Днес се навършват 100 години от рождението на изтъкнатия журналист Петко Бочаров. По този повод предлагаме интервю с него на нашия колега Емил Басат. Интервюто е публикувано в книгата на Басат „Преводът – лица и маски“.  

Вече виждам учудените физиономии на читателите на тази книга. Какво търси в нея портретът на един заклет политически коментатор и журналист до мозъка на костите си като Петко Бочаров? Какво общо има той с преводачите? Имайте малко търпение и ще разберете основанията ми да го включа тук, сред изтъкнатите майстори на превода.

Сигурен съм, че ако бъде обявен конкурс за рекорд на Гинес за най-дълголетен и активен журналист, той ще бъде спечелен от Петко Бочаров, навършил неотдавна 90 години и продължаващ да пише. Задочното ми познанство с него е още от 70-те и 80-те години на миналия век, от неговите кратки, но убийствено точни коментари по БНТ. За първи път се срещнахме на 18 февруари тази година, на пресконференцията в БТА, посветена на предстоящото честване на 90-годишнината му. Тогава получих и току–що излезлия юбилеен сборник „Петко Бочаров на 90? Не, ама да!”, издаден от списание „Правен свят”, събрал негови коментари в медиите от периода 1988−2009 г. На другия ден бях на честването му (той е роден на 19 февруари 1919 г.), състояло се в Зала 7 на НДК. След това се видяхме отново на 5 март в Американския център, на вечерта, посветена на неговия приятел и колега Кръстан Дянков по повод 10 години от смъртта му.

Първият ни разговор се състоя на 13 март 2009 г. в едно нафукано, мутренско кафене зад паметника на Христо Смирненски. И двамата пристигаме по-рано и почти едновременно. Поздравяваме се, той е с кожено яке, с каскет и ръкавици. Поръчва си кафе, а аз малък джим бим с кола. Оправдавам жеста си – само 11 часа преди обяд е, – като отбелязвам, че на това питие ме е научил Кръстан Дянков. За да е солидарен, и той си поръчва същото. Говори ми на ти и аз, без разрешението му, също му говоря на ти.

Кратко въведение за Кръстан Дянков, чувството за мярка и други неща

– Две неща не мога да понасям – пиянството и липсата на чувство за мярка. По този повод си спомням сватбата на Кръстан. След ресторанта младоженците се качиха на една кола, не помня дали не беше такси, отзад на стъклото имаше надпис „Джъст мерийд” („Току-що оженени”) – традиционния надпис на колите на младоженците в САЩ, и потеглиха. За наша всеобща изненада видяхме, че на калника отзад са завързани малки тенекиени кутии от бира и когато колата тръгна, се чу страхотно дрънчене. На сватбата Кръстан беше поканил американския културен аташе. На американците това не им направи впечатление, но у нас то ми се струваше прекалено и липса на мярка. Но това си беше Кръстан – обичаше да предизвиква.

Кръстан беше близък с Джон Клейтън, културен аташе на САЩ. Беше направил някакви връзки с американците и за да не бъде сам, ме привлече и мене – да ходим заедно в американското посолство. Ти знаеш какво беше времето тогава. По едно време в БТА се получават две писма. С плик, адресиран лично на моето име и на името на Кръстан, с което Джон Клейтън, културен аташе в американското посолство, ни кани в дома си на прожекция на филма „Доктор Живаго”. Казвам на Кръстан: „Даваш ли си сметка какво значи туй?” Той ми отговаря: „Ще кажем на Лозан Стрелков, на главния директор на БТА”. И отиваме ние при него и му носим писмата. Аз бях на петдесет и няколко години. Казваме му: „Получихме писма от американския културен аташе”. „Добре – отговаря той, – гледайте си работата, аз ще ви се обадя”. За да може да пита където трябва. След около два часа секретарката му се обажда и ни казва, че шефът ни вика. Отиваме при него и той казва: „Ще отидете!” И ние отиваме. Като отиваме при Джон Клейтън, там имаше и други американци. На сутринта на пропуска на агенцията ни чака едно лице, което казва: „Вие снощи бяхте еди-къде си. Ако обичате, напишете какви са ви впечатленията, от какво се интересуват американците”. (Смях) Е, какво, няма да напиша ли?

– Що за човек беше Лозан Стрелков?

– Той беше много интересна личност.

– Как стана така, че ти, лежалият в затвора, работилият в строителството и мината, безпартийният, попадна в БТА?

– Явих се на конкурс. С метъра и арматурните клещи в джоба на памуклийката – така се явих на конкурса. Бяхме 12 души на изпита, после ми казаха, че съм го изкарал най-добре. И формулата беше, че съм бил „най-малко неподходящ”.

Когато излязоха имената на сътрудниците на ДС в БТА, моето име го нямаше в списъка. Преди да излязат тези имена, аз се възмущавах от това абсолютно безобразие да слагаш всички под един знаменател. Че е имало мерзавци, имало е, които са клепали и са правели мръсно, това е ясно, но болшинството са били такива като мен и Кръстан. Искаха ни да напишем къде сме били снощи и ние пишехме. И ни караха да ги подписваме с чуждо име, не със своето. Аз съм ги писал тези работи, няма начин да не напишеш. А и как си въобразяваш, че 70-те години ще ходиш на гости у Джон Клейтън и ще се измъкнеш. Вярно е, че не пуснаха Кръстан до смъртта му в Америка, но не го закачиха. И двамата знаехме, че трябва да пишем. И написаното от двама ни не трябваше да се различава. Както аз казвам, „котката непрекъснато те държи в обсега на ноктите си”. И няма измъкване.

Но аз бях първият, който призна официално. На моя 89-и рожден ден пред в. „Нощен труд” казах: „Аз съм писал за Държавна сигурност”. На другия ден с големи букви излиза заглавие: „Петко Бочаров е бил агент на Държавна сигурност”. След това излязоха списъците с имената, а мен ме нямаше, и Кръстан го нямаше. (Смях)

Джон Клейтън си замина, после дойдоха други, ние с Кръстан малко се раздалечихме – той напусна БТА.

– И понеже говорим за БТА, би ли разказал за колегите и приятелите си там – работил си с Димитри Иванов, Тодор Вълчев, Жени Божилова, Цветан Стоянов – все изтъкнати преводачи от английски. Каква беше атмосферата в БТА, какво представляваше агенцията в онези години?

– Бих могъл да разделя БТА на три етапа. Първият етап беше на Елена Гаврилова като главен директор. Това беше най-отвратителното комунистическо време. Вторият етап, най-продължителният – 18 години, беше на Лозан Стрелков и след това краткият – 6−7 години, бе на Боян Трайков. Ще кажа няколко думи за Елена Гаврилова. Когато аз постъпих в БТА – 1952 г., – това беше един преводачески институт. Там се превеждаха изцяло информационните емисии на ТАСС – това бе задължително. Превеждаха се и западни информационни агенции, но този превод отиваше в служебни бюлетини. Бюлетините се разделяха на явен, тоест ТАСС, служебния, който е за ограничено ползване – изпращаше се на адреси, и строго поверителен, който и ние нямахме възможност да прочетем, но имахме възможност да прочетем материала, преди да бъде преведен.

Елена Гаврилова беше твърда, праволинейна комунистка, но завършила „Дойче шуле” в София. Беше жена на равнище, не като тези, завършили Рабфак и изпратени на работа в агенцията. Тя беше одухотворена, бе от стара софийска фамилия, не с „работническо-селски произход”. Още с назначаването ми в БТА на 2 юни 1952 г. тя прояви към мене някаква особена симпатия. Бях добър в работата си и още на 9 септември същата година бях отличник на БТА. Елена Гаврилова направи една радикална и много дълбока реформа в БТА – превърна я от преводаческо бюро в истинска информационна агенция. Тя раздели „Международна информация” на четири отдела: „Социалистически страни”, “Капиталистически страни”, „Развиващи се страни”, „Америка и ООН”, „Балкански страни”. И за общо изумление и дори ужас на партийните бетонни глави назначи мен за шеф на отдел „Америка и ООН” – безпартийния, затворника и бившия арматурист от преди една година. С десет души редактори – до един партийци, и то с претенции за заслуженост.

През 1960 г., също за най-голямо удивление на всички, тя ме изпрати в Рим да отразявам олимпиадата. Тя много добре знаеше, че в Милано имам леля – сестра на майка ми, заминала за Италия още 1924 г., много богата жена. Бе разведена с мъжа си, който бе мултимилионер, и живееше сама в един осемстаен апартамент. Елена Гаврилова знаеше много добре, че аз мога да остана при леля си, ако река. И когато се върнах, още с отиването ми на работа до мен спря нейната кола. Тя излезе, започна да се тупа по коленете и само повтаряше: „Ама Вие се върнахте!” Отговорих й: „Разбира се, че ще се върна. Какво си мислехте, че ще остана в Италия? Нали Вие носите отговорност за мен”.

Много скоро Елена Гаврилова изчезна и казаха, че е в отпуск по болест. Точно тогава беше минал прочутият конгрес на КПСС, където Хрушчов „наплю” Сталин и това рефлектира в България.

Още не бяхме женени с жена ми – беше на Великден и отидохме на служба в църквата „Св. Петка” на ул. „Цар Калоян”. На излизане от църквичката, както бяхме със свещи в ръце, се сблъскахме на улицата с партийния секретар на БТА – лека му пръст. Главен директор на БТА тогава, заместващ Елена Гаврилова, беше Георги Найденов, баща на Валери Найденов. Партийният разтръбил в агенцията, партийното бюро се събрало и поискало моето уволнение. Найденов ме извика в кабинета си и ми казва: „Виж какво, ти, че си сгазил лука, сгазил си го – къде ти е акълът да ходиш по черкви?” „Това е личен въпрос – отговарям му аз. – Не мога да кажа, че съм вярващ по каноните на православната църква, но нямам нищо против една традиция”. Той ми каза: „Виж какво, искат да те уволня, ама аз няма да те уволня, но временно ще трябва да се махнеш от София. Искаш ли да отидеш в Силистра, кореспондент на „Вътрешна информация” на БТА? Иначе трябва да те уволня”. Казах му „О кей” и отидох в Силистра. Отразявах сеитбата, ямките, дълбоката оран. Изкарах три месеца като цар. Събрахме се няколко души софиянци – заточени като мен – един режисьор, един дерматолог от раковата болница, после стана професор. До 11 часа бях готов с две информации, при норма една, след което вземах въдицата и отивах на Дунава. Кеф.

По същото време в БТА беше дошъл като главен директор Лозан Стрелков. Като постъпил, поставил условие пред ЦК на БКП да не му се бъркат в работата. Те му казали: „Няма да ти се бъркаме, но вземи този списък на хората, които трябва да уволниш”. Взел той списъка и го сложил в джоба си. Отишъл на вилата си и като се разхождал, срещнал едно голямо семейство, което познавал – семейство Дучевски. При разговора им споделил, че той е директор на БТА. Г-н Дучевски му казал: „Ами че и нашият зет работи при Вас?” Лозан Стрелков попитал кой е зет им и те отговорили Кръстан Дянков. Лозан разказваше след време как извадил списъка, даден му от ЦК, (смях) от джоба си и видял името на Кръстан на второ място след Петко Бочаров – за уволнение (смях).

Скоро след това Лозан ме върна от Силистра и ме повика в кабинета си. Каза ми: „Сега аз ставам главен директор и са ми дали листче да те уволня. Тебе Георги Найденов те беше изпратил в Силистра и хубаво е направил. Сега ти искаш ли да продължиш да работиш в БТА или не искаш?” Казах му: „Искам”. „Добре, като искаш, ще стъпиш на газта, за да покажеш и докажеш какво можеш. Но не мога да те назнача със същата заплата, ще почнеш от най-ниската степен – литературен сътрудник четвърта степен”. Аз вече имах малко дете. От този момент постоянно ме повишаваше с една степен нагоре. Винаги обаче, в очите му, когато ме гледаше, съм намирал нещо питащо, сякаш има едно наум, иска да проникне в мене, да ме разбере, какво крия, какво мисля. Той беше такъв човек, нали беше драматург. И се хвалеше, че е психолог, искаше да знае личния живот на всеки един, бъркаше се в личния живот на хората, даваше съвети. Аз се държах винаги на дистанция.

Той направи отдел „Кореспонденти” – тогава БТА имаше 24 кореспонденти в чужбина. И ме назначи за шеф на отдела. Тази работа ме изнерви ужасно много. Голяма част от тези кореспонденти бяха партийни или може би кадесарски назначения. Което не значи, че са добри като кореспонденти в една чужда страна. Много от тях просто не знаеха български, не знаеха да пишат, пишеха глупости, занимаваха се с въпроси, от които нямаха и хабер.

Когато се откри телевизионното студио в БТА, той определи четирима души, които да имат право да говорят в това студио. Мотото беше „Последна новина, пръв коментар”. Бяхме посочени Димитри Иванов и аз – двама безпартийни, Стефан Кожухаров и Стефан Тихчев. След което вече ме направи зам. главен редактор. Като навърших 60 години, не бях решил да се пенсионирам, но „другарите” решиха. Така постъпиха и с Фреди Криспин (Алфред Криспин), с когото бяхме близки. По-близък с него бе Джимо (Димитри Иванов).

Родът, „родовата мая”

– Както си разбрал, мен ме интересува личната история на човека, перипетиите, през които е преминал. Не толкова това, което е постигнал като житейски успех, не колко „велик” е като преводач. А и ти самият не се считаш за преводач, макар че какво беше работата ти в БТА в продължение на цели 31 години – нима не ежедневна работа с езика – българския и английския? Но по тази тема ще говорим по-нататък. Сега бих искал да ми разкажеш за себе си, за семейството си, за рода ти, за средата, атмосферата, в която си израснал и си се формирал, и до каква степен „родовата мая”, според израза на Нели Гуревич, определя бъдещото развитие на един човек. Какво дължиш на родителите си като качества?

– Само преди една седмица получих писмо от Габрово, от човек, когото не познавам. В това писмо беше приложен дневникът на Габровското въстание, писан от моя дядо. Онова, което ме интересуваше, бе каква е съдбата на Цанко Дюстабанов, и от там разбирам, че българин го е предал на турците.

А по въпроса за атмосферата вкъщи ще ти кажа само, че където и да сме били с брат ми, в един часа трябваше да сме се прибрали за обед. Закон! Винаги сме имали слугинче вкъщи (тогава живеехме на ул. „Раковски” № 112), майка ми ги избираше да бъдат колкото се може по-грозни.

Сега, на тази възраст – 90 години, все по-често си спомням за баща ми и си давам сметка, че всъщност аз почти не го познавам. И си мисля, че и той не ни е познавал с брат ми. Ние сме били в Американския колеж почти от пубертета – живеехме в колежа, а не вкъщи, което е отлъчване от семейството все пак. Вкъщи се прибирахме само по време на ваканциите, което е оставило според мене сериозен отпечатък върху ни. Гледал съм на баща ми като страничен наблюдател – той беше адвокат, член на Висшия адвокатски съвет, беше завършил право в Петербург, издържал се е, като е пял в църковен хор. Той говореше много рядко вкъщи и сега си давам сметка, че ние почти не сме общували, не съм споделял с него. Ние с брат ми спяхме в отделна стая, той беше с 5 години по-голям от мене, у нас не е имало някакви конфликти, но не съм чувствал и топлина. Според мен това се дължеше на характера на баща ми.

– Какъв човек беше той?

– Беше много интелигентен, от онази категория прависти, за които правото е нещо свещено, за които съдебната зала е храм. На него и през ума му не можеше да мине, че съдия може да вземе пари под масата. За първи път той се сблъска с тоталитарна действителност, когато го потърсиха да защитава генерал Владимир Заимов – това беше през 1942 г. Предполагам, защото други хора са отказвали да го защитават. Тогава такова беше времето. Дори се отричаше правото на защита. Баща ми с един негов приятел адвокат – Тумпаров, се съгласиха да защитават една предварително загубена кауза. Защото срещу генерал Заимов имаше неопровержими доказателства. Както на моя приятел Димитър Пеев баща му – Александър Пеев.

Когато осъдиха на смърт Владимир Заимов, баща ми за първи път се сблъска с това едно съдебно решение да се вземе не в съдебната зала, а в някакви кабинети, някъде другаде. И втори път – което абсолютно го унищожи – това беше Народният съд, когато се струпаха върху него различни пострадали, задържани – да ги защитава. Той не можеше да откаже, защитаваше към 30 души и всичките ги разстреляха, всичките – разни народни представители, министри. Това бе на 1 февруари 1945 г. Един-единствен той спаси и това беше кметът на София – инженер Иван Иванов, когото осъдиха на доживотен затвор.

Къщата ни беше разрушена от бомба – всичко изгоря. Всичко, което беше събирано през целия ни живот, изчезна. С майка ми трябваше да потърсят къде да се приютят и се приютиха в едно мазе, в една стая и една кухничка. И баща ми просто не издържа – 1947 г. почина от инсулт. И което е най-интересно – моята майка, която беше едно уязвимо, ранимо същество, крехкичка, но силно вярваща християнка – тя се оказа много по-яка от баща ми, син на опълченец. Тя издържа на изпитанието, не се срина. И доживя до 82 години.

А нейният баща, за когото нищо не знам (другият ми дядо, на когото съм кръстен, големият ми брат е кръстен на дядо Георги) – дядо Петко (Пенчо), е починал на 42 години и е оставил четири деца. Бил е предприемач и починал във Виена на тротоара рано сутринта. Знам, че ако родът на баща ми са яки балканци габровци, родът на дядо ми са „префърцунени” русчуклии. Русчук е бил нещо по-така.

Баща ми беше член на Демократическата партия. Не съм го чувал да се занимава с политика. Той се занимаваше само с правни въпроси, водеше някакви курсове на стажант юристи. Свиреше великолепно на китара, имаше чудесен тенор, беше пръв приятел на Петър Райчев, аз пък бях приятел на Руслан Райчев, който ми беше връстник. Не можех да свържа строгата и недостъпна физиономия на баща ми с човека, който свири на китара и пее руски романси. Сега съжалявам, че не сме общували повече помежду си. Но вината не е нито у него, нито у мен. Той държеше някаква дистанция помежду ни, може би така му е идвало отвътре, може би… Но никога с него не съм имал такива отношения, както с майка ми.

Майка ми беше любяща. Ние и викахме „Лъва” – защото тя, като „изреве”, и всичко се укротяваше. Всъщност тя не „изреваваше”, а казваше „мяу, мяу” и това бе достатъчно.

В България няма друг такъв род – Бочарови. Дядо ми Георги е едно от 11-те деца на семейството, от тях няколко момчета, и всичките са оставили потомство. Въпросът, на който аз и досега не съм могъл да си отговоря, е откъде е дошло името Бочаров в България. Защото това име го има в Русия. Даже резиденцията на Путин на Кримския полуостров, на Сочи, е в местност, която се нарича Бочаров ручей – потокът на Бочаров. Сигурен съм обаче, че това име не е дошло от Русия. Има едно друго обстоятелство, което е много интригуващо, но само интригуващо, защото няма доказателства за това.

През 1788 г. в град Воден (на 50 км северозападно от Солун), който тогава е бил с 11 хиляди души население и околни села само от българи, та тогава там се ражда един мъж, който става по-късно гръцки национален герой, на чието име е кръстен булевард в Париж. Гърците го смятат за свой идол и той се е казвал Марко Боцарис, но всъщност е Бочаров. Защото гърците не могат да кажат „66 кози кожи”, нали! (Смях) Защо свързвам името си с този Бочаров, а не с руснаците? Защото 1788 г. той се ражда, а умира в бой с турците 1824 г. Гърците получават своята независимост от турците 1829 г. Тогава те започват своята си игра по асимилацията на българското население в Беломорска Тракия. И тогава от тази част на Балканския полуостров тръгва изселване на българите към старата част на североизток. Искам да вярвам, че това е така. И може би не точно този Боцарис, но негов брат да е дошъл в България и да е донесъл това име, с което би трябвало да се гордеем. Ако вземеш енциклопедията на братя Данчови, ще видиш, че за гръцкия национален герой пише, че е Бочаров, а не Боцарис.

Американският колеж

– Какво ще ми кажеш за учителите си? Как повлия Американският колеж за изграждането ти и за ориентирането ти към английската и американската литература? Каква беше атмосферата в колежа, съучениците ти?

– Колежът беше забележително, елитно училище. И тогава беше скъпо, не всеки можеше да си позволи да изпрати децата си там. И баща ми е давал пари не за да купува магазини и имоти – така че аз сега да мога спокойно да си живея от наеми, – ами е издържал брат ми и мен да учим в колежа. Тогава, доколкото си спомням, годишната такса беше 23 000 лева. Баща ми като адвокат явно е успявал да изкара толкова пари.

Но колежът беше забележителен не толкова с учебната си, колкото с извънучебната програма. Понеже ние живеехме там, можеше да се занимаваш с това, което ти искаш, което те влече. Имаше великолепна библиотека. Преподавателите бяха американци и българи. Директор беше Флойд Бляк, една много авторитетна фигура.

Това беше едно учебно заведение, където ненатрапчиво, неусетно вкарват принципи в теб, в смисъл – толерантност към чуждото мнение, демократичност.

През 1936 г., когато бях още съвсем млад, юноша, от колежа организираха група, която отиде в Берлин, където се провеждаше олимпиадата. Тогава за първи път, идвайки от американския колеж, се сблъсках с нацизма. Хитлер се изкачваше към върха си. А аз се отвратих от това, което видях на тази възраст. Като видях как се обожествява една личност, което за мен бе кретенизъм – да смяташ един човек за Бог и да му се кланяш доземи, да си вземеш храна и столче, да седнеш на тротоара в 8 часа сутринта, защото той ще мине в 6 вечерта – само за да го видиш и да му кажеш „хайл” – за мен това беше абсолютно ненормално. Това бе и първият ми сблъсък с авторитаризма. Освен това не трябва да забравяш, че в колежа имаше доста еврейчета. Аз имах много добри приятели сред тях – Давико Маджар например, който бе един клас след мене и бе най-добрият скиор в България. Освен това Жак Шемтов, Мико Леви. И след колежа имах приятели евреи – един Хайо, който после замина за Израел. Никога не съм могъл да гледам на евреите в България като на други освен като на равни с мене. За съжаление и в колежа се промъкна това антисемитско течение, което имаше по това време у нас – и там имаше разни бранници, ратници… Но повтарям, аз лично се отвратих, когато 1936 г. бяхме в Берлин.

По-късно само бегло сме чували какво става в Съветския съюз. През 30-те години все пак се появяваха информации в нашия печат за чистката, която Сталин прави там в армията, за Георги Димитров и Райхстага. Спомням си и как чух тътена от експлозията в църквата „Света Неделя” – бях 6-годишен. Нищо не съм знаел за сталинските лагери, за Гулаг, повече бях чувал за немските концентрационни лагери.

Първи преводи

– Коя е първата книга, която си превел?

– Това е една голяма „тухла”. Автор е председателят на компартията на САЩ – Уилям Фостър. Книгата се казва „Трите интернационала”. Преведох я, като диктувах на един мой бивш съученик от прогимназията, който пишеше бързо на машина. Било е през 50-те години… Беше една много смешна книга, не се гордея с нея, превеждал съм я просто за пари.

– Почти няма голям преводач, който да не е превеждал детски книги. Ти си превел „Приказки за страната Алабашия” на Карл Сандбърг. Детето е живо у теб явно. И сигурно ти е доставило удоволствие?

– Тази книга на Сандбърг е на границата на поезията и прозата. Със седмици съм мислил как да кръстя на български персонажите в тези чудесни приказки, защото те носеха най-чудати имена. Но трябваше да се придържам към оригинала – така се появи селото „Дробчета с лук”, момичето „Няма Дакажа” и още много други. Всички невероятни неща в книгата обмисляхме заедно с Кръстан Дянков. За цялата книга получих 240 лева хонорар, 4−5 месеца я работих. Но нея я правих за кеф. В един момент си мислех: „Абе, кой ще я чете”. Изпитвах невероятно удоволствие, защото това бе голямо предизвикателство – как да го преведа на български – как ще преведеш заглавието например, което на английски звучи „Рута бага сторис”. „Рута бага” значи торба с кореноплодни. И реших да е алабаш. И досега се чудя защо тази книга не доби публичност и не стана толкова популярна, като „Пипи Дългото чорапче” например… Редактор е Валери Петров, а художник Румен Скорчев. Книгата излезе в края на 50-те или 60-те години, с твърди корици.

– Аз не съм преводач.

Така започна вторият ни разговор с Петко Бочаров на 31 март по обед в дома му на булевард „Евлоги Георгиев” 65.

– Не, ама да! – опонирам му аз. – Ти си превел „История на трите интернационала” от Уилям Фостър, „Приказки за страната Алабашия” от Карл Сандбърг, „Сър Майкъл и сър Джордж” от Джон Пристли, „Добрата война” от Стъдс Търкъл (от същия автор е излязла и книгата „Работа”, в превод на Лидия Божилова, но в нея името му е преведено Стъдз Теркъл, б.а.), „Един женен мъж” от Пиърс Пол Рийд, „Скъпият покойник” от Ивлин Уо, „Свидетел на историята” от Армънд Хамър, „Цивилизованото поведение” от Стивън Картър. Редактор си на преводите на книгите „Аз, Клавдий” от Робърт Грейвз, „Птиците умират сами” от Колийн Маккълоу, „Котешка люлка. Закуска за шампиони” от Кърт Вонегът, „Хладнокръвно” от Труман Капоти. Сигурен съм, че има и още, но и тези стигат, за да оборя твърдението ти, че не си преводач. Иска ми се да поговорим малко повече за някои от преводите ти, какво научи от тях, какво предизвикателство бяха те за теб?

– За мене в превода на художествена литература истинското, голямото предизвикателство е да можеш на колоритен, ясен, точен, литературен български език, ако щеш дори, находчив в тона, в това, което авторът е искал да предизвика с определена фраза – дали усмивка или намръщване, – да можеш ти с превода на български език да предадеш тези нюанси. В никакъв случай не съм си позволявал да превеждам буквално. Ще кажа пак – английският език е идиоматичен език и трябва да превеждаш по смисъл, на което Кръстан беше майстор. Старал съм се да предам точно мисълта на автора. Там, където мога да превеждам буквално, съм го правил, когато това не пречи на българския език. И макар и в шеговит план, ако нещо съм научил от превода на книгата „Сър Майкъл и сър Джордж”, то е че има и малцово уиски, което е било „аристократичното” уиски. Превеждал съм книгите по поръчка.

– Превел си една от най-силните според мен книги на Ивлин Уо „Скъпият покойник”. Както казва Жени Божилова, най-трудно се превежда хумор, а това е една книга, изтъкана от изтънчена ирония.

– Спомням си, че превеждах тази книжка от стотина страници на една хижа на Витоша. Бях си взел 10 дни отпуск и в хижата бях съвсем сам. Имах кола, взех си пишещата машина, речниците. Тази книга е забележителна, това е такава сатира. Ивлин Уо, който е аристократ, така се подиграва на американците. Той прави сравнение между една погребална компания за животни и една абсолютно елитна компания за богаташи. И как тази компания за богаташи обработва предварително трупа. Няма да забравя, че когато превеждах книгата, в нея срещнах една дума, на която на български да се убиеш не можеш да намериш еквивалент – „мортишън”. Това е човек, „който се занимава със смъртта”. Каква му е работата на „мортишъна”, този, който „разкрасява покойниците” – той е „козметик на трупове”. Преди да погребат трупа, те задават въпроса на близките опечалени, как биха искали да изглежда „техният скъп покойник” – леко усмихнат, да е подигравателно усмихнат, тъжен. И този „мортишън”, заедно със своята асистентка, му оправя чертите така, че да изглежда като жив. Бях се „панирал” как да преведа тази дума „мортишън” и сега не помня как съм я превел тогава. Истински се забавлявах, докато превеждах „Скъпият покойник” на Уо. Трудността идваше и от това, че различните народи се смеят на различни неща. За нас българите повод за смях може да бъде падането на някой на улицата. Американците и англичаните се смеят на други неща. Да предам на български толкова изтънчена сатира и ирония като книгата на Уо, беше голямо предизвикателство за мен.

А като редактор съм срещал такива текстове, че ми идеше да се пръсна от яд. Не знам какво стана с преводачката на „Хладнокръвно”, моя съколежанка. Ако не беше намесата ми на редактор, в книгата щяха да излязат невярно преведени изрази, които биха променили смисъла. На едно място в книгата става дума, че стопаните на фермите от областта, в която се развива действието, сами се отопляват, защото под тях има природен газ. Те си правят сонди и сами си вадят газ, с който се топлят. Преводачката беше писала, че те „помпат от земята нафта”. А нафтата е петролен продукт. Същите тези фермери засяват земите си с една много скъпа трева, а преводачката беше написала, че те са ги засадили с детелини. Грешките в правната терминология за съдебния процес също бяха много. Иначе като стил книгата бе „докарана”, но ако не внимаваш, можеш да пропуснеш някоя преводаческа фактическа грешка и да предизвикаш ироничните усмивки на читателя.

– Повече от 30 години ти работиш като преводач – като агенционен журналист, обработваш огромно количество информация от английски език и я превеждаш. Това всекидневно упражняване на езика усъвършенства познанията ти. Какви качества изисква от преводача тази работа, кое е характерното за дейността на един журналист в БТА?

– Характерното според мен е, че той ежедневно се усъвършенства. Това е нещо подобно на спортиста, който непрекъснато, всекидневно тренира. Защото езикът не е нещо мъртво, той е нещо живо, което диша със съвременността, с реалностите на своето време. Ако ти ежедневно не се занимаваш, не вървиш в крак с езика, просто изоставаш. Аз мога да говоря само за английския език, защото съм бил преводач от този език. Английският език е много специален, в смисъл, че той е идиоматичен език – той е главно от идиоми. Не е като немския, с глагола в края на изречението. Ако ти преведеш „кик араунд дъ буш” с „ритам около храста”, хората няма да те разберат какво искаш да кажеш. А това значи, „да го въртиш по килифарски”, да говориш всичко друго, но не по същество. Има хиляди други подобни изрази, които вървят със своето време. Думата „спутник” влезе в английския език от руски.

– Има ли „стереотипи”, които журналистическата работа налага и малко или много „стесняват” познанията за езика. Какво е специфично за езика, с който борави един журналист в БТА?

– Когато ти работиш в една информационна агенция, главното е да си наясно с терминологията. Когато се занимаваш с художествен превод, трябва да си много на ти с българския. Не толкова с чуждия, разбира се, че и с него, но в агенционната журналистика това не е такъв важен фактор, както е при художествената литература. При нея идеален пример е именно Кръстан Дянков – важното е да знаеш перфектно български език и да дадеш на български смисъла на онова, което превеждаш – хората да разберат какво е имал предвид авторът, когато е използвал еди-каква си езикова форма. И в това е разликата.

Когато ти работиш в агенция и срещнеш информация за някакъв съдебен процес, нали трябва да знаеш каква е юридическата формулировка – досъдебно производство, следствени органи, държавно обвинение (прокуратурата), обвиняем. Обвиняемият се нарича така, докато влезе в съдебната зала, влезе ли в нея, става подсъдим – нещо, което никой не го спазва. Трябва да знаеш за какво става дума. „Смол покс” – което, ако го преведеш буквално от английски, значи „дребна шарка”. Но на английски, не знам защо, по каква причина, „смол покс” е смъртоносната вариола, която именно е едра шарка, а не дребна шарка. Непрекъснато съм срещал тази грешка в нашите вестници и съм се обаждал в редакциите да не бъркат – не може да има смъртоносна епидемия от дребна шарка в Бангладеш, защото всички деца я изкарват за 2 дни. Тук става дума за вариолата, от която се ослепява и се умира. В агенционната журналистика това трябва да го знаеш и да го преведеш на момента, защото вчерашната информация е вече остаряла.

При художествения превод имаш време да направиш справки, да прелистиш речници, енциклопедии и т.н.

– А каква е ролята на редактора в превода?

– Редакторът е като тази институция, която бяха въвели в БТА и тя се наричаше „свежа глава”. Той трябва да е поне на нивото на преводача, защото, ако е под неговото ниво, е трагедия. Ако е над неговото ниво, не е страшно. Страшното е за самия редактор – ако борави с калпав превод. Това е смърт! Най-лошото е да редактираш калпав превод. И да знаеш, че вместо да го редактираш, драскаш, сменяш думи и т.н., много по-лесно е, ако вземеш да го преведеш сам. Но добрият, истинският добър редактор – това е просто гаранция за качество.

– За кой от твоите редактори си спомняш с добри чувства и би ли споделил някои по-фрапантни случаи от твоята практика като редактор?

– Ще дам само един пример – книгата на Карл Сандбърг, която съм превел – „Приказки от страната Алабашия”. Както вече казах по-горе, редактор беше Валери Петров. Е, Валери Петров пипна моя превод само тук и там. Но където пипна, го направи както трябва и видях колко точни са бележките му. Това е именно добрият редактор.

В текста може да се случи да има стихотворение или текст на песен. Не всеки може да превежда поезия, нали? Когато съм се сблъсквал с такова нещо, съм бягал при Кръстан, който ужасно много го биваше. Ужасно много. Толкова талантливо момче беше. И толкова противоречиво талантлив. Но превеждаше момчето и го правеше великолепно. Опитвал съм се и аз да преведа някакъв текст на песен – излиза много смешно. Веднъж ме поканиха водещите на „Сблъсък”. Бяха ми дали някакъв текст на българска чалга песен да я преведа на английски – да ме проверят като преводач. Преведох я, беше се получило нещо страхотно смешно. Публиката се заливаше от смях.

– Жени Божилова също ти е била редактор.

– Жени също е от висока класа.

– Понеже си пишещ човек, писането помага ли на преводача?

– Разбира се. Това е все едно да си състезател маратонец на плуване и да си спринтьор на 200 м – пак плуване.

– Какво е да се изживяваш като автор? Превеждайки, изпитвал ли си желанието, гъдела от мисълта, че едва ли не си „равностоен” на автора?

– Такова самочувствие аз лично никога не съм имал. Според мен това не е предназначението на превода. Предназначението на превода е да ти покаже автора. Не ти си авторът. Автор ли е един актьор, който рецитира Хамлет? Никога не съм се отъждествявал, нито съм смеел да помисля, че мога да се отъждествя с автора или че моят превод е по-добър от оригинала. Винаги съм се старал да дам това, което авторът е имал предвид – може би да предизвика усмивка, или смях, или да натъжи читателя. Ако ти не успееш да предадеш това нещо от оригинала на български, значи не си се справил.

За изкуството на превода, изкушенията и други неща

– Превеждайки, какво може да си позволи и какво не бива да си позволява един преводач – първо на информационно ниво и после на преводаческо ниво?

– В никакъв случай не бива да си позволяваш да допуснеш фактическа грешка, тоест от текста на български да се получи не тази представа, която трябва… Спомням си, бях редактор на „Хладнокръвно” от Труман Капоти – където ставаше дума за някакви фермери в един щат. Във фермата има кладенец, от който се вади природен газ. И преводачът, няма да споменавам името му, беше писал, че „фермата черпи от земята нафта”. Но как ще черпиш от земята нафта, която е петролен продукт? Ако такава безсмислица излезе, ще бъде много лошо. Може да има и други грешки – често се получават двусмислия в българския превод, което също е много лошо. Трябва да намериш начин – дори ако е нужно и с повече думи, защото английският е много сбит, – да изразиш точно смисъла на български.

– Но нямаш право нито да съкращаваш, нито да добавяш, нито да дописваш или съчиняваш?

– В БТА влезе като термин за широка употреба изразът „мирно съвместно съществуване”. Какво значи това на български? В българския има една представка, която я няма другаде – „съ-” – съученик, състудент, съквартирант. Имаме думата „съжителство”. Какво значи „съвместно съществуване”? Достатъчно е да кажеш „мирно съжителство” между двете социални системи. Или да кажеш „Долина на глинените гърнета” – имаше такава във Виетнам. Какви са тези „глинени гърнета”? Това са просто „делви” – и трябва да се каже “Долината на делвите” – нали делвите също са от глина. Нещата трябва да се изпипват.

Преводът е изкуство, което можеш да го направиш джаста праста, а можеш да го изпипаш и фино, както трябва. Той е изкуство. Не е занаят. В много неща трябва да си майстор на това изкуство.

– Кои са изкушенията на преводача? Споменахме едно от тях – да се изживее като съавтор.

– Това означава, че не е никакъв преводач. По-добре да си гледа другата работа.

– В същото време пишещият преводач непрекъснато е изкушен от радостта на собственото писане. Той се изживява и като автор. Според мене за един добър преводач, пишещия преводач, насладата е двойна…

– Не, не, чакай, един момент. Не можеш да смесваш двете неща – те са абсолютно различни.

– А как добрият преводач успява да отдели едното от другото?

– Това зависи от качествата на човека. Ако някой вземе да се отъждествява със Стайнбек например, има много здраве. Как ще стане това. Да си гледа работата – онова, с което се е заел – да предаде точно мисълта на Стайнбек.

– Коя от книгите, които си превел, ти е доставила най-голямо удоволствие?

– „Приказки от страната Алабашия” на Карл Сандбърг! Невероятна книга! Както казва авторът – „тя е за деца и за пораснали деца”. Това е книга, която върви непрекъснато по границата между поезия и проза. Почти във всяка приказка има по един цял абзац, който непрекъснато се повтаря, дума по дума. Примерно: „косите ѝ имаха отблясъци като в капките роса от топъл летен дъжд…” – и това се повтаря няколко пъти в текста. Много особена книга, която бе за мен невероятно предизвикателство. Помните поетичната книга на Сандбърг „Залезът на бизоните” (на издателство „Георги Бакалов”, Варна, 1985), преведена от Кръстан Дянков. С него измисляхме как да преведем причудливите наименования на героите на Сандбърг в приказките. И пак ще се върна на редакторството на Валери Петров. Той прие имената, които бях сложил на тези герои. В книгата имаше и една песничка за трите момчета, които, след като счупили каните, които носели, се прегърнали през раменете и запели. Едното момче се казвало Ини Мини, другото – Мини Майни, третото – Майни мо. Нещо подобно на нашето „Ала бала портокала”. Валери Петров преведе текста на песничката. Книгата претърпя три издания.

– Имаш ли своя, лична дефиниция за превода? Какво е преводът за теб?

– Преводът е изкуство, което трябва достоверно да пресъздаде идеята и смисъла, който авторът е вложил в произведението си.

– Принципи, които следваш в живота, превода и в журналистиката?

– А сега де! Знаеш ли, щях веднага да кажа – да се придържам към истината, обаче веднага се запецнах и не го казах, защото, когато ти работиш в един комунистически пропаганден институт, какъвто беше БТА, няма как да се придържаш към истината. Но можеш нещо друго, можеш така да съобщиш една новина, че тези, които я прочетат, да разберат какво искаш да кажеш – макар да не си го казал едно към едно, тоест, както ние се изразяваме – да четат между редовете. Но това е отделно изкуство. Това изкуство се овладява само с практика и при сблъсъка с една реалност, в която няма „четири-пет”, както се казва, и където трябва много да внимаваш.

– Да не сгазиш лука!

– Ами да. Ти чувал ли си какво значи „обективистична информация”?

– Не.

– Аз също не бях чувал. Искаш ли да ти демонстрирам какво значи и каква е разликата между обективна и обективистична информация?

– Да.

– Обективистична информация, сега внимавай, е да кажеш: „Вчера в еди-кой си град президентът на САЩ Роналд Рейгън нарече Съветския съюз „империя на злото”. Това е факт, който съобщават всички информационни агенции в света. Той наистина го е казал на този ден и точно така. Но ако ти така го преведеш и го пуснеш в нашия печат, на другия ден трябва да си отидеш и да си търсиш работа другаде. Защото това е „обективистична информация”.

Обективна информация, т.е. такава, каквато трябва да бъде, е следната: „Вчера, еди-къде си, третостепенният бивш холивудски актьор, а сега стопанин на Белия дом, Роналд Рейгън, си позволи, видите ли, да нарече първата социалистическа страна в света „империя на злото”. Това е обективна информация. (Смях)

Разбра ли? А така! В случая, разбира се, пресилвам донякъде нещата, но то е, за да разбереш на какъв огън сме се пекли.

Ако си спомняш, на моето честване в НДК аз разказах за това как главният директор на БТА Лозан Стрелков ме вика и ми казва: „Отсега нататък започваш да отразяваш еврейско-арабската война (става дума за т.нар. Йомкипурската война от 1973 г.), събираш информацията от всички агенции и съобщаваш фактите такива, каквито са – да няма грешка. Но след като свършиш с фактите, почваш нов абзац, който започва с „Но”. (Смях) И мен ме интересува не това, което е излязло във фактите, а какво ти ще напишеш след това „но”, обяснява ми шефът. Ясно ли ти е? Да не е обективистично! А обективно. Трябва някак си да отбележиш, че евреите са подгонили сирийците от Голанските възвишения и вече са на 60 км от Дамаск, че цяла еврейска танкова армия е минала незабелязана през нощта канала в най-южната му част, при Суец и че вече е тръгнала на север към Кайро, заплашвайки египетските войски в Синайската пустиня да попаднат в чувал и че Египет веднага е поискал мир – защото това са фактите, но хайде след това започни да обясняваш какво значат тези факти, след едно голямо „но”. Ето при такива условия работехме ние.

Веднъж ме бяха поканили в един научен институт, където са все професори и доценти – главно по въпроса за Близкия изток. По това време в Египет президент беше Ануар Садат. Аз бях абсолютно сигурен, че Садат много скоро ще вземе завоя. Той се пишеше пръв съюзник и приятел на Съветския съюз, на социалистическия лагер, а всъщност всички западни разузнавания пишеха, че той води подмолни преговори с израелците и скоро „ще си обърне сакото наопаки”. И аз си позволих да кажа това нещо на събранието – че трябва с по-голямо внимание да се отнасяме към нашия „съюзник” в Кайро и т.н. И на другия ден партийният комитет изпратил писмо до главния директор на БТА, в което пише: „Защо ни изпращате провокатор?” Вика ме Лозан Стрелков и ме пита: „Ти какви си ги приказвал?” Отговарям му: „Имайки предвид каква е аудиторията, си позволих да кажа каква тенденция виждат западните агенции за положението в Близкия Изток”. Лозан ми казва: „Я по-добре недей да ходиш повече по такива места”. Две седмици по-късно Ануар Садат отиде на среща с израелците.

– Какво е усещането от сбъдването на някои твои политически прогнози, тръпката от това, че си познал?

– Вътрешно задоволство и символично „самопотупване” по рамото.

– Но никога не си получил признание за това, че си познал, че си „улучил”?

– Не, защото аз все съм уцелвал неща, които не се харесват на тези, които управляват България. (Смях) Какво да правя?

Сега например казвам, че иранците, които в момента разполагат с 1000 кг обогатен уран и им трябват още 500, ще ги произведат до 6 месеца. И че в мига, в който те станат 1500 кг, колкото е необходимо да направят бомба, Израел ще нападне Иран, без да пита нито Обама, нито никого, защото това е въпрос на живот и смърт. Израелците и друг път са се били за живота си, но никога не са били така притиснати до стената. Един 70-милионен Иран, с тези богати залежи, които има – на петрол, на газ и други суровини, ако един Иран се сдобие с атомна бомба, това би означавало опасност от втори Холокост. Кой ще го позволи това? Щеше да бъде друго, ако самите ирански духовници, които управляват, не бяха толкова искрени в приказките си, стигайки дотам да казват, че „израелците нямат право на живот, да вървят в Аляска”, или че „трябва да се издавят в морето”. Ако не ги приказваха тези работи – и то техният президент, щеше да е друго. И сега го казвам – едно такова нападение е неизбежно – просто защото е въпрос на живот и смърт. Е, това не се харесва на много хора, които смятат, че това не е наша война – срещу ислямския фундаментализъм. Не е наша война, а човъркат работите в Рибново, Сатовча, и сред помаците. За да не знаят хората какво всъщност представлява ислямският фундаментализъъм. А аз го знам много добре какво представлява. Защото Ануар Садат го убиха „мюсюлманските братя”.

– Острият ти език докарвал ли ти е беди на главата?

– О, разбира се! Реална беда не ми е докарал, но ми е докарвал ругателства, псувни по разните форуми, разни подлеци се крият зад анонимността, за да могат да използват най-гадни, вулгарни думи. Но аз не обръщам внимание на тези неща. Докарало ми е това, че когато Хачо Бояджиев оглави телевизията, първото нещо, което направи, бе да свали „Неделния коментар” от екран.

– Говорихме за житейските ти принципи. Чувството ти за мярка – откъде го имаш?

– От Американския колеж. От възпитанието в това велико учебно заведение преди войната. Когато те възпитават, без да усетиш – няма да ти наливат в главата принципи, просто ти попиваш неща, които не могат да се видят, но ги попиваш неусетно. Толерантността към чуждото мнение, нетърпимост към двуличието – най-мразя двуличието, право да ти кажа – двуличието ме подлудява.

Говорихме и за истината. Аз съм се опитвал истината да стига до хората – те да я откриват между редовете на моите коментари. И може би затова се роди и това „Да, ама не!”. Защото то точно отговаря на ситуацията, в която живеехме (така е, ама не е баш така). Ти забележи – ето сега тук ще ти кажа колко е богат българският език – на никой друг език го няма това „ама”. Има „но”, но не и „ама”. На английски ще кажеш „йес бът ноу” – те нямат друго освен „бът”. Да не говорим за това българско „бе” или „ма”. Ами „си”! „Ела си ми у дома”, „Да си ми жив и здзрав”. Това „си” също го няма никъде. Българският език е страхотен, има толкова нюанси.

– Някои преводачи се оплакват, че нашия език бил беден, не можел да предаде тънкостите и нюансите на чуждия език?

– Точно обратното, точно обратното. Английският език например няма мъжки, женски род и дали нещо го е свършила тя или той, няма значение – но на български не е така.

– Кое ти носеше по-голямо удовлетворение – авторският коментар или преводът?

– Авторският коментар, разбира се. Аз съм малко по-другояче скроен от тези мои приятели – изтъкнати преводачи, за които ти пишеш. За мен преводът беше странична дейност, признавам – за допълнителен лев към заплатата ми. Разбира се, и творческо предизвикателство – безспорно, но не беше главното.

Аз винаги съм бил омаян, ако мога така да се изразя, от динамиката на световната история. Особено пък ако имаш възможност да наблюдаваш развитието, осветено от различни прожектори. Това е изумително изживяване. Да наблюдаваш например как през годините САЩ минават през страхотна еволюция от робство към расово равноправие – това е невероятно нещо. Аз помня, когато 1968 г. убиха Мартин Лутер Кинг – застреляха го на балкона. Преди това убиха Джон Кенеди. Тези събития бяха отразявани с най-малките подробности и с изключителна професионална сила от всички информационни агенции в света, защото при тях конкуренцията е огромна. И това ти минава през очите, ти го четеш и някакви клетки в мозъка ти попиват тези неща. Това ме замайваше. Или в Европа – как между французи и немци, които са воювали помежду си векове, изведнъж нуждата от сигурност ги сближава и стават първи приятели – по времето на Аденауер. Страхотна работа е Европейският съюз. И сега тука някакви лаици ми говорят, че Европейският съюз щял да се разпадне, защото националните интереси били противоречиви. Ще се разпадне „на мукавей”, дето има една приказка, „когато цъфнат налъмите”. Не само няма да се разпадне, ами интеграцията ще става все по-тясна и все по-плътна. Думата „глобализация” не е ала-бала. Целият свят става все по- взаимозависим, все по-взаимосвързан; тази мрежа „уърлд уеб” – това е все едно, че човечеството е изобретило електрическата крушка – допреди това са си светили със свещи и изведнъж нощта става ден. Скокът, този технологичен скок – това не е по-малък скок, отколкото литването на човека във въздуха. Да можеш да го наблюдаваш това нещо и да вървиш заедно с развитието и да мислиш, най-важното ти да мислиш какво значи това развитие – за мен това бе много по-голямо предизвикателство, отколкото да седна да предам на български мислите и идеите на чуждия автор. Но не ме разбирай погрешно – когато съм се залавял с това, съм го правил, според мен, професионално. Но не това беше главното в моя живот. Защото да кажем за един Тодор Вълчев – брилянтен преводач от английски (Бог да го прости, царство му небесно), той правеше като един бижутер филиграни в превода. Тошо беше страхотен в това отношение. Той беше кореспондент на БТА в Токио например. Е, добър кореспондент, но далече не това, което беше като преводач. А аз за себе си имам достатъчно смелост да мисля, че съм точно обратното. Аз съм преди всичко журналист.

– Не съжаляваш, че не си се отдал изцяло на преводаческото поприще?

– Не, никак не съжалявам, защото не беше това, което ме привлича истински. Може би тука има известна доза суета.

– Суетата на екрана – съществува ли това?Какво е усещането да се появяваш всяка седмица, да говориш по актуални теми, без да се страхуваш, и каква е тръпката от това?

– Страхотна! Ти как мислиш – защо всичко живо гледа да се появи на екрана? (Смях)

В света няма държава предполагам, където да те поканят на някакво телевизионно предаване и да не ти платят хонорар. В България никога от 20 години не се плаща – и да те поканят. Могат да те поканят да правиш коментар – на живо или да участваш в разговор. Отнемат ти времето, но да ти платят – не! Как ще ти платят, когато те ти правят услуга – показват те. Положително има и хора, които плащат, за да се появят на екрана, да получат публичност.

Аз съм получил тази публичност и популярност, дори самият съм изненадан от това. Но то се получава само от телевизията. Нищо друго не може да ти даде тази популярност. Как мислиш, тези момчета и момичета, които сега ежедневно ти говорят от екрана, водят предавания, мислиш, че няма да ги знаят и след 10 и 20 години? Популярността е веднъж завинаги. Особено пък ако си направил впечатление. А не просто да се появяваш и да говориш повече от събеседниците си. Там е великата разлика. Именно там е нужна в най-голяма степен мярката. Можем много да говорим за липсата на стил и на мярка у еднодневките, явяващи се в различни телевизионни предавания, разголени като за модно ревю, с огромни деколтета. Но това е тема за друг разговор.

Ако се върнем на темата за суетата, трябва да знаеш, че мъжът е по-суетен от жената. (Смях) И в тази суета лесно можеш да прекрачиш мярката, границата. Това е толкова деликатна работа – сам да имаш критерий какво да правиш, как да се държиш, докъде да, докъде не.

– Въпреки всички превратности ти си оставаш оптимист. Какво те крепи и какво поддържа този борбен дух у теб вече толкова години?

– Нали има една приказка: „ке бегаме или ке се предаваме”. (Смях) Ако живеем с такава философия, по-добре да скочим – ето я Перловската река.

Какво лежи в основата на българския песимизъм – българинът да се чувства най-нещастен в Европа, най-беден в Европа, най-черноглед в Европа? Какво лежи в основата на всичко това? Лежи чувството, че няма справедливост! Тази липса на справедливост обезкуражава най-много хората. Тази липса на справедливост, чувството на безнаказаност в България са в основата на корупцията и на всичко. Аз все се надявам, че това положение ще се промени. И този, който го промени, ще влезе в историята като светец, ако не му отрежат главата предварително.

Ние говорим за липса на чувство за мярка. Но това чувство за мярка липсва, защото този, който проявява липсата, вижда, че му минава номерът.

– Как човек успява да запази енергията си и да остарее така красиво като теб? Имаш ли рецепта за това?

– „Като катедрала” ли? Рецептата е да си в мир със себе си и със света. А за да си в мир със света и със себе си, трябва да си бил вече способен да си изградиш такава философия – че всичко е преходно и нищо няма да занесеш със себе си оттатък. Никакво богатство.

И пак повтарям – да уважаваш другите.

++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++++

ПРЕВЕДЕНИ КНИГИ

1. ИСТОРИЯ НА ТРИТЕ ИНТЕРНАЦИОНАЛА – от Уилям фостър, 1956 г., 723 стр. – Партиздат
2. ПРИКАЗКИ ЗА СТРАНАТА АЛАБАШИЯ – Карл Сандбърг, 190 стр. – Народна младеж – I-во издание; Отечество – II-РО издание 1979 г.
3. СЪР МАЙКЪЛ И СЪР ДЖОРДЖ – Дж. Б. Пристли, 1967 г., 270 стр., Народна култура
4. ДОБРАТА ВОЙНА – Стъдс Търкъл, 1988 г., 334 стр., Партиздат.
5. ЕДИН ЖЕНЕН МЪЖ – Пиърс Пол Рийд, 1981 г., 313 стр., Народна култура
6. СКЪПИЯТ ПОКОЙНИК – Ивлин Уо, 1969 г., 146 стр., Народна култура
7. СВИДЕТЕЛ НА ИСТОРИЯТА – Армънд Хамър, 1990 г., 310 стр., Партиздат
8. ЦИВИЛИЗОВАНОТО ПОВЕДЕНИЕ – Стивън Картър, 573 стр., НЯМА ДАТА НА ОТПЕЧАТВАНЕ, Слънце

РЕДАКТОР НА:

• АЗ, КЛАВДИЙ – Робърт Грейвз, 1972 г., превод Жени Божилова (и рецензент)
• ПТИЦИТЕ НЕ УМИРАТ САМИ – Колийн Маккълоу, 1982, ПРЕВОД Мариана Мелнишка
• КОТЕШКА ЛЮЛКА. ЗАКУСКА ЗА ШАМПИОНИ – Кърт Вонегът – 1977 г., Отечествен фронт, превод – Аглика Маркова, Людмила Харманджиева
• ХЛАДНОКРЪВНО – Труман Капоти, превод Катя Гончарова, 1968 г., Народна Младеж