Представяме “Някой си господин Пекелни” от Франсоа-Анри Дезерабл в превод на Галина Меламед, изд. Аквариус, С. 2019.
Франсоа-Анри Дезерабл, роден през 1987-а в Амиен
, се прочува още с дебютния си сборник новели за Френската революция „Покажи главата ми на народа“ (2012) и с първия си роман „Еварист“ (2015) – и двата отличени неколкократно. Третата му книга „Някой си господин Пекелни“ (2017) влиза в списъците на всички големи френски литературни награди, стига до финалната селекция за „Гонкур“ и получава Голямата литературна награда на град Сент Етиен за 2017 г. Още същата година започва издаването й на чужди езици, немски, руски, полски, литовски, румънски английски и пр. През декември 2019 участва в Международния литературен фестивал в София.
Представяме откъса от романа, любезно предоставен ни от преводачката и издателството.
НЯКОЙ СИ ГОСПОДИН ПЕКЕЛНИ
Юлска вечер през 1963-а, в Белия дом, който е един wedding cake[1], поставен на „Пенсилвания авеню“ във Вашингтон, окръг Колумбия. Около масата трябва да са шестима. Джон Фитцджералд Кенеди (мистър президентът), жена му Жаклин или Джаки, авторът на речите му, Ричард Гудуин, или Дик, и съпругата му Сандра, или Санди, Роман Кацев, или Ромен Гари, и Джийн Сибърг, кажете, моля, къде са тези двамата?
Предишната вечер са предупредили писателя и холивудската звезда, че най-могъщият човек в страната и в света ги очаква на другия ден точно в 20 часа. Не закъснявайте, са им казали, точността е учтивостта на кралете, а президентът на САЩ е нещо като крал. Не се безпокойте, е отговорил Гари, дори ще дойдем по-рано, но в уречения час те още не са пристигнали. Кенеди гледа часовника си – Омега от 18 каратово жълто злато, гравиран с името му – стрелката показва 20 часа и 05 минути. Хм, мисли той, доста са нахални тези двамата. В 20 и 10 се разхожда из Овалния кабинет. Там има американско знаме, глобус на триножник, макет на кораб с платна, зъби на акула, няколко президентски джунджурии, телефон, който не е червен, няколко поверителни досиета и Джон-Джон, шт!, скрит под бюрото. В 20 и 15 се връща в салона и удря с юмрук по масата (само след секунди Алегзандър М. Ърлес, сеизмолог в Пърт, ще регистрира незначителен трус). За тях ще бъде добре да намерят подходящо извинение, казва си Кенеди в 20 и 20. В 20 и 30 единственото им извинение е да са умрели. Нямат този късмет, още са живи и най-сетне пристигат, леко смутени, обаче знаете ли, с тези задръствания…Кенеди се кани да ги направи на нищо, но после вижда усмивката на Джийн, трапчинката на Джийн, сините очи на Джийн, гърдите на Джийн и най вече закръгленото дупе на Джийн, опънато до съвършенство в тесния джин…Джийн, казва Гари на годеницата си, измъквайки президента от бляновете му, разкажи на нашите домакини какво ни се случи в Ню Йорк. Голяма глупост, казва тя, изпускахме самолета: мислехме, че полетът за Вашингтон е от Ла Гуардия, а той бил от Айдълуйлд, обяснява тя простодушно на JFK – който все още не е име на летище. Наистина дълбоко съжаляваме, казва тя задъхано. Няма нищо, няма нищо, отговаря Кенеди, който се съвзема и ги кани при останалите в салона. След вас, посочва им той пътя. Какъв джентълмен – мисли си Джийн, минавайки пред него. Какво дупе, казва си Джон, когато я вижда, висока две педи, но качена на токове. Какво приключение, казва си Гари, който мисли за майка си. Ех да можеше да ме види тук, облечен като лорд с най-красивата жена на света под ръка и на масата на крал, щеше да шумно да подсмърча от задоволство и после, без да остави своята голоаз, щеше широко да разтвори слабите си ръце и да чака сина си за да го прегърне и обсипе с целувки. Виктор Юго, щеше да каже тя със сълзи в очи. Синът ми стана Виктор Юго!
Но тя е мъртва, продължава да си казва Гари, а аз не съм Виктор Юго. Аз съм само един вулгарен…Писател, казва Кенеди, виждайки, че Гари се е отнесъл в мислите си, и аз бих искал да бъда писател! Искам да кажа да бъда само това. Защото и аз пиша, знаете ли. Току що поставих последната точка на една книга. Предишната, фука се той, спечели Пулицер. Нещо като вашата награда „Gun-coort“. И му говори за заглавието (Profiles in courage[2]), за жанра (биография), за сюжета (политическата смелост на осем американски сенатори), за датата на публикуването (1956), за издателя (Harper & Brothers), за броя на страниците (двеста седемдесет и две), ала забравя да уточни, че не е написал нито ред от нея (не иска да го претоварва с подробности). А, казва Гари, който не е будала, значи сме колеги. Много ли четете? – пита той президента. Да – отговаря Кенеди. А френски автори? Да – казва Кенеди – впрочем на бюрото ми стои малка книжка от….знаете ли един писател, който загина в пътна злополука преди три-четири години… В колата били двама… Ех…не мога да се сетя как му беше името. Албер Камю – намесва се жена му. И добавя: Благодаря на кого? Благодаря, Джаки. И Мишел – продължава Гари – племенникът на Гастон, моя издател. Мишел е шофирал.
Добре, продължава Кенеди, който не иска да се задълбочава на тази тема – има си по-важни неща от смъртта (хиляда сто и трийсет мили и четири месеца го делят от Далас, но той изобщо не мисли за това). Усмихва се като хората, на които животът се е усмихвал, и говори за кино с Джийн. Гледах „До последен дъх“, казва на френски. Харесва ми, продължава на английски. А също и „Четиристотинте удара“. Тууфо (иска да каже Трюфо) заслужава да има улица на негово име. Вашите деца живеят на улици, които се наричат Анатол Франс, булевард Виктор Юго, авеню Пол Валери: от съвсем малки започват да усещат значението на историята и културата. У нас има само Mainstreet и Broadway. А имаме много велики имена, за да променим това. Площад Хемингуей, булевард Мелвил…Бих искал някое хлапе да се върне вкъщи и да каже на майка си, която му се кара, че е закъсняло: „Играх бейзбол на авеню Уилям Фокнър.“
Гари, слушайки Кенеди, си казва, че може би някой ден някъде ще има авеню „Ромен Гари“ или площад, или поне една улица. Няма да е зле да е в VII-и район или при учебните заведения в Латинския квартал, или на остров Сен-Луи, ще видим, където и да е, само не и в XV-и район, мисли той, докато черният сервитьор с бели ръкавици сервира шампанско. Никога не е понасял XV-и район, безличен, безвкусен, без душа и толкова отдалечен от всичко, като че ли има часова разлика, не, наистина, ако трябва да се разчисти някой парижки район, за да се направи паркинг, той ще гласува с две ръце за …Петнайсетата поправка на Конституцията, продължава Кенеди, когато сервитьорът се отдалечава, гарантира правото на глас на всички граждани на САЩ. Била е ратифицирана преди повече от сто години и въпреки това в тази страна продължават да пречат на чернокожите да гласуват. Аз наложих да се приемат чернокожи студенти в Университета в Алабама, щат, чийто губернатор има следното кредо, не се смейте: „Сегрегация завинаги“. Срамота, казва Джаки. Гадно – добавя Джийн. Превъзходно, казва Гари (тъкмо е опитал шампанското). Никога не пия, добавя той, но не всеки ден човек има възможност да се чукне с президента ва САЩ, нали? Затова ще направя изключение от правилото. Аз ще пия вода, казва първата дама, бременна до брадичката, под която блести колие от два реда перли, което е струвало майка си и баща си на данъкоплатеца. И поставя ръка на корема си, изпъкнал под роклята от Живанши ( струвала е още толкова), и после става, взима от камината малка доколумбова скулптура, разглежда я дълго и я показва на гостите: подарък от Андре Малро, уточнява тя, богиня на плодовитостта. Нямал е представа колко своевременно го е казал…
– Пура? – пита Кенеди.
– С удоволствие – отговаря Гари.
– На драго сърце – казва Гудуин. (Този още ли е тук? Бяхме го забравили).
Ето че господата се оттеглят в малкия салон, за да пушат. Майордомът им предлага различни пури, до една made in USA. Не, не е възможно, казва си Гари, истинските пури идват от Куба. После си спомня, че във вътрешния джоб на сакото се намира неговата табакера за пури. Знае, че в нея има хавански пури, внесени контрабандно от Куба. Но знае също така, че неотдавна, администрацията на Кенеди е наложила ембарго и на пурите. Вносът на продукти от Куба е строго забранен. Добре де, мисли Гари, какво да правя. Ще бъде жалко да ги оставя в джоба си, случаят е превъзходен. Но ако ги извадя, какво ще си помисли Кенеди? Той се колебае преценява всички за и против и после си казва, майната му, няма да ми натрие носа за няколко шибани листа тютюн, навити при Фидел (случва му се да бъде вулгарен, вече го казахме). И малко рязко и непохватно той вади табакерата от джоба си като сабя от ножницата и докато го прави – вижда жеста си на забавен ход като на сън – се пита дали в момента не жертва кариерата си и дали не си прави сепуко, но толкоз по-зле, твърде късно е, и чува как се обръща към президента:
– Една истинска пура?
Кенеди нищо не казва. Гари задържа дъха си, леко разтревожен, опасявайки се от мъмрене и дипломатически скандал. Една секунда, две секунди, цяла вечност. Кенеди продължава да мълчи (иска да му го върне за закъснението преди малко), а Гари, зачервен, с пурите в ръка, постепенно става толкова ален, че се слива с лентата закачена на сакото му. Идиот, мисли той, какъв съм идиот! Може ли да предложиш на президента на САЩ пура, чийто внос лично той е забранил? Все едно, мисли той, някакво аташе от посолство при Ватикана, поканено в Апостолическия дворец в неделя след вечерната служба, опиянено от Христовата кръв и от голите тела на Микеланджело, между десерта и кафето да предложи на Светия Отец да го заведе при някоя курва. Идиот! Пълен идиот! – повтаря писателят докато стрелката на Омегата на президента неуморно се придвижва напред.
– С удоволствие – най-сетне отговаря Кенеди. – Благодаря Йожен, – казва той на майрдома, който търпеливо и стоически стои с американските пури, – но ние ще опитаме хаванските пури на нашия приятел.
„Можеш да си отнесеш боклука“, мисли Гари, който постепенно възвръща цвета си или по скоро го губи, защото от червен отново става бял.
– Никога не пуша кубински пури, казва Кенеди (лъже), но не всеки ден ви ги предлага френски писател, нали?
После взима пурата, опипва я като познавач, помирисва я, отрязва върха, вдъхва аромата ѝ, държи я между палеца и показалеца, запалва клечка кибрит, приближава пурата до пламъка, завъртва я, слага я в устата си, дърпа два път, прокарва ръка в косата си и заключава
– Земни нотки, дървесни нюанси, много тонус: Монтекристо № 4 isn’t it?
– Точно така – отговаря Гари – виждам, че от вас нищо не можеш да скриеш.
– Не и за пурите – отговаря Кенеди. – За всичко останало си имам тайни служби. Знаете ли защо ги наричат Монтекристо?
– Да – казва Гари – в тютюневите фабрики, за да развлекат работничките, им четели романи. Казват, че най-много им харесвал романът на Александър Дюма „Граф Монте Кристо“.
– Точно така – казва Кенеди – виждам, че човек на нищо не може да ви научи.
– Не и за Дюма – отговаря Гари – за всичко останало имам книги.
После разговорът се върти около Африка и Корпуса на мира (любима тема на Гудуин), генерал Де Гол (любима тема на Гари), жените (любима тема на президента), около косматата топка, която се е намърдала между краката му (Пушинка, кучето на дъщеря ми Каролина. Подарък от Хрушчов. Майка му е била в Космоса. Говоря за кучето, не за Хрушчов, шегува се той), около речта му през юни в Западен Берлин (там казах Ich bin ein Berliner) накратко атмосферата е ведра, приятелска, пият скоч, пушат хавански пури, Гудуин става и отива да се изпикае, Кенеди се усмихва, налива още една чаша и Гари, развеселен, казва:
– По повод стената знам хубав виц: „Трима затворници от Гулаг разговарят помежду си:
– Кажи, другарю, как се оказа тук .
– Заради работата – казва първият – една сутрин закъснях: дадоха ми две години за саботаж.
– Аз пък – казва вторият – отидох по-рано и ми дадоха десет години за шпионаж.
– А ти?
– О, аз ли, – отговаря третият – аз отидох точно навреме.
– И защо тогава?– чудят се другите двама.
– Обвиниха ме, че съм си купил часовника на Запад.„
(Кенеди се смее. Гари се усмихва).После и двамата не се смеят, а мълчат, пушат тъжно пурите си. Гари гледа как те бавно тлеят и се превръщат в дим и пепел, също като Пекелни, мисли той, и си спомня за обещанието си. Тогава ей-така, уж случайно, писателят тихо подхвърля на президента: : «In the Grande-Pohulanka Street, at number16, in Wilno, Mr President, lived a certain Mr Piekielny. »
Кенеди не разбира, вдига вежда, нищо не казва, сякаш пази минута мълчание в памет на дребния човечец, и отново дръпва от пурата. Погледът му е леко замъглен. Гари е вперил очи в устните му, но президентът ги отваря равномерно само за да поднесе към тях запалената пура – може би се опитва да общува като индианците с димни знаци.
Гари го имитира, не казва нищо, също слага пурата в уста и между две дръпвания рисува с букви от дим П после Е, К чак до И- то на П-Е-К-Е-Л-Н-И и така с това паметно пушене, с димния спомен за милия мишок от Вилно завършва срещата на две световни величия.
98
На седем хиляди и триста километра източно от Вашингтон, окръг Колумбия, двайсет години по-рано, на 23 юни 1941-а, за да бъдем съвсем точни, целият Вилнюс е потънал в дим – той идва от небето, красивото прускосиньо небе, без нито един облак, но със самолети, които от предишния ден хвърлят бомби и зелени дяволи в града. Къщи рухват, Зеленият мост гори, Червената армия бяга. Хиляди войници отстъпват докато след месершмитите идват панцерите, след панцерите – батальони мотоциклетисти и за няколко часа всичко е в ред: появяват се каскети с черна козирка, сиво-зелени куртки с яки, на които се виждат печално известните орнаменти. Свръхчовеците дефилират из улиците на Вилно под одобрителните възгласи на жителите.
Не и на евреите, някои от тях вече са решили да бягат: двайсет хиляди потеглят пеша, подгонени от армията. За да идат къде? На Север – германци, на Юг – германци, на Запад – германци. Остава Изток, където се намират Съветите ( пристигнали на границата, те са принудени да се върнат обратно. На територията на СССР с площ двайсет и два милиона квадратни километра не се намира място за двайсет хиляди евреи).
Може би тогава Пекелни си е задал основния въпрос – не трябва ли и аз да си плюя на петите, – последван от допълнително колебание: ами ако тръгна, ще имам ли сили да вървя дни наред без храна и сън, да ям горски плодове и да спя само час или два под открито небе, с Вермахта след мен.
Та той вече е стар. Все още бодър старец, корав, който няма да рухне, във всеки случай не веднага и не изведнъж, трябва да опита – казал си е той и може би се е изпъчил със сурово изражение на лицето, стиснал е челюстта си и с войнствен жест се е ударил по гърдите, после си е събрал багажа, една риза, един чифт обувки, сапун за бръснене и бръснач и след като е затворил калъфа на цигулката , го е взел в ръка , облякъл е изтъркания си редингот, заключил е два пъти вратата, слязъл е по стълбата, прекосил двора в суматохата на неочакваните заминавания и готово, на добър път. Но ето че в долния край на „Голяма Погулянка“, може би до мястото, където още не се намира статуята на момчето, вперило поглед в небето, той се е спрял изведнъж и се е обърнал. Размислил е: в крайна сметка Съветският съюз със своята неплодородна, заскрежена почва, с безкрайния сняг, с небето си, студено като острие на нож, със зимата, която започва през есента и изяжда пролетта (говори се че по това време няма нищо или почти нищо за ядене, освен собствените вкочанени от студ пръсти), със своето НКВД и своя Гулаг, тези съкращения, които могат да уплашат цяла орда казаци, със съдилищата, които за едно да или не ви изпращат да сечете дърва в брезовите гори и, най-сетне, със своя мустакат вожд, по-мустакат, но също толкова екзалтиран като другия в Берлин, с една дума Съветският съюз едва ли е по-гостоприемен от Вилнюс, където на кулата Гедиминас се вее нацисткото знаме.
99
– Момент, – казва ми Клеман, на когото току-що съм прочел предишните страници, – искам да се върнем при Кенеди. Истинска ли е тази история? Гари наистина ли се е срещал с него?
– Да – отговарям аз – наистина е бил поканен през юли 1963 в Белия дом с Джийн Сибърг, както наистина е видял как Английската кралица в края на войната прави преглед на неговата ескадрила, както наистина е получил орден от Де Гол през 1945-а под Триумфалната арка, както наистина…
– Но в такъв случай – прекъсва ме Клеман – откъде знаем, че е произнесъл пред тях името на Пекелни?
– Не знаем. Той казва, че го е направил, той казва – това са неговите думи, – че е продължил при всичките си срещи със световните знаменитости да изпълнява съвестно обещанието си. Но светът, за който говори, е приключил, вече не съществува и тогавашните величия днес са на шест стъпки под земята с цветя отгоре, където лежат от отдавна, както и техните някогашни подчинени и поданици, защото – нали разбираш, – червеите не правят никаква разлика. Ако Де Гол или Кенеди или Нейно Величество кралица Елизабет бяха все още сред нас, можехме да ги попитаме дали името Пекелни им говори нещо? И тогава щяхме да разберем дали наистина Гари го е произнесъл пред тях.
– Значи, ако правилно съм те разбрал нищо не е сигурно, не е ясно дали Гари, който наистина се е срещал с тях, наистина им е казал, че на улица „Голяма Погулянка“ № 16, във Вилно, е живял някой си господин Пекелни?
– Да– казвам аз – принудени сме да го вярваме или не. Може да го е направил, но може и да е измислил тази история.
– Обаче – възразява Клеман – той казва в Обещанието – поправи ме ако греша- „дори съм имал радостта многократно да заявя по обширната американска телевизионна мрежа пред десетки милиони зрители, че на улица „Голяма Погулянка“ номер 16 …
– Вярно е – казвам, – но е лъжа. Във всеки случай мисля, че е лъжа: не намерих нищо в архивите на американската телевизия.
– В такъв случай – пита Клеман – нямаме никакво доказателство, че той е произнесъл името Пекелни нито пред световните величия, нито дори по телевизията, така ли?
– Никакво. – отговарям и като виждам разочарованието му добавям – Не и по американската телевизия. Защото по френската…
И му разказвам историята на прословутия брой на „Апострофи“.
[1] Сватбена торта (англ.). Б. ред.
[2] Образи на смелостта, (англ.). Б. ред.
