Представяме разказа “Принц” от неотдавна публикувания на български език сборник с разкизи от Анелиз Вербеке “Алилуя” (издателство “Изида”). Благодарим за любезното съдействие на преводачката Анета Данчева-Манолова и на издателството.

Бележка и превод от нидерландски език Анета Данчева- Манолова

——————————————————————————————————–

Фламандската писателка Анелиз Вербеке (Белгия, 1976 г.) дебютира с интернационалния бестселър „Спи!”, преведен на двайсет езика. Автор на разкази, романи, графични новели, сценарии и театрални текстове, тя получава няколко големи литературни награди, а книгата й „Трийсет дни” (2015 г.) е призната за „най-добър роман на годината”. В България преди няколко години бе публикуван романът й с екологическа тематика „Спасение за рибите”, също международен успех.  Както в живота, така и в творчеството си, Анелиз Вербеке си остава ангажирана и чувствителна към актуалните теми, вълнуващи обществото, и деликатно ги споделя с много психологизъм и финес.

Сборникът с разкази „Алилуя“ (2017 г.) съдържа петнайсет оригинални истории със заглавия като „Примери за тъга”, „Квартал на пристигане”, „План за евакуация”, „Принц”, „В Хамелин”, „Мечката”… Особени, неправолинейни, носталгични, нежни, меланхолични и трагични, тъжни и весели, понякога абсурдно и дори фантастично звучащи  разкази, с които Анелиз Вербеке ни потопява в света, който ни заобикаля – свят наглед обикновен, но в същото време странен, даже чудотворен, стига да пожелаем да го видим. Бебе, което непрекъснато плаче, защото предвижда бъдещето и съдбата на родителите си, бивш затворник, който с учудване се сблъсква с тъпотията и еснафството на живота отвън, луд архитект, разочарован, че не настъпва краят на света, възрастна дама в луксозен приют, жадуваща за човешка близост и топлота и откриваща ги в гледача си робот, млада двойка, разколебана и неудовлетворена от връзката си, емигрантът, който е с по-широки разбирания от цялата си среда, авторът, който постепенно се превръща в мечка – като при насекомото на Кафка, страховете, грешките, лицемерието, изневярата, амнезията, паниката, търсенето на самоличност и на самия себе си… Много ерудиция, наблюдателност, психологическо разбиране, човечност и съпричастност към недостатъците и стремежите на нашето поколение.

———————————————————————————————–

Принц

Майка ми е на седемдесет и седем и от няколко месеца живее в Autumn Palace -„Есенният дворец“. Името на старческия дом препраща към есента, понеже повечето обитатели спадат към третата възраст. За четвъртата съществуват други институции, които обаче не носят в името си winter (зима); зимата навява мисли за смъртта, а не бива. Есента внушава богатство на цветове, житейски опит.

В колата, на път за „Есенния дворец“, майка ми неколкократно нарече лицемерна заложената зад наименованието идея. Макар самата да беше настояла за своето преместване в дома, сега беше против и даже стигна дотам, да твърди, че съм я накарала аз. Можеше да се очаква. Значителна част от живота си майка беше прекарала в опиянение от гневно възмущение, самосъжаление и някакъв енергичен порив към смъртта. Понеже наред с това притежава и вкус, и чувство за хумор, и понякога е мила, а и стара, прехапвам език и продължавам неизменно да обръщам внимание единствено на пътя. Няма да й натяквам какво ми струва този й престой там. Не бива да се почувства в тежест и да й дам възможност да ме обвини в стиснатост.

Аз самата обаче се чувствам и притеснена. Припомням си постоянното й забравяне в последните месеци, за да се убедя отново, че повече не бива да остава да живее сама. Казваше, че още от четирийсетгодишнината си откривала у себе си симптоми на синдрома на Алцхаймер, ала отскоро вече никак не й се стрували фалшиви. Сред зимните пуловери в гардероба й намерих дузина мухлясали сладки и умряло синигерче. Реагира възмутено, когато й ги показах, и с някакъв объркан разказ се опита да посочи за виновник мъжа ми. Никога не беше го харесвала, той нея – още по-малко. При следващото ми гостуване за мое учудване, и облекчение, сама заговори за старчески дом.

Нямаше как иначе. Знаех, и тя знаеше. Сега ме караше да се чувствам неудобно главно това, че не посетих предварително новия й подслон, защото тя и без друго още отначало беше толкова ентусиазирана, а аз бях заета. Познавах дома единствено от една 3D презентация по интернет. Изреченийцето „Всяка стая със собствен помощник (АI)“ оттогава се бе забило като харпун в ума ми. Понеже предполагах, че перспективата за собствен слуга обясняваше предпочитанието на мама към „Есенния дворец“, реших да не й разказвам, че товаAI според мен означаваше Artificial Intelligentie, изкуствен интелект. Гледала бях разни документални филми за това. След като за половин век недостигът на работна ръка полека-лека беше подкопал медицинския бранш и шокиращ брой старци бяха намерени мъртви на тоалетната чиния, забравени от медицинския персонал, Европа в последните десетилетия мощно бе инвестирала в роботи, за да се подобри положението. Новите модели, както се говореше, вече били много далеч от тромавите домашни животни и персонала от първите експерименти. Възрастните щели да реагират добре на тях. Наричаха го въпрос на компания.

До мен мама въздъхна драматично:

– Какво ми причиняваш, Клара! – Явно не желаеше да добави нищо повече.

Отклоних за миг поглед от пътя и казах, че определено ще й хареса.

Тя самодоволно поклати глава. Нямаше да й хареса. Тя щеше да се погрижи за това.

Малко по-късно закрачихме през обширната приемна зала на центъра, загледани в сводестите стъклени конструкции на тавана. Мълчаливостта на мама показваше, че и тя също като мен беше впечатлена от архитектурата на институцията. Сградата ми напомняше на модерна гара, макар изобилното разчупено осветление, картините по стените и многото цветя и зеленина да създаваха някакво по-домашно чувство. Запитах се дали заради това нямаше да ми начислят допълнителни разноски. Тук определено изглеждаше така.

– Все пак, красиво – казах.

Майка изръмжа нещо неодобрително, но не успяваше да отклони поглед от обстановката. Долавяше се музика на пиано, Шопен, предположих, но иначе беше тихо. Запитах се къде ли са другите старци. Единственият персонал беше блондинка, седнала зад елипсовидна маса. Приветства ни с широка, някак горда усмивка.

– Добър ден, дами – каза тя. – Какво ще обичате? – Говореше пресилено непринудено, реших, принудително–непринудено, и нещо във вида й беше тъй безупречно чисто, че чак будеше отвращение у мен. Налагаше се да го преодолея.

– Майка ми… – започнах. Намерението ми беше като един вид предупреждение да намекна за възраженията на мама и за мъчния й характер, ала тя самата веднага пое топката от мен с едно сърдечно:

 – Тук има стая за мен. Ирен д’Онт.

Може би защото толкова отдавна не бях чувала мама да произнася собственото си име, това сякаш означаваше нещо.

На блондинката явно не й се налагаше да търси нищо. Няколко секунди се взира  мълчаливо и усмихнато пред себе си и после каза, че Принцът ей сега ще дойде. Помислих, че не съм разбрала добре името му.

Майка ми го забеляза първа и изражението, което видях да изниква на лицето й, ме накара любопитно да погледна и аз. Към нас бодро пристъпваше добре сложен азиатец. Носеше гъстата си коса вързана на опашка и зарадвано ни протегна ръка. Мамината задържа по-дълго.

– Принц – повтори мама.

– Здравейте, Ирен – рече Принц. На мен кимна кратичко и някак разсеяно. – Вие сте сестрата на Ирен ли?

– Дъщеря й! – отвърнах, моментално засрамена от начина, по който огорчението ми прикри обидата. На петдесет и четири съм.

Мама се кискаше и сияеше.

– Извинявайте – каза Принц.

Внезапно разбрах, че нарочно е направил грешката. Подхвана мама под мишница, с тежкия й куфар в другата ръка. Вдигнах тоалетната й чантичка и поех след тях. Струваше ми труд да ги догоня.

Въведе я в спокойна, уютна стая с много дизайн – от тези стаи, които тя обичаше, както знаех. Тя още сияеше.

Вече от доста време изучавах прозрачната кабина в ъгъла, когато отново ме пронизаха буквите AI. Рязко се извърнах към Принц. Все пак не беше възможно? Той ми връчи чашка кафе и отново се насочи към мама.

– Ти ни задаваш дневния си режим – каза той. – А ако желаеш другояче, значи, правим го другояче. Броят възможности не е безкраен, но определено така изглежда.

Обзе ме потребност да я предупредя. Възможно беше този Принц да не е истински. Тя знаеше ли? Знаех ли аз? Струваше ми се абсурдна мисъл, с която само щях да посея съмнения относно собственото си психическо здраве.

Накрая той сам създаде яснота. Изкуствеността му не се оказа никаква тайна. След като прочете стихотворение на мама и й приготви лека салата – при което все повече игнорираше присъствието ми – той се затвори в прозрачната кабина.

– Малко да се заредя – каза на мама през плексигласа. След което нави единия ръкав на ризата си и пъхна плоското зарядно, свързано с панел на задния край на кабината, в малък процеп под мишницата си.

Сега, значи, и тя можеше да го види – че не е истински. Че аз плащах на този център за една кукла, та да се грижи за нея. Очаквах протест и се чувствах твърде уморена или просто не в състояние да се оправдавам за сцените, в които той след пристигането ни беше играл като актьор. Във всеки случай, не тъй си бях представяла оноваAI.

Той опря показалец до прозрачната стена и майка ми – майката, чиято цинична дарба беше карала хората да се разбягват, и която години наред непрекъснато беше олицетворявала пред мен, дъщерята, че е по-добре да не се раждат деца на света – тази моя майка притисна от другия край на стената връхчето на своя пръст към мястото, където Принц държеше своя, и невинно го гледаше.

 – Не затваряй – строго казах.

Тази седмица вече беше го правила, по-предната – също. Казва, че нямало защо да й звъня толкова често. И че със сигурност няма нужда да идвам.

– Но нали всичко върви добре – заявява тя престорено търпеливо. – Тая загриженост наистина не е необходима.

– Пила ли си? – я питам. Така ми звучи.

– С Принц си отворихме една бутилчица. На седемдесет и седем съм. Може.

– Той пие ли?

– Не невъздържано. Боже.

– Не, имам предвид… Яде ли? Пие ли? Ходи ли до тоалетната?

За малко настъпва мълчание.

– Да – после казва тя.

Не й вярвам.

– Мамо – казвам и уж се наканвам да не й го изтърсвам тъй рязко, но въпреки това го правя: – Мамо, Принц не е истински. Знаеш. Знаеш го, нали? Че не е истински?

– Ах! – отговаря майка. Реакция, при която не веднага ми идва на ум как да постъпя.

– Той е изкуствен интелект. Робот, фактически. Трябваше по-рано да си поговорим за това. Вината е моя.

– Робот ли? – Тя се разсмива. – Ами тогава, много топъл и с мека кожа!

Разтърсвам леко глава, за да прогоня картинката, която се явява пред очите ми. Дали тя наистина не знае? Смехът й се усилва. Мразя този вид смях.

– Защо тогава е онази кабина за зареждане? – Ще ми се да усети колко ядосана съм, колко отчаяна.

– О, това ли – промърморва тя. Сега повече не се смее. Може би е проумяла думите ми.

– Да дойда ли да те взема? – питам. Може да дойде да живее при мен, сега-засега. Все ще намерим някакъв начин.

– Знаеш ли какъв ти е проблемът? – пита ме тя.

Знам какво ще каже, преди да се е обадила.

– Ти ревнуваш.

Този път затварям аз.

След като известно време крача напред-назад из кухнята, мятам ябълка и шепа ягоди в блендера. Той е нова, скъпа вещ и след кратко, но бясно бръмчене, изгаря с прехвърчаща искра. Никога не съм обичала машините, нито те – мен.

Понеже напирам да се разплача и искам да ме удържат, се спускам по стълбата към музикалното студио на мъжа ми. Когато влизам, той седи с гръб към мен. Носи слушалки, затова не чува, че го викам. Заобикалям мишпулта и пианото и помахвайки, навлизам в зрителното му поле. Понеже предусещам, че сълзите ми няма да са му приятни, понеже знам, че никога не ги е обичал, дяволито се усмихвам. Той седи неподвижно на пода с кръстосани крака в позата на шивач, после вдига пръст до устните си. Трябва да мълча. Той затваря очи.

                        ***