Представяме „Персона” на Ингмар Бергман в превод на Меглена Боденска

„Персона“ (1966) e едно от най-емблематичните и енигматични произведения на Ингмар Бергман (1918 – 2007). Сценарият на едноименния филм излиза за пръв път на български език в превод на Меглена Боденска и е включен в сборник киноповести от издателство „Лист“, който отбелязва 100-годишния юбилей от рождението на твореца.

„Персона“ е написана през 1965 година в болница, където Бергман е приет поради свръхизтощение. Той е обзет от съмнение в ролята на изкуството, подобно на своята героиня, Елисабет Фоглер, която не може да понесе гледката на самозапалилата се будистка монахиня, защото тя е готова да умре за религията си,  докато Елисабет е изгубила своята вяра в изкуството.

Очарованието на „Персона“ се дължи и на нейното сродството с лириката и музиката. Прологът на произведението е определян като кино-поезия. Самият Бергман нарича двете си героини „различни гласове в concerto grosso на една и съща душа“, а по-късно оприличава творбата на соната. Музиканти изтъкват, че развитието на двата образа напомня за това на музикалните теми в класическа соната.

В сборника са препубликувани също „Сцени от един семеен живот“, „Сарабанда“ и „Есенна соната“  в превод от Васа Ганчева в нова редакция на Гергана Димитрова.

Предлагаме откъси от „Персона”, подбрани и предоставен ни от преводачката.

 

1

Представям си прозрачната филмова лента, която препуска през прожекционния апарат. Измита от знаци и фотографски изображения, тя оставя трепкащ отблясък върху екрана. От тонколоните звучи само пращенето на усилвателя и слабото пукане на прашинките, пътешественици по аудиоглавата.

Звукът придобива устойчивост и плът­ност. Несвързани тонове и кратки откъслеци от думи, проблясващи като искрици, се про­цеждат от тавана и от стените.

От снежната белота изникват очертания­та на облак, не – огледална водна шир, не – май беше облак, не – дърво с гигантска корона, не – лунен пейзаж.

Пращенето се усилва серпантинено и цели думи (несвързани и далечни) започват да се стрелкат като сенките на риби в океански глъбини.

Не е облак, не е планина, нито пък натежа­ло от зеленина дърво, а човешко лице с очи, ко­ито се взират в тези на зрителя. Лицето на сестра Алма.

– Бяхте ли в стаята на госпожа Фоглер, сес­тро Ана? Не сте. Всъщност така е по-добре. Ще отидем заедно. Тъкмо ще ви представя една на друга. Сега набързо ще ви запозная със състоя­нието на госпожа Фоглер и защо сте назначе­на за нейна болногледачка. И така, накратко: госпожа Фоглер е актриса (както знаете) и иг­раела в последното си представление на „Елек­тра“. През второто действие тя млъкнала и се огледала, сякаш обзета от изненада. Не при­ела подсказките на суфльора, нито помощта на другия актьор, а мълчала повече от минута. После продължила да играе ролята си, все едно не било станало нищо. След представлението се извинила на колегите си и обяснила мълча­нието си със следното изречение:

„Напуши ме такъв смях, че щях да се пръс­на“.

Свалила грима си и се прибрала вкъщи. Със съпруга ѝ хапнали лека вечеря в кухнята. Разго­варяли и госпожа Фоглер споменала епизода от представлението, но някак между другото и с известно смущение.

Съпрузите си пожелали лека нощ и се отте­глили в спалните си. На следващата сутрин по­звънили от театъра и попитали дали госпожа Фоглер била забравила, че има репетиция. Ико­номката влязла в стаята на госпожа Фоглер и я заварила в постелята. Била будна, но нито от­говорила на въпросите на икономката, нито помръднала.

Това състояние продължава вече три месеца. Направени са ѝ всевъзможни изследвания. Ре­зултатът им е еднозначен: доколкото можем да разберем, госпожа Фоглер е напълно здрава и телом, и духом. Дори не става дума за някакъв вид истерична реакция. В хода на своето разви­тие като творец и като човек госпожа Фоглер е показала весел нрав, реалистична нагласа към живота и отлично физическо здраве. Имате ли въпроси, сестро Алма? В такъв случай нека отидем при госпожа Фоглер.

 

17

Сестра Алма шофира внимателно стария ав­томобил по криволичещ, неравен горски път. Отива до селото и до пощата с няколко писма. Едно от тях е от госпожа Фоглер до лекарката. Пликът лежи на предната седалка, най-отгоре на купчинката, обърнат наопаки.

Алма забелязва, че не е запечатан. Отбива на един черен път и спира; изважда от дамска­та си чанта очилата и отваря писмото.

ПИСМОТО

Скъпа моя, иска ми се да живея така завинаги. Да мълча, да съм в уединение, да свия потреб­ностите си; да усещам как разнебитената ми душа най-сетне започва да укрепва. Започвам да си възвръщам елементарни, но забравени усещания – да умираш от глад преди вечеря; ве­чер очите ти да се затварят за сън като на малко дете; любопитството, събудено от ги­гантски паяк; радостта да ходиш бос. Аз съм празна и простодушна, сякаш се рея в приятна полудрямка. Усещам ново здраве, дивашка весе­лост. Обгърната от морето, се люшкам като зародиш в майчината утроба. Не, дори синът ми не ми липсва, нали знам, че е добре и съм спо­койна.

Нашата мила Алма е истинска разтуха. Грижи се за мен и ме глези най-трогателно. Тя притежава силна, земна чувственост, която ми доставя наслада. Движи се с естествена не­принуденост, едновременно стимулираща и ус­покояваща. Естествено, нейното силно телес­но присъствие е част от моята защитеност. Впрочем струва ми се, че тя се чувства добре и е силно привързана към мен, дори мъничко влюбена, без да го съзнава – направо очарова­телно. Освен това много е забавно да я изуча­ваш. Тя прелива от здрав разум, има купища, леко еснафски, възгледи относно морала и как да се живее. Поощрявам я да говори, много е по­учително. Понякога рони сълзи над свои мина­ли прегрешения (нещо като епизодична оргия с разюздан, напълно непознат юноша и аборт като последствие). Оплаква се, че представите ѝ за живота противоречат на постъпките ѝ.

Тъй или иначе, спечелих доверието ѝ и тя ми разказва важни и маловажни неща за себе си. Както чуваш, попивам всичко, до което мога да се добера и – стига тя да не забележи – в това няма нищо лошо…

Алма е чела бавно, накъсано, с дълги паузи. Излязла е от колата, направила е няколко крач­ки, приседнала е на един камък, пак е станала.

Какво предателство.

Прибира се късно, под претекст че колата се развалила на пътя и ѝ се наложило да потър­си сервиз.