Испанският баски писател Рамон Сайсарбитория е роден през 1944г в Доностия/Сан Себастиан; завършва социология в Швейцария.
Ръководи Център за документация и социологически изследвания в Сан Себастиан и е автор на редица значими трудове в тази област.
Още от шейсетте години сътрудничи на медиите в Страната на баските. През 1967 основава, заедно с други писатели, издателство „Лур” („Земя”), а през следващото десетилетие, литературното списание „О, Еускади”.
Сайсарбитория е автор предимно на романи, както и на есета и поезия. Смятан е за един от най-важните писатели на баската литература, модернизатор на романа, с особено осезателно присъствие от деветдесетте години насам.Сред най-известните му произведения са: „Сто метра”(1976), „Неизброими стъпки”(1995),”Запази ме под земята”(2000),”Мартутене”(2012), „Двамата с Лили”(2015), „Мирен и романтизма”(2019).
„Започнах да пиша с цел да запълвам празноти, бели полета – художествените произведения на нашия език, еускара, бяха много оскъдни, смятах, че трябва да го направя… Действително, едва много по-късно погледнах на това сериозно, но то се превърна за мен в насъщнa дейност. Когато казват, че литературата е животът, за мен това е вярно. На тази възраст, ако не изпитвах желанието да създам роман, да сложа на хартия това, което нося в себе си, не знам какво бих правил.”
За пръв път на български излизат, под общо заглавие „Запази ме под земята”, новелите на Сайсарбитория „Изгубената война на стария войник” „Натрапчивата мисъл на Росети” и „Градината на нашите предци”, финалът от която ви предлагаме.
Благодарим на издателство “Пламар” за предоставения откъс и на преводачката Мария Пачкова за представянето на автора.
Из новелата „Градината на нашите предци”
Искаше ми се да намеря гроба украсен с хубави цветя и ме натъжи видът му без нито едно-единствено. Студена плоча и обрамчила я дебела черна верига.
Най-много привлече вниманието ми присъствието на една мургава жена, коленичила пред гроба. Всъщност тя беше опряна на колене, но седнала на петите си, така че, от една страна позата беше напълно благочестива, но имаше в нея известна отпуснатост, а тя, както ни поучаваха в училище, в крайна сметка е непочтителна. Така или иначе, предположих, че се моли, и реших уважително да остана при входа, за да не я притеснявам.
След малко долових, че тя скришом поглежда назад, към мястото, където се намирах, и забелязах също, че леко помръдва рамене си, сякаш прави нещо с ръце пред себе си. Естествено, минаха през ума ми неизразими мисли и аз се прикрих колкото е възможно по-добре зад стената, като също оглеждах пространството зад гърба си.
Много дълго стоях до вратата, мъчейки се да отгатна какво ли може да прави тя с ръцете си и накрая взех решението да вляза. Постарах се да не вдигам шум, макар че не беше лесно, защото земята беше посипана с чакъл и, когато бях на два метра от нея, тя усети присъствието ми, обърна се изплашена и се изправи със скок. Трогнах се. Знам, че думата може да изглежда пресилена, но не намирам как по друг начин да изразя, че ме обзе безкрайна нежност.
Усещах ускореното туптене на сърцето ѝ, сякаш държах в ръце паднало от гнездото птиче; прочетох боязън в очите ѝ, долових напрежението в крехкото ѝ тяло и трябваше да се боря с желанието да я притисна в прегръдките си.
Тя не беше висока, и може би облеклото ѝ – бяла, дълга, свободна рокля, нещо като ленена туника, я караше да изглежда по-дребна, но високият ѝ бюст и пъргавите движения говореха за стегнато тяло. Косата ѝ, много черна, къдрава и дълга, скриваше до голяма степен кукленското ѝ личице, на което едва се побираха две големи очи с изплъзващ се поглед.
Стори ми се, че ме гледа като дете, хванато да върши беля, може би защото личеше намерението й да скрие нещо зад гърба си.
– Сабине – казах ѝ аз.
Беше чудодейно вдъхновение, сякаш над главата ми се бе спуснал пламъкът на Светия Дух. Тя не отговори. Погледна ме учудено, и забелязах усилието ѝ да си спомни откъде я познавам.
Усмихна се, защото това беше единственото, което можеше да направи, предполагам.
– Те си Сабине – настоях аз, вече убеден, че е тя.
– Да – и след кратка пауза – : – Откъде знаеш?
– Не е заради прилика с баща ти, във всеки случай.
Казах ѝ го на шега и се усмихнах открито, за да спечеля доверието ѝ. Но то си беше вярно – за щастие по нищо не приличаше на Фелипе.
После ѝ разказах историята си, т.е. как се наложило да направят на майка ми цезарево сечение, а на баща ми му се искало да ме кръстят Сабин, обаче монахинята приписала моето оцеляване на чудо, направено от основателя на нейния орден и затова ме нарекли Поликарпо.
– Тъжна история – каза тя.
Дотогава, т.е., докато не го чух от нея, не ми беше хрумвало, че моята история е кой знае колко тъжна. Забавна не е, разбира се, но животът общо взето и той не е. Така или иначе, в този момент ми стана ясно, че наложеният ми в детството годишен ритуал да посещавам монахинята, спасила живота ми, и който на всеки рожден ден ме принуждаваше да свързвам раждането и смъртта, не ще да е допринесъл за изграждането ми като весел характер.
– Да, доста е тъжно – отговорих аз – да си останеш Поликарпо за цял живот.
Тя се засмя. Разговорът я беше успокоил и тя разсеяно въртеше в ръцете си една лъжица. Сигурно си даде сметка, че наблюдавам движенията ѝ, защото ме погледна в очите, а после сведе поглед към дланите си, но не се опита да скрие лъжицата. Изви глава настрани и аз, проследявайки погледа ѝ през рамо, различих малка дупка с размер на юмрук пред надгробната плоча на Сабино.
Отново се почувствах затрогнат и ми дойде на ум ангелът на Св.Августин, който се опитвал да изгребе морето с мида.
– Поликарпо не е грозно – каза тя и, след кратко мълчание, през което не престана да върти лъжицата в ръце, добави –: Баща ми се е оказал по-силен.
Помислих да я поканя на кафе в някой съседен бар или в самото бацоки, но в крайна сметка се отказах, защото, в случай че не приеме, имаше опасност да прекъснем разговора. Тя повтори замислено, „Баща ми е се е оказал по-силен, или по-твърд“, за да замълчи отново.
Учуди ме това за Фелипе, защото, физически поне, той като че ли най-вече имаше вид на слабак. Но, както изглежда, не е било така.
Когато я попитах защо смята, че баща ѝ е бил по-силен или по-непреклонен, тя ми разказа, че майка ѝ, по време на бременността си, приела, ако се роди момче, да се казва Сабин, както било желанието на баща ѝ, макар името да не ѝ харесвало, но го помолила, ако е момиче, както и станало, да го нарекат с име на цвете, или дори с родовото Флор, или Флора, богинята на цветята, или ако е възможно Виолета, защото това цвете най-много ѝ харесвало. Но, въпреки че тя умряла при раждането, Фелипе не изпълнил нейното желание и я кръстил Сабине.
Тя била убедена, че в края на живота си, Фелипе се разкаял, защото „Вие, мъжете“, каза тя усмихната, но тъжна, стори ми се, „си давате сметка за нещата, когато е вече късно“. Работата е там, че в края на живота си той започнал да я нарича Виолета.
– Какво смяташ да правиш? – попитах я аз, посочвайки сребърния цилиндър, който висеше на врата ѝ.
– Не знам – и вдигна загрижено ръка към челото си.
Откакто умрял баща ѝ, тя идвала всеки празничен ден, опитвайки се да върне реликвата на мястото ѝ, но, в крайна сметка, поради невъзможността да направи нещо по-добро, решила да я погребе колкото се може по-близо до гроба. Но и това се оказало трудно, защото под чакъла имало камък.
Признах ѝ, че и аз не знам какво да правя и свалих от врата си тръбичката на моя баща. И двете бяха сребърни и много подобни по форма.
– Лошо наследство ни се е паднало – оплака се тя, усмихвайки се с тъжна усмивка.
Много бръчки се образуваха по лицето ѝ като се усмихнеше, но изглеждаше още по-млада. Общо взето, тя имаше вид на много по-млада отколкото навярно действително беше и си помислих, че късата коса би ѝ отивала. Помислих си също, че ще ѝ го кажа, когато станем по-близки.
Такива неща ми идваха на ум, но тя ме гледаше отново много сериозна, все едно очакваше от мен някакво решение, и аз, колкото да кажа нещо, ѝ предложих като последна възможност да опитаме гробарят, срещу хубав бакшиш, да постави костите, ако не в самата урна, то поне вътре в гроба. Без да казваме, че са на Сабино Арана, естествено. Можеше да кажем, че са на пламенен последовател, изразил това желание преди да почине. В края на краищата, добавих, опитвайки се да убедя сам себе си, докато ми хрумваше всичко това, гробарят добре знае, че цялата земя в гробището е пълна с размесени дребни останки, така че няма да има никакво значение добавянето на тези две костички към многото други, които сигурно съдържа гробът на Сабино Арана. Няма съмнение, че съдържа стотици от най-различни покойници.
Не ѝ се видя добре.
– Не можеш да направиш това – отвърна.
Наистина беше рисковано. Ако на гробарят предложението му се стореше подозрително, можеше да направи донесение и, ако те знаеха за липсата на двете костици, щяха да се сетят, че са у нас и следователно, щяха да открият, че са ги откраднали нашите бащи. Нямаше как да стане.
– Ела.
Тя ме хвана за ръката и ме поведе навън. Тръгнахме надолу по пътя към рекичката, която тече в подножието на гробището.
Там имаше завързани няколко лодки и в една от тях зърнах момче. Приготвяше си такъми, или ги оправяше, така ми се стори. Сабине си свали обувките, прихвана си роклята между краката и влезе във водата. Знам, че изглежда невероятно, но веднага разбрах какво иска да направи. Повиках момчето. Когато ме попита какво искам, помолих да ми даде лодката за петнадесетина минути, а аз ще му платя.
Не искаше пари. Попита ме знам ли да греба. Разбира се, че знаех. Сабине вече беше до мен, а двете ѝ събрани като паничка длани преливаха от кръгли, лъснати камъчета. Помогнах ѝ да се качи в лодката, хванах греблата и взех да греба надолу по течението, към устието.
– Изгледът е прекрасен.
От другата страна, срещу нас и малко вдясно, следователно на юг, се виждаше Канала и натам насочих лодката. Тя беше лека. След няколко минути, когато точно срещу плажа на Бустурия различих развятата икуриня на Канала, престанах да греба, но задържах лодката на място срещу течението.
Междувременно, Виолета беше извадила от чантата си кутия. Горе-долу с размерите на книга джобен формат и едно четири пръста височина. Заприлича ми на някоя от онези, покрити с мидички, които продават на пристанищната улица, дето на капака им пише „Спомен от Сан Себастиан“. После свали медальона от врата си и го отвори без особено затруднение.
– Кокалче от пръст е.
Показа ми костицата, която бе извадила от тръбичката, върху дланта на ръката си. Беше много бяла и изтъркана.
Подадох ѝ моя медальон и тя и него отвори без много усилие, макар че този път се наложи да си помогне с един ключ. Двете костици бяха съвсем еднакви. Тя ги постави в кутията и после я запълни с камъните, които беше събрала.
– Това е прекрасно място – повтори –, едно от най-красивите в Страната на баските.
Посочих пилона на Канала, който в този момент беше пред нас, и ѝ обясних как братя Арана (Сабино Арана (1865-1903)е испански баски политик, писател и идеолог, смятан за родоначалник на баския национализъм; Луис Арана (1862-1951) е испански баски политик националист, брат и съратник на предишния, основал заедно с него Баската националистическа партия –Б. пр.) замислили там нашето знаме. На мен поне така са ми го разказвали. Тя, от своя страна, хвана кутията с две ръце и я задържа над водата.
– Не можеше да се избере по-хубаво място.
Не я пусна веднага. Придържаше я на повърхността на водата с две ръце, доста време след като заяви, че това било най-хубавото място. Когато най-после извади ръцете си от водата и остави кутията да се спусне към дъното, на мен ми се стори, че тя потъва много бавно.
Докато последният отблясък на мидите се изгубваше във водата, аз усетих сладостен вътрешен покой, като същевременно осъзнавах – както когато човек седне след дълъг път – колко много съм уморен.
Бих останал още дълго под топлите лъчи на слънцето, приятно отпуснат по течението, но бях казал на хлапето, че ще му върна лодката след четвърт час и трябваше да тръгваме обратно. Така че обърнах в посока към началото на рекичката и пристигнах с малко гребане.
Момчето ни чакаше и ни помогна да скочим на земята. Не прие парите, които му предлагах и си взехме довиждане след като поблагодарихме. То остана в лодката и ние поехме нагоре по същия път, по който се бяхме спуснали. Когато стигнахме на височината на гробището, Виолета извади от чантата си малък бележник, откъсна едно листче и го раздели на две части. След това, опряла го на един плосък камък, тя написа няколко думи на едното от двете късчета хартия, а когато посегнах да ги прочета, ми попречи с движение на ръката.
– Не сега – каза.
И след като нави листчето, тя го пъхна в едната от сребърните тръбички.
Нейната не беше заострена в края като моята.
– Хайде сега ти напиши нещо – каза тя после, докато ми подаваше другата хартийка и писалката – първото, което ти мине през ума.
Много се притесних, защото съм лишен от въображение и, естествено, отговорността беше много голяма.
Може би, ако разполагах с време и бях на спокойствие, щях да съм в състояние да напиша нещо, но изведнъж и то пред нея, ми беше абсолютно невъзможно. На всичко отгоре, самата мисъл, че не мога да го направя ме обезсърчаваше още повече. Така става обикновено.
– Каквото и да е – повтори тя усмихната и тогава, и аз не знам как, взех писалката и се оставих на ръката. Искам да кажа, че започнах да пиша, без да мисля какво правя.
„Ти си моята родина“ – това се получи. И тя не прочете моя текст. Нави по същия начин моето листче и го мушна в сребърната тръбичка. После я окачи на врата си.
Попита ме къде съм паркирал колата и аз отговорих, че горе, до шосето. Тя беше оставила своята близо до кметството.
– Сега трябва да тръгвам – каза, все едно, че изведнъж ѝ се е наложило да побърза, и не ми даде време да попитам дали иска да пийнем нещо.
Освен това, настоя да не я изпращам. По-точно каза: „Не е необходимо да ме изпращаш“, и макар че гласът ѝ беше нежен, аз долових решителност, която ми попречи да настоявам.
И така, тя ми каза „Не е необходимо да ме изпращаш“ и ме целуна по двете бузи. Бяха две целувки; искам да кажа, че не беше този бегъл рутинен жест, с който се поздравяваме при среща или раздяла, и че дълго усещах свежестта на устните ѝ на двете си бузи.
Останах изправен, без да помръдвам от мястото си, докато тя завиваше наляво и, преди да я видя как изчезва, извиках подире ѝ „кога ще се видим пак“, прекалено високо, защото тя не беше все още толкова далече, и преминаващите оттам хора се обърнаха да ме погледнат.
Тя също се обърна, разбира се, и ми отговори „Ще ти се обадя в понеделник или във вторник“, като вдигна ръка за довиждане.
Естествено, първото нещо, което направих щом останах сам, бе да се опитам да отворя тръбичката, но не успях, колкото и да се мъчих, а не исках и да разваля закопчалката, защото, в края на краищата, не беше моя.
Не успях и вкъщи, защото капачката превърташе, и тази сутрин, когато я отнесох в един бижутерски магазин, ми казаха, че не могат да я отворят без да срежат единия край. Наистина, увериха ме, че след отварянето, ще могат за я затворят отново, без да се забелязва, че е пипана. Сякаш много ги интересуваше да узнаят какво има вътре. Казах им, че няма нужда, защото, в края на краищата, самата Виолета ще ми каже какво е написала, защото обеща да ми се обади днес или утре. „Ще ти се обадя в понеделник или във вторник“, това бяха думите ѝ.
