От 13 до 20 февруари 2019 г. в Унгарската преводаческа къща в Балатонфюред се проведе Второто ателие за превод за унгарска литература с млади български преводачи под ръководството на нашата колега Светла Кьосева. Гост-лектор бе младата писателка и преводачка Велина Минкова. В работата на ателието се включиха Моника Гълъбова (носителка на първа награда в Конкурса за млади преводачи на съвременна унгарска литература, организиран от СПБ), Елица Климентиева, Зорница Виденова, Виктория Андонова и Лилия Дулева.
Участниците в ателието превеждаха цикъл разкази на съвременния унгарски писател Иван Манди от сборника “Киното на старото време”. С тънък усет към детайла, вниманието на Манди се насочва към незначителни на пръв поглед неща: менюто в гостилницата, антракт по време на прожекция, разпоредителката в киното, и изгражда от тях невероятен свят, в който се преплитат сън и действителност. И всичко това с много тънък хумор и ирония.
Втората им задача бе превод на стихотворение от големия унгарски писател, поет и преводач Янош Аран, чиято 200-годишнина бе оттбелязана през 2018 г.  Аран е една от най-значителните фигури на унгарския ХІХ век. Неговите преводи на Шекспир се четат и днес. Тук предлагаме превода на Елица Климентиева, студентка ІV курс по специалността унгарска филология в СУ “Св. Климент Охридски”.

Ателието бе осъществено с подкрепата на Фондация “Унгарска преводаческа къща”, Балатонфюред.

Continue reading →

Имаме удоволствието да представим романа „(Не)възможният Адолф“ на Ерик-Еманюел Шмит в превод на Зорница Китинска. Книгата е издадена през ноември 2018 г. от „Леге Артис“ , дизайнер е Лъчезар Владимиров.

Предлагаме няколко думи за романа от преводачката и два подбрани от нея откъса. 

Ерик-Еманюел Шмит е роден през 1960 г. в Лион, Франция. Учи музика и литература, а после философия в Екол Нормал. Започва да пише пиеси след едно пътуване в пустинята Хогар, където преживява уникално по рода си просветление. Шмит за кратко време се утвърждава като един от най-успешните съвременни френски драматурзи. През 1994 г. получава наградата “Молиер”. Повечето от пиесите му са поставяни в чужбина. От 1997 г. Шмит започва да пише и романи, преведени с огромен успех на 45 езика в над 50 страни. Някои от творбите му са пренесени и в киното с участието на Жан-Пол Белмондо, Ален Делон, Омар Шариф, Катрин Фро и Мишел Ларок.

След като през 2010 година получава престижната френска литературна награда „Гонкур за разказ” за сборника „Концерт в памет на един ангел”, днес Шмит е член на журито на Академия „Гонкур”.

През 2012 г. той поема ръководството на парижкия театър „Рив Гош”.

Член на Белгийската кралска академия за френски език и литература.

„8 октомври 1908 г. Адолф Хитлер: скъсан. Какво ли щеше да се случи, ако Академията за изящни изкуства във Виена беше взела друго решение? Какво щеше да стане, ако точно в този миг комисията беше приела, а не отхвърлила Хитлер, ако артистичните му абмиции бяха получили поощрение, а сетне и високо признание? Тази минута би променила един живот, живота на младия, стеснителен и вдъхновен Хитлер, но би променила и хода на света.” 

Continue reading →

Днес се навършват 100 години от рождението на изтъкнатия журналист Петко Бочаров. По този повод предлагаме интервю с него на нашия колега Емил Басат. Интервюто е публикувано в книгата на Басат „Преводът – лица и маски“.  

Вече виждам учудените физиономии на читателите на тази книга. Какво търси в нея портретът на един заклет политически коментатор и журналист до мозъка на костите си като Петко Бочаров? Какво общо има той с преводачите? Имайте малко търпение и ще разберете основанията ми да го включа тук, сред изтъкнатите майстори на превода.

Сигурен съм, че ако бъде обявен конкурс за рекорд на Гинес за най-дълголетен и активен журналист, той ще бъде спечелен от Петко Бочаров, навършил неотдавна 90 години и продължаващ да пише. Задочното ми познанство с него е още от 70-те и 80-те години на миналия век, от неговите кратки, но убийствено точни коментари по БНТ. За първи път се срещнахме на 18 февруари тази година, на пресконференцията в БТА, посветена на предстоящото честване на 90-годишнината му. Тогава получих и току–що излезлия юбилеен сборник „Петко Бочаров на 90? Не, ама да!”, издаден от списание „Правен свят”, събрал негови коментари в медиите от периода 1988−2009 г. На другия ден бях на честването му (той е роден на 19 февруари 1919 г.), състояло се в Зала 7 на НДК. След това се видяхме отново на 5 март в Американския център, на вечерта, посветена на неговия приятел и колега Кръстан Дянков по повод 10 години от смъртта му.

Първият ни разговор се състоя на 13 март 2009 г. в едно нафукано, мутренско кафене зад паметника на Христо Смирненски. И двамата пристигаме по-рано и почти едновременно. Поздравяваме се, той е с кожено яке, с каскет и ръкавици. Поръчва си кафе, а аз малък джим бим с кола. Оправдавам жеста си – само 11 часа преди обяд е, – като отбелязвам, че на това питие ме е научил Кръстан Дянков. За да е солидарен, и той си поръчва същото. Говори ми на ти и аз, без разрешението му, също му говоря на ти.

Кратко въведение за Кръстан Дянков, чувството за мярка и други неща

– Две неща не мога да понасям – пиянството и липсата на чувство за мярка. По този повод си спомням сватбата на Кръстан. След ресторанта младоженците се качиха на една кола, не помня дали не беше такси, отзад на стъклото имаше надпис „Джъст мерийд” („Току-що оженени”) – традиционния надпис на колите на младоженците в САЩ, и потеглиха. За наша всеобща изненада видяхме, че на калника отзад са завързани малки тенекиени кутии от бира и когато колата тръгна, се чу страхотно дрънчене. На сватбата Кръстан беше поканил американския културен аташе. На американците това не им направи впечатление, но у нас то ми се струваше прекалено и липса на мярка. Но това си беше Кръстан – обичаше да предизвиква.

Кръстан беше близък с Джон Клейтън, културен аташе на САЩ. Беше направил някакви връзки с американците и за да не бъде сам, ме привлече и мене – да ходим заедно в американското посолство. Ти знаеш какво беше времето тогава. По едно време в БТА се получават две писма. С плик, адресиран лично на моето име и на името на Кръстан, с което Джон Клейтън, културен аташе в американското посолство, ни кани в дома си на прожекция на филма „Доктор Живаго”. Казвам на Кръстан: „Даваш ли си сметка какво значи туй?” Той ми отговаря: „Ще кажем на Лозан Стрелков, на главния директор на БТА”. И отиваме ние при него и му носим писмата. Аз бях на петдесет и няколко години. Казваме му: „Получихме писма от американския културен аташе”. „Добре – отговаря той, – гледайте си работата, аз ще ви се обадя”. За да може да пита където трябва. След около два часа секретарката му се обажда и ни казва, че шефът ни вика. Отиваме при него и той казва: „Ще отидете!” И ние отиваме. Като отиваме при Джон Клейтън, там имаше и други американци. На сутринта на пропуска на агенцията ни чака едно лице, което казва: „Вие снощи бяхте еди-къде си. Ако обичате, напишете какви са ви впечатленията, от какво се интересуват американците”. (Смях) Е, какво, няма да напиша ли?

Continue reading →