Category Archives: Новини

Представяме: Откъс от романа “Импала” на Карол Давид в превод на Красимир Кавалджиев

Карол Давид е родена в Монреал през 1954 г. в семейството на преселници от Италия. Поетеса, романистка, авторка на кратки разкази, преподавателка по литература. Със своето творчество се утвърждава като една от водещите фигури на съвременната литература на Квебек. „Импала“, построен като модните след войната фоторомани, е първият ѝ роман, излязъл в Монреал през 1994 г. У нас книгата е издадена с подкрепата на Канадския съвет за изкуствата.
Преводачът Красимир Кавалджиев е роден през 1969 г. Завършва френска филология в Софийския университет и следдипломна специализация в Париж. Превеждал е на български произведения от Албер Камю, Ромен Гари, Патрик Модиано, Морис Метерлинк, Жорж Батай, Юлия Кръстева и др. Носител на Специалната награда на СПБ (2016) за превода си на френски език на „Дилетант“ от Чавдар Мутафов.

Героинята и повествователка на романа „Импала“, публикуван на български език от издателство “Панорама”, Луиза, е отгледана от леля си Анджелина, след като майка ѝ е осъдена вместо баща ѝ за извършено от него убийство. Израснала без родители, един ден Луиза научава, че майка ѝ е в затвора, и започва да ѝ ходи на свиждане, за да открие колко са чужди една на друга. Не след дълго майката се самоубива и всяка година бащата под нова самоличност полага по една роза на гроба ѝ. Веднъж Луиза го издебва и се запознава с него. Това преоткриване на бащата, който винаги е бил една химера, не може да не доведе до трагичен край.
Заглавието на романа е заимствано от марката на колата, която майката на повествователката е карала в нейното детство – шевролет „Импала“, кръстен на вид пъргава африканска антилопа.
В тук поместения откъс от началото на романа, любезно предоставен от издателство “Панорама”, повествователката научава за самоубийството на майка си Кони в затвора.
Благодарим на издателството и на преводача!


КАРОЛ ДАВИД
ИМПАЛА

Превод от френски Красимир Кавалджиев

За да те обичам, излъгах.
Тони Масарели

ПЪРВА ЧАСТ

1
ДЖОНИ КАРСЪН
ИНТЕРВЮИРА СТИВИ УОНДЪР

Не знам вече къде започва и къде свършва тази история. Дали посред нощ, или призори? Как съм заспала? С помощта на алкохол или на сънотворни? Помня само онова телефонно обаждане. Позвъняване, от което ти се обръща сърцето. Питаш се кой си, откога съществуваш, с кого живееш. Струва ти се, че сънуваш, и тогава забелязваш, че смъртта е близо. Преди онази дата никакъв знак не е стигал до теб. После се събуждаш, обличаш тениска, палиш лампите, вдигаш щорите, за да видиш дали светът диша. Светът спи, светът спи, свит на кълбо като куче. Бързо се свива, превръща се в топка в стомаха ти, хваща те за гърлото и повече не те пуска. Просва те на пода и те нокаутира.
Гласът идваше отдалеч – спокоен, улегнал. В него нямаше никаква утешителна нотка, никакво съчувствие.
Съобщаваше за смъртта с неутрален тон, изреждаше числа, думи, задаваше въпроси, на които не бях в състояние да отговоря.
Гласът говореше като новините по телевизията в осемнайсет часа, даваше много информация: дати, имена, места.
Изведнъж каза: „Майка Ви умря. Намерихме я обесена“. Лицето в другия край на линията затвори слушалката без предупреждение. Тогава кръвта потече, разля се по цялата стая, аз вече не помръдвах. Детски кошмар. Река от кръв, която влачи отпадъци с приглушен тътен. Кошмарът се изразяваше само в усещания. Нямаше сцени, нито предмети, само овладян прилив, който отмерваше времето. Трябваше тялото ми да се слее с този маелстрьом, да се превърне в това отвратително нещо.
Бях изгубила понятие за време. Нощта вече непрекъснато ми нанасяше рани, изобщо не ми прощаваше – хващаше ме отново и отново, без да ми остави време да си поема дъх. Светът бе в дробовете ми, топката обитаваше гърлото ми – качваше се, слизаше, настаняваше се в гласните ми струни, режеше ги. Устата ми изплюваше света, избълваше го.
Представях си как са я намерили в общата баня – обесена на душа, с люлеещи се във въздуха крака, как са я откачили. Имала е син белег около шията. Точно преди да сложи край на живота си, опитала да ми позвъни, докато съм спала, за да ми поиска прошка, само че нищо не съм чула. Нито звук.
Живеех до пазара. Рано сутринта камионите сновяха напред-назад, разтоварваха стоката си по сергиите. Сигурно ми се е обадила точно в този момент. Викът ѝ е бил заглушен от виковете на продавачите. Бе се превърнал чисто и просто в хлип, неспособен да прекоси пространството и да ме застигне в моята нощ. Сигурно се е изгубил някъде към булевард „Сен Лоран“ сред други призраци.
В лявата си ръка стискала талисман, който ми бе предаден заедно с личните ѝ вещи. Така изгубих тази, която едва бях намерила след дългогодишно търсене, блуждаене и фрустрация. Кони Ферагамо, майка ми, отново изоставяше дъщеря си. В нощта, в която научих за смъртта ѝ, помислих, че аз също умирам, отнесена от гълчавата на гласовете, от мрака и от душите, които ме умоляваха да ги изслушам за последен път, за да почиват в мир. Много ми се искаше да ѝ простя каквото ми бе сторила, само че не веднага.
Тайландски майки тласкат децата си към проституция, други ги пребиват до смърт; в Бразилия някои са принудени да ги изоставят на улицата. Ескадроните на смъртта се заемат с тяхното ликвидиране. Майка ми замина, без нищо да поиска или да обещае, подчинена на нещо по-силно от нея.
Когато отворих очи, беше нощ. Друга нощ. В другата стая Джони Карсън интервюираше Стиви Уондър. Анджелина, моят ангел хранител, ме наглеждаше през рекламните паузи. Попиваше потта от челото ми, говореше ми нежно. Спах така няколко дни поред, а може би седмици. Времето вече нямаше значение. Вестниците и списанията се трупаха на нощното шкафче. Връщах се от друг свят. Постепенно започнах да ставам, за да се храня, да се мия и да върша дребните всекидневни задължения. Никога повече не говорихме за телефонното обаждане, нито за майка ми.

2
ВЪЗНЕСЕНИЕ

От дните и седмиците, които прекарах на легло, помня гласовете, които стигаха до мен през мрака. Невинаги успявах да ги идентифицирам, те често се пръкваха от нищото – безтелесни, подвижни, измъчени. Днес им придавам форма, оставям ги да ми говорят, да ме обземат, рисувам фреска от звуци. Сега всеки глас има лице и тяло. Отговарям на Кони, чувам я съвсем ясно. Към гласа ѝ се присъединяват и други гласове, които никога по-рано не бях чувала. Така възтържествувахме над смъртта.
От няколко дни Кони се явява в сънищата ми преобразена. Още има син белег на врата, но той ѝ стои като огърлица. Сама е, наистина, ала самотата вече не ѝ тежи както преди. Помня онзи празник през август, Възнесение Богородично1 , така и не разбрах смисъла му, и все пак я виждам така, устремена към небесата, когато вече, най-сетне, няма кой да я гледа. Минали са точно десет години, откакто си отиде.
Не искайте от мен да ви кажа неща, които нямам особено желание да призная. Оставете ме да си спомням, докато тя умира за десети път. От квартал „Сен Леонар“ до „Ривиер де Прери“, като се мине през улица „Данте“, аз така и не узнах коя съм. Дали съм дъщерята, истинската дъщеря на Роберто? Сега съм сираче. Кони умря, Анджелина бърка минало и настояще. Остават ми само онези думи и картини, които продължават да живеят в мен.
Докато съм жива, ще се старая да изигравам смъртта, защото сега за мен е важно всяка пролет да полагам цветя върху гроба на мъртвата. Прахът от костите ѝ, плътта ѝ, косите ѝ подхранва пръстта. С него земята вече не е бедна, може да я приюти завинаги. Колкото до душата ѝ, аз я нося както се носи дете, неспособно да стои уверено на крака. И когато се разделя с тялото си, няма да я изоставя, ще отида при духа ѝ, където и да се намира той. Ще се възнесем заедно със слети духове и души, ще прелетим над обитавания от нас остров, ще обходим кварталите, в които живяхме. Никой няма да остане неосведомен за присъствието ни на тази земя.
_____________________
1 В католическата традиция на 15 август се отбелязва не Успение, а Възнесение Богородично – приемането на Богородица на небесата. – Б. пр.

Отворено писмо до АБК

Уважаема госпожо Алексиева, 

Водени от убеждението, че партньорството между нашите организации е най-добрият път за постигане на общата ни цел за развитие на книгоиздаването в България, бихме искали да представим на вашето внимание няколко наболели въпроса от ключово значение за бъдещето на всички нас. Вярваме, че с общи усилия натрупалите се проблеми могат да бъдат преодолени и чрез плодотворно сътрудничество да поставим основите на един по-здрав икономически и много по-богат книжен сектор.

На първо място, обръщаме се към Вас във връзка с редица сигнали на преводачи (не само членове на СПБ) за недопустими злоупотреби от страна на някои издатели. Българското законодателство ясно регламентира отношенията издател-преводач, като в ЗАПСП е отделено специално внимание на издателските договори (Глава седма, раздел II), каквито по същество се явяват и договорите, които сключва издателят с преводача. Въпреки това зачестяват опитите на некоректни издатели да налагат сключването на договори по чл. 42 от ЗАПСП и така на практика лишават преводача от всички права върху труда му с изключение на неотчуждимото право на признаване на авторството. Едва ли е нужно да се отбелязва, че налагането на договор по чл. 42 от ЗАПСП представлява грубо нарушение на Етичната харта на българските книгоиздатели, книгоразпространители, литературни агенти, библиотеки и преводачи. Във връзка с това призоваваме АБК да вземе отношение по този казус в най-кратки срокове, като потвърди не само на думи, а и на дела записаната в Етичната харта решимост за спазване на конституцията, законите на страната и принципа на зачитане на правата на участниците в книжния сектор.

Натискът, който понякога издателите упражняват върху преводачите от позицията на силата, е отчетен и в Директива 2019/790 на ЕП и на Съвета, която, както знаете, предстои да бъде въведена в българското законодателство до няколко месеца. СПБ участва в консултациите по изготвянето на промените в ЗАПСП и с радост можем да отбележим, че позициите ни бяха посрещнати с нужното внимание в работната група към Министерство на културата (становището ни е налично на сайта на Министерството на културата). Като отчита неизбежната неравнопоставеност между издателите и преводачите, както и необходимостта от по-справедливо възнаграждение за създателите на културни продукти, Директива 2019/790 отваря широко вратите за установяване на нов модел на отношения между издателите и преводачите, включително колективно договаряне на минимални възнаграждения. Ще се радваме да обсъдим тези възможности и с общи усилия да начертаем план с конкретни стъпки за тяхното осъществяване, което би гарантирало развитието на богата книжовна култура и качествено образование в България. 

И накрая, бихме искали да ви поканим да се присъедините към международната кампания за посочване на името на преводача във всички материали, свързани с преведеното от него произведение (вж. например кампанията на ЕСАЛП). Това би допринесло за повече видимост на преводаческия труд, а това е първа стъпка към оценяването му по достойнство и повишаването на престижа на професията, а оттам и на качеството на преводаческата работа. 

Потвърждаваме още веднъж готовността си да работим заедно в името на общите ни цели. 

С уважение,

УС на СПБ

In memoriam: Петко Хинов

С дълбока тъга съобщаваме, че след кратко боледуване на 3 януари 2022 г. си отиде нашият колега преводач, поет и писател, един от водещите ни китаисти Петко Т. Хинов.

Благодарение на неговата ерудиция и посветеност българската публика се среща със забележителни образци на старокитайската литература като “Три­де­сет и шестте стра­те­геми”, “Нощни раз­го­вори край огни­щето” от Уан Юнбин, със средновековния епос “Сън в алени покои” на Цяо Сюецин, както и с романа “Умо­рен да се раж­дам и да уми­рам” на нобеловия лауреат Мо Йен.

Преводач е на статии и книги от английски, руски, румънски, китайски, сръбски и църковнославянски език на български език, а също така от български на английски, руски и китайски език. Автор е на статии, пътеписи, очерци и есета в областта на християнската философия и богословие, езикознанието и литературознанието; пише също поезия, детски разкази и богослужебна поезия и химнография на църковнославянски език.

За пре­водa от ста­ро­ки­тайски на кни­гите „Три­де­сет и шестте стра­те­геми“ и „Нощни раз­го­вори край огни­щето“ е удостоен със Спе­ци­алната наг­рада на Съюза на преводачите в България за изк­лю­чи­телно високи пос­ти­же­ния през 2014 г., а през 2015 г. получава Наци­о­налната наг­рада на Минис­тер­с­тво на кул­ту­рата „Христо Г. Данов“ за пре­вода на „Сън в алени покои“.

Сред своите читатели и колегите си Петко Хинов беше известен и с изключителната си любов и внимание към езика и традицията. Беше щастливо отдаден на семейството и работата си.

Поклон пред светлата му памет!

Представяме: “Принц” от Анелиз Вербеке в превод на Анета Данчева-Манолова

Представяме разказа “Принц” от неотдавна публикувания на български език сборник с разкизи от Анелиз Вербеке “Алилуя” (издателство “Изида”). Благодарим за любезното съдействие на преводачката Анета Данчева-Манолова и на издателството.

Бележка и превод от нидерландски език Анета Данчева- Манолова

——————————————————————————————————–

Фламандската писателка Анелиз Вербеке (Белгия, 1976 г.) дебютира с интернационалния бестселър „Спи!”, преведен на двайсет езика. Автор на разкази, романи, графични новели, сценарии и театрални текстове, тя получава няколко големи литературни награди, а книгата й „Трийсет дни” (2015 г.) е призната за „най-добър роман на годината”. В България преди няколко години бе публикуван романът й с екологическа тематика „Спасение за рибите”, също международен успех.  Както в живота, така и в творчеството си, Анелиз Вербеке си остава ангажирана и чувствителна към актуалните теми, вълнуващи обществото, и деликатно ги споделя с много психологизъм и финес.

Сборникът с разкази „Алилуя“ (2017 г.) съдържа петнайсет оригинални истории със заглавия като „Примери за тъга”, „Квартал на пристигане”, „План за евакуация”, „Принц”, „В Хамелин”, „Мечката”… Особени, неправолинейни, носталгични, нежни, меланхолични и трагични, тъжни и весели, понякога абсурдно и дори фантастично звучащи  разкази, с които Анелиз Вербеке ни потопява в света, който ни заобикаля – свят наглед обикновен, но в същото време странен, даже чудотворен, стига да пожелаем да го видим. Бебе, което непрекъснато плаче, защото предвижда бъдещето и съдбата на родителите си, бивш затворник, който с учудване се сблъсква с тъпотията и еснафството на живота отвън, луд архитект, разочарован, че не настъпва краят на света, възрастна дама в луксозен приют, жадуваща за човешка близост и топлота и откриваща ги в гледача си робот, млада двойка, разколебана и неудовлетворена от връзката си, емигрантът, който е с по-широки разбирания от цялата си среда, авторът, който постепенно се превръща в мечка – като при насекомото на Кафка, страховете, грешките, лицемерието, изневярата, амнезията, паниката, търсенето на самоличност и на самия себе си… Много ерудиция, наблюдателност, психологическо разбиране, човечност и съпричастност към недостатъците и стремежите на нашето поколение.

———————————————————————————————–

Принц

Майка ми е на седемдесет и седем и от няколко месеца живее в Autumn Palace -„Есенният дворец“. Името на старческия дом препраща към есента, понеже повечето обитатели спадат към третата възраст. За четвъртата съществуват други институции, които обаче не носят в името си winter (зима); зимата навява мисли за смъртта, а не бива. Есента внушава богатство на цветове, житейски опит.

В колата, на път за „Есенния дворец“, майка ми неколкократно нарече лицемерна заложената зад наименованието идея. Макар самата да беше настояла за своето преместване в дома, сега беше против и даже стигна дотам, да твърди, че съм я накарала аз. Можеше да се очаква. Значителна част от живота си майка беше прекарала в опиянение от гневно възмущение, самосъжаление и някакъв енергичен порив към смъртта. Понеже наред с това притежава и вкус, и чувство за хумор, и понякога е мила, а и стара, прехапвам език и продължавам неизменно да обръщам внимание единствено на пътя. Няма да й натяквам какво ми струва този й престой там. Не бива да се почувства в тежест и да й дам възможност да ме обвини в стиснатост.

Аз самата обаче се чувствам и притеснена. Припомням си постоянното й забравяне в последните месеци, за да се убедя отново, че повече не бива да остава да живее сама. Казваше, че още от четирийсетгодишнината си откривала у себе си симптоми на синдрома на Алцхаймер, ала отскоро вече никак не й се стрували фалшиви. Сред зимните пуловери в гардероба й намерих дузина мухлясали сладки и умряло синигерче. Реагира възмутено, когато й ги показах, и с някакъв объркан разказ се опита да посочи за виновник мъжа ми. Никога не беше го харесвала, той нея – още по-малко. При следващото ми гостуване за мое учудване, и облекчение, сама заговори за старчески дом.

Нямаше как иначе. Знаех, и тя знаеше. Сега ме караше да се чувствам неудобно главно това, че не посетих предварително новия й подслон, защото тя и без друго още отначало беше толкова ентусиазирана, а аз бях заета. Познавах дома единствено от една 3D презентация по интернет. Изреченийцето „Всяка стая със собствен помощник (АI)“ оттогава се бе забило като харпун в ума ми. Понеже предполагах, че перспективата за собствен слуга обясняваше предпочитанието на мама към „Есенния дворец“, реших да не й разказвам, че товаAI според мен означаваше Artificial Intelligentie, изкуствен интелект. Гледала бях разни документални филми за това. След като за половин век недостигът на работна ръка полека-лека беше подкопал медицинския бранш и шокиращ брой старци бяха намерени мъртви на тоалетната чиния, забравени от медицинския персонал, Европа в последните десетилетия мощно бе инвестирала в роботи, за да се подобри положението. Новите модели, както се говореше, вече били много далеч от тромавите домашни животни и персонала от първите експерименти. Възрастните щели да реагират добре на тях. Наричаха го въпрос на компания.

До мен мама въздъхна драматично:

– Какво ми причиняваш, Клара! – Явно не желаеше да добави нищо повече.

Отклоних за миг поглед от пътя и казах, че определено ще й хареса.

Тя самодоволно поклати глава. Нямаше да й хареса. Тя щеше да се погрижи за това.

Малко по-късно закрачихме през обширната приемна зала на центъра, загледани в сводестите стъклени конструкции на тавана. Мълчаливостта на мама показваше, че и тя също като мен беше впечатлена от архитектурата на институцията. Сградата ми напомняше на модерна гара, макар изобилното разчупено осветление, картините по стените и многото цветя и зеленина да създаваха някакво по-домашно чувство. Запитах се дали заради това нямаше да ми начислят допълнителни разноски. Тук определено изглеждаше така.

– Все пак, красиво – казах.

Майка изръмжа нещо неодобрително, но не успяваше да отклони поглед от обстановката. Долавяше се музика на пиано, Шопен, предположих, но иначе беше тихо. Запитах се къде ли са другите старци. Единственият персонал беше блондинка, седнала зад елипсовидна маса. Приветства ни с широка, някак горда усмивка.

– Добър ден, дами – каза тя. – Какво ще обичате? – Говореше пресилено непринудено, реших, принудително–непринудено, и нещо във вида й беше тъй безупречно чисто, че чак будеше отвращение у мен. Налагаше се да го преодолея.

– Майка ми… – започнах. Намерението ми беше като един вид предупреждение да намекна за възраженията на мама и за мъчния й характер, ала тя самата веднага пое топката от мен с едно сърдечно:

 – Тук има стая за мен. Ирен д’Онт.

Може би защото толкова отдавна не бях чувала мама да произнася собственото си име, това сякаш означаваше нещо.

На блондинката явно не й се налагаше да търси нищо. Няколко секунди се взира  мълчаливо и усмихнато пред себе си и после каза, че Принцът ей сега ще дойде. Помислих, че не съм разбрала добре името му.

Майка ми го забеляза първа и изражението, което видях да изниква на лицето й, ме накара любопитно да погледна и аз. Към нас бодро пристъпваше добре сложен азиатец. Носеше гъстата си коса вързана на опашка и зарадвано ни протегна ръка. Мамината задържа по-дълго.

– Принц – повтори мама.

– Здравейте, Ирен – рече Принц. На мен кимна кратичко и някак разсеяно. – Вие сте сестрата на Ирен ли?

– Дъщеря й! – отвърнах, моментално засрамена от начина, по който огорчението ми прикри обидата. На петдесет и четири съм.

Мама се кискаше и сияеше.

– Извинявайте – каза Принц.

Внезапно разбрах, че нарочно е направил грешката. Подхвана мама под мишница, с тежкия й куфар в другата ръка. Вдигнах тоалетната й чантичка и поех след тях. Струваше ми труд да ги догоня.

Въведе я в спокойна, уютна стая с много дизайн – от тези стаи, които тя обичаше, както знаех. Тя още сияеше.

Вече от доста време изучавах прозрачната кабина в ъгъла, когато отново ме пронизаха буквите AI. Рязко се извърнах към Принц. Все пак не беше възможно? Той ми връчи чашка кафе и отново се насочи към мама.

– Ти ни задаваш дневния си режим – каза той. – А ако желаеш другояче, значи, правим го другояче. Броят възможности не е безкраен, но определено така изглежда.

Обзе ме потребност да я предупредя. Възможно беше този Принц да не е истински. Тя знаеше ли? Знаех ли аз? Струваше ми се абсурдна мисъл, с която само щях да посея съмнения относно собственото си психическо здраве.

Накрая той сам създаде яснота. Изкуствеността му не се оказа никаква тайна. След като прочете стихотворение на мама и й приготви лека салата – при което все повече игнорираше присъствието ми – той се затвори в прозрачната кабина.

– Малко да се заредя – каза на мама през плексигласа. След което нави единия ръкав на ризата си и пъхна плоското зарядно, свързано с панел на задния край на кабината, в малък процеп под мишницата си.

Сега, значи, и тя можеше да го види – че не е истински. Че аз плащах на този център за една кукла, та да се грижи за нея. Очаквах протест и се чувствах твърде уморена или просто не в състояние да се оправдавам за сцените, в които той след пристигането ни беше играл като актьор. Във всеки случай, не тъй си бях представяла оноваAI.

Той опря показалец до прозрачната стена и майка ми – майката, чиято цинична дарба беше карала хората да се разбягват, и която години наред непрекъснато беше олицетворявала пред мен, дъщерята, че е по-добре да не се раждат деца на света – тази моя майка притисна от другия край на стената връхчето на своя пръст към мястото, където Принц държеше своя, и невинно го гледаше.

 – Не затваряй – строго казах.

Тази седмица вече беше го правила, по-предната – също. Казва, че нямало защо да й звъня толкова често. И че със сигурност няма нужда да идвам.

– Но нали всичко върви добре – заявява тя престорено търпеливо. – Тая загриженост наистина не е необходима.

– Пила ли си? – я питам. Така ми звучи.

– С Принц си отворихме една бутилчица. На седемдесет и седем съм. Може.

– Той пие ли?

– Не невъздържано. Боже.

– Не, имам предвид… Яде ли? Пие ли? Ходи ли до тоалетната?

За малко настъпва мълчание.

– Да – после казва тя.

Не й вярвам.

– Мамо – казвам и уж се наканвам да не й го изтърсвам тъй рязко, но въпреки това го правя: – Мамо, Принц не е истински. Знаеш. Знаеш го, нали? Че не е истински?

– Ах! – отговаря майка. Реакция, при която не веднага ми идва на ум как да постъпя.

– Той е изкуствен интелект. Робот, фактически. Трябваше по-рано да си поговорим за това. Вината е моя.

– Робот ли? – Тя се разсмива. – Ами тогава, много топъл и с мека кожа!

Разтърсвам леко глава, за да прогоня картинката, която се явява пред очите ми. Дали тя наистина не знае? Смехът й се усилва. Мразя този вид смях.

– Защо тогава е онази кабина за зареждане? – Ще ми се да усети колко ядосана съм, колко отчаяна.

– О, това ли – промърморва тя. Сега повече не се смее. Може би е проумяла думите ми.

– Да дойда ли да те взема? – питам. Може да дойде да живее при мен, сега-засега. Все ще намерим някакъв начин.

– Знаеш ли какъв ти е проблемът? – пита ме тя.

Знам какво ще каже, преди да се е обадила.

– Ти ревнуваш.

Този път затварям аз.

След като известно време крача напред-назад из кухнята, мятам ябълка и шепа ягоди в блендера. Той е нова, скъпа вещ и след кратко, но бясно бръмчене, изгаря с прехвърчаща искра. Никога не съм обичала машините, нито те – мен.

Понеже напирам да се разплача и искам да ме удържат, се спускам по стълбата към музикалното студио на мъжа ми. Когато влизам, той седи с гръб към мен. Носи слушалки, затова не чува, че го викам. Заобикалям мишпулта и пианото и помахвайки, навлизам в зрителното му поле. Понеже предусещам, че сълзите ми няма да са му приятни, понеже знам, че никога не ги е обичал, дяволито се усмихвам. Той седи неподвижно на пода с кръстосани крака в позата на шивач, после вдига пръст до устните си. Трябва да мълча. Той затваря очи.

                        ***

In memoriam: Маргарита Дограмаджян

С дълбока тъга съобщаваме, че ни напусна благословената да обича това, което работи, и да работи това, което обича – талантливата преводачка от английски език – Маргарита Дограмаджян (1956 – 2021).

Преводите ѝ на над 50 романа, детска литература и популярни енциклопедии са духът на самите автори, предаден на български език. Сред тях са „Приключенията на Том Сойер“, „Белият тигър“, „Светлините на войната“, „Кратка история на Гърция“ и още мн. др., разширили литературния кръгозор на българския читател.

До последно Маргарита Дограмаджян бе част от живота и на нашия Съюз.

Поклон пред светлата ѝ памет!

Поклонението ще бъде на 4 декември от 13.00 ч. в Ритуалната зала на Софийски централни гробища. Близките помолиха, ако някой иска да присъства, предвид епидемичната обстановка да потвърди на 0879 166 521.

От УС на СПБ