„Персона“ (1966) e едно от най-емблематичните и енигматични произведения на Ингмар Бергман (1918 – 2007). Сценарият на едноименния филм излиза за пръв път на български език в превод на Меглена Боденска и е включен в сборник киноповести от издателство „Лист“, който отбелязва 100-годишния юбилей от рождението на твореца.
„Персона“ е написана през 1965 година в болница, където Бергман е приет поради свръхизтощение. Той е обзет от съмнение в ролята на изкуството, подобно на своята героиня, Елисабет Фоглер, която не може да понесе гледката на самозапалилата се будистка монахиня, защото тя е готова да умре за религията си, докато Елисабет е изгубила своята вяра в изкуството.
Очарованието на „Персона“ се дължи и на нейното сродството с лириката и музиката. Прологът на произведението е определян като кино-поезия. Самият Бергман нарича двете си героини „различни гласове в concerto grosso на една и съща душа“, а по-късно оприличава творбата на соната. Музиканти изтъкват, че развитието на двата образа напомня за това на музикалните теми в класическа соната.
В сборника са препубликувани също „Сцени от един семеен живот“, „Сарабанда“ и „Есенна соната“ в превод от Васа Ганчева в нова редакция на Гергана Димитрова.
Предлагаме откъси от „Персона”, подбрани и предоставен ни от преводачката.
1
Представям си прозрачната филмова лента, която препуска през прожекционния апарат. Измита от знаци и фотографски изображения, тя оставя трепкащ отблясък върху екрана. От тонколоните звучи само пращенето на усилвателя и слабото пукане на прашинките, пътешественици по аудиоглавата.
Звукът придобива устойчивост и плътност. Несвързани тонове и кратки откъслеци от думи, проблясващи като искрици, се процеждат от тавана и от стените.
От снежната белота изникват очертанията на облак, не – огледална водна шир, не – май беше облак, не – дърво с гигантска корона, не – лунен пейзаж.
Пращенето се усилва серпантинено и цели думи (несвързани и далечни) започват да се стрелкат като сенките на риби в океански глъбини.
Не е облак, не е планина, нито пък натежало от зеленина дърво, а човешко лице с очи, които се взират в тези на зрителя. Лицето на сестра Алма.
– Бяхте ли в стаята на госпожа Фоглер, сестро Ана? Не сте. Всъщност така е по-добре. Ще отидем заедно. Тъкмо ще ви представя една на друга. Сега набързо ще ви запозная със състоянието на госпожа Фоглер и защо сте назначена за нейна болногледачка. И така, накратко: госпожа Фоглер е актриса (както знаете) и играела в последното си представление на „Електра“. През второто действие тя млъкнала и се огледала, сякаш обзета от изненада. Не приела подсказките на суфльора, нито помощта на другия актьор, а мълчала повече от минута. После продължила да играе ролята си, все едно не било станало нищо. След представлението се извинила на колегите си и обяснила мълчанието си със следното изречение:
„Напуши ме такъв смях, че щях да се пръсна“.
Свалила грима си и се прибрала вкъщи. Със съпруга ѝ хапнали лека вечеря в кухнята. Разговаряли и госпожа Фоглер споменала епизода от представлението, но някак между другото и с известно смущение.
Съпрузите си пожелали лека нощ и се оттеглили в спалните си. На следващата сутрин позвънили от театъра и попитали дали госпожа Фоглер била забравила, че има репетиция. Икономката влязла в стаята на госпожа Фоглер и я заварила в постелята. Била будна, но нито отговорила на въпросите на икономката, нито помръднала.
Това състояние продължава вече три месеца. Направени са ѝ всевъзможни изследвания. Резултатът им е еднозначен: доколкото можем да разберем, госпожа Фоглер е напълно здрава и телом, и духом. Дори не става дума за някакъв вид истерична реакция. В хода на своето развитие като творец и като човек госпожа Фоглер е показала весел нрав, реалистична нагласа към живота и отлично физическо здраве. Имате ли въпроси, сестро Алма? В такъв случай нека отидем при госпожа Фоглер.
17
Сестра Алма шофира внимателно стария автомобил по криволичещ, неравен горски път. Отива до селото и до пощата с няколко писма. Едно от тях е от госпожа Фоглер до лекарката. Пликът лежи на предната седалка, най-отгоре на купчинката, обърнат наопаки.
Алма забелязва, че не е запечатан. Отбива на един черен път и спира; изважда от дамската си чанта очилата и отваря писмото.
ПИСМОТО
Скъпа моя, иска ми се да живея така завинаги. Да мълча, да съм в уединение, да свия потребностите си; да усещам как разнебитената ми душа най-сетне започва да укрепва. Започвам да си възвръщам елементарни, но забравени усещания – да умираш от глад преди вечеря; вечер очите ти да се затварят за сън като на малко дете; любопитството, събудено от гигантски паяк; радостта да ходиш бос. Аз съм празна и простодушна, сякаш се рея в приятна полудрямка. Усещам ново здраве, дивашка веселост. Обгърната от морето, се люшкам като зародиш в майчината утроба. Не, дори синът ми не ми липсва, нали знам, че е добре и съм спокойна.
Нашата мила Алма е истинска разтуха. Грижи се за мен и ме глези най-трогателно. Тя притежава силна, земна чувственост, която ми доставя наслада. Движи се с естествена непринуденост, едновременно стимулираща и успокояваща. Естествено, нейното силно телесно присъствие е част от моята защитеност. Впрочем струва ми се, че тя се чувства добре и е силно привързана към мен, дори мъничко влюбена, без да го съзнава – направо очарователно. Освен това много е забавно да я изучаваш. Тя прелива от здрав разум, има купища, леко еснафски, възгледи относно морала и как да се живее. Поощрявам я да говори, много е поучително. Понякога рони сълзи над свои минали прегрешения (нещо като епизодична оргия с разюздан, напълно непознат юноша и аборт като последствие). Оплаква се, че представите ѝ за живота противоречат на постъпките ѝ.
Тъй или иначе, спечелих доверието ѝ и тя ми разказва важни и маловажни неща за себе си. Както чуваш, попивам всичко, до което мога да се добера и – стига тя да не забележи – в това няма нищо лошо…
Алма е чела бавно, накъсано, с дълги паузи. Излязла е от колата, направила е няколко крачки, приседнала е на един камък, пак е станала.
Какво предателство.
Прибира се късно, под претекст че колата се развалила на пътя и ѝ се наложило да потърси сервиз.