„Самсон агонистът“ е лебедовата песен на един от великаните на английската поезия, Джон Милтън (1608-74). В тази поетична драма или драматична поема отново се повдигат неразрешените в предходните му произведения, а вероятно и неразрешими въпроси за онова, което в “Изгубеният рай“ се формулира като „пътищата Божи към човека“. И отново Милтън синтезира цялата европейска култура – древна и нова, библейска и светска, – за да възпее борбата на човека за свобода и достойнство и готовността му за жертва в името на тези идеали. Да ни остави, най-сетне, своя най-вдъхновен автопортрет в един неизличим митичен образ.
Поемата в превод на нашия колега Александър Шурбанов е издание на „Жанет-45″, оформлението е на Кирил Златков. Представянето на изданието ще се състои на 3 април 2018 г. (вторник) от 18.30 ч. в арт център „Фотосинтезис” (бул. Васил Левски 57, София). За „Самсон агонистът” ще говорят Ангел Игов и Александър Шурбанов. Заповядайте!
Предлагаме откъс от поемата, любезно предоставен ни от преводача:
Театърът бе полукръгла сграда,
опряна върху два високи стълба.
За властниците и за господата
от всяка знатна степен вътре бяха
поставени седалки, откъдето
да гледат, а отсреща под небето
бе построено скеле за тълпата
правостояща. Аз се смесих с нея.
По пладне празникът им беше вече
в разгара си. От жертвоприношения,
от вино и гуляй развеселени,
те почнаха игрите. И веднага
доведоха Самсон с официална
ливрея на служител и с тимпани,
с тръби пред него, а пък отстрани
с два реда стражници. Той бе предшестван
и следван от стрелци в доспехи – пеши
и конни, с прашки, лъкове и пики.
Едва видяла го, тълпата с рев
разцепи гръмко въздуха с възхвала
на бога, който в плен й е предал
най-върлия й враг. А той пристигна
спокоен и неустрашим, където
го водеха и туй, което бяха
поставили пред него и което
без помощта на зрението може
да се повдигне, дръпне и строши,
изпълни със страхотна, дивна сила,
та никой там не дръзна да го спре.
Накрая го заведоха за отдих
при двата стълба. Той тогаз помолил
водача си (тъй, както уверяват
стоялите наблизо) за минута
да си почине, като се опре
с ръце на тези яки две колони,
поддържащи изгърбения свод.
И онзи, без да подозира нищо,
доведе го до тях, а пък Самсон
веднага ги обгърна и за малко
застана тъй с наведена глава
и втренчени очи като погълнат
от важна мисъл или от молитва.
Най-сетне вдигна чело и възкликна:
„Дотук повелите ви, Властелини,
изпълних, както трябваше, с покорство
и за всеобща радост и почуда.
Сега по своя воля ще подложа
на още по-голямо изпитание
мощта си тъй, че да стъписам всички.”
Тъй рече и като напрегна жили
и се приведе, сякаш с онзи напор
на преградените води и ветри,
от който планините потреперват,
той двата снажни стълба залюля
напред-назад, докато най-накрая
те рухнаха, а с тях и сводът с грохот
се срути над седящите под него
управници, съветници, жреци,
военачалници и благородни
мъже и дами – блясъка, цвета
на всички филистимски градове
от близо и далече, сбрал се тук
за празника. Размесен с тях, Самсон
бездруго трябваше да навлече
и върху своята глава погрома.
Единствена успя да оцелее
правостоящата тълпа отвън.