Разговор на Огнян Стамболиев с поета и преводача
Бих казал, че Александър Шурбанов принадлежи към онези, не твърде често срещани хора днес у нас, които, извършили едно или друго голямо културно дело, не смятат, че имат в това отношение някакви преимущества. Той е пределно скромен. Но с името на проф. Шурбанов са свързани до голяма степен: нашата англицистика, нашето шекспирознание (след смъртта на проф. Марко Минков той е всепризнатият български шекспировед номер едно), преводът на англоезичната поезия и проза. На него дължим най-новия и може би най-добър и верен превод на „Хамлет”, преводите на Джон Милтън, Джефри Чосър, Кристофър Марлоу и поетите от Елизабетинската епоха. В своята област той е учен от европейска величина (високо оценен и в англоезичния свят, почетен професор на британските университети на Съри и Кент), ерудит от класа, но също така и силен, оригинален поет, блестящ есеист и публицист. Автор на 11 поетични и 6 есеистични книги. О. Ст.
-
УВАЖАЕМИ ПРОФЕСОР ШУРБАНОВ, НЕКА ДА ЗАПОЧНЕМ РАЗГОВОРА ОТ НАЧАЛОТО. ОТ ВАШИЯ РОД, ОТ ДОМА И РОДИТЕЛИТЕ ВИ, ОТ ДЕТСТВОТО…ПЪРВИТЕ ВИ СРЕЩИ СЪС СЛОВОТО, ЛИТЕРАТУРАТА…
Родът ми събира водите си от четирите краища на България. Родителите на баща ми са от Охрид. Дядо ми, Коста Шурбанов, беше легендарен герой в нашия дом. Не го помня. Умрял е преди да проходя. Вкъщи се пазеше като светиня офицерската му сабя, с която е предвождал знаменития „полк на старците“ при превземането на Одрин през 1913 г. Името му е вписано в историята на първите военни победи на българската войска след Освобождението. През 1885 г., още юнкер, без заповед от командването той повежда поверената му рота в атака срещу сръбските нашественици при Сливница и така дава началото на тази първа война в защита на нашата независимост. Ако битката беше изгубена, вероятно е щял да бъде изправен пред военен съд, но след триумфалния й завършек е награден с орден, който пазим и досега в семейния архив. По-близки обаче винаги са ми били роднините по майчина линия, които живееха във Варна. Родната къща на майка ми в този град беше мястото, за което бленувах през цялата година, докато дойдеше лятото и със сестра ми се пренасяхме на брега на морето, сред ятото от братовчеди, в слънчевото царство на игрите и безгрижието. Там бяха двамата ми любими вуйчовци, по-големият от които имаше овощна градина в близост до още идиличното по онова време Варненско езеро. Ваканциите, прекарани в този райски кът, сред уханните праскови и кайсии, са напълнили душата ми с вкуса на свободата и щастието, който нищо не може да вгорчи. В някои от книгите си сестра ми описва живо тази среда. Мисля, че тук са и изворите на моите поетични сънища. Майчиният ми род беше се стекъл към Черноморието от две планини – от скътаната в сърцето на Балкана Жеравна и от странджанското Малко Търново. Сега си давам сметка, че (ако не се смята Варна) само със същинска северна България не знам да имам потомствена връзка. Тя щеше да дойде по-късно, чрез рода на жена ми. А инак, роден съм в София, тук са живели моите хора от три поколения и се смятам преди всичко за софиянец.
Баща ми беше инженер-химик, завършил висшето си образование в политехниката на Грац, Австрия, а майка ми беше пожертвала кариерата си на пианистка, за да се грижи за съпруга и децата си. Нещо не толкова рядко в ония времена. Пианото обаче – най-скъпоценната й „зестра”, бе дошло с нея от Варна в София и сестра ми започна своя път в музиката с този инструмент, който целодневно озвучаваше дома ни. Родителите ми имаха не само жив интерес, но и пиетет към изкуството и литературата. На тях и двамата дължим встъпването си в тази приказна страна на духа, а навярно и идеалистичната си представа за нея, която ни направи недостатъчно годни да се справяме с препънките на реалността. Continue reading →