In memoriam: Маргарита Дограмаджян

С дълбока тъга съобщаваме, че ни напусна благословената да обича това, което работи, и да работи това, което обича – талантливата преводачка от английски език – Маргарита Дограмаджян (1956 – 2021).

Преводите ѝ на над 50 романа, детска литература и популярни енциклопедии са духът на самите автори, предаден на български език. Сред тях са „Приключенията на Том Сойер“, „Белият тигър“, „Светлините на войната“, „Кратка история на Гърция“ и още мн. др., разширили литературния кръгозор на българския читател.

До последно Маргарита Дограмаджян бе част от живота и на нашия Съюз.

Поклон пред светлата ѝ памет!

Поклонението ще бъде на 4 декември от 13.00 ч. в Ритуалната зала на Софийски централни гробища. Близките помолиха, ако някой иска да присъства, предвид епидемичната обстановка да потвърди на 0879 166 521.

От УС на СПБ

Иглика Василева с Голямата специална награда на портал „Култура“ за 2021 г.

Имаме удоволствието да съобщим, че Голямата специална награда на Портал Култура за 2021 г. получи нашата колега Иглика Василева заради „големия ѝ принос към българското слово, както и заради изключителното ѝ майсторство в превода на „Одисей“ на Джеймс Джойс и на големи творби на англоезичната класика“.

Наградите бяха връчени на 1 ноември, Деня на будителите, в „Перото“. Информация за останалите награди и снимки можете да видите тук.

Честито на всички наградени!

Становище на Съюза на преводачите относно проекта на Закон за изменение и допълнение на Закона за авторското право и сродните му права

(публикуван в портала за обществени консултации на 15.09.2021 г.)

Съюзът на преводачите в България изказва признателност на работната група към Министерството на културата, изготвила Законопроекта, и изразява задоволство от промените, улесняващи достъпа до съдържание, което е обществено достояние; въведените изключения по отношение на цифровото използване на произведения или други обекти на закрила при обучение, както и регламентирането на възможността обектите на закрила да бъдат използвани от институциите за културно наследство без разрешение на автора и без заплащане на възнаграждение.

По отношение на мерките за засилване позицията на авторите и артистите изпълнители при договаряне на използването на техните обекти, както и на подходящи гаранции, че правоносителите получават справедливи възнаграждения по вече сключени договори, Съюзът на преводачите отчита направените в Законопроекта стъпки, но смята, че те са недостатъчни и няма да доведат до „справедливото и съразмерно заплащане“, за което се говори в Директива 2019/790 на Европейския парламент и за което в мотивите към Законопроекта се твърди, че се въвежда като „общ принцип“.

Справедливото и съразмерно заплащане е основният път за стимулиране на творческата дейност и обогатяване на културното многообразие, а за артистите изпълнители и преводачите в частност е единствената гаранция за поддържане на високи професионални стандарти. Съхранението на българския език и развитието на българската словесност са в пряка зависимост от качеството на превода, което пък на свой ред зависи от възможността преводачът да може да се издържа от труда си. Предложените в Законопроекта промени не са достатъчни за решаването на този проблем, тъй като не държат сметка за българската действителност. Допълнението в чл. 44: “В този случай чл. 42 не се прилага” и новият чл. 54а за договор с автор на превод са стъпки в правилната посока, но поради неравнопоставеността в отношенията между авторите и ползвателите на техните произведения не възпрепятстват масовото използване на чл. 42, който дава възможност за ощетяване на авторите. С оглед на това Съюзът на преводачите в България предлага чл. 42 да бъде допълнен с алинея 3, която да посочва, че чл. 42 е неприложим към литературните произведения.

За да съобрази изискванията на Директивата за прозрачност, законопроектът въвежда задължение за предоставяне на актуална, разбираема, относима и изчерпателна информация на авторите и артистите изпълнители най-малко веднъж годишно за използването на произведенията или другите обекти на закрила, включително за начините на използване, всички приходи и дължимото възнаграждение. За съжаление, обаче това задължение остава в сферата на пожеланията, тъй като не е предвидена санкция в случай на неизпълнение. Затова Съюзът на преводачите в България предлага към чл. 97 да се добави нова алинея, в която да е ясно посочена санкцията при неизпълнение на това задължение. Също така, в Закона е добре да се въведе задължение за издателите да поддържат досие – електронно или хартиено, в което да може да се установи спазването на това задължение, например под формата на допълнителна ал.10 към чл. 39: Издателите са длъжни да пазят на хартиен или електронен носител доказателства за съставените отчети и за уведомяването на авторите за тях.

Съюзът на преводачите приветства предвидената в Законопроекта възможност авторът или артистът изпълнител да претендира за допълнително възнаграждение от страната, с която е сключил договор за използване или от нейни правоприемници, в случаите, когато първоначално договореното възнаграждение се окаже явно несъразмерно на приходите, получени от използването на произведението. Следва да се отбележи обаче, че текстовете, уреждащи процедурата за медиация или евентуален съдебен иск за допълнително възнаграждение, могат да останат мъртвородени, тъй като става дума за доста малки суми, неоправдаващи разходите и усилията от страна на автора. Поради тази причина Съюзът на преводачите в България се отнася с известни резерви към предложеното отпадане на заложения максимален десетгодишен срок на договора за използване на произведение. Навярно това ограничение наистина е бариера за развитие на пазара на някои индустрии, но в сферата на книгоиздаването, например, то е от малкото ефективни мерки, защитаващи правата на авторите, и в този смисъл би било добре да се потърси начин да остане.

Годишни награди за превод на СПБ – 2021 г.

На 30 септември, Международния ден на преводача, в Литературен клуб „Перото“, на малко – поради противоепидемичните мерки – тържество, но в много сърдечна атмосфера, бяха връчени Годишните награди на Съюза на преводачите в България за превод в различни категории.

Честито на всички наградени колеги, с пожелания за здраве и нови добри и високо оценени преводи!

Александър Шурбанов ХЛХ, 2021 г. – Специална награда за изключително високи постижения – за превода от английски език на поемата Манфред от Джордж Гордън Байрон, изд. „Жанет 45“

Андрей Манолов, 2021 г. – Награда на СПБ за цялостна дейност

Ася Григорова ХЛХ, 2021 г. – Награда за ярки постижения – за превода от руски език на романа Деца мои от Гузел Яхина, изд. „Колибри“

Ваня Кашлакева НТЛ, 2021 г. – Награда за ярки постижения – за превода от италиански език на Ръководство за просперитет от Паоло Руджери, изд. „То да топ ЕОД“

Дария Карапеткова ТИК, 2021 г. – Специална награда за изключително високи постижения – за превода от италиански език на Да кажеш почти същото от Умберто Еко, изд. „Колибри“

Елена Поптодорова, 2021 г. – Награда на СПБ за цялостна дейност

Калина Бахневва ТИК, 2021 г. – Специална награда за изключително високи постижения – за монографията ѝ Елада и Рим в полската литература през XIX и XX век (Избрани аспекти), изд. „Парадигма“

Людмил Димитров ХЛХ, 2021 г. – Награда за ярки постижения – за превода от словенски език на Поезия от Франце Прешерн, изд. „Колибри“

Маргарита Дилова ХЛХ, 2021 г. – Награда за ярки постижения в областта на превода на хуманитаристика – за превода от немски език на Тълкуване на сънищата от Зигмунд Фройд, изд. „Колибри“

Мариола Валчак-Миколайчак, 2021 г. – Награда на СПБ в областта на превода от български на чужд език – за превода на полски език на Балада за Георг Хених от Виктор Пасков, изд. „Wydawnictwo Poznańskie“

Надежда Радулова ХЛХ, 2021 г. – Награда за ярки постижения – за превода от английски език на Джони Паник и Библията на сънищата от Силвия Плат, изд. „Лист“

Панос Статоянис, 2021 г. – Награда на СПБ за цялостна дейност в областта на превода от български на чужд език

Румяна Бикс, 2021 г. – Награда на СПБ за цялостна дейност

Свежа Дачева, 2021 г. – Награда на СПБ за цялостна дейност

Стела Джелепова ХЛХ, 2021 г. – Награда за ярки постижения – за превода от новонорвежки език на романа Трилогия от Юн Фосе, изд. „Лист“

Стефан Аврамов ХЛХ, 2021 г. (посмъртно) – Награда за ярки постижения – за превода от английски език на романа Черен леопард, червен вълк от Марлон Джеймс, изд. „Лабиринт“

Стефан Русинов ХЛХ, 2021 г. – Награда за ярки постижения – за превода от китайски език на романа Живи от Ю Хуа, изд. „Жанет 45“

Хайри Хамдан, 2021 г. – Награда на СПБ за цялостна дейност

А ето подробна информация за наградите, присъдени от журитата на нашата секция „Художествена литература и хуманитаристика“.

Журито за наградите за превод в областта на художествената литература беше в състав: Анжелина Пенчева, Галина Меламед и Росица Панайотова

Специална награда за изключително високи постижения

Александър Шурбанов – за превода от английски език на поемата „Манфред“ от Джордж Гордън Байрон, изд. „Жанет 45”

Измежду двадесетината книги на английски език, предложени от българските издателства за годишната награда на СПБ, има две, които са голямо предизвикателство за преводача, тъй като поставят необичайно високи изисквания. Манфред (2021), “Жанет 45”, превод на Александър Шурбанов, е едната от тях.

Манфред е драматична поема, написана под въздействието на част първа от „Фауст”. Преводът на Шурбанов не е козметичен и епидермален, на български той оживява. Решенията на преводача са прецизни, находчиви и приятно изненадващи. Безукорният ритъм е плод на дълбок усет за двата езика и дълбоко вникване в духа на произведението. Това е забележително постижение, зад което има огромни усилия, дарба и труд.

Награди за ярки постижения

Ася Григорова – за превода от руски език на романа „Деца мои“ от Гузел Яхина, изд. „Колибри”

В центъра на повествованието на „Деца мои“ е съдбата на руските немци от Поволжието. Реализмът и магичността на сюжета са пресъздадени великолепно от Ася Григорова, чийто превод бавно повлича читателя с мощното си течение както вечната, изумително жива река Волга. С дълбоките си познания на руския и богатия и жив български език Ася Григорова постига „мечтата” на читателя – да не усеща, че чете произведение, написано на чужд за него език. Можем да кажем само – браво!

Людмил Димитров – за превода от словенски език на „Поезия“ от Франце Прешерн, изд. „Колибри”

Франце Прешерн (1800–1849) е ярък представител на славянския романтизъм, безусловно най-голямото име в словенската литература, поет от ранга на Ботев и Вазов.

Отделни негови произведения са превеждани на български от имена като проф. Иван Д. Шишманов, Стилиян Чилингиров, Димитър Пантелеев, Иван Коларов, акад. Емил Георгиев, Кирил Кадийски… Проф. Людмил Димитров обаче ни го представя сега в едно великолепно пълно издание, с проникновен и вещ предговор и обширен коментар. Людмил Димитров изгражда единен подход към Прешерновия поетически дискурс, пресъздавайки неговото съзряване, задълбочаване и професионално изкристализиране. Той изнамира словесната формула и най-уместния български еквивалент и следи и за педантичното спазване на оригиналния ритъм и форма на вдъхновената поезия на Франце Прешерн, за да присъства той равноправно с останалите европейски класици в българския литературен канон. Трябва специално да се отбележи, че словенският език се владее от малцина у нас, и най-важното – че специално поезията на Прешерн е формален връх в поетическото изкуство, а Прешерновият „Сонетен венец“ е едно от най-сложните откъм ритмика и рима произведения в световната поезия изобщо.

Надежда Радулова – за превода от английски език на романа „Джони Паник и Библията на сънищата“ от Силвия Плат, изд. „Лист”

Реалиите в разказите на Силвия Плат, неравността на текстовете и сложността на метафорите правят тази книга много трудна за превод. Талантливата поетеса и преводачка Надежда Радулова е провела своеобразно изследване за всеки разказ в сборника – наложило й се да проверява места, ситуации, в които са създавани съответните текстове. Не на последно място, разбира се, е предизвикателството да превеждаш прозаичен текст на поет от величината на Силвия Плат, с което поетесата Надежда Радулова се е справила блестящо. Личи пълното съзвучие между автор и преводач. Цитираме и читателското мнение на Иглика Василева: „Във връзка с предстоящите награди на СПБ за 30 септември бих желала да препоръчам превода на Надежда Радулова на книгата „Джони Паник и Библията на сънищата“ като изключително майсторски превод. Защото книгата е трудна и точно тогава се вижда кой може да се справи успешно с нейното разтълкуване и пресъздаване. Първата трудност идва от това, че една голяма поетеса – Силвия Плат – пише проза – разкази, дневници, откъси. Прозата в ръцете на поета винаги е повече поезия отколкото проза, но по-важна е другата трудност, която идва от фантазния свят, в който ни въвежда Плат и където рационалното и абсурдното се преплитат така, че непрекъснато озадачават читателя, но заедно с това го и обогатяват или по-скоро го карат да преосмисля себе си.

Всъщност „Джони Паник“ представлява едно голямо литературно преживяване, стига текстът да се осмисля бавно. Така както го е осмислила преводачката. Книгата е голямо предизвикателство и спънките в нея са на всяка страница, като се почне от реалиите и се стигне до стила. Преведена е вдъхновено и задълбочено, с което заслужи и моите читателски адмирации.“

Стефан Русинов – за превода от китайски език на романа „Живи“ от Ю Хуа, изд. „Жанет 45”

Издаденият през 1992 г. роман „Живи“ за съвсем кратко време се превръща в един от най-популярните и най-превеждани китайски романи с продадени над петнайсет милиона екземпляра.

Стефан Русинов превежда с лекота и езиково въображение и пресъздава колоритно една историческа картина от началото на Културната революция в Китай, от която читателят трудно се откъсва.

Стела Джелепова – за превода от новонорвежки език на романа „Трилогия“ от Юн Фосе, изд. „Лист“

Юн Фосе е сред големите имена на норвежката литература, езикът му е напевен, мелодичен и поетичен. Повествованието тече почти само в едно изречение и е важно на български да се запази това усещане за сказ, за митично повествование. Фосе е поет и това се усеща и в превода на книгата му на български. При първо впечатление поетиката на трилогията е стряскаща и озадачаваща, думите са груби, необработени, трупат се като буци пръст, напират като вълни, синтаксисът е абсолютно неуправляем, тълпят се безброй повторения, незавършени и застъпващи се фрагменти, но с навлизането в тъканта на произведението читателят осъзнава, че това е уникалният стил на автора. Бихме цитирали думите на Марин Бодаков: „Норвежкият писател работи с първозданни материи – четеш и постепенно разказът наедрява, израства над теб, подслонява те.“ Преводачката заслужава награда дори само за дръзновението да се заеме с този във висша степен оригинален текст, в който езиковата стихия поражда смисли и емоции.

Стефан Аврамов – за превода от английски език на романа „Черен леопард, червен вълк“ от Марлон Джеймс, изд. „Лабиринт”

За блестящите преводачески находки и пресъздаване на великолепен български език на този сложен роман, включващ в себе си митология, фантазия, история, богато творческо въображение, за превода на които се изисква и богата обща и езикова култура, притежавани от преводач, уви, напуснал ни твърде рано.

Награди за цялостна дейност

Андрей Манолов – Награда на СПБ за цялостна дейност като преводач за обогатяването на българската култура с превода на значими произведения на френската литература

В дългогодишната си работа в областта на превода Андрей Манолов винаги се е откроявал с майсторство, ерудиция и висок професионализъм.

В гилдията и сред читателите той е известен със своите енциклопедични знания за литературата, историята, политиката и обществените процеси във Франция и по света. За близо 50 години той има над 1500 публикации в обществения печат в областта на културата, теорията на превода, правото, човешките права. Благодарение на непрестанния си интерес към френската култура той обогатява представянето й в България не само като преводач, но и като подбира и предлага за публикуване образци на френската литература и новоизлезли значими произведения.

Сред превежданите от Андрей Манолов автори са Борис Виан, Цветан Тодоров, Ромен Гари, Патрик Модиано, Леопол Седар Сенгор и много други, а за поетичните си преводи си на Сен-Джон Перс и Пол Клодел е награждаван от Съюза на преводачите в България.

Стремежът му за популяризиране на личността на преводача и на преводаческия труд са двигател на активната му работа в нашия Съюз, както като председател на Секция „Художествена литература“, така и при сътрудничеството му със сп. „Панорама“.

Не бива да забравяме и преподавателската му работа в областта на превода, в магистратурата „Преводач-редактор“ в Софийския университет.

Андрей Манолов има голям принос за появата и разпространението у нас на образци от френскоезичната литература и несъмнено заслужава Наградата за цялостна дейност на преводаческата гилдия в България, като признание за неговия голям талант, ерудиция и дългогодишна работа в тази област.

Хайри Хамдан – Награда на СПБ за цялостна дейност за преводите му на значими български произведения на арабски език и популяризирането на българската литература в арабския свят

За арабистите в България Хайри Хамдан е известно име като автор на поезия и проза на арабски и български език и като преводач на арабски език.

През последните години е превел от арабски на български романа „Керванът на жаждата” от йорданската писателка Санаа Шаалан – 2014 г. , романа „Обаждане посред съня” от йорданския писател Махмуд Ал-Римауи, издателство „Ерго” 2015 г. и романа „На прицел” от йорданския писател Джамал Наджи, издателство „Пергамент” – 2016 г.. Преводите му са добри, адекватно е предал текста, но според мен, силата му е в превода от български на арабски, макар да си служи почти еднакво добре с български език и литературния арабски.

Заслугата на Хайри Хамдан е в популяризиране на българската литература. Няма никакво значение в коя арабска страна се издават преводите му. Впоследствие те се разпространяват на книжния пазар в целия арабски свят. Издателство „Ал-Байруни” е издало на арабски преводите му на две антологии – „Антология на съвременната българска поезия „Вятърът разпръсна моите слова”, 2015 г. и Антология на съвременната българска проза „В началото бе епилогът”, 2017 г. , както и романа „Седемте дара на Шехерезада” от Емил Георгиев. Преводът на антологии от един преводач е трудна задача, но колегата Хамдан се е справил отлично, а съставителството доказва, че Хамдан познава добре съвременната българска литература. В преводите си на стихотворения на Георги Константинов, например, е постигнал адекватност на стилистика, емоция и изказ, което е твърде трудно постижимо на арабски, особено при превод на поезия. Преводът му на разказа „Керкенезът” на Миглена Николчина пресъздава творбата на арабски с непогрешимия усет на литератор, точно и вдъхновено, на добър език, постигайки внушенията, които прави авторът.

През последната година излиза и преводът му на арабски на „Балада за Георг Хеник“ от Виктор Пасков, в който за пореден път доказва майсторството си на литературен преводач.

Журито за наградите за превод в областта на хуманитаристиката беше в състав Албена Бакрачева, Васил Самоковлиев и Силвия Василева.

Награда за ярки постижения в областта на превода на хуманитаристика

Маргарита Дилова – за превода от немски език на „Тълкуване на сънищата“ от Зигмунд Фройд, изд. „Колибри“

Die Traumdeutung принадлежи към най-четените и най-влиятелни книги на 20-ти век. Тя се смята за основополагащ труд на метода на психоанализата заради обосноваването на съществуването на несъзнавана психична дейност и предлагането наметод за изследването й.

Преводът  отбелязва 120 годишнината от излизането на DieTraumdeutung и представя на български пълния текст на произведението. Към изданието има предговор от доц. д-р Никола Атанасов, който на около 30 страници представя на българския читател значимостта на изследването.

Макар и на век и двадесет години, това изследване продължава да бъде едно от най-важните достижения в откриването на нови направления в психологията и психотерапията и учебник, настолна книга за всеки, пожелал да се посвети на психичното.

В този смисъл преводаческите стратегии на М. Дилова се насочват към това, съдържанието да се предаде на един съвременен, жив и разбираем български език. Тук не стоим пред дилемата „красив или верен превод“, а пред „верен оригинално-архаичен или верен съвременен текст“. Успешното прибягване до определени замени или преводачески трансформации се обуславя от добре познатите ни лингвистични предпоставки в двата езика,но и най-вече от времевата дистанция и различните реципиенти на текста днес. Промените в метода на превод зависят от неговата цел и контекста, в който се извършва, а не от вида на превода или от неговата функция. Многобройните транспозиции и модулации, до които е прибегнала преводачката свидетелстват за това. Точното предаване на специализираните термини също е задача от първостепенна важност, която е изпълнена безупречно.

Резултатът от преводаческите избори е постигане на смислова, прагматична и структурна еквивалентност на двата текста, като най-важната цел – достъпността, точността и разбираемостта за читателя от двадесет и първи век е постигната по неопровержим начин.

Представяме: „Коларят на смъртта“ от Селма Лагерльоф в превод на Меглена Боденска

Представяме откъс от новоизлезлия превод на нашата колега Меглена Боденска на “Коларят на смъртта” (изд. “Лист”). Благодарим на издателството за любезно предоставения текст и на преводачката за представянето на авторката и произведението.

                 Селма Лагерльоф (1858 – 1940) e една от най-прочутите и популярни шведски писателки. Тя e родена и умира във фамилното имение Морбака във Вермланд, област, която благодарение на творчеството ѝ ще заеме почетно място и в шведския литературен пейзаж.

Докато се препитава като учителка в Ландскруна в Южна Швеция, на въпроса „Каква амбиция имате?“ в лексикона на своя възпитаница, Селма Лагерльоф полушеговито отговаря: „Да стана най-великият Поет на Швеция“. И успява – защото в живота ѝ присъства „Светата Троица на Поезията“ (по думите на българската поетеса Валентина Радинска): „Талант, Характер и Съдба“.

Селма Лагерльоф става първата жена и първият шведски писател, удостоен с Нобеловата награда за литература през 1909 г. „за благородния идеализъм, за богатството на фантазията и одухотвореността на пресъздаваното, с които се отличава нейното творчество“. Наградата ѝ е присъдена, въпреки опозицията на тогавашния постоянен секретар на Шведската академия Карл Давид аф Виршен (1842 – 1912). Изборът на Лагерльоф обаче ще се окаже един от най-сполучливите през първото десетилетие на Нобеловата награда. Освен това несъмнено би допаднал на дарителя Алфред Нобел (1833 – 1896), горещ поклонник на Байрон, Шели и идеите на романтизма. В завещанието си Нобел е пожелал наградата за литература да бъде връчена на онзи, който „в областта на литературата е създал най-забележителната творба с идеалистична насоченост“ през изминалата година.

През 1914 г. Лагерльоф става и първата жена, избрана в Шведската академия. Освен с образа си на литературна икона, тя и до днес задължава с благородството на своя пример. Eдин век по-късно, през 2014 г., нейния стол в Академията, стол номер 7, ще заеме Сара Даниус (1962 – 2019), която става и първата жена, избрана на поста постоянен секретар. Със своята самоотвержена принципност Даниус спомогна институцията да излезе обновена и модернизирана от Нобеловия скандал, разтърсил я през 2017 година.

          Но през 1891 г., когато е публикуван дебютният роман на Селма Лагерльоф „Сага за Йоста Берлинг“, неизвестната провинциална учителка едва ли предполага мащабите на славата, която ще постигне. Романът, издържан в духа на неоромантизма, предизвиква истинска сензация в Швеция, където водещото тогава течение е реализмът. Той става и прицел на доста критики, включително от Аф Виршен. Дебютната творба е последвана от обемно творчество, сред което се открояват „Легенда за едно имение“ (1899), „Йерусалим“ (1901 – 1902), „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“ (1906 – 1907), „Императорът на Портокалия“ (1914) и трилогията за Льовеншьолдови (1925 – 1928).

През 20-те и 30-те години на XX век освен „Сага за Йоста Берлинг“ на български са преведени (основно от немски) редица произведения на Лагерльоф, сред които „Невидими връзки“, „Легенди за Христа“, „Ингмарови синове“, „Легендата за едно имение“, „Момичето от торфеното блато“, „Бисерът на Изток“, „Парите на господина Арне“. Сред първите ѝ преводачи са Константин Гълъбов, Светослав Минков, Михаил Кремен и Николай Лилиев.

Съвременните читатели познават „Сага за Йоста Берлинг“ от конгениалния превод от шведски език, направен на Теодора Джебарова и публикуван от издателство „Народна култура“ през 1984 година. В превод на Джебарова през 1995 г. издателство „Хемус“ отпечатва и две от частите на трилогията „Тайнственият пръстен“: „Шарлот Льовеншолд“ и „Анна Сверд“. Първата, „Пръстенът на Льовеншолд“, е пресъздадена от Антоанета Приматарова-Милчева в същия том. 

Селма Лагерльоф пише „Коларят на смъртта“, най-философския си роман, през 1912 г. по молба от Шведското национално дружество за борба с туберкулозата, но темата, която е заложена в него, е съзряването на душата. Социална проблематика се преплита с интереса към окултното: действието се развива наполовина в свят на границата между живите и мъртвите, между земното и отвъдното. При описанието на света „отвъд“ Лагерльоф черпи от задълбочените си познания на окултните доктрини, включително учението на шведския мистик Емануел Сведенборг (1688 – 1772).

През 1921 г. романът е екранизиран от големия шведски режисьор Виктор Шьострьом (1879 – 1960). Почти осемдесет години по-късно „Коларят на смъртта“ на Шьострьом на свой ред подтиква известния шведски драматург П. У. Енквист (1934 – 2020) да напише „Майсторите на образи“ (Bildmakarna). Сюжетът на пиесата е свързан със заснемането на този филм, вече придобил статус на шедьовър на световното нямо кино. Драмата е поставена с огромен успех на сцената на Драматен от Ингмар Бергман през 1998 година.

 „Коларят на смъртта“ се появява в България преди почти един век (вероятно в превод от немски) и оттогава не е преиздаван. Това е първият му превод от шведски език.


Меглена Боденска

II.

По-късно в навечерието на същата тази Нова година, когато вече се бе спуснал мракът на нощта, трима мъже пиеха бира и ракия в малката градина около градската черква. Бяха насядали на увехналата трева под липите, чиито черни клони лъщяха от влага. По-рано вечерта бяха в една пивница, но след затварянето ѝ се преместиха навън, под открито небе. Прекрасно знаеха, че е новогодишната нощ, и именно поради тази причина отидоха в черковната градина. Искаха да са съвсем близо до часовника на камбанарията, за да не пропуснат ударите, възвестяващи полунощ, и да вдигнат новогодишна наздравица.

Мъжете не седяха на тъмно, а на добре осветено място, където падаше светлината на високите електрически фенери по съседните улици. Двама от тях бяха стари и грохнали –злочести друмници, дошли в града преди празника, за да пропият грошовете, спечелени от просия. Третият мъж беше малко над трийсетте. И той като другите беше облечен в дрипи, но беше висок и добре сложен и правеше впечатление на все още здрав и с крепък дух.

От страх да не ги открие и прогони полицията, те седяха скупчени един до друг и си приказваха тихичко, почти шепнешком. Думата беше взел младият мъж и така беше приковал вниманието на другите двама, че те отдавна не бяха посягали към бутилките.

– Имах едно време един другар – разправяше говорещият със сериозен, тайнствен глас, а в очите му проблясваха лукави искрици, – който, дойдеше ли навечерието на Нова година, се преобразяваше. Причината не беше, че на този ден преглеждаше дебели счетоводни книги и оставаше недоволен от годишната печалба, а защото бил чул да разправят, че в този ден може да те сполети нещо опасно и страшно. Уверявам ви, господа, от сутринта до вечерта моят другар седеше уплашен, без да продума, и не смееше да погледне чашката. Инак не беше с мрачен нрав, но да го накараш да излезе в новогодишната нощ за малка веселбица като нашата, беше тъй немислимо, колкото и някой от вас, господа, да пие брудершафт с губернатора… Да, сигурно се чудите от какво се е страхувал. Не беше никак лесно да го накара човек да си развърже езика, но веднъж той все пак ми довери. Но господа, вие може би нямате желание да чуете историята тъкмо тази нощ? На човек му става зловещо, като си помисли, че тук, на мястото на черковната градина, навярно някога е имало гробище?

Естествено, двамата скитници тутакси го увериха, че не знаят що е страх от привидения, и младият мъж продължи.

– Човекът, за когото ви разправям, беше от добро потекло. Следвал беше в университета в Упсала и видите ли, отбираше малко повече от нашего брата. И знайте, господа, че той се пазеше трезвен и кротуваше в новогодишната вечер, защото се боеше да не се набърка в някое сбиване или пък да не попадне в беда и да умре точно на този ден. Безразлично му беше, че ще си отиде от този свят, стига само смъртта да не го покоси в навечерието на новата година, защото вярваше, че тогава ще бъде прокълнат да подкара колата на Смъртта.

– Колата на смъртта ли? – ахнаха в един глас и двамата му слушатели.

За да се позабавлява, високият мъж разпали любопитството им, като още веднъж ги попита наистина ли държат да чуят историята точно на това място. Скитниците тутакси го подканиха да продължи.

– И така, онзи мой другар най-сериозно твърдеше – поде той, – че на света има стара-прастара талига, от същите, с които селяните карат стоката си на тържището, но толкова изпотрошена, че било срамно да се покаже по пътищата. Тя е цялата окаляна и тъй прашна, че едва личи от какво е направена. Оста ѝ е строшена, а металните обръчи на колелата са толкова халтави, че дрънчат; колелата не са виждали смазка от незапомнени времена и скрибуцат и скриптят така, че могат да те подлудят. Дъното на колата е прогнило, седалката счупена, възглавниците съдрани, а половината облегалка на капрата е откъртена. И в тази талига е впрегната стара-прастара кранта, едноока и куца, с посивели от старост грива и опашка. Крантата е толкова дръглива, че гръбнакът ѝ стърчи изпод кожата като зъбите на трион и ребрата ѝ се броят. Краката ѝ са вдървени, тя е ленива и инатлива и пъпли толкова бавно, че би я задминало и пълзящо пеленаче. Сбруята на тая кранта е изпокъсана и протрита, закопчалките и кукичките са изпопадали до една и сега е скрепена с канап и брезово лико. По нея не е останало нито едно месингово или сребърно украшение, а само два-три рехави и мърляви вълнени пискюла, които повече я загрозяват, отколкото красят. И юздите са лика-прилика на хамута, защото са целите възел до възела и са изкърпвани толкова дълго, че няма как да се поправят повече.

Разказвачът спря и се пресегна към бутилката може би за да даде на слушателите си време да осмислят чутото.

– Господа, навярно не намирате в това нищо странно – продължи той, – но вижте, работата е в това, че към хамута и хлабавите юзди има един колар, прегърбен и противен, който седи на счупената капра и подкарва старата кранта. Устните на коларя са синьо-черни, бузите бледосиви, а очите мътни като строшени огледала. Облечен е с дълго черно наметало, цялото изпоцапано, с голяма качулка, която закрива лицето му, а в ръка стиска ръждясала тъпа коса с дълга дръжка. И знаете ли, господа, мъжът, хванал тези кърпени юзди, не е някакъв прост колар, а слуга на строга господарка на име Смърт. Ден и нощ е длъжен да кръстосва друмищата по нейните поръчения. Разбирате ли, господа, когато предстои да умре някой, коларят трябва да присъства, и тогава той се отправя натам със своята скърцаща и тракаща стара талига толкова бързо, колкото куцата кранта може да го откара.

Разказвачът млъкна за миг и се вгледа в лицата на другарите си. Щом се увери, че те са целите слух, продължи:

– Господа, сигурно ви се е случвало да видите рисунка на Смъртта и навярно ви е направило впечатление, че тя винаги върви пешком. Но сега става дума не за самата Смърт, а само за нейния колар. Вижте, човек може да се досети, че такава високопоставена особа навярно прибира собственоръчно само най-отбраната реколта, а малките хилави стръкчета и крайпътни тревици ще остави да ожъне нейният колар. Но сега, господа, слушайте внимателно кое е най-странното в цялата тази история. А именно: разправят, че макар талигата и крантата, които обикалят да събират мъртвите, са все едни и същи, коларят е различен. Последният човек, умрял през годината, онзи, който издъхне в мига, в който часовникът удря дванайсет часа в новогодишната нощ, е предопределен да стане колар на Смъртта. Мъртвото му тяло погребват като всеки друг труп, ала неговият призрак е длъжен да надене наметалото, да хване косата и да обикаля от дом на дом и от покойник на покойник цяла година, чак докато го сменят през следващата новогодишна нощ.

Той млъкна и хвърли на дребните мъже злорад, изпълнен с очакване поглед. Не му убягна, че те устремиха очи нагоре, като напразно се опитваха да различат колко показва часовникът на камбанарията.

– Часовникът току-що удари единайсет и четвърт – поясни той, – та, господа, няма защо да се кахърите, фаталният час още не е настъпил. Но сега навярно проумявате от какво се боеше моят другар. Не от друго, а че ще умре в мига, в който часовникът оповестява дванайсет часа на Нова година и ще му се наложи да стане колар на Смъртта. Според мен през целия този ден той седеше и си въобразяваше, че дочува скрибуцането и тракането на колата на смъртта. И знаете ли какво, господа? Най-странното е, че той умрял лани, в новогодишната нощ.

– И навръх Нова година ли е умрял?

– Знам само, че умрял в новогодишната нощ, но не и точния час. Е, можех да му предрека, че ще умре именно в този ден, защото толкова се ужасяваше от това. Ако си втълпите подобно нещо, господа, може и вас да ви сполети същата участ.

Сякаш по уговорка двамата дребни скитници хванаха шишетата за гърлото и отпиха по една здрава глътка. След това започнаха непохватно и полека да се изправят.

– Но господа, нима ще разтурите компанията, преди да е ударило полунощ? – учуди се разказвачът, когато забелязва, че прекрасно му се е удало да ги наплаши. – Не мога да повярвам, че отдавате внимание на такива вехти бабини деветини! Видите ли, господа, другарят ми, за когото ви разправям, си падаше малко мекушав, не беше от стар и здрав шведски корен като нас. Хайде да седнем отново и да гаврътнем по още едно!

– Колко хубаво – продължи той, след като отново се настаниха на земята, – че можем да поседим тук. Това е първото място, където намерих покой днес. Където и да отидех, тутакси ми се нахвърляха разни от Армията на спасението и искаха да ида при сестра Едит, която беряла душа. Но аз най-любезно им отказах. Че кой би отишъл доброволно да слуша лигавите им проповеди!

И дребните скитници, макар и замаяни след последните дълги глътки, наостриха уши при споменаването на сестра Едит и попитаха дали ставало дума за същата, която ръководи приюта на Армията на спасението в градчето.

– Да, разбира се, че за нея – отвърна младият мъж. – През цялата година ми оказваше честта да ме удостоява със специалното си внимание. Надявам се да не се числи сред близките ви познати, господа, и да не скърбите много за нея.

Очевидно у двамата скитници живееше споменът за някоя добрина, сторена им от сестра Едит. Решително и единодушно те му заявиха, че щом сестра Едит е пожелала да види някого, все едно кого, то въпросният е длъжен тозчас да се яви при нея.

– Тъй значи, така смятате, господа – отвърна другарят им. – Готов съм да ида, господа, ако вие, които ме познавате общо взето добре, можете да ми обясните каква полза би имала тя да се срещне с мен?

Никой от двамата дребнички странници не се нае да отговори на този въпрос. Само настояха да тръгне и когато той не отстъпи и продължи да ги дразни, се разлютиха и го предупредиха, че не тръгне ли доброволно, ще го пребият.

При тези думи станаха и запретнаха ръкави, готови да изпълнят заканата си.

Техният противник съзнаваше, че в целия град няма по-едър и по-силен мъж от него, и внезапно му дожаля за немощните клетници.

– Господа, ако държите да стане така – заговори, – то се знае, съм винаги готов. Но нека кажа, че според мен е по-добре да се погодим со кротце, особено предвид историята, която току-що ви разказах.

Навярно пияните мъже вече бяха забравили защо се бяха разярили, но войнствеността им беше разбудена и те се нахвърлиха върху него със свити пестници. Все така уверен в превъзходството си, той дори не се опита да се изправи, а остана седнал на земята. Само разпери ръце и разхвърли нападателите си наляво и надясно като две палета. Но също като палета, те се върнаха, при което единият успя да нанесе силен удар в гърдите на едрия як мъжага. В следния миг той усети как нещо топло се надигна в гърлото му и изпълни устата му. Понеже знаеше, че единият му дроб е разяден, се досети, че това е началото на кръвоизлив. Престана да се бие и се просна на земята, а от устните му бликна широка струя кръв.

Само по себе си това не беше голяма беда, но тя скоро стана почти непоправима, защото, когато усетиха пръските топла кръв по пръстите си и го видяха да се свлича на земята, другарите му си помислиха, че са го убили, и хукнаха да бягат, а той остана сам. Наистина след малко кръвта спря, но щом клетникът направеше и най-нищожното усилие да се изправи, рукваше отново.

Нощта не беше особено мразовита, но докато лежеше изпружен на земята, влагата и студът започнаха да го пронизват. Осени го, че го чака неминуема гибел, ако някой не му се притече на помощ и не му даде подслон. Намираше се почти в сърцето на града и понеже беше Нова година, много хора бяха наизлезли; чуваше ги как вървят по улиците около черковната градина, но никой не влизаше в нея. Хората бяха толкова близо, че той ясно чуваше глъчката от гласовете им и му се струваше жестоко да загине поради липса на помощ, когато тя бе на една ръка разстояние.

Полежа в очакване още известно време, но студът го измъчваше все повече и тъй като усещаше, че е невъзможно да се надигне от земята, реши да опита да повика някого.

Обаче отново не му провървя, защото точно когато нададе вик за помощ, часовникът на камбанарията над него започна да отброява дванайсет часа. Гръмкият металически звън заглуши човешкия глас и никой не го чу. Неспособен беше да опита отново, защото усилието предизвика ново кръвотечение. Този път то беше толкова силно, че докато той успее да си помисли, че кръвта му ще изтече до последната капчица, това вече беше станало.

„Не може да бъде! Да умра сега, докато часовникът бие полунощ“ – мина му през ума, – и в същия миг почувства, че гасне като догоряла свещ. Обгърна го мрак и той изпадна в несвяст в мига, в който последният звънтящ удар прокънтя, възвестявайки настъпването на Новата година.