Author Archives: Teodora Tzankova

СПБ подкрепя 10/42: Отворено писмо на преводачи на художествена литература

СПБ под­кре­пя 10/42: Отво­ре­но пис­мо на пре­во­да­чи на худо­жес­т­ве­на лите­ра­ту­ра. При­ла­га­ме тек­с­та на пис­мо­то по-долу заед­но със съб­ра­ни­те до момен­та подписи. 

Ако сте пре­во­дач на худо­жес­т­ве­на лите­ра­ту­ра или хума­ни­та­рис­ти­ка и жела­е­те да под­пи­ше­те Отво­ре­но­то пис­мо, моля, пише­те на pismo10.42@gmail.com с две­те си име­на и ези­ци­те, от и на кои­то превеждате. 


Пре­во­да­чи­те на худо­жес­т­ве­на лите­ра­ту­ра осъз­на­ват отго­вор­ност­та нарав­но с изда­те­ли­те да се гри­жат за род­ния си език и лите­ра­ту­ра чрез качес­т­ве­ни, гра­мот­ни и вер­ни на ори­ги­на­ла изда­ния, да вдъх­ват живот на кул­тур­на­та връз­ка на Бъл­га­рия със све­та. Но в послед­но­то десе­ти­ле­тия усло­ви­я­та им за рабо­та се вло­ша­ват все пове­че, кое­то води до отлив от про­фе­си­я­та и спад в ниво­то на пре­во­да. За да се пре­обър­не тази обез­по­ко­и­тел­на тен­ден­ция, са нуж­ни соли­дар­ни уси­лия от всич­ки заин­те­ре­со­ва­ни стра­ни — пре­во­да­чи, изда­те­ли, вклю­чи­тел­но дър­жав­ни инс­ти­ту­ции и анга­жи­ра­ни организации.

Пър­ва­та стъп­ка вече е факт: нама­ля­ва­не­то на ДДС на 9% от 2020 годи­на дава глът­ка въз­дух на кни­го­из­да­ва­не­то в ситу­а­ция на кри­за и нарас­т­ва­ща инф­ла­ция. Но тя не е доста­тъч­на. Като след­ва­ща стъп­ка пре­во­да­чи­те заявя­ват, в съг­ла­сие с доб­ри­те прак­ти­ки на евро­пейс­ки­те си коле­ги, че ще рабо­тят при мини­мал­на тари­фа от 10 лв. на стра­ни­ца и само с дого­во­ри за отстъп­ва­не на автор­с­ко­то пра­во, как­то и че НЯМА да рабо­тят с изда­тел­с­т­ва, кои­то нала­гат т. нар. „дого­во­ри за поръчка“/възложителски дого­во­ри по чл. 42 от ЗАПСП. 

Така би се съз­да­ла въз­мож­ност да се гаран­ти­ра по-висо­ко качес­т­во на пре­во­да и по-голя­ма види­мост на пре­во­да­чи­те, като същев­ре­мен­но им се оси­гу­рят нуж­ни­те усло­вия за рабо­та и живот.


10/42: Отворено писмо на преводачи на художествена литература

Скъ­пи коле­ги пре­во­да­чи, ува­жа­е­ми издатели,

Нови­на­та от послед­ни­те дни е, че за годи­на хра­ни­те у нас са поскъп­на­ли с пове­че от 50%.

Това всъщ­ност не е нови­на, все­ки го е забе­ля­зал по джо­ба си. Инф­ла­ци­я­та зася­га всич­ки, но най-болез­не­но се отра­зя­ва на хора­та с нис­ки дохо­ди, как­ви­то, за съжа­ле­ние, сме и ние, пре­во­да­чи­те на худо­жес­т­ве­на лите­ра­ту­ра. Сред нас не е при­ето да се гово­ри за пари, смя­та се, че не е bon ton. Та ние слу­жим на Духа, на Лите­ра­ту­ра­та! Щас­т­лив­ци сме, защо­то рабо­тим „по любов“. 

Да, но в послед­ни­те десе­ти­ле­тия пре­во­да­чи­те на худо­жес­т­ве­на лите­ра­ту­ра в Бъл­га­рия сме при­ну­де­ни да рабо­тим „по любов“ в изклю­чи­тел­но лоши усло­вия на труд. Нис­ко запла­ща­не (неряд­ко твър­де раз­тег­на­то във вре­ме­то), крат­ки сро­ко­ве за пре­да­ва­не на пре­во­да, нала­га­не на дого­во­ри по поръч­ка вмес­то за отстъп­ва­не на автор­с­ко пра­во, лип­са на отчет­ност на про­даж­би­те и непод­но­вя­ва­не на дого­во­ри­те с изда­тел­с­т­ва­та след изти­ча­не на опре­де­ле­ния срок за отстъп­ва­не на пра­во­то за раз­прос­т­ра­не­ние – това са някои от най-чес­то сре­ща­ни­те проб­ле­ми. В резул­тат все по-мал­ко мла­ди хора изби­рат за своя про­фе­сия худо­жес­т­ве­ния пре­вод; посте­пен­но той се превръ­ща в лук­соз­но хоби и се деп­ро­фе­си­о­на­ли­зи­ра. Опи­са­ни­те по-горе обсто­я­тел­с­т­ва са при­чи­на и най-съвес­т­ни­ят пре­во­дач да е при­ну­ден да рабо­ти бър­зо, под стрес и да не може да под­дър­жа качес­т­во­то, зад кое­то тряб­ва да заста­не с име­то си. После­ди­ци­те са види­ми за всич­ки: нис­ко­то ниво на пре­во­да в голя­ма част от изда­ва­ни­те у нас кни­ги. Убе­де­ни сме, че четя­щи­те хора са забе­ля­за­ли тази тъж­на тенденция.

Да, щас­т­лив­ци сме, защо­то рабо­тим „по любов“. Но това, оказ­ва се, не е доста­тъч­но… Любов­та и отда­де­ност­та на про­фе­си­я­та губят сми­съл, кога­то нямаш въз­мож­ност да водиш дос­той­но същес­т­ву­ва­не. И да, има зна­че­ние дали ще отде­лиш три и пове­че месе­ца, за да пре­ве­деш една твор­ба как­то тряб­ва, или ще я пре­ту­паш за месец, за да си пла­тиш смет­ки­те (и то само в слу­чай че полу­чиш хоно­ра­ра си навре­ме). По-далеч­ни­те ефек­ти от всич­ко това са мно­гоб­рой­ни: накър­ня­ва­не­то на авто­ри­те­та на чуж­дес­т­ран­ни авто­ри чрез недок­рай точ­ни пре­во­ди, вло­ше­но­то качес­т­во на пре­вод­на­та лите­ра­ту­ра в цялост, боле­ду­ва­не­то на съв­ре­мен­ния език, стряс­ка­що нис­ко­то ниво на гра­мот­ност­та – все неща, за кои­то и пре­во­да­чи­те, и изда­те­ли­те, носим отговорност. 

Ето зато­ва днес тряб­ва да нару­шим доб­рия тон и да пого­во­рим за пари.

Continue reading

Какво трябва да се знае за авторското право?

Пре­по­ръ­ки от проф. Васил Геор­ги­ев за сключ­ва­не­то на договори

1. Къде е уре­де­но автор­с­ко­то право?

В Зако­на за автор­с­ко­то пра­во и срод­ни­те му пра­ва.

2. Кога въз­ник­ва автор­с­ко­то право?

Автор­с­ко­то пра­во въз­ник­ва за авто­ра със съз­да­ва­не­то на произведението.

(чл. 2 от ЗАПСП)

3. Кои про­из­ве­де­ния са обект на автор­с­ко­то право?

Обект на автор­с­ко­то пра­во е вся­ко про­из­ве­де­ние на лите­ра­ту­ра­та, изкус­т­во­то и наука­та, например:

- лите­ра­тур­ни про­из­ве­де­ния (про­за и поезия), вклю­чи­тел­но про­из­ве­де­ния на науч­на­та и тех­ни­чес­ка­та лите­ра­ту­ра (моног­ра­фии, учеб­ни­ци, сту­дии, ста­тии, док­ла­ди и др.), на пуб­ли­цис­ти­ка­та (ста­тии, очер­ци; при интер­вю­та­та най-чес­то – но не вина­ги, за авто­ри се призна­ват как­то интер­вю­и­ра­щи­ят, така и интер­вю­и­ра­ни­ят) и ком­пю­тър­ни програми;

- пре­во­ди и пре­ра­бот­ки на същес­т­ву­ва­щи про­из­ве­де­ния и фол­к­лор­ни творби;

- пери­о­дич­ни изда­ния, енцик­ло­пе­дии, сбор­ни­ци, анто­ло­гии, биб­ли­ог­ра­фии и т.н.

(чл. 3 от ЗАПСП)

4. Кои про­из­ве­де­ния не са обект на автор­с­ко­то пра­во?

Не са обект на автор­с­ко­то пра­во фол­к­лор­ни­те твор­би (но пре­во­ди­те им са); бук­вал­но­то опи­са­ние на явле­ния и про­це­си (напри­мер упът­ва­ния, сти­га да нямат твор­чес­ки харак­тер), машин­ни­ят пре­вод, крат­ки­те фра­зи и загла­вия (освен ако носят ори­ги­нал­ност), как­то и нор­ма­тив­ни­те акто­ве, кон­цеп­ци­и­те и иде­и­те; напри­мер ако в лите­ра­тур­но про­из­ве­де­ние е изра­зе­на идея, тя не се защи­та­ва като идея, а се защи­та­ва сами­ят начин на изра­зя­ва­не­то ѝ.

(чл. 4 от ЗАПСП)

Continue reading

За Матей Вишниек — един световен автор и за пристрастието на един преводач. По повод 75-годишнината на Огнян Стамболиев

Извес­т­ни­ят наш пре­во­дач от румън­с­ки и ита­ли­ан­с­ки, музи­ка­лен и лите­ра­ту­рен кри­тик Огнян Стам­бо­ли­ев (1947) има опре­де­ле­но прист­рас­т­но отно­ше­ние към твор­чес­т­во­то на френ­с­ко-румън­с­кия писа­тел Матей Виш­ни­ек (1956). Отдав­на, с педан­тич­на после­до­ва­тел­ност, той пре­веж­да пове­че­то от белет­рис­тич­ни­те и дра­ма­тур­гич­ни­те опу­си на този све­тов­но признат автор, като рома­ни­те му: „Гос­по­дин К. на сво­бо­да“, „Пани­ка в гра­да на Свет­ли­ни­те“, „Пла­ни­ра­ни­ят хаос“, „Тър­го­ве­цът на нача­ла на рома­ни“, сбор­ни­ка със сти­хо­ве „Град с един един­с­т­вен жител“, сбор­ни­ци­те с пие­си „Ман­сар­да в Париж с изглед към смърт­та“, „Път­ник в дъж­да“ и още реди­ца дру­ги про­из­ве­де­ния. Общо 9 кни­ги, пре­ве­де­ни майс­тор­с­ки, вдъх­но­ве­но, на отли­чен бъл­гар­с­ки език!

Това прист­рас­тие, тази после­до­ва­тел­ност на Огнян Стам­бо­ли­ев можем да си обяс­ним не само с амби­ци­я­та му да пред­ста­ви на бъл­гар­с­кия чита­тел един извес­тен като зна­чи­мост съв­ре­ме­нен автор. Прист­рас­ти­е­то показ­ва есте­ти­чес­ки­те раз­би­ра­ния и кри­те­рии на пре­во­да­ча за съв­ре­мен­на лите­ра­ту­ра и теа­тър. В твор­чес­т­во­то на Виш­ни­ек той нами­ра мно­го близ­ка и срод­на по твор­чес­ка нагла­са лич­ност. В него го привли­ча реф­лек­си­я­та на съв­ре­мен­на­та чув­с­т­ви­тел­ност на писа­тел, пишещ не в тра­ди­ци­он­но-кла­си­чес­ки­те харак­те­рис­ти­ки на лите­ра­ту­ра­та, а съз­да­ващ твор­би, за кои­то можем да кажем, че имат моде­рен поглед към све­та, твор­би, кои­то изслед­ват екзис­тен­ци­ал­на­та нагла­са на съв­ре­мен­ния инди­вид, твор­би, в кои­то се изра­зя­ва гло­бал­на фило­со­фия за све­та като цяло и при­със­т­ви­е­то на чове­ка в него. Огнян Стам­бо­ли­ев (пре­вел пре­ди вре­ме, също така успеш­но, и един обе­мист том с пие­си на Йожен Йонес­ко), без съм­не­ние, харес­ва тък­мо таки­ва авто­ри, кои­то показ­ват един нео­чак­ван, поня­ко­га абсур­ден поглед към све­та, авто­ри, кои­то „раз­гло­бя­ват“ инди­ви­да в него­ва­та цялос­т­ност, за да ни го пока­жат в него­ва­та край­на про­ти­во­ре­чи­вост. Това е лите­ра­ту­ра няма­ща нищо общо с тра­ди­ци­он­но-кла­си­чес­ки­те кано­ни, лите­ра­ту­ра, коя­то можем да наре­чем висо­ко ели­тар­на, коя­то се чув­с­т­ва удоб­но в дре­хи­те на модер­ност­та и постмодерността.

Послед­ни­те пре­во­ди на Огнян Стам­бо­ли­ев от твор­чес­т­во­то на Матей Виш­ни­ек са на рома­на „Любов като обув­ка, любов като чадър“ и сбор­ни­ка с пие­си „Коне под прозореца“.

ЛЮБОВ КАТО ОБУВКА, ЛЮБОВ КАТО ЧАДЪР

Теат­ра­лен роман

Този роман на Матей Виш­ни­ек, изля­зъл от печат през 2016 г., се със­тои от… 564 стра­ни­ци. Пре­ка­ле­но обе­мист за про­за­ич­но про­из­ве­де­ние. Но изне­над­ва­що­то е, че той се чете мно­го бър­зо, защо­то увли­ча със сво­я­та стре­ми­тел­ност и увле­ка­тел­ност в нара­ти­ва на писа­те­ля. Това е задъ­ха­на и спон­тан­но-изра­зе­на изпо­вед на авто­ра, коя­то ни раз­каз­ва за сво­е­то навли­за­не в све­та на теа­тъ­ра, за сре­ща­та си с евро­пейс­ка­та кул­ту­ра във Фран­ция, за откри­ва­не­то на раз­ли­ки­те в кул­тур­ния фено­мен „изкус­т­во“ в една тота­ли­тар­на дър­жа­ва като Румъ­ния (от сре­да­та на 20-ти век) и същия фено­мен в атмос­фе­ра­та на един град като Париж. Това е роман, кой­то е чужд на сюжет­на­та линей­ност, роман, в кой­то си слу­жи с фраг­мен­та, кине­ма­тог­ра­фич­ния ескиз, фило­соф­с­ка­та прит­ча, лирич­но­то откло­не­ние — всич­ки атри­бу­ти на пост­мо­дер­на­та есте­ти­ка. Той носи духа на авто­би­ог­ра­фич­на­та повес­т­во­ва­тел­ност, но чрез вглеж­да­не­то в себе си и сво­и­те изжи­вя­ва­ния в изкус­т­во­то, всъщ­ност Виш­ни­ек пра­ви и сво­и­те откри­тия за зако­ни­те на истин­с­ка­та лите­ра­ту­ра и изкус­т­во. „Това е пъту­ва­не в све­та на иде­и­те, исто­ри­я­та на теа­тъ­ра, през мина­ло­то и насто­я­ще­то на вто­ра­та роди­на на авто­ра Фран­ция, на люби­мия му Париж, Гра­да на свет­ли­ни­те, този град на виде­ни­я­та и фан­таз­ми­те, как­то сам ще го назо­ве и ще му посве­ти отде­лен, мно­го инте­ре­сен ори­ги­нал­но ком­по­зи­ран роман!, и по-спе­ци­ал­но на френ­с­кия Юг, Про­ван­са“ (О.Стамболиев).

Отдав­на не бях чел тол­ко­ва про­ник­но­вен и богат като смис­ли роман за изкус­т­во­то на теа­тъ­ра, не бях чел така­ва есе­ис­тич­но-ана­ли­тич­на про­за, чрез коя­то се про­ник­ва в аро­ма­та на съв­ре­мен­но­то изкус­т­во, роман, в кой­то живо­тът на един писа­тел е раз­ка­зан като сме­си­ца от бито­во ежед­не­вие и изди­га­не над него във вита­е­не в сфе­ри­те на твор­чес­ка­та екзал­та­ция. От тази рязък кон­т­раст се раж­да и енер­ги­я­та на рома­на като сти­лис­ти­ка. Изку­ша­вам се да цити­рам част от него­ви­те раз­мис­ли за теа­тъ­ра като изкус­т­во: 1. Теа­тъ­рът е актив­на сре­ща в едно живо огле­да­ло със самия мен; 2. Теа­тъ­рът е затво­ре­но око, кое­то се събуж­да; 3.Театърът е вик, спон­та­нен бунт, предиз­ви­кан от един­с­т­ве­на­та иде­о­ло­гия, спо­соб­на да ни про­ме­ни – емо­ци­я­та; 4. Теа­тъ­рът е край­на­та спир­ка, къде­то ни очак­ва ново нача­ло и т.н. …. Тези раз­миш­ле­ния за теа­тъ­ра са 25 на брой.

И поне­же в рома­на ста­ва въп­рос за теа­тър, за изкус­т­во, за евро­пейс­ка­та атмос­фе­ра на тези поня­тия, в мно­го стра­ни­ци избух­ва лири­чес­ки­ят глас на писа­те­ля, кой­то превръ­ща чис­то фило­соф­с­ки­те заклю­че­ния в бляс­ка­ва есе­ис­тич­на про­за. Не са мал­ко стра­ни­ци­те, къде­то Виш­ни­ек про­ти­во­пос­та­вя изкус­т­во­то на Евро­па на това на иде­о­ло­ги­чес­ки­те схе­ми и кано­ни на изкус­т­во­то в годи­ни­те, кои­то е пре­жи­вял през „Злат­на­та епо­ха Чау­шес­ку“ в Румъ­ния. И в това про­ти­во­пос­та­вя­не също има мно­го и пуб­ли­цис­тич­на страст. Така той очер­та­ва коор­ди­на­ти­те на две есте­ти­чес­ки схе­ми – тези на Запа­да и тези на Изто­ка — тоталитаризма.

Рома­нът „Любов като обув­ка, любов като чадър“ е тру­ден за раз­каз­ва­не. Тряб­ва да се усе­ти със сети­ва­та – на мисъл­та, на емо­ци­я­та. Тряб­ва да се изжи­вее. Това опре­де­ля и него­во­то оча­ро­ва­ние. Сами­ят автор е дал рецеп­та­та за него­вия про­чит. Про­чи­тът на кла­си­чес­ко­то про­из­ве­де­ние е про­чит тип „обув­ка“, т.е. про­чит посте­пен­но да обле­чеш „дре­хи­те“, да вле­зеш в „обув­ки­те“ на про­из­ве­де­ни­е­то. Про­чи­тът тип „чадър“ е този, кой­то въз­буж­да асо­ци­а­тив­но­то мис­ле­не на чита­те­ля, раж­да ско­ко­ве­те на мисъл­та и въоб­ра­же­ни­е­то му. Имен­но този вто­ри тип писа­не ни пред­ла­га Матей Виш­ни­ек в рома­на си. Един роман, кой­то пред­ста­вя све­та, изкус­т­во­то, чове­ка в него­во­то пъс­т­ро раз­но­об­ра­зие – тъж­но и смеш­но, дра­ма­тич­но и радос­т­но, кар­на­вал­но и стро­го – живот в одеж­ди­те на „обув­ка и чадър“.

КОНЕ ПОД ПРОЗОРЕЦА

Пие­си за гле­да­не и четене

След два­та сбор­ни­ка от пие­си „Ман­сар­да от Париж“ и „Път­ни­кът в дъж­да“ Огнян Стам­бо­ли­ев ни пред­ла­га пре­вод на още осем пие­си на Матей Виш­ни­ек в сбор­ни­ка „Коне под про­зо­ре­ца“. Така пред­ста­ва­та на бъл­гар­с­кия чита­тел за дра­ма­тур­га Виш­ни­ек ста­ва доста бога­та. А в мно­го интер­вю­та този автор е заявя­вал, че дра­ма­тур­ги­я­та и теа­тъ­рът са него­ва­та пър­ва голя­ма страст.

Той може да се наре­че една от емб­ле­ми­те на съв­ре­мен­ния начин на модер­но писа­не за теа­тър, кое­то чес­то пре­рас­т­ва и в пост­мо­дер­но. В пие­си­те му осе­за­е­мо се чув­с­т­ва духът на авто­ри, кои­то той смя­та за свои учи­те­ли по дра­ма­ти­чес­ко писа­не: Йожен Йонес­ко, Алф­ред Жари, Самю­ел Бекет, Йон Лука Кара­джа­ле. Той след­ва и раз­ви­ва тех­ния начин на изграж­да­не на струк­ту­ра­та на пие­са­та, тях­на­та фило­со­фия за същес­т­ву­ва­не­то на инди­ви­да в съв­ре­мен­ния свят. Ненап­раз­но го нари­чат и „новия Йонеско“.

И в сегаш­ни­ят сбор­ник Матей Виш­ни­ек изграж­да дра­ма­тур­гич­на струк­ту­ра на пие­си­те си, коя­то в цялост се явя­ва мета­фо­ра на човеш­кия живот – изтъ­кан от вза­и­мо­от­но­ше­ни­я­та меж­ду хора­та на сли­ва­не и раз­де­ля­не помеж­ду им, на отчуж­де­ние и витал­ност. Зато­ва тези твор­би, как­то и дру­ги, се роде­ят мно­го с абсур­диз­ма (по-точ­но този на Йонес­ко!), къде­то сати­рич­но­то, кар­на­вал­но-абсур­д­но­то, лирич­но­то, пара­док­сал­но­то същес­т­ву­ват в стран­на амал­га­ма. Геро­и­те стра­дат, но и меч­та­ят да изля­зат от „затво­ра на при­ми­ре­на­та си без­лич­ност и само­та“, герои, кои­то са с пре­кър­ше­на вол­ност на мисъл­та и воля за живот. Така Матей Виш­ни­ек изграж­да една завър­ше­на мрач­на кар­ти­на на духов­ни­те коор­ди­на­ти на пси­хо­ло­ги­я­та на инди­ви­да в днеш­но­то ни вре­ме. Но вина­ги тази кар­ти­на завър­ш­ва с някак­ва свет­ла надеж­да, с няка­къв нео­чак­ван обрат, кой­то извед­нъж при­да­ва осо­бен све­тъл аро­мат на тягос­т­на­та, „раз­гло­бе­на“ кар­ти­на на све­та и човеш­ки­те отно­ше­ния. Така Виш­ни­ек се очер­та­ва като не така без­к­рай­но тъжен автор в сво­и­те про­из­ве­де­ния като сво­и­те учители.

Част от пие­си­те имат чис­то каме­рен харак­тер, в тях чрез малък на брой лица той раз­глеж­да вза­и­мо­от­но­ше­ни­я­та меж­ду хора­та, изгра­де­ни на прин­ци­па на отчуж­де­ни­е­то, стра­ха от „дру­гия“, или наси­ли­е­то над „дру­гия“, т.е. раз­глеж­дат се обър­ка­ни­те и труд­ни пъти­ща на инди­ви­ди­те един към друг, изра­зя­ва­щи се в чис­то ало­гич­ни и мно­го чес­то абсур­д­но- гро­тес­к­ни дейс­т­вия. С такъв камер­но-пси­хо­ло­ги­чес­ки харак­тер са пие­си като „Вра­та­та“, „Забе­ле­жи­тел­но­то пъте­шес­т­вие на меч­ки­те Пан­да, опи­са­но от сак­со­фо­нист, кой­то има­ше при­ятел­ка във Фран­к­фурт „Чове­кът, кой­то си гово­ри сам“, „Коне под про­зо­ре­ца“. В тези твор­би геро­и­те искат неис­то­во да раз­га­да­ят зако­ни­те на житейс­ка­та си ситу­а­ция, в коя­то са изпад­на­ли, да раз­га­да­ят ениг­ма­та на сво­я­та само­та, да раз­бе­рат защо све­тът им е изпра­вил сте­ни на отчужденост.

Лич­но на мен мно­го сил­но впе­чат­ле­ние оста­ви­ха три от пие­си­те му, кои­то не са камер­ни, а са широ­ко плат­но на един исто­ри­чес­ки епи­зод от све­тов­но­то вре­ме. Това са „Жана и огъ­нят“, „Зри­те­лят, осъ­ден на смърт“ и „Исто­ри­я­та на кому­низ­ма, раз­ка­за­на за душев­но бол­ни“. Впе­чат­ля­ва­що­то в тези мащаб­ни по зами­съ­ла си твор­би е, че исто­ри­я­та от един опре­де­лен пери­од е раз­ка­за­на с ези­ка на кар­на­вал­но­то – гро­тес­ка­та, мас­ка­рад­ност­та, чер­ни­ят хумор изпъл­ват цяла­та им атмос­фе­ра. Така Виш­ни­ек се над­сми­ва гнев­но над изоб­ра­зя­ва­ния исто­ри­чес­ки пери­од – в „Жана“ това е све­тът на вре­ме­то на бун­та на Жана д„Арк; в „Зри­те­лят осъ­ден на смърт“ – това е днеш­ни­ят ни мас­ка­ра­ден свят на вза­и­мо­от­но­ше­ния, къде­то да игра­еш някак­ва „роля“ в общес­т­во­то кос­т­ва мно­го уси­лия (спе­ци­ал­но в тази пие­са се чув­с­т­ва мно­го духът на Луи­джи Пиран­де­ло!); в „Исто­ри­я­та на кому­низ­ма, раз­ка­за­на за душев­но бол­ни“ – това е мрач­на сати­ри­ко-гро­тес­ко­ва кар­ти­на на нра­ви­те в епо­ха­та на бив­шия Съвет­с­ки съюз. Тя е посве­те­на на Дани­ил Хармс и „ всич­ки писа­те­ли, заги­на­ли в затво­ри­те на властта“.

В свое изказ­ва­не Матей Виш­ни­ек спо­де­ля: „Хумо­рът за мен вина­ги има две лица. Пър­во­то, кое­то те кара да се сме­еш, и вто­ро­то – скри­то. То може да те раз­пла­че. В мои­те пие­си пред­ла­гам полет над чер­ния хумор. А сме­хът има вина­ги ефек­та на буме­ранг. Нуж­на е сме­лост, за да при­емеш. Защо­то, кога­то се сме­еш над дру­гия, не усе­щаш, че се сме­еш и на себе си…“.

Матей Виш­ни­ек не е от лес­ни­те авто­ри за про­чит и въз­при­е­ма­не на него­ви­те. За тях се изис­к­ва не само емо­ци­о­нал­но, но и инте­лек­ту­ал­но уси­лие, за да се вник­не в поня­ко­га ениг­ма­тич­на­та зна­ко­вост на него­вия мета­фо­рич­но-фило­соф­с­ки изказ на писа­не. Но сре­ща­та с него оба­че под­хран­ва наше­то въоб­ра­же­ние, въз­буж­да интен­зив­ност­та на мисъл­та ни. И това имен­но раж­да радост­та от раз­чи­та­не­то на него­ва­та ениг­мач­ност в твор­би­те му. Той е съв­ре­ме­нен автор, кой­то точ­но раз­кри­ва оне­зи про­ти­во­ре­чия на душа­та на съв­ре­мен­ния човек, раз­ди­ращ се меж­ду отча­я­ни­е­то и надеж­да­та, меж­ду бол­ка­та и усмив­ка­та, меж­ду стра­ха и сме­лост­та – човек, озо­вал се пред изпи­та­ни­я­та и предиз­ви­ка­тел­с­т­ва­та на съд­ба­та. Зато­ва и тряб­ва да бла­го­да­рим на прист­рас­т­ност­та на пре­во­да­ча Огнян Стам­бо­ли­ев, че в про­дъл­же­ние на годи­ни ни въвеж­да в све­та на този писател.

КРУМ ГЕРГИЦОВ

Годишни награди на Съюза на преводачите в България за 2022 г.

Годиш­ни награ­ди на СПБ в област­та на пре­во­да на

ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА

Награ­ди за ярки постижения: 

  • Ана Димо­ва – за пре­во­да от нем­с­ки език на рома­на „Изпо­вед на един уби­ец, напра­ве­на за една нощ“ от Йозеф Рот, изд. „Лист”;

Изпо­вед на един уби­ец, напра­ве­на за една нощ“ е един от послед­ни­те рома­ни на авс­т­рийс­кия писа­тел Йозеф Рот, изда­ден през 1936 годи­на. Как­то под­сказ­ва загла­ви­е­то, в него един човек раз­каз­ва за престъп­ле­ни­е­то си, но как­то може да се очак­ва от про­из­ве­де­ние, изляз­ло под перо­то на голям писа­тел, не всич­ко е тако­ва, как­во­то изглеж­да на пръв поглед. Рот пише с поч­ти кине­ма­тог­ра­фич­на образ­ност, кога­то геро­ят раз­каз­ва исто­ри­я­та, не само на убийс­т­во­то, но и на соб­с­тве­ния си живот, като същев­ре­мен­но уме­ло са впле­те­ни раз­съж­де­ния за човеш­ка­та при­ро­да, мора­ла, гре­хов­ност­та, любов­та и неиз­беж­на­та сла­бост. Макар и авс­т­ри­ец, Рот изби­ра за гла­вен герой на повес­т­во­ва­ни­е­то рус­нак и така пре­на­ся чита­те­ля в послед­ни­те дни на Рус­ка­та импе­рия, а също и в Париж, къде­то той се озо­ва­ва впос­лед­с­твие и завър­ш­ва дни­те си. Рот пише с леко­та, като същев­ре­мен­но успя­ва да постиг­не задъл­бо­че­ност на вну­ше­ни­я­та и обра­зи­те, и имен­но в това при­вид­но леко, четив­но, но в също­то вре­ме пси­хо­ло­гич­но писа­не про­ли­ча­ват уме­ни­я­та на Ана Димо­ва като пре­во­дач. Тя без­п­роб­лем­но се спра­вя с раз­ка­за на исто­рия за една чуж­да за нем­с­ко­го­во­ря­щия дейс­т­ви­тел­ност, но от дру­га стра­на по-близ­ка до нас, като запаз­ва емо­ци­о­нал­ния изказ и богат­с­тво­то на палит­ра­та от чув­с­т­ва и мис­ли, опи­са­ни в рома­на. На момен­ти чита­те­лят дори забра­вя, че чете пре­вод от нем­с­ки, кое­то сви­де­тел­с­т­ва за леко­та­та, с коя­то е пре­да­ден ори­ги­на­лът. Богат­с­тво­то на ези­ка, с кое­то бора­ви Рот, е също тол­ко­ва пъл­нок­ръв­но и ста­ра­тел­но пре­да­де­но и на бъл­гар­с­ки, Ана Димо­ва вещо пре­ми­на­ва през раз­лич­ни­те теми, раз­гър­на­ти в рома­на, като демон­с­т­ри­ра без­спо­рен про­фе­си­о­на­ли­зъм. Пре­во­дът ѝ опре­де­ле­но е сред забе­ле­жи­тел­ни­те пости­же­ния в тази област през изми­на­ла­та година.

  • Игли­ка Васи­ле­ва – за пре­во­да от анг­лийс­ки език на „Синя­та кита­ра“ от Джон Бан­вил, изд. „Лист”;

Синя­та кита­ра“ е роман на носи­те­ля на „Букър“ Джон Бан­вил, изда­ден през 2015 годи­на. Той пред­став­ля­ва раз­каз от пър­во лице на худож­ни­ка на сред­на въз­раст Оли­вър Орме, кой­то раз­съж­да­ва за живо­та си, изкус­т­во­то и соб­с­тве­на­та си нес­по­соб­ност да му се отда­де напъл­но, раз­лич­ни­те видо­ве краж­ба (на него самия тази сла­бост не му е чуж­да) и послед­на­та извър­ше­на от него – пре­лъс­тя­ва­не­то на съп­ру­га­та на бли­зък при­ятел. Рома­нът се отли­ча­ва с тънък пси­хо­ло­ги­зъм, фило­соф­с­ка задъл­бо­че­ност и нес­тан­дар­тен про­чит на раз­лич­ни ситу­а­ции и съби­тия в човеш­кия живот. Оли­вър е раз­каз­вач, кой­то еднов­ре­мен­но въз­хва­ля­ва и осми­ва себе си, като в също­то вре­ме се опит­ва да достиг­не дъл­бо­чи­на на мисъл­та и прозре­ния, кои­то да му обяс­нят соб­с­тве­ния му живот и съд­ба. Пре­во­дач­ка­та Игли­ка Васи­ле­ва е пре­да­ла майс­тор­с­ки този моно­лог, изпъс­т­рен с увле­ка­тел­ни раз­ка­зи на случ­ки, раз­съж­де­ния за изкус­т­во­то и препрат­ки към голе­ми худож­ни­ци, опи­са­ния на при­род­ни кар­ти­ни и душев­ни със­то­я­ния. Тя е успя­ла да вник­не в мате­ри­я­та на тек­с­та и да го пре­съз­да­де така, че да достиг­не до чита­те­ля в пъл­на­та си слож­ност и богат­с­тво на изка­за. Само­и­ро­ни­я­та и хумо­рът на Оли­вър не губят нищо от оча­ро­ва­ни­е­то си в пре­во­да, а са наход­чи­во при­го­де­ни към „,ухо­то“ на бъл­гар­с­кия чита­тел. Пре­во­дът на „Синя­та кита­ра“ на Игли­ка Васи­ле­ва е най-стой­нос­т­но­то пости­же­ние в област­та на пре­во­да от анг­лийс­ки език през изми­на­ла­та годи­на, при кое­то се взе­ма пред­вид слож­ност­та на изход­ния текст и уме­ни­я­та при пре­да­ва­не­то му.

  • Кало­ян Игна­тов­с­ки – за пре­во­да от анг­лийс­ки език на  рома­на „Шъги Бейн“ от Дъг­лас Стю­арт, изд. „Лаби­ринт”;

Шъги Бейн“ е удос­то­е­ни­ят с награ­да­та „Букър“ за 2020 годи­на дебю­тен роман на Дъг­лас Стю­арт, напи­сан на осно­ва­та на соб­с­тве­но­то му дет­с­тво в Глаз­гоу през 80-те годи­ни. Това е един мно­го личен раз­каз за живо­та на едно дете с май­ка алко­хо­лич­ка, изос­та­ве­но от баща си, тор­мо­зе­но от връс­т­ни­ци­те си, неп­ри­е­ма­но зара­ди сво­я­та хомо­сек­су­ал­ност, но заед­но с това рома­нът е сво­е­об­ра­зен пор­т­рет на вре­ме­то на тачъ­риз­ма в Шот­лан­дия, на живо­та на работ­ни­чес­ки­те семейс­т­ва. „Шъги Бейн“ е кни­га, как­то теж­ка със сво­я­та тема­ти­ка за бед­ност, зави­си­мос­ти, наси­лие, така и неле­ка за пре­вод, с богат и раз­но­об­ра­зен език, със свой осо­бен стил. Тя изис­к­ва от пре­во­да­ча задъл­бо­че­но позна­ва­не на исто­ри­чес­ки­те и кул­тур­ни­те осо­бе­нос­ти на епо­ха­та, на реа­ли­и­те, на все­кид­нев­ния език. Бла­го­да­ре­ние на Кало­ян Игна­тов­с­ки, претво­рен на бъл­гар­с­ки език, рома­нът е запа­зил всич­ки свои дос­тойн­с­т­ва, ези­кът е жив, богат, обра­зен, диа­ло­зи­те зву­чат естес­т­ве­но. Мно­го доб­ре е отра­зен емо­ци­о­нал­ни­ят регис­тър на тек­с­та, пре­да­де­но е уме­ни­е­то на Стю­арт да изгра­ди раз­ка­за от име­то на тре­то­ли­чен повес­т­во­ва­тел, кой­то същев­ре­мен­но сякаш виж­да све­та през очи­те на пер­со­на­жи­те, все­ки със сво­и­те сил­ни пре­жи­вя­ва­ния, със сво­и­те мис­ли и своя език.

  • Мег­ле­на Боден­с­ка – за пре­во­да от швед­с­ки език на рома­на „Кола­рят на Смърт­та“ от Сел­ма Лагер­льоф, изд. „Лист”;

Кола­рят на Смърт­та“ на швед­с­ка­та писа­тел­ка и нобе­ло­ва лау­ре­ат­ка Сел­ма Лагер­льоф е пуб­ли­ку­ван през 1915 г. – любо­пит­но­то е, че е напи­сан по мол­ба от Швед­с­ко­то наци­о­нал­но дру­жес­т­во за бор­ба с тубер­ку­ло­за­та, но в него по нищо не личи да е поръч­ко­ва твор­ба, тъй като тема­та е близ­ка до автор­ка­та (загу­би­ла е свои близ­ки от болест­та) и тя я включ­ва в по-обща­та рам­ка на дъл­бо­ко хуман­но­то си твор­чес­т­во. Рома­нът може да се раз­глеж­да като прит­ча, при­каз­ка, готи­чес­ка исто­рия, в коя­то соци­ал­но­то, пред­ста­ве­но от болес­ти­те, бед­ност­та, пиян­с­т­во­то, е препле­те­но с веч­ни­те теми за опро­ще­ни­е­то, без­смър­ти­е­то на душа­та и изце­ли­тел­на­та сила на любов­та, коя­то над­мог­ва всич­ки труд­нос­ти и прегра­ди. Имен­но него­ва­та мно­гоп­ла­но­вост пред­став­ля­ва предиз­ви­ка­тел­с­т­во за пре­во­да­ча и Мег­ле­на Боден­с­ка демон­с­т­ри­ра не само талант и усет към ези­ка, но и задъл­бо­че­но позна­ва­не на автор­ка­та, ней­но­то твор­чес­т­во и теми. Слож­ност­та на ори­ги­на­ла идва и от нео­би­чай­на­та струк­ту­ра, тип „китайс­ка кутия“, в коя­то раз­ка­зи­те са помес­те­ни един в друг. Мег­ле­на Боден­с­ка отва­ря вещо за чита­те­ля тези кутии и повес­т­во­ва­ни­е­то се „лее“ неп­ри­ну­де­но и изтън­че­но, като предиз­вик­ва емо­ци­о­нал­на реак­ция и дава мно­жес­т­во пово­ди за раз­ми­съл. Раз­ка­зът за пока­я­лия се греш­ник е наси­тен с окул­т­ни препрат­ки, за кои­то сама­та Лагер­льоф призна­ва, че я въл­ну­ват, и пре­во­дач­ка­та ги пре­да­ва уме­ло и с нуж­ни­те позна­ния. По пре­во­да си личи допъл­ни­тел­на­та пре­во­да­чес­ка рабо­та, коя­то е свър­ши­ла Боден­с­ка, за да може този клю­чов роман от твор­чес­т­во­то на вели­ка­та писа­тел­ка (тя сама­та го опре­де­ля като люби­ма­та си твор­ба) да достиг­не до чита­те­ля в пре­вод от ори­ги­на­ла, тъй като до момен­та е бил познат в пре­вод, най-веро­ят­но напра­вен от нем­с­ки. Рабо­та­та на Мег­ле­на Боден­с­ка отго­ва­ря на най-висо­ки­те кри­те­рии за качес­т­во и показ­ва, че тя е дос­то­ен про­дъл­жи­тел на голя­ма­та шко­ла на пре­во­да от скан­ди­нав­с­ки ези­ци у нас.

Спе­ци­ал­на награ­да за изклю­чи­тел­но висо­ки постижения:

  • Кирил Кадийс­ки - за пре­во­да на „Ад“ от Дан­те Али­ги­е­ри, изда­тел­с­т­во „Колиб­ри“;

От глед­на точ­ка на бъл­гар­с­кия текст пре­во­дът е на бри­лян­тен,
изклю­чи­тел­но богат съв­ре­ме­нен бъл­гар­с­ки език, с плав­ност и звуч­ност
на рими­те и спа­зен раз­мер на тер­ци­ни­те, с огром­но поети­чес­ко
въоб­ра­же­ние и наход­чи­вост, с майс­тор­с­ки стро­еж на сти­хо­ве­те, при кои­то
в зна­чи­тел­на сте­пен са избег­на­ти анжам­б­ма­ни­те, кои­то са мно­го
кап­ри­зен похват и поня­ко­га сил­но накъс­ват ритъ­ма, а поня­ко­га, съче­та­ни
с при­час­тия, водят до нераз­би­ра­е­мост на тек­с­та, но при Кирил Кадийс­ки
там, къде­то ги има, са изпол­з­ва­ни намяс­то и допри­на­сят за богат­с­тво­то и
въз­дейс­т­ви­е­то на сти­ха. Изоб­що поети­чес­ка­та сила и кра­со­та на
бъл­гар­с­кия текст се добли­жа­ват, а може би и са със­тав­на част от
шедьов­ри­те (ори­ги­нал­ни и пре­вод­ни) на поези­я­та, напи­са­на на бъл­гар­с­ки
език.

Ето защо насто­я­щи­ят пре­вод пред­став­ля­ва блес­тя­що пре­съз­да­ва­не
на авто­ро­вия текст и по кон­ге­ни­ал­ност се родее с пре­во­ди­те на „Или­а­да“
от Бла­га Димит­ро­ва по под­строч­ни­ка на проф. Алек­сан­дър Милев, и с
тези на Шек­с­пир, осъ­щес­т­ве­ни от Вале­ри Пет­ров в актив­ни кон­сул­та­ции с
проф. Мар­ко Мин­ков. Въп­рос­ни­те пре­во­ди на Омир и Шек­с­пир бяха
коло­сал­ни съби­тия в кул­тур­ния живот през 70-те („Или­а­да“) и 80-те
годи­ни (Шек­с­пир). И оста­вят неза­ли­чи­ма диря в духов­но­то израс­т­ва­не на
поко­ле­ния читатели.

Кни­га­та е истин­с­ки шедьо­вър на кни­го­из­да­тел­с­ко­то майс­тор­с­т­во – с рисун­ки на Сан­д­ро Боти­че­ли, с блес­тящ пред­го­вор на проф. Клео Про­тох­рис­то­ва и ней­ни увод­ни обяс­ни­тел­ни думи пре­ди вся­ка песен, с крат­ка бележ­ка за авто­ра, с
вели­ко­леп­но офор­м­ле­ние как­то на кори­ца­та, така и на вът­реш­ност­та на
кни­га­та, с калиг­раф­с­ки изпи­са­ни номе­ра на пес­ни­те от Кос­та­дин
Кока­ла­нов, с твър­ди кори­ци, отпе­ча­та­на на вели­ко­леп­на хартия…

  • Любо­мир Или­ев – за пре­во­да от нем­с­ки език на рома­на „Избра­ни­кът“ от Томас Ман, изд. „Лист”;

Рома­нът „Избра­ни­кът“ от Томас Ман е пуб­ли­ку­ван през 1951 г. и е послед­на­та завър­ше­на кни­га на авто­ра. Той пред­став­ля­ва паро­дия на сред­но­ве­ков­ния текст „Гре­го­ри­ус, или Доб­ри­ят греш­ник“ от Хар­т­ман фон Ауе, в коя­то се раз­каз­ва исто­ри­я­та на Гре­го­рий, заче­нат от кръ­вос­ме­си­тел­на­та връз­ка на брат и сес­т­ра, а в послед­с­твие ста­нал съп­руг на соб­с­тве­на­та си май­ка. След дъл­го­го­диш­но пока­я­ние той е опрос­тен от Бог и въз­диг­нат до папа. Реди­ца спе­ци­а­лис­ти отбе­ляз­ват, че забе­ле­жи­тел­но­то, дори уни­кал­но­то за нем­с­ка­та лите­ра­ту­ра в рома­на е сът­во­ря­ва­не­то на ори­ги­на­лен език, в кой­то се препли­тат арха­ич­но и модер­но, ста­ри­те вари­ан­ти на реди­ца евро­пейс­ки ези­ци, как­то и древ­ни ези­ци като гръц­кия и латин­с­кия. Ман опис­ва сред­но­ве­ков­на исто­рия, но я пре­съз­да­ва модер­но, дръз­ко, раз­ши­ря­вай­ки въз­мож­нос­ти­те на ези­ка до кра­ен пре­дел със сло­вот­вор­чес­т­во и арха­и­зи­ра­не, „пати­ни­ра­не“, как­то го нари­ча в след­го­во­ра си пре­во­да­чът Любо­мир Или­ев. Пре­во­дът на подоб­на слож­на тор­ба е изклю­чи­тел­но теж­ка и отго­вор­на зада­ча, с коя­то Любо­мир Или­ев се е спра­вил блес­тя­що. Не само е открил „зале­жи“ от съот­вет­с­тва­ща лек­си­ка, но чес­то и сам е при­бяг­вал към сло­вот­вор­чес­т­во, кое­то зву­чи напъл­но естес­т­ве­но и пъл­ноз­нач­но в кон­тек­с­та на рома­на. След­ва да се отбе­ле­жи вир­ту­оз­но­то пре­да­ва­не на сти­хот­вор­ни­те час­ти, впле­те­ни в тек­с­та, кои­то отго­ва­рят на поети­ка­та, тър­се­на от самия автор. Същев­ре­мен­но хумо­рът, залег­нал в осно­ва­та на паро­дий­ност­та на кни­га­та, е пре­да­ден еле­ган­т­но, ненат­рап­чи­во и ост­ро­ум­но. Личи си добро­то позна­ва­не и на сред­но­ве­ков­на­та епо­ха и ней­на­та сло­вес­ност, как­то и съвес­т­но­то про­уч­ва­не на хрис­ти­ян­с­кия канон и тер­ми­но­ло­гия, включ­ва­не­то на обяс­ни­тел­ни бележ­ки, кога­то е необ­хо­ди­мо, но с мяр­ка и ува­же­ние към чита­те­ля. Отно­во в след­го­во­ра Любо­мир Или­ев нари­ча кни­га­та „праз­ник на ези­ка“ и бъл­гар­с­ка­та пуб­ли­ка би след­ва­ло да е бла­го­дар­на на пре­во­да­ча за талан­та и себе­от­ри­ца­ни­е­то, с кое­то е претво­рил рома­на, за да достиг­не до нас. С пра­во може да се каже, че това е съби­тие в бъл­гар­с­кия пре­вод, кое­то заслу­жа­ва Спе­ци­ал­на награ­да за изклю­чи­тел­но висо­ки постижения.

Награ­да на СПБ „Еле­на Муте­ва“ за ярко пости­же­ние на млад пре­во­дач на худо­жес­т­ве­на литература:

  • Дими­тър Ата­на­сов — за пре­во­да от пор­ту­гал­с­ки език на рома­на „Луди­те от ули­ца „Мазур”“ от Жоао Пин­то Кое­лю, изда­тел­с­т­во „Лемур“;

Още един роман за Холо­кос­та, кой­то вече тол­ко­ва десе­ти­ле­тия не спи­ра да изку­ша­ва писа­те­ли от раз­лич­ни наци­о­нал­нос­ти и раз­лич­ни поко­ле­ния. Пор­ту­гал­с­ки­ят писа­тел Жоао Пин­то Кое­лю е осо­бе­но прист­рас­тен към тази тема, бли­зо трий­сет годи­ни я е про­уч­вал, посе­ща­вал е кон­ц­ла­ге­ри­те и се е запоз­на­вал с оце­ле­ли­те. И три­те него­ви рома­на, посве­те­ни на Холо­кос­та, претво­ря­ват худо­жес­т­ве­но част от огром­ния доку­мен­та­лен мате­ри­ал, кой­то е натру­пал. „Луди­те от ули­ца „Мазур” е нео­бик­но­ве­на и въл­ну­ва­ща човеш­ка исто­рия за този пери­од. Два­ма въз­рас­т­ни мъже – сле­пи­ят кни­жар Янкел и извес­т­ни­ят писа­тел Ерик в зале­за на своя живот, в Париж, се връ­щат към спо­ме­ни­те от сво­е­то дет­с­тво в мал­ко про­вин­ци­ал­но пол­с­ко град­че и тра­гич­ни­те съби­тия, слу­чи­ли се там и поста­ви­ли на изпи­та­ние при­ятел­с­т­во­то, любов­та и съвест­та им. Пре­во­да­чът Дими­тър Ата­на­сов е успял да пре­да­де тази неве­ро­ят­на човеш­ка исто­рия и да постиг­не въл­не­ни­е­то, с кое­то е заредена.

Пре­во­дът на кни­га­та е напра­вен про­фе­си­о­нал­но и добро­съ­вес­т­но; с верен усет за бъл­гар­с­кия език и него­ви­те регис­т­ри е постиг­на­та емо­ци­о­нал­на­та атмос­фе­ра на повес­т­во­ва­ни­е­то, плас­тич­ност­та и релеф­ност­та на опи­са­ни­я­та. Постиг­на­то е вну­ше­ни­е­то на рома­на и посла­ни­я­та на писа­те­ля. Изоб­що се усе­ща уве­ре­ни­ят пре­во­да­чес­ки почерк и е труд­но да се познае, че ста­ва дума за дебют.

Годиш­ни награ­ди на СПБ в област­та на пре­во­да на

ХУМАНИТАРИСТИКА

Награ­ди за ярки постижения:

  • Албе­на Бак­ра­че­ва — за пре­во­да от анг­лийс­ки език на кни­га­та „Кейп Код“ от Хен­ри Дей­вид Торо, изда­тел­с­т­во „Кръг“;

Как­то пише сама­та пре­во­дач­ка в после­пи­са си: „Кейп Код“ е послед­на­та кни­га на Хен­ри Дей­вид Торо (1817–1862). Пър­ви­те две – „Сед­ми­ца по реки­те Кон­корд и Мери­мак“ (1849) и „Уол­дън“ (1854) живо­тът му позво­ля­ва да види пуб­ли­ку­ва­ни; вто­ри­те две – „Мейн­с­ки­те гори“ и „Кейп Код“ – изли­зат посмър­т­но, съот­вет­но през 1864 и 1865 г.“

Това не са пъте­пи­си, а фило­соф­с­ко пре­съз­да­ва­не на при­ро­да­та сама по себе си. При­ро­да, при­те­жа­ва­ща самос­той­на цен­ност, а също своя дина­ми­ка, кра­со­та, мно­го­об­раз­ност на фор­ми­те и вът­ре­шен живот, обик­но­ве­но недос­тъ­пен за мно­жес­т­во­то хора. Кни­ги­те на Хен­ри Торо са при­ро­до­цен­т­рич­ни (не нари­ча­ме този жанр „нату­ра­ли­зъм“, как­то би под­хож­да­ло, защо­то тер­ми­нът озна­ча­ва нещо съв­сем дру­го), и се роде­ят с такъв сво­е­об­ра­зен жанр като ани­ма­лис­ти­ка­та. За този жанр поне има­ме бъл­гар­с­ки пости­же­ния със све­тов­но изме­ре­ние – про­из­ве­де­ни­я­та на Еми­ли­ан Ста­нев. Но едно е да опис­ваш живо­тин­с­кия свят, кой­то като че ли носи душа, близ­ка до човеш­ка­та, дру­го – при­ро­да­та, коя­то като че ли няма така­ва. Всъщ­ност връз­ка­та е в ант­ро­по­цен­т­риз­ма на авто­ра, кой­то неиз­мен­но при­със­т­ва и кой­то осмис­ля мно­гоб­рой­ни­те пей­за­жи и дви­же­ща­та се природа.

Хен­ри Дей­вид Торо пре­съз­да­ва един свят, изис­к­ващ нали­чи­е­то на дру­ги сети­ва или най-мал­ко­то – на изклю­чи­тел­но раз­ви­ти сети­ва. Без подоб­на сетив­ност все­ки пре­вод би бил тро­мав и ску­чен. Дали Албе­на Бак­ра­че­ва е по при­ро­да с таки­ва сети­ва, или ги е при­до­би­ла с про­дъл­жи­тел­но вглеж­да­не в тек­с­то­ве­те на Хен­ри Торо, не зна­ем, но фак­тът е, че пре­во­дът ѝ е адек­ва­тен на ори­ги­на­ла. При това тряб­ва да се има пред­вид вре­ме­во­то отсто­я­ние от век и поло­ви­на, че дори пове­че, съвър­ше­но раз­лич­ни­те реа­лии в срав­не­ние с наши­те, и все пак кни­га­та не се усе­ща като чуж­да и далеч­на. Ант­ро­по­цен­т­риз­мът е нераз­рив­но свър­зан с при­ро­до­цен­т­риз­ма. Наис­ти­на отлич­на пре­во­да­чес­ка работа!

  • Катя Дима­но­ва - за пре­во­да от испан­с­ки език на авто­би­ог­ра­фич­ния роман „Зовът на пле­ме­то“ от Марио Вар­гас Льо­са, изда­тел­с­т­во „Колиб­ри“;

Вар­гас Льо­са е Нобе­лов меда­лист, удос­то­ен с тази най-престиж­на награ­да през 2010 г., един от най-талан­т­ли­ви­те писа­те­ли на Латин­с­ка Аме­ри­ка нарав­но с Габ­ри­ел Гар­сия Мар­кес и Кар­лос Фуен­тес. „Зовът на вре­ме­то“ дейс­т­ви­тел­но е инте­лек­ту­ал­на­та авто­би­ог­ра­фия на авто­ра, в коя­то той чес­т­но и без­ком­п­ро­мис­но просле­дя­ва десе­ти­лет­но­то кри­во­ли­че­не на сво­и­те убеж­де­ния, изда­ва­що душа, жад­на за исти­на­та. От рево­лю­ци­он­но­то леви­чар­с­т­во и кубин­с­ка­та рево­лю­ция той пре­жи­вя­ва огром­но раз­ви­тие бла­го­да­ре­ние тек­с­то­ве­те на таки­ва коло­си като Адам Смит, Хосе Орте­га-и-Гасет, Фрид­рих фон Хайек, Рей­мон Арон, Карл Попър и др., за да навле­зе в дру­га мис­лов­на сфе­ра, къде­то влас­т­ва инди­ви­дът, а не гру­па­та или наро­дът. Ста­ва дума, как­то каз­ва сами­ят автор, за пре­ми­на­ва­не­то от „про­пи­ти­те с мар­к­си­зъм и Сар­т­ри­ан­с­ки екзис­тен­ци­а­ли­зъм мла­деж­ки годи­ни към либе­ра­лиз­ма в зря­ла­та възраст.“

За да пре­ве­де подо­бен текст, пре­во­да­чът тряб­ва да при­те­жа­ва адек­ват­ни зна­ния, поня­ти­ен апа­рат и мис­лов­на широ­та. Ниш­ка­та на тек­с­та, пре­ми­на­ва­ща през раз­лич­ни епо­хи, тео­рии, стра­ни и свър­за­ни­те с тях поли­ти­чес­ки и инте­лек­ту­ал­ни страс­ти, изис­к­ва подоб­на страст и от нагър­би­лия се да пре­да­де всич­ко това на бъл­гар­с­ки. За щас­тие пре­во­дът е адек­ва­тен, про­фе­си­о­на­лен и отго­во­рен към ори­ги­нал­ния раз­каз и сти­ла на авто­ра. Той има и допъл­ни­тел­но­то качес­т­во да е достъ­пен и раз­би­ра­ем за бъл­гар­с­кия чита­тел. Има­ме пред себе си увле­ка­тел­но чети­во, кое­то зву­чи като напи­са­но на бъл­гар­с­ки, а не като пре­вод – едно без­спор­но забе­ле­жи­тел­но пости­же­ние на преводачката.

  • Крум Кру­мов — за пре­во­да от пол­с­ки език на кни­га­та с фило­соф­с­ки есе­та „Чув­с­т­ви­тел­ни­ят раз­каз­вач“ от Олга Токар­чук, изда­тел­с­т­во ICU
  • Сил­вия Бори­со­ва — за пре­во­да от пол­с­ки език на Нобе­ло­ва­та лек­ция на автор­ка­та в кни­га­та с фило­соф­с­ки есе­та „Чув­с­т­ви­тел­ни­ят раз­каз­вач“ от Олга Токар­чук, изда­тел­с­т­во ICU;

Олга Токар­чук е носи­тел­ка на Нобе­ло­ва­та награ­да за лите­ра­ту­ра през 2018 г. Твор­чес­т­во­то ѝ е бога­то и раз­но­об­раз­но: раз­ка­зи, рома­ни, есе­та, кри­ти­чес­ки тек­с­то­ве, сце­на­рии, поезия. Кни­га­та „Чув­с­т­ви­тел­ни­ят раз­каз­вач“ включ­ва 11 фило­соф­с­ки есе­та и Нобе­ло­ва­та лек­ция на автор­ка­та, на коя­то е кръс­те­на и сама­та книга.

Про­из­ве­де­ни­е­то на Олга Токар­чук е мно­го слож­но и раз­ноп­ла­но­во, изис­к­ва задъл­бо­чен про­чит и актив­но вник­ва­не в мате­ри­я­та. Това е дъл­бо­ка, инте­лек­ту­ал­на и модер­на фило­со­фия. Как­то каз­ва Геор­ги Гос­по­ди­нов в своя пред­го­вор, озаг­ла­вен „Да раз­каз­ваш дру­гия“, „това е кни­га цялос­т­на и свър­за­на, коя­то те хва­ща от пър­ва­та стра­ни­ца и те води до послед­на­та. Усе­ща­не­то накрая е наис­ти­на за пре­ко­ся­ва­не на вре­ме­на и прост­ран­с­т­ва, за пери­па­те­ти­чес­ко изживяване…“

Задъл­бо­ча­вай­ки се в тези наис­ти­на нео­бик­но­ве­ни тек­с­то­ве, жури­то еди­но­душ­но реши, че пре­во­дът се отли­ча­ва с богат арсе­нал от израз­ни сред­с­тва, удач­ни пре­вод­ни тран­с­фор­ма­ции, пре­да­ва сми­съ­ла и запаз­ва духа на ори­ги­на­ла. Пре­во­да­чи­те показ­ват отлич­но позна­ва­не на кул­тур­ни­те поня­тия, кои­то са пре­да­де­ни адек­ват­но и логич­но на бъл­гар­с­ки език, спра­вят се с мно­гоз­нач­ност­та на посла­ни­я­та, нами­рат точ­ни­те думи за отра­зя­ва­не на нез­на­е­ща­та гра­ни­ци мисъл на авторката.

Спе­ци­ал­на награ­да за изклю­чи­тел­но висо­ки постижения:

  • Дей­вид Мосъп — за пре­во­да от бъл­гар­с­ки на анг­лийс­ки език на кни­га­та „Бъл­га­рия и Маке­до­ния. Исто­рия и поли­ти­ка. Пър­ва част“ от автор­с­ки колек­тив на бъл­гар­с­ки уче­ни с научен ръко­во­ди­тел акад. Геор­ги Мар­ков, изда­тел­с­т­во „ТАНГРА“;

Ако за пре­диш­ни­те кни­ги от изклю­чи­тел­но зна­че­ние е било съп­ре­жи­вя­ва­не­то и бога­ти­ят арсе­нал от артис­тич­ни израз­ни сред­с­тва, то тук най-важ­но­то е било мак­си­мал­но точ­но­то пре­да­ва­не на стро­го науч­ния стил.

Авто­рът се е спра­вил отлич­но с това. Пре­дал е адек­ват­но цяла­та науч­на тер­ми­но­ло­гия на ори­ги­на­ла, поста­рал се е да пре­да­де точ­но всич­ки име­на (лич­ни, топо­ни­ми и др.), как­то и бъл­гар­с­ки­те, бал­кан­с­ки­те и евро­пейс­ки­те реа­лии. Макар кни­га­та да изли­за в момент на мно­го обтег­на­ти отно­ше­ния меж­ду Бъл­га­рия и Маке­до­ния и на голе­ми наци­о­нал­ни страс­ти, тя се харак­те­ри­зи­ра с науч­на поч­те­ност и сдър­жа­ност. Какъв­то е и преводът.

НАГРАДИ ЗА ЦЯЛОСТНА ДЕЙНОСТ:

  • Иван Димит­ров Тото­ма­нов  — за обо­га­тя­ва­не­то на бъл­гар­с­ка­та кул­ту­ра с пре­во­да на зна­чи­ми про­из­ве­де­ния на рус­ка­та и рус­ко­е­зич­на­та про­за от ХХ и ХХІ век; 

Име­то на Иван Тото­ма­нов е позна­то от десе­ти­ле­тия на всич­ки, кои­то се инте­ре­су­ват от рус­ко­е­зич­на­та лите­ра­ту­ра, него­ва­та рабо­та е обра­зец за пре­во­да­чес­ко майс­тор­с­т­во. Той е задъл­бо­чен позна­вач на съвет­с­ка­та и рус­ка­та дейс­т­ви­тел­ност и лите­ра­ту­ра от вто­ра­та поло­ви­на на ХХ и нача­ло­то на ХХІ век и претво­ря­ва зна­чи­ми и мно­гоп­лас­то­ви про­из­ве­де­ния пре­циз­но, с ези­ко­во въоб­ра­же­ние, навли­зай­ки в дъл­би­ни­те на род­ния ни език и раз­ши­ря­вай­ки него­ви­те хоризонти.

Бла­го­да­ре­ние на вдъх­но­ве­ни­те пре­во­ди на Иван Тото­ма­нов бъл­гар­с­ка­та кул­ту­ра се обо­га­тя­ва с про­из­ве­де­ния на Кон­с­тан­тин Бал­монт, Вла­ди­мир Вой­но­вич, Вели­мир Хлеб­ни­ков. Йосиф Брод­с­ки, Вик­тор Еро­фе­ев, Вик­тор Пеле­вин, Вла­ди­мир Соро­кин и мно­го дру­ги. Иван Тото­ма­нов е извес­тен и рабо­та­та си като редак­тор, с неиз­мен­на­та си под­кре­па и раз­би­ра­не към всич­ки пре­во­да­чи, с кои­то рабо­ти, и осо­бе­но – към по-мла­ди­те. Смя­та­ме, че коле­га­та ни Иван Тото­ма­нов по дос­тойн­с­т­во е заслу­жил награ­да­та за цялос­т­на дей­ност на Съю­за на пре­во­да­чи­те в Бъл­га­рия като призна­ние за голе­мия му талант и дъл­го­го­диш­на­та му рабо­та в поле­то на превода.

  • Ней­чо Ива­нов Тодо­ров - за него­вия про­фе­си­о­на­ли­зъм и за дъл­го­го­диш­на­та му висо­кок­ва­ли­фи­ци­ра­на рабо­та като син­х­ро­нен пре­во­дач и по повод него­вия юбилей.
  • Олга Кос­то­ва Сто­я­но­ва — за ней­на­та дъл­го­го­диш­на висо­кок­ва­ли­фи­ци­ра­на рабо­та като син­х­ро­нен пре­во­дач и като пре­во­дач в ефир и по повод ней­ния юбилей.
  • Про­ко­пи Про­ко­пи­ев Анд­ре­ев — за цялос­т­на­та му пре­во­да­чес­ка дей­ност на спе­ци­а­ли­зи­ра­на науч­на и тех­ни­чес­ка лите­ра­ту­ра на анг­лийс­ки език и по повод него­вия 80-годи­шен юбилей.

ПОЧЕТНА ГРАМОТА на Съю­за на пре­во­да­чи­те в България: 

  • Люд­ми­ла Гри­го­ро­ва (посмър­т­но) — за осо­бе­но голе­ми заслу­ги за раз­ви­ти­е­то на тео­ри­я­та, исто­ри­я­та и кри­ти­ка­та на пре­во­да в Бъл­га­рия.

За обек­тив­на­та и про­ник­но­ве­на оцен­ка на висо­ка­та бъл­гар­с­ка лите­ра­ту­ра, отра­зе­на в огле­да­ло­то на запад­но­ев­ро­пейс­ки­те лите­ра­ту­ри; за изграж­да­не на обра­за на бъл­гар­с­кия и чуж­дия писа­тел в област­та на срав­ни­тел­но­то лите­ра­ту­роз­на­ние; за ней­ни­те ста­тии, моног­ра­фии и кни­ги като: „Тво­ре­цът и него­ви­ят двой­ник (Проб­ле­ми на твор­чес­ка­та лич­ност в запад­но­ев­ро­пейс­ка­та лите­ра­ту­ра през ХІХ и ХХ в.)“, „Авто­би­ог­ра­фи­зъм и твор­чес­т­во“, „Дра­ма на пара­док­са (Оскар Уайлд в бъл­гар­с­кия кон­текст)“, „Дими­тър Димов: La femme moderne (Бъл­гар­с­ки и евро­пейс­ки пара­ле­ли)“, посве­те­ни на автор­с­т­во­то, пре­веж­да­не­то и голя­мо­то впис­ва­не на чуж­да­та лите­ра­ту­ра в тъкан­та на род­на­та; за ней­на­та ака­де­мич­на пре­по­да­ва­тел­с­ка дей­ност на англицист.

Юбилейна награда за Огнян Стамболиев

След 16 наши и меж­ду­на­род­ни награ­ди, сред кои­то и три минис­тер­с­ки (от Бъл­га­рия, Румъ­ния и Мол­до­ва), две ака­де­мич­ни (от Буку­рещ и Киши­нев), а също и Злат­на­та лира на Съю­за на музи­кал­ни­те дей­ци, в наве­че­ри­е­то на сво­я­та 75-годиш­ни­на, г‑н Огнян Стам­бо­ли­ев (род. 1947) бе удос­то­ен и с голя­ма­та награ­да за кул­ту­ра и от род­ния си град Русе. Автор на пет кни­ги с музи­кал­на тема­ти­ка, сред кои­то „Нова кни­га за опе­ра­та“ в 2 тома и пър­ва­та бъл­гар­с­ка „Кни­га за опе­ре­та­та и мюзи­къ­ла – от Офен­бах до Уебър“ и на пове­че от 50 пре­вод­ни кни­ги с поезия,
про­за и дра­ма­тур­гия от румън­с­ки, ита­ли­ан­с­ки и френ­с­ки авто­ри, как­то и на опер­ни либ­ре­та и 70 пие­си за теа­тъ­ра. Той рабо­ти мно­го актив­но и за печа­та с кри­ти­чес­ки мате­ри­а­ли в област­та на музи­ка­та и лите­ра­ту­ра­та и проб­ле­ми на кул­ту­ра­та. Напи­са голям брой пор­т­ре­ти на бъл­гар­с­ки опер­ни дей­ци от сто­ли­ца­та и стра­на­та. Наско­ро изда­де кни­га за голе­мия бъл­гар­с­ки опе­рен артист Кирил Кръс­тев и два обе­мис­ти пре­во­да – на нов роман и сбор­ник пие­си от голе­мия румън­с­ко-френ­с­ки белет­рист и дра­ма­тург-диси­дент Матей Виш­ни­ек (род. 1956).

Игли­ка Пее­ва, Радио Русе