Огнян Стамболиев, преводач на „Признанията на един победен“  на Панаит Истрати (Авангард-принт, 2014), отбелязва 135 години от рождението на писателя със следния текст, който ни предоставя за публикация. 

Затова, че се осмели да критикува Съветска Русия или Империята на Злото, Панаит Истрати (1884- 1935) стана първата жертва на комунизма сред левите европейски интелектуалци от 20- те години, наивно повярвали, че идеите на „великия Ленин ще преобразят целия свят”.

През есента на 1927 година Кремъл празнува тържествено първото десетилетие на Великия Октомври. Истрати, вече световнопризнат френски писател от румънски произход (още тогава е преведен и много четен у нас: „Кира Киралина”, „Хайдути”, „Чичо Ангел”, „Княгинята от Снагов” и „Кодин”) е сред официално поканените знаменитости. Дошъл да види с очите си „люлката на социализма”, той бива разведен като официален гост не само из Русия, но из „съюзните републики”, или по- точно из нейните имперски колонии: Украйна, Крим, Грузия, Армения и Кавказ.

След това, заедно със своя приятел, писателя Никос Казандзакис отива до Гърция и започва да прави твърде агресивна пропаганда на комунизма, но веднага бива изгонен от властите в Атина.

През 1929 г. двамата приятели, заедно със съпругите си – този път като частни лица – решават да обиколят цяла Русия, от Мурманск и Архангелск до Ереван и Баку и да се върнат в Ленинград и Москва. По това време Истрати е почти изцяло преведен на руски: получава солидни хонорари за авторските си права (дори и от кинематографията, филмирала няколко от неговите романи и новели), така че разполага с предостатъчно средства за това продължително и мащабно пътешествие. Посещава стотици места, среща се с много хора и така успява да разбере Истината. Неговата „безгранична вяра в Революцията” постепенно се трансформира в бунт срещу господстващата каста, която сърбинът Милован Джилас ще нарече „новата класа”. В резултат на това 16- месечно пътуване ще се роди една малка по обем, но разтърсваща книга, озаглавена твърде красноречиво – „Към другия пламък или Голата Русия” (озаглавена още „Признанията на един победен”). Това е изповедта на пределно откровен и импулсивен автор, който твърди, че е обратното на това, което се нарича „обективен наблюдател”. За разлика от своя гръцки приятел той не вярва, че „бъдещето ще разреши огромните проблеми на Русия”. „Дайте път на тези чудовища, новите „другари”, пише Истрати, и после десет поколения няма да се справят с тях!”. Ако си спомняте, същото написа, но в наши дни и авторът на „Хомо Совиетикус” Александър Зиновиев. Пророчески думи, нали?

Всичко, което казаха и написаха по- късно руските и другите дисиденти, първи го видя авторът на „Кодин” и „Кира Киралина”: „Тук се играе трагедия, която малцина биха могли да си представят”, споделя още през 1928 г. той в писмо до своя приятел и литературен наставник Ромен Ролан, нарекъл го „Горки на Балканите”. А за „новата класа” или т.нар. „номенклатура” Истрати казва: „Невъзможно е да се опише нейния цинизъм и нейната неморалност. Това би запълнило десетки, стотици томове. Корупцията в Съветска Русия е ужасяваща! Ако искаш да съществуваш, дори съвсем скромно, тук трябва да си готов да продадеш дори собствения си брат! Така Съветска Русия стигна до дъното, до степен каквато светът преди това не познава: да противопоставиш едната част от народа срещу другата, да деморализираш цялото общество, да превърнеш едва ли не всеки втори руснак в доносник на властта, да изправиш брат срещу брата или син срещу майка си…”

Основната вина, според Истрати, носи бюрократичната система, вкоренена дълбоко в Русия още преди Октомври 1917, но която след червения преврат достига до невиждани мащаби. „Номенклатурата, пише Истрати, тук си служи главно с кухи и гръмки лозунги, които заблуждават народа и постепенно го превръщат в послушен механизъм, довеждат го до пълно оглупяване!…” Колко актуално, звучат и за нас сега тези думи, нали?!

Капката, преляла чашата на търпението на Панаит Истрати е „делото Русаков”. Завърналият се от емиграция във Франция, болшевик от 1905 година Виктор-Серж Русаков изгубва своята част от комуналното жилище в Москва, поради претенциите на две партийни другарки от „новата номенклатурна класа”. Въпросът стига чак до председателя на Президиума на Върховния съвет на СССР Калинин.

Случаят Русаков за Истрати е наистина, симптоматичен. „Тук, в Русия, не става дума за социализъм, за който са дали живота си вече мнозина, а за откровен терор. Човешкият живот е само материал, средство в борбата на една нова, чудовищна каста, вечно жадна за блага и богатства… Другарите „воюват” със Запада, а мечтаят за колите на „Форд” и за парфюмите на „Коти” и за тази благородна цел са готови да нападнат дори Китай! Тази невежа, вулгарна, перверзна червена каста е съставена предимно от млади хора, родени в началото на века, които нямат нищо общо с величието и силата на революционния идеализъм от миналото… Хора с крайно беден речник, съставен от няколкостотин думи и десетина лозунги, и от „Интернационала”…

Завърнал се в Париж, Панаит Истрати изпраща две знаменателни писма до секретаря на ГПУ, Москва (с копие до Ромен Ролан). Ето какво пише в първото от 4 декември 1928 г. до другаря Герсон: „За мен съветският проблем е лична драма. Аз съм по рождение революционер. Не дойдох в СССР да търся материали за книгите , си, а за да помогна с нещо на пролетариата. Сега разбрах, че мога да бъда полезен само с едно: да не пиша като моя колега Анри Барбюс, превърнал се в сляпо ехо на една идея…” Истрати обвинява и „певеца на пролетарската революция” Максим Горки, че е станал съучастник в борбата на Партията срещу народа, макар самият той да произлиза от низините.

На 19 декември с. г. изпраща второто си писмо до ГПУ като препоръчва:

а/ „да се преустанови терора срещу опозицията,

б/ „да се възстанови критиката в Партията”,

в/ „да се възстанови тайното гласуване в Партията и профсъюзите”.

Разбира се, отговор не получава. В замяна на това, Ромен Ролан, получил копия от тях, го съветва „да си замълчи” и „да не ги публикува”, защото щели да „послужат на реакцията в Европа в нечестната й борба срещу Революцията”(!)…

През 1929, когато в Париж излиза първото издание на „Признанията на един победен”, Ромен Ролан пише, че били като „бомба със закъснител”. Разбира се, той цени и уважава своето протеже Истрати, но вече се страхува да го подкрепя публично – Ролан е може би сред най- възторжените почитатели на Ленин на Запад.

А в „Монд” Анри Барбюс твърде злобно се нахвърля срещу „писателя- скитник”, наричайки го „ренегат”. Останалите френски интелектуалци – по онова време повечето от тях са леви! – му пригласят. И започва един клеветнически хор: „Истрати е фашист!”, „Истрати е антисемит!”, „Той е член на Желязната гвардия в Букурещ!” и т.н. Интересно е, че преди това неговият приятел Анри Барбюс се е възхищавал от таланта и смелостта на писателя- работник от Браила…

„Литературная газета” от Москва също охулва Истрати: „двуликият Янус”, „вълк в агнешка кожа” и дори „фашист”! Барбюс и особено Ромен Ролан – вторият с мълчанието си – му причиняват много страдания и накрая той се разболява. През септември 1933 пише писмо до автора на „Жан Кристоф “, в което му задава серия от неудобни въпроси, но не получава отговор.

В Болшая Советская Энциклопедия прочетох една доста грозна статия на литературоведа Н. Анисимов срещу Панаит Истрати, в която се оспорва дори таланта му на белетрист. А Истрати е първокласен художник, създал редица живи, пълнокръвни пълнокръвни характери, които можем да усетим дори само след няколко страници, написани от него, повече и по-силно, отколкото ако ги срещнем в натура, около нас. Не случайно книгите му предизвикват фурор още през 20-те години и се превеждат на много европейски езици.

В последните две години от живота си Истрати написва поредица от великолепни, смели публицистични текстове: „Доверието”, „Да обичаш земята”, „Изкуството и хуманизмът днес”. От болничното легло в Париж изпраща десетки статии и есета до различни вестници във Франция, Румъния, Гърция и цяла Европа, отговора на стотици писма на свои читатели.

Днес, осем десетилетия след смъртта му, тези редове ни изумяват с верните си, пророчески слова. С твърдата решимост на техния автор да не се впише в никоя партия или система. На упреците на „Монд”, че не бил подлежал на „организиране”, писателят отвръща с есето „Живее на света човек, който не предприема нищо!”

Мисля, че Панаит Истрати беше един от прототиповете на т.нар. „разбунтуван човек”, в който Албер Камю видя героя на бъдещата борба. Този разбунтувал се „писател- скитник”, стигнал от покрайнините на Браила до Париж, отива твърде далече в своя индивидуалистичен бунт срещу „новата класа”. За него тя е още по- циничен вариант на буржоазията.

Драмата на Истрати е в това, че се проявява твърде рано. Двадесет години преди Кравченко, тридесет години преди Солженицин, четиридесет преди поколението на Буковски. Този пролетарий (син на румънка-перачка и грък-контрабандист), роден в покрайнините на Браила, прочул се като изключително надарен белетрист и смел публицист, успява преди всички да види и полицейския произвол, и ужасните сибирски концлагери, и цялото безправие на „най-хуманната система” и то още на десетата година от установяването й! Докато мнозина западни интелектуалци, като лицемерният Сър Джордж Бърнард Шоу или фантастът Хърбърт Уелс, бяха възхитени от „разцвета на демокрацията” в Страната на съветите и от „мъдростта” на вожда-сифилитик Владимир Улянов – Ленин. А Панаит Истрати бе сред първите, които прозряха жестоката истина за комунизма – за тази доктрина, която осакати, може би безвъзвратно, и нас, българите (а между двете войни той е бил доста популярен сред нашите читатели с белетристичните си творби, а след преврата от 1944 е сред строго инкриминираните от комунистическата цензура автори!).

Дори само заради това не можем да го забравим…

Огнян СТАМБОЛИЕВ