Откъс от романа „Химера“ на Джон Барт в превод на Надежда Розова

Пред­ла­га­ме откъс от рома­на „Химе­ра“ на Джон Барт в пре­вод на наша­та коле­га Надеж­да Розо­ва. Рома­нът е ско­рош­но изда­ние на Лист“.

Джон Барт (1930) е писа­тел и уни­вер­си­тет­с­ки пре­по­да­ва­тел, автор на рома­ни, раз­ка­зи и пуб­ли­цис­ти­ка, носи­тел на мно­гоб­рой­ни лите­ра­тур­ни награ­ди, един от най-изтък­на­ти­те пред­ста­ви­те­ли на аме­ри­кан­с­кия пост­мо­дер­ни­зъм и негов сво­е­об­ра­зен тео­ре­тик в две­те свои про­чу­ти есе­та The Literature of Exhaustion и The Literature of Replenishment, къде­то опре­де­ля лите­ра­тур­ния реа­ли­зъм и отчас­ти модер­низ­ма като „изчер­па­на“ тра­ди­ция, а соб­с­тве­ни­те си про­из­ве­де­ния – спо­ред мно­зи­на сама­та пост­мо­дер­нис­тич­на сър­це­ви­на, нари­ча „рома­ни, кои­то ими­ти­рат фор­ма­та на рома­на, напи­са­ни от автор, кой­то ими­ти­ра роля­та на автор“.

Барт вла­дее до съвър­шен­с­т­во тех­ни­ка­та на метап­ро­за­та – про­за, коя­то неп­ре­къс­на­то напом­ня на чита­те­ля какъв е реал­ни­ят й ста­тут, тоест, че е про­из­ве­де­ние на изкус­т­во­то. Извес­тен е с уме­ни­е­то си вир­ту­оз­но да играе с тек­с­та, да във­ли­ча и чита­те­ля в диа­ло­га и да го превръ­ща в част от повес­т­во­ва­ни­е­то. Всъщ­ност рома­нът „Химе­ра“ (за кой­то е удос­то­ен с Наци­о­нал­на­та лите­ра­тур­на награ­да на САЩ за 1973 г.) е истин­с­ки мета­ро­ман: роман за соб­с­тве­но­то си съз­да­ва­не. Геро­и­те при­те­жа­ват вър­хов­но, поч­ти ско­ва­ва­що само­съз­на­ние, те съз­на­ват, че раз­каз­ват раз­ка­зи в раз­ка­зи­те. Поня­ко­га дори е труд­но да се опре­де­ли коя е по-голя­ма­та рам­ка и кои са по-мал­ки­те вмък­на­ти тек­с­то­ве. Сами­ят Барт се появя­ва лич­но (като джи­на, като Дже­ром Брей). Част от исто­ри­и­те повта­рят моти­ви и дори изре­че­ния от по-ран­ни него­ви про­из­ве­де­ния. Беле­ро­фонт дори се превръ­ща в стра­ни­ци­те на соб­с­тве­на­та си исто­рия, доплу­ва­ла в бла­та­та на Бар­то­вия Мериланд.

Джон Барт не крие, че въоб­ра­же­ни­е­то му нами­ра слож­ност­та за усла­ди­тел­на, зато­ва в най-екс­пе­ри­мен­тал­на­та си кни­га – сбор­ни­ка с крат­ка про­за „Изгу­бе­ни в зала­та на сме­ха“ (1968) – се посве­ща­ва на реша­ва­не­то на кон­к­рет­на фор­мал­на зада­ча: да напи­ше раз­каз под фор­ма­та на лен­та на Мьо­би­ус; да раз­ра­бо­ти модел за писа­тел, кой­то пише за писа­тел, кой­то пише за…; да изгра­ди най-дъл­га­та въз­мож­на поре­ди­ца „раз­каз в раз­ка­за“ и т.н.

Рома­нът „Химе­ра“ пък се със­тои от три нове­ли („Дуня­за­ди­ад“, „Пер­се­и­да“ и „Беле­ро­фон­ти­а­да“) с дъл­бо­ки коре­ни в митич­но­то повес­т­во­ва­ние. Въз­дейс­т­ви­е­то и под­ред­ба­та на три­те час­ти напом­нят едно­и­мен­но­то огне­ди­ша­що чудо­ви­ще – с лъв­с­ка гла­ва, тяло на коза и опаш­ка на змия. В тек­с­та реал­ни­ят свят на бъде­ще­то нахлу­ва в све­та на митич­но­то мина­ло и няко­гаш­ни­те исто­рии чер­пят съдър­жа­ние от пред­сто­я­щи­те, утвър­ж­да­ва се пре­об­ра­зя­ва­ща­та спо­соб­ност на сло­во­то, а сре­ща­та меж­ду иде­ал­ния раз­каз­вач и иде­ал­ния чита­тел се превръ­ща в маги­чен и съзи­да­те­лен любо­вен акт.

 

 

… изне­ви­де­ли­ца сред лави­ци­те в биб­ли­о­те­ка­та се появи един джин. Не при­ли­ча­ше на същес­т­во от при­каз­ки­те, кои­то Шари раз­каз­ва­ше в лег­ло­то: пър­во, не беше стра­шен, макар да изглеж­да­ше доста чуда­то: същес­т­во на чети­ре­се­ти­на годи­ни със свет­ла кожа, глад­ко избръс­на­то и с пле­ши­ва гла­ва като яйце на пти­ца­та Рух. Облек­ло­то му беше простич­ко, но чуж­до­зем­но, беше висок, здрав и доста хубав, ако не бро­им лупи­те в рам­ки пред очи­те му. И той като нас се стъ­пи­са ﹣ само да видиш как Шари изпус­на писал­ка­та и прибра поли­те си!, ﹣ но по-бър­зо пре­одо­ля упла­ха­та, плъз­на поглед от една­та към дру­га­та, към къса­та си въл­шеб­на пръ­чи­ца меж­ду пръс­ти­те и се усмих­на дружелюбно.

﹣ Ти наис­ти­на ли си Шах­ра­зад? ﹣ попи­та. ﹣ За пръв път сънят ми е тол­ко­ва жив! А ти си мал­ка­та Дуня­зад ﹣ точ­но как­то си ви пред­ста­вях! Не се бой­те, не мога да ви опи­ша кол­ко мно­го зна­чи да ви срещ­на и да си пого­во­ря с вас! Дори да е блян, за мен е сбъд­на­та меч­та. Раз­би­ра­те ли анг­лийс­ки? Аз не знам и думич­ка араб­с­ки. Май­чи­це, не мога да повяр­вам, че наис­ти­на се случва!

С Шари се спог­ле­дах­ме. Джи­нът не изглеж­да­ше опа­сен, не вла­де­ех­ме ези­ци­те, за кои­то гово­ри ﹣ вся­ка изре­че­на от него дума си беше на нашия език и кога­то Шари го попи­та дали се е появил от писал­ка­та, или от думи­те ѝ, той явно раз­бра въп­ро­са, но не зна­е­ше отго­во­ра. Каза, че е автор на исто­рии ﹣ поне бивш автор на исто­рии някъ­де в дру­гия край на све­та. Узнах­ме, че има­ло вре­ме­на, кога­то жите­ли­те на него­ва­та стра­на оби­ча­ли да четат, в момен­та оба­че един­с­т­ве­ни­те чита­те­ли на изкус­на­та лите­ра­ту­ра били кри­ти­ци­те, дру­ги­те писа­те­ли и нео­хот­ни­те уче­ни­ци, кои­то, ако ги оста­виш да изби­рат, щели да пред­по­че­тат музи­ка­та и кар­тин­ки­те пред думи­те. Соб­с­тве­но­то му перо (въл­шеб­на­та пръ­чи­ца се ока­за въл­шеб­на перод­ръж­ка с извор­че за мас­ти­ло вът­ре) тък­мо било пре­съх­на­ло, но кога­то по-къс­но през нощ­та си при­пом­нях­ме този пър­ви раз­го­вор, две­те с Шари не можех­ме да раз­бе­рем дали джи­нът е заря­зал лите­ра­ту­ра­та, или тя е заря­за­ла него, защо­то в наше­то или в него­во­то съз­на­ние се при­мес­ва­ха доста мъч­но­тии. И в живо­та на джи­на, като в този на Шах­ри­ар, царе­ше без­по­ря­дък ﹣ само че джи­нът не вине­ше всич­ки жени на све­та, а бе безум­но влю­бен в две нови любов­ни­ци и неот­дав­на най-сет­не беше успял избе­ре една­та. Кари­е­ра­та му също беше в застой, кой­то той с удо­вол­с­т­вие би наре­къл повра­тен момент, ако може­ше да реши накъ­де да се завър­ти: не му се иска­ше нито да отхвър­ля, нито да повта­ря мина­ли­те си дела; надя­ва­ше се да ги зад­ми­не и да се уст­ре­ми към бъде­ще, в кое­то те не се впис­ват, и сякаш по сила­та на някак­во въл­шеб­с­тво еднов­ре­мен­но с това да се вър­не към неп­ре­съх­ва­щия извор на повес­т­во­ва­ни­е­то. Не му беше ясно оба­че как ще го постиг­не, как­то за нас оста­ва­ше неяс­но реше­ни­е­то на проб­ле­ма с Шах­ри­ар ﹣ още пове­че, че джи­нът не зна­е­ше докол­ко затруд­не­ни­е­то му се дъл­жи на самия него: на въз­раст­та му, на обек­тив­ни и лич­ни преврат­нос­ти, докол­ко ﹣ на все­об­щия упа­дък на лите­ра­ту­ра­та в него­во­то вре­ме и на него­во­то мяс­то и докол­ко ﹣ на дру­ги кри­зи, спо­ле­те­ли стра­на­та му (и дори, спо­ред твър­де­ни­е­то му, целия човеш­ки род); тол­ко­ва отчай­ва­щи и нере­ши­ми кри­зи, призна­ва­ше, кол­ко­то и наши­те, и край­но неб­ла­гоп­ри­ят­ни за целе­ус­т­ре­ме­ност­та, необ­хо­ди­ма за съз­да­ва­не­то на вели­ки про­из­ве­де­ния на изкус­т­во­то, и за спо­койс­т­ви­е­то, нуж­но за въз­при­е­ма­не­то им.

Дотол­ко­ва беше погъл­нат от тези проб­ле­ми, че зани­ма­ни­я­та и живо­тът му бяха спре­ли. Беше се откъс­нал от при­яте­ли­те си, семейс­т­во­то и рабо­та­та си (беше док­тор по лите­ра­ту­ра) и се беше оттег­лил в уса­мо­те­ние сред бла­та­та, къде­то дръз­ва­ха да го посе­ща­ват само най-все­от­дай­ни­те му любовници.

﹣ Въз­на­ме­ря­вам ﹣ осве­до­ми ни той ﹣ да раз­бе­ра къде да отида, а за цел­та тряб­ва да уста­но­вя къде се нами­рам, като опре­де­ля къде съм бил, къде сме били всич­ки. В бла­та­та на Мери­ланд живее един охлюв ﹣ може би аз съм го измис­лил ﹣ кой­то гра­ди черуп­ка­та си от как­во­то му попад­не пътьом, скре­пя­ва час­ти­ци­те със соб­с­тве­ни­те си соко­ве и същев­ре­мен­но инс­тин­к­тив­но си пропра­вя път към най-под­хо­дя­щи­те мате­ри­а­ли за сво­я­та кору­ба; носи на гръб соб­с­тве­на­та си исто­рия, живее в нея, доба­вя нови, по-широ­ки спи­ра­ли, дока­то рас­те. Ритъ­мът на този охлюв ста­на мой ритъм, но се вър­тя в кръг, гоня си опаш­ка­та! Преста­нах да пиша и да чета, изгу­бих пред­ста­ва кой съм, име­то ми е просто сбор от бук­ви, как­ва­то е цяла­та лите­ра­ту­ра ﹣ поре­ди­ца бук­ви и интер­ва­ли като код, клю­ча за чие­то раз­га­да­ва­не съм изгу­бил. ﹣ Побут­на стран­ни­те лупи наго­ре по носа си с палец ﹣ навик, от кой­то ме досме­ша­ва­ше ﹣ и се ухи­ли. ﹣ Е, поч­ти цяла­та лите­ра­ту­ра. Като спо­ме­нах за клю­чо­ве, подо­зи­рам, че точ­но така съм се озо­вал тук.

В отго­вор на въп­ро­са на Шари дали е поро­ден от перо­то, или от думи­те ѝ, джи­нът заяви, че и него­ви­те про­уч­ва­ния подоб­но на ней­ни­те са стиг­на­ли до задъ­не­на ули­ца. Някъ­де под ръка­та си усе­щал сък­ро­вищ­ни­ца от нова лите­ра­ту­ра, ако успее да наме­ри клю­ча за нея. Раз­се­я­но замис­лен над този образ, той доба­вил към тре­са­ви­ще­то от бележ­ки, в кое­то се усе­щал затъ­нал, раз­каз за човек, кой­то някак про­умял, че клю­чът към сък­ро­ви­ще­то, кое­то тър­си, е само­то сък­ро­ви­ще. Нямал въз­мож­ност да обмис­ли защо е точ­но така (и как може да бъде раз­ка­за­на исто­ри­я­та въп­ре­ки всич­ки проб­ле­ми, кои­то го измъч­ват), защо­то в мига, в кой­то напи­сал вър­ху лис­та думи­те: „Клю­чът за сък­ро­ви­ще­то е само­то сък­ро­ви­ще“, той се озо­вал сред нас… нез­най­но за кол­ко вре­ме, по какъв начин, нито как ще приклю­чи всич­ко, освен ако не било защо­то от всич­ки раз­каз­ва­чи на све­та най-люби­ма му била Шахразад.

﹣ Чуй­те ме само как­ви ги дрън­кам! ﹣ завър­ши радос­т­но. ﹣ Просте­те, моля.

След кра­тък раз­ми­съл сес­т­ра ми се осме­ли да спо­де­ли мне­ни­е­то си, че уди­ви­тел­но­то съв­па­де­ние на него­ви­те и ней­ни­те хрум­ва­ния напос­ле­дък, дове­ли ги сякаш еднов­ре­мен­но до една и съща фор­му­ли­ров­ка със скрит сми­съл, веро­ят­но са свър­за­ни с пре­но­са му в ней­на­та биб­ли­о­те­ка. Заяви, че с нетър­пе­ние очак­ва да опи­тат дали може да бъде осъ­щес­т­вен обра­тен пре­нос, ако се слу­чи най-лошо­то и се нало­жи аз да бъда отве­де­на, за да не ме спо­ле­ти беда. А що се отна­ся до сама­та нея, няма­ла нито вре­ме, нито пол­за от без­цел­ни­те поле­ти на фан­та­зи­я­та, кол­ко­то и инт­ри­гу­ва­щи да са, за бяг­с­тво от гено­ци­да, опус­то­ша­ващ стра­на­та ѝ: в подоб­на магия не виж­да­ла връз­ка нито със соб­с­тве­ни­те си проб­ле­ми, нито с неговите.

﹣ Но ние зна­ем, че отго­во­рът е тук, в ръце­те ни! ﹣ въз­клик­на джи­нът. ﹣ И два­ма­та сме раз­каз­ва­чи, зато­ва усе­щаш не по-зле от мен връз­ка­та с исти­на­та, че клю­чът към сък­ро­ви­ще­то е само­то съкровище.