Гайто Газданов (1903-1971) се налага като оригинален и значим писател още с първия си роман “Вечер при Клер” (1929 г., Париж). Преоткриването на неговото творчество съществено променя цялата картина на руската литература на ХХ век. Той е автор на близо четиридесет разказа и девет романа, два от които “Призракът на Александър Волф” (в превод на Даря Хараланова) и “Пътища в нощта” (в превод на Жела Георгиева), са издадени в превод на български език.

Наскоро издателство “Аквариус” публикува и първия роман на Гайто Газданов “Вечер при Клер” в превод на нашата колега Жела Георгиева. Предлагаме откъс, подбран от преводачката.

Когато стоях на палубата на парахода и гледах горящата Феодосия – в града имаше пожар, – аз не мислех, че напускам моята страна и не го чувствах дотогава, докато не се сетих за Клер. – Клер – казах си мислено и веднага я видях в кожения облак на палтото й; водата и огънят ме отделяха от моята страна и от страната на Клер; и Клер се скри зад огнените стени.

След това бреговете на Русия още дълго преследваха кораба: над морето се сипеше фосфорен пясък, във водата скачаха делфини, глухо се въртяха колелата и скърцаха бордовете на кораба; и долу, в трюма, се чуваше хлипането и бъбренето на жените и шумът на зърното, с което беше натоварен плавателният съд. Все по-далеч и по-слабо се мержелееше пожарът във Феодосия, все по-чист и по-звучен ставаше шумът на машините и после, опомняйки се за първи път, забелязах, че Русия вече я няма и ние плаваме в морето, заобиколени от синята нощна вода, под която се мяркат гърбовете на делфините, и небето – толкова близко както никога досега до нас.

„Но нали Клер е французойка” – спомних си изведнъж аз, – и ако е така, то защо е тази постоянна и силна печал по снеговете и зелените равнини, и по всички онези животи, които живях в страната, изчезнала за мен зад огнената завеса? – И започнах да мечтая, че ще срещна Клер в Париж, където тя се е родила и където несъмнено ще се върне. Видях Франция, страната на Клер, и Париж, и Площада на съгласието; и площадът ми се стори по-различен от този, който е изобразен на пощенските картички – с фенерите и фонтаните, и наивните бронзови фигури; по фигурите непрестанно бяга и струи вода и блести с тъмни искри – Площадът на съгласието изведнъж изникна пред погледа ми. Той винаги бе съществувал за мен; често си представях нас двамата с Клер там; и там не достигаха отзвуците и образите от моя предишен живот, сякаш се натъкваха на безкрайна въздушна стена, въздушна, но също толкова непреодолима като огнената преграда, зад която лежаха снеговете и звучаха последните нощни сигнали на Русия. На кораба часовникът биеше, неговите удари веднага ми напомниха за Севастополския залив, пълен с множество плавателни съдове, чиито светлинки горяха и в определен час на всички тях отекваха ударите на часовниците им, на едни глухо и треперещо, на други тъпо, на трети звънливо. Часовникът звънтеше над морето, над вълните, залети с нефт, водата се плискаше о вълнолома и нощем пристанището на Севастопол ми напомняше картини на далечни японски пристанища, заспали над жълтия океан, толкова леки, толкова непостижими за моя ум. Виждах японски пристани и тънички момичета в картонени къщички, техните нежни пръсти и тесни очи, и ми се струваше, че долавях в тях онази особена смесица от целомъдрие и безсрамие, които караха пътешествениците и авантюристите да се стремят към тези жълти брегове, към това монголско вълшебство, крехко и звънливо, подобно на въздух, превърнал се в прозрачно цветно стъкло. Плавахме дълго по Черно море; беше доста студено, аз седях загърнат в шинела и мислех за японските пристанища, за плажовете на Борнео и Суматра, и пейзажът на равния пясъчен бряг, на който растяха високи палми, не ми излизаше от главата. Много по-късно имах възможност да слушам музиката на тези острови, протяжна и вибрираща, като звук на приведен в движение трион, който съм запомнил от времето, когато бях едва тригодишен; и тогава в пристъп на внезапно щастие изпитах безкрайно сложното и сладостно чувство, отразило в себе си Индийския океан, и палмите, и жените с маслинов тен, и блестящото тропическо слънце, и влажните гъсталаци от южни растения, в които се криеха главите на змии с мънички очички; жълта мъгла изплуваше над тази тропическа зеленина, очарователно се рееше и изчезваше и отново продължителният звън на стържещ трион, прелетял хиляди и хиляди версти, ме пренасяше в Петербург със замръзналата вода, която божествената сила на звука отново превръщаше в далечния пейзаж на островите на Индийския океан; и Индийският океан, както в разказите на баща ми в детските ми години, разкриваше пред мен непознат живот, който се издигаше над горещия пясък и се носеше като вятър над палмите.

Под звъна на корабната камбана ние плавахме към Константинопол и още на кораба аз започнах да водя друг живот, в който цялото ми внимание беше съсредоточено в грижата за моята бъдеща среща с Клер, във Франция, където щях да отида след древния Стамбул. В ума ми се рояха хиляди въображаеми картини и разговори, които се прекъсваха и сменяха с други, но най-прекрасната мисъл беше, че Клер, която напуснах една зимна нощ, Клер, чиято сянка ме затулва и когато мисля за нея, всичко наоколо звучи по-тихо и по-приглушено, че тази Клер ще ми принадлежи. И отново недостъпното й тяло, още по-невероятно от всеки друг път, се появяваше пред мен на кърмата на парахода, покрита със спящи хора, оръжие и чували. Но ето, облаците забулиха небето, звездите изчезнаха от погледа и ние плавахме в морския здрач към невидимия град; въздушни пропасти се отваряха зад нас и във влажната тишина на това пътуване от време на време се чуваше камбаната и звукът, който неизменно ни съпровождаше, единствено звукът на камбаната със своята протяжна стъклена прозрачност свързваше огнените краища и водата, които ме разделяха от Русия с лелеяния и все по-реален, с прекрасния сън за Клер…

Париж, юли 1929 г.