­т­ва, майс­тор­с­ки са пре­да­де­ни сил­ни­те емо­ции и рече­ви­те харак­те­рис­ти­ки на геро­и­те, как­то и спе­ци­фич­ни­ят авто­ров стил.

С оглед на каза­но­то по-горе пре­во­дът на рома­на опре­де­ле­но вли­за в кате­го­ри­я­та ярки пости­же­ния, тъй като отго­ва­ря и на две­те изис­к­ва­ния за включ­ва­не­то му в нея – стой­нос­т­но про­из­ве­де­ние и талан­т­ли­во­то му претворяване.

  • Денис Короб­ко – за пре­во­да от рус­ки език на рома­на „Пре­дел на забра­ва­та“ от Сер­гей Лебе­дев, изда­тел­с­т­во „Кръг“

Пре­во­дът на кни­га­та е предиз­ви­ка­тел­с­т­во пре­ди всич­ко на ниво син­так­сис, с кое­то пре­во­да­чът се е спра­вил мно­го доб­ре. На син­так­тич­но рав­ни­ще пре­об­ла­да­ват съчи­ни­тел­ни­те връз­ки – една от тех­ни­ки­те, улес­ня­ва­щи чете­не­то, и обе­ди­ня­ва­щи в едно цяло обра­зи, мес­та и вре­ме. Съче­та­ни са фраг­мен­ти от чуж­ди раз­ка­за­ни исто­рии и асо­ци­а­тив­ни кар­ти­ни, в кои­то чес­то може да доми­ни­ра един един­с­т­вен цвят. Този тип връз­ки меж­ду отдел­ни­те син­таг­ми раз­чуп­ва тех­ни­те стро­ги очер­та­ния и нала­га трай­но­то впе­чат­ле­ние за услов­ност­та на все­ки въз­мо­жен пре­дел. В бъл­гар­с­кия пре­вод тази при­вид­на отно­си­тел­ност е пре­да­де­на мно­го спо­луч­ли­во, като про­во­ки­ра усе­ща­не­то за под­виж­ност на отдел­ни­те мес­та в лите­ра­тур­но­то прост­ран­с­т­во и отно­си­тел­ност на еди­ни­ци­те худо­жес­т­ве­но време.

Спе­ци­ал­на награ­да за изклю­чи­тел­но висо­ки постижения:

  • Еми­лия Юлза­ри – за пре­во­да от испан­с­ки език на кни­ги­те „Вест за едно отвли­ча­не“ и „Пъте­шес­т­вие по Източ­на Евро­па“ от Габ­ри­ел Гар­сия Мар­кес, изда­тел­с­т­во „Лъче­зар Минчев“

Еми­лия Юлза­ри е утвър­де­но име в пре­во­да от испан­с­ки, пор­ту­гал­с­ки и иврит. Сред пре­веж­да­ни­те от нея авто­ри се нареж­дат два­ма Нобе­ло­ви лау­ре­а­ти – Марио Вар­гас Льо­са и Габ­ри­ел Гар­сия Мар­кес, кой­то в някои свои твор­би изпроб­ва и перо­то си на жур­на­лист. Таки­ва са пъте­пи­сът му „Пъте­шес­т­вие по Източ­на Евро­па“ и доку­мен­тал­ни­ят роман „Вест за едно отвли­ча­не“, две кни­ги, раз­ши­ря­ва­щи и обо­га­тя­ва­щи пред­ста­ви­те ни за неос­по­ри­ма­та му дар­ба на раз­каз­вач. В тях тя е впрег­на­та в друг вид повес­т­во­ва­ние, но оста­ва все така само­бит­на и завла­дя­ва­ща – качес­т­ва, блес­тя­що пре­да­де­ни на бъл­гар­с­ки от Еми­лия Юлза­ри, коя­то от своя стра­на при­те­жа­ва неос­по­ри­ма­та дар­ба на пре­во­дач. Пре­веж­да­не­то на доку­мен­та­лис­ти­ка, при това в худо­жес­т­ве­на обвив­ка, — в „Пъте­шес­т­вие по Източ­на Евро­па“ Мар­кес опис­ва сво­и­те впе­чат­ле­ния от две­те Гер­ма­нии, Чехос­ло­ва­кия, Полша, Съвет­с­кия Съюз и Унга­рия през 50-те годи­ни на 20 в., а „Вест за едно отвли­ча­не“ е доку­мен­та­лен раз­каз за отвле­че­ни­те от Паб­ло Еско­бар жур­на­лис­ти през 1991 г. в Колум­бия – е труд­на зада­ча, тъй като освен точ­но­то претво­ря­ва­не на съче­та­ва­щия два­та жан­ра стил, е нуж­но и мно­го рове­не във фак­то­ло­ги­я­та (кол­ко­то е дъл­бал авто­рът, тол­ко­ва тряб­ва да дъл­бае и пре­во­да­чът, как­то каз­ва и сама­та Еми­лия Юлза­ри в своя послес­лов към „Вест за едно отвли­ча­не“). Тя оба­че се е спра­ви­ла прекрас­но, за кое­то може да се съди дори само от вни­ма­тел­но пре­це­не­ния брой бележ­ки под линия и изчис­те­но­то им съдър­жа­ние. С дру­ги думи – при­но­сът й към пред­ста­вя­не­то на Мар­кес в по-раз­лич­на свет­ли­на, тази на жур­на­лист и поли­ти­чес­ки анга­жи­ран колум­би­ец, е несъмнен.

Награ­да на СПБ „Еле­на Муте­ва“ за ярко пости­же­ние на млад пре­во­дач на худо­жес­т­ве­на литература:

  • Цве­то­ми­ра Веко­ва – за пре­во­да от корейс­ки език на рома­на „Веге­та­ри­ан­ка­та“, от Хан Канг, изда­тел­с­т­во „Енту­си­аст“

Пре­во­дът на „Веге­та­ри­ан­ка­та“ на Хан Канг зву­чи глад­ко на бъл­гар­с­ки, като са запа­зе­ни пре­хо­ди­те меж­ду по-раз­го­вор­ния стил при диа­ло­зи­те и раз­лич­ни­те повес­т­во­ва­тел­ни сти­ло­ве в отдел­ни­те час­ти, отго­ва­ря­щи на раз­лич­ни­те пер­с­пек­ти­ви. Корейс­ки­те реа­лии са въвеж­да­ни уме­ло, с мал­ко на брой, но умес­т­ни бележ­ки под линия. Пре­да­де­на е как­то жес­то­кост­та, така и поетич­ност­та на кни­га­та. Всич­ко това дава осно­ва­ние да се удос­тои Цв. Веко­ва с награ­да за млад преводач.

Награ­да на СПБ за пре­вод на бъл­гар­с­ка худо­жес­т­ве­на лите­ра­ту­ра на чужд език

Про­за

  • Мария Вуто­ва  – за пре­во­да на рома­на „Естес­т­вен роман“ от Геор­ги Гос­по­ди­нов на испан­с­ки език, изда­тел­с­т­во „Фул­хен­сио Пимен­тал“, Мад­рид, Испания

Пре­во­дът е напра­вен на мно­го жив испан­с­ки език и напъл­но съот­вет­с­тва смис­ло­во и сти­лис­тич­но на твор­чес­т­во­то на Геор­ги Гос­по­ди­нов като цяло и на този роман в час­т­ност. Ези­кът на пре­во­да не привли­ча вни­ма­ние към самия себе си, а дава път на гла­са на рома­на. Мария Вуто­ва отдав­на живее в Испа­ния и явно това й е позво­ли­ло да си съз­да­де усет за нюан­си и фини детай­ли на изра­за, кое­то е допри­нес­ло за естес­т­ве­но­то зву­че­не на тек­с­та. Към това тряб­ва да се доба­ви, че пре­во­дач­ка­та е пра­ви­ла справ­ки, про­ве­ря­ва­ла е реа­лии и е  сло­жи­ла нем­но­го бележ­ки, кои­то да помог­нат на испа­но­е­зич­ния чита­тел, без да го нато­вар­ват. След „Физи­ка на тъга­та“, това е вто­ро­то про­из­ве­де­ние на Г. Гос­по­ди­нов, кое­то пре­съз­да­ва на испан­с­ки и от изда­ни­е­то се виж­да, че Вуто­ва го пре­веж­да с удоволствие.

Поезия

  • Люд­ми­ла Кро­у­жи­ло­ваДана Хрон­ко­ваМар­цел Чер­ниОндржей ЗаяцВлас­ти­мил Мар­ши­чек и Яна Мар­ко­ва – за пре­во­да на анто­ло­ги­я­та „До дру­га­та тре­ва. Анто­ло­гия на модер­на­та бъл­гар­с­ка поезия от Ата­нас Дал­чев до 90-те годи­ни на 20 в.“ на чеш­ки език, изда­тел­с­т­во „Петър Щен­гъл“, Пра­га, Чехия

До дру­га­та тре­ва“ е сме­ло със­та­ве­на кни­га по две при­чи­ни. Най-напред тя поема рис­ка да пред­ста­ви пред чеш­ка­та пуб­ли­ка образ­ци от бъл­гар­с­ка­та лири­ка, чия­то сти­хо­ва орга­ни­за­ция не съот­вет­с­тва на чуж­дия чита­тел­с­ки вкус. Слож­ни­ят зву­ко­пис, риму­ва­ни­ят стих, съче­тан неряд­ко с отчет­ли­во откро­я­ва­ща се рит­ми­ка вече от някол­ко десе­ти­ле­тия не е знак за висо­ка худо­жес­т­ве­ност в чеш­ка­та поети­чес­ка тра­ди­ция. Този пре­лом се случ­ва бав­но, но необ­ра­ти­мо, като начал­на­та точ­ка може да се опре­де­ли още след края на Пър­ва­та све­тов­на вой­на. Поети като напри­мер Вале­ри Пет­ров, Геор­ги Руп­чев, Алек­сан­дър Геров, Ата­нас Дал­чев са предиз­ви­ка­тел­с­т­во за чеш­ки­те чита­те­ли, кои­то пре­от­кри­ват една съв­ре­мен­на евро­пейс­ка поезия с фор­мал­на орга­ни­за­ция, в коя­то зву­ко­пи­сът про­дъл­жа­ва да играе зна­чи­ма роля. Въп­ре­ки това оба­че пре­во­да­чи­те не се отказ­ват от емб­ле­ма­тич­ни поети­чес­ки образ­ци в бъл­гар­с­ка­та тра­ди­ция. На вто­ро мяс­то, анто­ло­ги­я­та пред­ста­вя фраг­мен­ти от бъл­гар­с­ка­та поезия като опит да раз­поз­нае кул­тур­но пре­во­ди­ми­те мес­та в нея. Най-доб­ри­ят при­мер в това отно­ше­ние е сме­лост­та да се пре­ве­де Кон­с­тан­тин Пав­лов. Под­бо­рът на тек­с­то­ве­те в анто­ло­ги­я­та под­сказ­ва на бъл­гар­с­кия чита­тел с кои тек­с­то­ве род­на­та поезия е раз­поз­на­ва­е­ма не тол­ко­ва в ней­ния реги­о­на­лен коло­рит, а по-ско­ро част от една над­на­ци­о­нал­на лите­ра­тур­на сцена.

Годиш­ни награ­ди на СПБ в област­та на

ТЕОРИЯТА, ИСТОРИЯТА И КРИТИКАТА НА ПРЕВОДА

Спе­ци­ал­на награ­да за изклю­чи­тел­но висо­ки постижения:

  • проф. Люб­ка Лип­че­ва-Пран­дже­ва – за кни­га­та ѝ „Кла­си­ци, изгна­ни­ци, емиг­ран­ти“, изда­тел­с­т­во „Изток-Запад“

Тази кни­га е явле­ние не само пора­ди богат­с­тво­то от бъл­гар­с­ки кул­тур­ни сюже­ти, авто­ри, тек­с­то­ве и тъл­ку­ва­тел­с­кия поглед към тях­но­то чуж­до впис­ва­не, а и със забе­ле­жи­тел­на­та си авто­ро­ва мето­до­ло­гия при вза­им­но­то осве­тя­ва­не на вре­ме­на­та и лите­ра­ту­ри­те в тях, незаб­ра­вя­що субек­тив­ния, чес­то дефор­ми­ращ кон­текст на усво­я­ва­не­то им при изгу­бе­но­то в пре­во­да. Проф. Лип­че­ва-Пран­дже­ва под­чер­та­ва: „Про­че­те­но през пре­во­да, тяс­но­то прост­ран­с­т­во на една „мал­ка лите­ра­ту­ра“ започ­ва да изглеж­да като прост­ран­с­т­во на труд­но удър­жа­на гра­нич­ност“. В това е и едно от глав­ни­те пости­же­ния на кни­га­та на Лип­че­ва-Пран­дже­ва: отва­ря­не на кул­тур­ни и вре­ме­ви хори­зон­ти, раз­би­ва­не на род­ни кул­тур­но-исто­ри­чес­ки и мето­до­ло­ги­чес­ки сте­ре­о­ти­пи, въз­пи­ра­щи лите­ра­ту­ра­та да засти­не в наци­о­на­лен музе­ен експонат.

Това е осъ­щес­т­ве­но в една науч­но наси­те­на и гъс­та, задър­жа­ща вни­ма­ни­е­то, но и въл­ну­ва­ща ези­ко­ва тъкан, чия­то упот­ре­ба автор­ка­та с нос­тал­гия и хумор опри­ли­ча­ва на учас­ти­е­то си в рап­со­дия с нео­чак­ва­ни обрати.

Лек­тор и гост про­фе­сор по бъл­гар­с­ки език, лите­ра­ту­ра и кул­ту­ра в голе­ми­те нем­с­ко­е­зич­ни уни­вер­си­те­ти – Виен­с­кия и Хум­бол­то­вия в Бер­лин, ръко­во­ди­тел на зна­чи­ми уни­вер­си­тет­с­ки про­ек­ти, проф. Лип­че­ва осъ­щес­т­вя­ва своя личен при­нос към утвър­ж­да­ва­не­то на чуж­дес­т­ран­на­та бъл­га­рис­ти­ка, към засил­ва­не на инте­ре­са към нея.

Заед­но с про­чи­та на съз­да­де­на­та на чуж­да земя бъл­гар­с­ка лите­ра­ту­ра, сло­же­на до бъл­гар­с­кия лите­ра­ту­рен канон по вре­ме на соци­а­лиз­ма, Пран­дже­ва дава поре­ден шанс на кла­си­ка­та с нов ком­па­ра­ти­вист­ки поглед към нея. На фона на нем­с­ко­то чете­не гра­ди неиз­ха­бен образ на род­на­та белет­рис­ти­ка, на лири­ка­та ни, на бъл­гар­с­ка­та хуманитаристика.

Така можем да опре­де­лим тру­да на проф. Люб­ка Лип­че­ва-Пран­дже­ва и като едно сво­бод­но дебат­но поле за бъл­га­ро-нем­с­кия лите­ра­ту­рен обмен и като привле­ка­те­лен научен раз­каз, от кой­то се въз­пра­вя обра­зът на ПРЕВОДАЧА, неот­де­лим от писа­те­ля и общия им чита­тел. Кни­га­та ни пра­ви сви­де­те­ли на пре­во­да­чес­ка­та про­фе­си­о­нал­на исто­рия, нада­ре­на със соб­с­тве­на кул­тур­на биог­ра­фия и раз­лич­ни твор­чес­ки моти­ва­ции, част от едно само­о­съз­на­то със­ло­вие. Така автор­ка­та ни води по-успеш­но към допус­ка­не­то, че бъл­гар­с­ко и нем­с­ко, род­но и евро­пейс­ко могат да имат обща кул­тур­на съд­ба. И към най-важ­но­то посла­ние на кни­га­та: за геог­раф­с­ка­та и вре­ме­ва, лич­нос­т­на­та и обща свър­за­ност в бъл­гар­с­ка­та кул­ту­ра и лите­ра­ту­ра на писа­те­ли и тек­с­то­ве­те им с тех­ни­те преводачи.

НАГРАДА ЗА ЦЯЛОСТНА ДЕЙНОСТ 

в област­та на пре­во­да и него­ва­та тео­рия, исто­рия и кри­ти­ка, при­съж­да­на само на чле­но­ве на СПБ:

  • Доц. Димит­ри­на Лесневская

Доц. Лес­нев­с­кая пре­по­да­ва рус­ки език в Уни­вер­си­те­та за наци­о­нал­но и све­тов­но сто­пан­с­т­во (УНСС — София). Уни­вер­си­тет­с­ко­то ѝ обра­зо­ва­ние и пре­по­да­ва­тел­с­ки­ят ѝ опит са база­та за автор­с­т­во на някол­ко учеб­ни рус­ко-бъл­гар­с­ки реч­ни­ка за сту­ден­ти и за раз­гръ­ща­не на начу­но-изсле­до­ва­тел­с­ка рабо­та. Д. Ллес­нев­с­кая е автор на изслед­ва­ния и ста­тии в науч­ни сбор­ни­ци, кон­фе­рен­ции и в спе­ци­а­ли­зи­ра­ния печат по въп­ро­си­те на пре­во­да като общо­лин­г­вис­ти­чен проб­лем и като съпос­та­ви­тел­но изслед­ва­не на пре­во­да­чес­ка­та тео­рия и прак­ти­ка. Актив­ни­те наблю­де­ния на доц. Д. Лес­нев­с­кая вър­ху пре­вод­ния про­цес са насо­че­ни глав­но към тер­ми­но­ло­гич­ни­те осо­бе­нос­ти на ези­ко­ви­те обра­ти в дело­ва­та рус­ко-бъл­гар­с­ка и анг­лийс­ко-бъл­гар­с­ка корес­пон­ден­ция и в епис­то­лар­ния жанр.

Като гла­вен редак­тор на меж­ду­на­род­но­то науч­но спи­са­ние „Русис­ти­ка без гра­ни­ци“ Димит­ри­на Лес­нев­с­кая редак­ти­ра и пуб­ли­ку­ва успеш­но ста­тии по тео­рия и прак­ти­ка на пре­во­да във воде­ща­та руб­ри­ка на спи­са­ни­е­то „Въп­ро­си на пре­во­да“. През послед­на­та 2020 годи­на раз­де­лът за пре­во­да се раз­рас­т­ва и утвър­ж­да­ва. Като зам.-главен редак­тор в сп. „Бол­гар­с­кая русис­ти­ка“ Д. Лес­нев­с­кая пре­веж­да и редак­ти­ра ста­тии и ано­та­ции на рус­ки и анг­лийс­ки език.

С автор­с­ко­то учас­тие на Д. Лес­нев­с­кая през 2020 год. е изда­ден Тер­ми­но­ло­ги­чен реч­ник по ико­но­ми­ка от екип на ИБЕ-БАН с ръко­во­ди­тел проф. Мария Попова.

  • Игли­ка Василева

При пре­во­да на сбор­ни­ка с раз­ка­зи на Франк О’ Конър „Моят еди­пов ком­п­лекс и дру­ги исто­рии“ Игли­ка Васи­ле­ва за поре­ден път демон­с­т­ри­ра изклю­чи­тел­но пре­во­да­чес­ко майс­тор­с­т­во и про­фе­си­о­на­ли­зъм. Но едва ли би мог­ло да бъде дру­го­я­че, пред­вид бога­та­та й твор­чес­ка биог­ра­фия и вну­ши­тел­ния брой пре­ве­де­ни заглавия.

Бла­го­да­ре­ние на нея бъл­гар­с­ки­ят чита­тел се е запоз­нал с про­из­ве­де­ни­я­та на забе­ле­жи­тел­ни авто­ри като Вир­джи­ния Улф, Съмър­сет Моъм, Е. Л. Док­то­роу, Пол Остър, Иън Макю­ън, Пат Кон­рой и др. Тя е вещ позна­вач на ирланд­с­ка­та лите­ра­ту­ра — сред пре­ве­де­ни­те от нея име­на са коло­сът Джеймс Джойс, Айрис Мър­док, Джон Бан­вил, спо­ме­на­ти­ят по-горе Франк О’ Конър.

Каза­но дру­го­я­че, Игли­ка Васи­ле­ва има забе­ле­жи­те­лен при­нос за раз­прос­т­ра­не­ни­е­то на най-добро­то от анг­ло­е­зич­на­та лите­ра­ту­ра в Бъл­га­рия (да не забра­вя­ме и пре­по­да­ва­тел­с­ка­та й рабо­та в област­та на пре­во­да — ней­ни уче­ни­ци са сред утвър­де­но­то ново поко­ле­ние пре­во­да­чи) и макар да е полу­чи­ла мно­жес­т­во авто­ри­тет­ни отли­чия, пред­ла­га­ме сред тях да се наре­ди и награ­да­та за цялос­т­на дей­ност на пре­во­да­чес­ка­та гил­дия в Бъл­га­рия, като призна­ние за неос­по­ри­мия й талант и дъл­го­го­диш­на­та й рабо­та в поле­то на превода.

  • Проф. Люд­мил Димитров

Проф. Люд­мил Димит­ров има бога­та и раз­нос­т­ран­на дей­ност, отра­зя­ва­ща талан­та му на пре­во­дач на поезия и лите­ра­ту­ро­вед изсле­до­ва­тел. Като пре­во­дач на поезия той се ори­ен­ти­ра към зна­чи­ми име­на в сло­вен­с­ка­та лите­ра­ту­ра като Иван Цан­кар, Антон Ашкерц, с кое­то, как­то и като лек­тор по бъл­гар­с­ки език и лите­ра­ту­ра в Люб­ля­на, допри­на­ся за засил­ва­не на вза­им­ния кул­ту­рен инте­рес меж­ду Сло­ве­ния и Бъл­га­рия. Верен на прин­ци­па си за „пола­га­не на една кул­ту­ра в дру­га“ със­та­вя и „Анто­ло­гия на бъл­гар­с­ка­та лите­ра­ту­ра“ в два тома, коя­то е пре­ве­де­на на словенски.

Л. Димит­ров чете лек­ции по рус­ка лите­ра­ту­ра на ХІХ век и обръ­ща спе­ци­ал­но вни­ма­ние на рус­ка­та кла­си­чес­ка дра­ма­тур­гия. В моног­ра­фи­я­та „Да бъдеш шут в игра­та на съд­ба­та. Рус­ка­та дра­ма­тур­гия от ХІХ век. Хер­ме­нев­ти­ка на кано­на“ (2006) той пред­ла­га ори­ги­на­лен изсле­до­ва­тел­с­ки про­чит на под­бра­ни­те кано­нич­ни тек­с­то­ве (авто­ри­те са Гри­бо­е­дов, Пуш­кин, Лер­мон­тов, Гогол, Тур­ге­нев, Ост­ров­с­ки, Тол­с­той, Чехов).

Л. Димит­ров отда­ва голя­мо зна­че­ние  на бъл­гар­с­ка­та рецеп­ция на све­тов­на­та лите­ра­тур­на кла­си­ка. В послес­ло­ва си към изда­ни­е­то (2012) на „Соне­ти“ от У. Шек­с­пир Л. Димит­ров пред­ла­га убе­ди­те­лен и рес­пек­ти­ращ срав­ни­те­лен под­ход към раз­лич­ни­те пре­во­да­чес­ки реше­ния, в кой­то тео­ре­ти­кът, исто­ри­кът и кри­ти­кът на пре­во­да вза­им­но се допълват.

  • Петър Пас­ка­лев

Про­фе­си­о­нал­на­та спе­ци­а­ли­за­ция на Петър Пас­ка­лев е основ­но в област­та на авто­мо­бил­но­то и целу­лоз­но-хар­ти­е­но про­из­вод­с­тво, като екс­пер­т­ност­та му се реа­ли­зи­ра в най-нови­те тех­но­ло­гии за опол­зот­во­ря­ва­не на раз­лич­ни видо­ве вто­рич­ни суро­ви­ни във връз­ка с еко­сис­те­ми­те на планетата.

Петър Пас­ка­лев е съав­тор на една кни­га в тези облас­ти и е пре­вел от нем­с­ки на бъл­гар­с­ки език реди­ца кни­ги и десет­ки хиля­ди стра­ни­ци науч­но-тех­ни­чес­ка лите­ра­ту­ра — док­ла­ди на науч­но-прак­ти­чес­ки кон­фе­рен­ции, тех­ни­чес­ки стан­дар­ти и ръко­вод­с­тва за обслуж­ва­не и ремонт на тран­с­пор­т­ни маши­ни. Рабо­тил и като устен пре­во­дач на науч­ни фору­ми в област­та на полиг­ра­фи­я­та и стро­и­тел­с­т­во­то от нем­с­ки на бъл­гар­с­ки език.

Висо­ка­та му ква­ли­фи­ка­ция е оце­не­на от спе­ци­а­лис­ти­те в тези облас­ти и пред­ло­же­ни­я­та му за нови тер­ми­ни са тър­се­ни и се утвър­ж­да­ват в съот­вет­ни­те тер­ми­но­ло­гич­ни сис­те­ми. Спо­луч­ли­ви­те наиме­но­ва­ния в тер­ми­но­ло­гич­ни­те сис­те­ми опре­де­лят въз­при­е­ма­не­то на пред­ло­же­ни­я­та на Петър Пас­ка­лев като под­чер­тан при­нос в съв­ре­мен­ни­те тер­ми­но­ло­гич­ни сис­те­ми, осо­бе­но като се има пред­вид мно­го бър­зо­то раз­ви­тие и ино­ва­ци­и­те в тех­ни­ка­та и технологиите.

  • Д‑р Саби­на Павлова

Саби­на Пав­ло­ва е научен сът­руд­ник лек­си­ког­раф от БАН. Науч­ни­те ѝ инте­ре­си са в област­та на ези­коз­на­ни­е­то и семан­ти­ка­та, на исто­ри­я­та и тео­ри­я­та на пре­во­да. Автор е на мно­жес­т­во изслед­ва­ния, ста­тии и рецен­зии за исто­рия и тео­рия на пре­вод от лин­г­вис­ти­чен аспект.

Моног­ра­фи­я­та ѝ „Бъл­гар­с­ка­та дву­е­зич­на лек­си­ког­ра­фия от Осво­бож­де­ни­е­то до края на ХХ век“ просле­дя­ва исто­ри­чес­кия раз­вой на бъл­гар­с­ки­те дву­е­зич­ни реч­ни­ко­ви изда­ния за пове­че от 100 годи­ни, ана­ли­зи­ра бъл­гар­с­ки­те тео­ре­тич­ни раз­ра­бот­ки по лек­си­ког­ра­фия, съпос­та­ве­ни с тър­се­ни­я­та на запад­но­ев­ро­пейс­ки­те и източ­но­ев­ро­пейс­ки­те шко­ли и пред­ла­га реше­ния за пред­ста­вя­не на семан­тич­ни­те екви­ва­лен­ти при пре­вод­ни­те речници.

Д‑р Пав­ло­ва е пре­по­да­ва­тел е по ези­ко­ва кул­ту­ра в Нов бъл­гар­с­ки уни­вер­си­тет от 1995 г., води и лек­ци­он­ни кур­со­ве, свър­за­ни с бъл­гар­с­кия кни­жо­вен език и бъл­гар­с­ко лин­г­вос­т­ра­ноз­на­ние. Под­гот­ви­ла е реди­ца чуж­ден­ци за изсле­до­ва­те­ли на бъл­гар­с­кия език и пре­во­да­чи от бъл­гар­с­ки на род­ния им език. Член осно­ва­тел е на Бъл­гар­с­ко­то семи­о­тич­но дру­жес­т­во (1988), на Бъл­гар­с­ко­то лек­си­ког­раф­с­ко дру­жес­т­во (1996) и член е на EURALEX (Евро­пейс­ка асо­ци­а­ция на лексикографите).

На С. Пав­ло­ва Съю­зът на пре­во­да­чи­те дъл­жи и над 30-годиш­на все­от­дай­на орга­ни­за­ци­он­на дей­ност, посве­те­на на него­ви­те науч­ни форуми.

Сама­та Саби­на Пав­ло­ва спо­де­ля за сво­я­та рабо­та: „Как да обхва­неш нео­бят­но­то, как да свър­жеш без­б­рой­ни­те ниш­ки на живо­то и нежи­во­то, на мате­ри­ал­но­то и на мисъл­та, как да обхо­диш и да  под­ре­диш Все­ле­на­та. Май е невъз­мож­но. И все пак човек се е изхит­рил, като се е замис­лил, че всич­ко това се пра­ви и с думи.“

  • Федя Фил­ко­ва

Федя Фил­ко­ва е нада­рен поет и белет­рист, тя е автор на осем сти­хос­бир­ки — „Цве­тя с очи­те на жени“ (1982; 2004), „Нежен въз­дух“ (1986), „Рисун­ки в мра­ка“ (1990), „Моя­та твоя любов“ (2009; 2012), „Вто­ро сър­це“ (2009; 2012), „Крех­ко раз­пя­тие“ (2000), „Нищо тъм­но“ (2014), „Тол­ко­ва е крат­ко (2020), как­то и на сбор­ни­ка с раз­ка­зи „Тре­та­та жена“ (2014).

Пре­ве­ла е над два­де­сет кни­ги с висо­ка нем­с­ко­е­зич­на поезия и про­за на авто­ри като Гьо­те, Нова­лис, Инге­борг Бах­ман, Илзе Айхин­гер, Ернст Яндл, Крис­та Волф и мно­го други.

Федя Фил­ко­ва е дъл­го­го­ди­шен автор на пред­го­во­ри, рецен­зии, ста­тии и моног­ра­фии за голе­ми нем­с­ки и авс­т­рийс­ки автори.

За талан­т­ли­ви­те си пре­во­ди, кои­то носят печа­та на непод­ра­жа­е­мия ѝ поети­чес­ки почерк и кул­тур­ни­те прозре­ния на изсле­до­ва­те­ля на нем­с­ко­е­зич­на лите­ра­ту­ра, тя е удос­то­е­на през 1991 годи­на с Годиш­на­та награ­да за худо­жес­т­вен пре­вод на Съю­за на пре­во­да­чи­те в България.

Носи­тел­ка на Авс­т­рийс­ка­та дър­жав­на награ­да за худо­жес­т­вен пре­вод за 1995 г. През 2015 г. е отли­че­на с награ­да­та „Зла­тен век“ — „Печа­тът на Симе­он Вели­ки“, на Минис­тер­с­т­во­то на кул­ту­ра­та на Р България. 

Сти­хот­во­ре­ни­я­та на Федя Фил­ко­ва са пре­веж­да­ни на раз­лич­ни ези­ци, а през 2013 г. на нем­с­ки език в пре­вод на Анд­ре­ас Трет­нер изли­за анто­ло­гич­но изда­ние със 77 ней­ни сти­хот­во­ре­ния (Nachtgras, Drava Verlag, Klagenfurt-Wien).

Федя Фил­ко­ва е дъл­го­го­ди­шен редак­тор в изда­тел­с­т­во „Народ­на кул­ту­ра“ (1982–1992). На нея дъл­жим откри­ти­е­то за худо­жес­т­ве­ния пре­вод на реди­ца талан­т­ли­ви мла­ди пре­во­да­чи, как­то и голе­мия ѝ при­нос за тях­но­то лите­ра­тур­но изграждане.

След 1989 г. Ф. Фил­ко­ва рабо­ти като дър­жа­вен екс­перт и дип­ло­мат. Тя пред­ста­вя стра­на­та ни дос­той­но в Евро­па, на висо­та­та на голя­ма­та си кул­ту­ра и дъл­бо­ко­то позна­ва­не на бъл­гар­с­ка­та, нем­с­ка­та и авс­т­рийс­ка­та литература.

И за пре­во­ди­те ѝ, и за лич­но­то ѝ твор­чес­т­во си заслу­жа­ва да запом­ним думи­те ѝ по повод изли­за­не­то на послед­на­та ѝ засе­га поетич­на кни­га (2020): „Вре­ме­на­та се менят, но и се вли­ват едно в дру­го. Моят твор­чес­ки „аз“ при­ли­ча на мен, по-ско­ро е съзер­ца­те­лен, но си меч­тая вина­ги за читатели.“

ПОЧЕТНА ГРАМОТА

За пър­ви път Съю­зът на пре­во­да­чи­те в Бъл­га­рия обръ­ща спе­ци­ал­но вни­ма­ние на един мно­го важен за немал­ка част от общес­т­во­то ни пре­вод – жес­то­вия. Зато­ва връ­чи на колек­ти­ва от жес­то­ви пре­во­да­чи Почет­на гра­мо­та за ярки пости­же­ния в пре­во­да на и от жес­тов език по повод Меж­ду­на­род­ния ден на пре­во­да­ча – 2020 г.

Съю­зът на пре­во­да­чи­те в Бъл­га­рия изра­зя­ва сво­е­то ува­же­ние към кау­за­та и тру­да на всич­ки бъл­гар­с­ки пре­во­да­чи (бив­ши, насто­я­щи и бъде­щи) на и от жес­тов език за тех­ния соци­ал­но зна­чим при­нос за интег­ри­ра­не­то на хора­та с увре­ден слух в общес­т­ве­но-поли­ти­чес­кия и кул­ту­рен живот на стра­на­та, осо­бе­но в извън­ред­ни ситу­а­ции като паде­ми­я­та от Ковид-19.

Конкурс за превод на съвременна унгарска литература

Вче­ра, 12.XI, по слу­чай Деня на унгар­с­кия език (13 ноем­в­ри) се със­тоя офи­ци­ал­на­та цере­мо­ния по обя­вя­ва­не на награ­ди­те от кон­кур­са за пре­вод на съв­ре­мен­на унгар­с­ка лите­ра­ту­ра. В кон­кур­са взе­ха учас­тие 9 пре­во­да­чи с 11 пре­во­да — 7 про­за и 4 поезия. Жури­то в със­тав – пред­се­да­тел Свет­ла Кьо­се­ва и чле­но­ве: Лиля­на Лес­нич­ко­ва и Юлия Кру­мо­ва – при­съ­ди след­ни­те награди:

В кате­го­рия „Про­за“:

  • Пър­ва награ­да – Дора Вели­ко­ва и Ели­ца Климентиева
  • Вто­ра награ­да – Еме­ше Винарз
  • Тре­та награ­да не се присъжда

В кате­го­рия „Поезия“:

  • Пър­ва награ­да не се присъжда
  • Вто­ра награ­да – Ели­ца Климентиева
  • Тре­та награ­да – Еме­ше Винарз и Яна Кържина

Тек­с­то­ве­те за пре­вод бяха раз­каз на Дьорд Дра­го­ман и/или сти­хот­во­ре­ние на Лорант Кабаи. 

Бла­го­да­рим на всич­ки учас­т­ни­ци в кон­кур­са! Чес­ти­то на победителите! 

Кон­кур­сът за пре­вод на съв­ре­мен­на унгар­с­ка поезия и про­за бе обя­вен от Съю­за на пре­во­да­чи­те в Бъл­га­рия (СПБ), Унгар­с­кия кул­ту­рен инс­ти­тут и спе­ци­ал­ност „Унгар­с­ка фило­ло­гия“ към СУ „Св. Кл. Охрид­с­ки“ и се осъ­щес­т­ви с финан­со­ва­та под­кре­па на Програ­ма „Гост-пре­по­да­ва­те­ли за унгар­с­ка­та кул­ту­ра“ при Минис­тер­с­т­во­то на вън­ш­ни­те рабо­ти и вън­ш­но­и­ко­но­ми­чес­ки­те връз­ки на Унга­рия, със съдейс­т­ви­е­то на унгар­с­кия лек­тор в София, и с пар­т­ньор­с­т­во­то на „Лите­ра­ту­рен вес­т­ник“ и Къща за лите­ра­ту­ра и пре­вод и Пре­во­да­чес­ка къща – Балатонфюред.