Представяме „Самсон агонистът“ от Джон Милтън в превод на Александър Шурбанов

Сам­сон аго­нис­тът“ е лебе­до­ва­та песен на един от вели­ка­ни­те на анг­лийс­ка­та поезия, Джон Мил­тън (1608–74). В тази поетич­на дра­ма или дра­ма­тич­на поема отно­во се повди­гат нераз­ре­ше­ни­те в пред­ход­ни­те му про­из­ве­де­ния, а веро­ят­но и нераз­ре­ши­ми въп­ро­си за оно­ва, кое­то в „Изгу­бе­ни­ят рай“ се фор­му­ли­ра като „пъти­ща­та Божи към чове­ка“. И отно­во Мил­тън син­те­зи­ра цяла­та евро­пейс­ка кул­ту­ра – древ­на и нова, биб­лейс­ка и свет­с­ка, – за да въз­пее бор­ба­та на чове­ка за сво­бо­да и дос­тойн­с­т­во и готов­ност­та му за жер­т­ва в име­то на тези иде­а­ли. Да ни оста­ви, най-сет­не, своя най-вдъх­но­вен авто­пор­т­рет в един неиз­ли­чим мити­чен образ.

Поема­та в пре­вод на нашия коле­га Алек­сан­дър Шур­ба­нов е изда­ние на „Жанет-45″, офор­м­ле­ни­е­то е на Кирил Злат­ков. Пред­ста­вя­не­то на изда­ни­е­то ще се със­тои на 3 април 2018 г. (втор­ник) от 18.30 ч. в арт цен­тър „Фото­син­те­зис“ (бул. Васил Лев­с­ки 57, София). За „Сам­сон аго­нис­тът“ ще гово­рят Ангел Игов и Алек­сан­дър Шур­ба­нов. Заповядайте! 

Пред­ла­га­ме откъс от поема­та, любез­но пре­дос­та­вен ни от преводача:

 

Теа­тъ­рът бе полук­ръг­ла сграда,

опря­на вър­ху два висо­ки стълба.

За влас­т­ни­ци­те и за господата

от вся­ка знат­на сте­пен вът­ре бяха

поста­ве­ни седал­ки, откъдето

да гле­дат, а отсре­ща под небето

бе пост­ро­е­но ске­ле за тълпата

пра­вос­то­я­ща. Аз се сме­сих с нея.

По плад­не праз­ни­кът им беше вече

в раз­га­ра си. От жертвоприношения,

от вино и гуляй развеселени,

те поч­на­ха игри­те. И веднага

дове­до­ха Сам­сон с официална

лив­рея на слу­жи­тел и с тимпани,

с тръ­би пред него, а пък отстрани

с два реда страж­ни­ци. Той бе предшестван

и след­ван от стрел­ци в доспе­хи – пеши

и кон­ни, с праш­ки, лъко­ве и пики.

Едва видя­ла го, тъл­па­та с рев

раз­це­пи гръм­ко въз­ду­ха с възхвала

на бога, кой­то в плен й е предал

най-вър­лия й враг. А той пристигна

спо­ко­ен и неус­т­ра­шим, където

го воде­ха и туй, кое­то бяха

поста­ви­ли пред него и което

без помощ­та на зре­ни­е­то може

да се повдиг­не, дръп­не и строши,

изпъл­ни със стра­хот­на, див­на сила,

та никой там не дръз­на да го спре.

Накрая го заве­до­ха за отдих

при два­та стъл­ба. Той тогаз помолил

вода­ча си (тъй, как­то уверяват

сто­я­ли­те набли­зо) за минута

да си почи­не, като се опре

с ръце на тези яки две колони,

под­дър­жа­щи изгър­бе­ния свод.

И онзи, без да подо­зи­ра нищо,

дове­де го до тях, а пък Самсон

вед­на­га ги обгър­на и за малко

заста­на тъй с наве­де­на глава

и втрен­че­ни очи като погълнат

от важ­на мисъл или от молитва.

Най-сет­не вдиг­на чело и възкликна:

Дотук пове­ли­те ви, Властелини,

изпъл­них, как­то тряб­ва­ше, с покорство

и за все­об­ща радост и почуда.

Сега по своя воля ще подложа

на още по-голя­мо изпитание

мощ­та си тъй, че да стъ­пи­сам всички.”

Тъй рече и като напрег­на жили

и се при­ве­де, сякаш с онзи напор

на прегра­де­ни­те води и ветри,

от кой­то пла­ни­ни­те потреперват,

той два­та снаж­ни стъл­ба залюля

напред-назад, дока­то най-накрая

те рух­на­ха, а с тях и сво­дът с грохот

се сру­ти над седя­щи­те под него

управ­ни­ци, съвет­ни­ци, жреци,

вое­на­чал­ни­ци и благородни

мъже и дами – бля­съ­ка, цвета

на всич­ки филис­тим­с­ки градове

от бли­зо и дале­че, сбрал се тук

за праз­ни­ка. Раз­ме­сен с тях, Самсон

без­д­ру­го тряб­ва­ше да навлече

и вър­ху сво­я­та гла­ва погрома.

Един­с­т­ве­на успя да оцелее

пра­вос­то­я­ща­та тъл­па отвън.