Име­то на Мар­сел Пруст (1871–1922), корен­но про­ме­нил све­тов­ния лите­ра­ту­рен кли­мат в нача­ло­то на XX век., се свър­з­ва пре­ди всич­ко с повес­т­во­ва­тел­ния стил наре­чен „поток на съз­на­ни­е­то“ и със седем­том­ния му роман „По сле­ди­те на изгу­бе­но­то вре­ме“. „Една любов на Суан“ е един­с­т­ве­на­та част от мно­го­том­ни­ка, коя­то пред­став­ля­ва и самос­то­я­тел­но про­из­ве­де­ние, посве­те­но на любов­та на един естет, Суан, към една „кокот­ка“, Одет. Това е раз­каз за любов­та, за рев­ност­та, за съм­не­ни­е­то и дове­ри­е­то в тех­ни­те най-тън­ки отсен­ки, пре­да­де­ни с нео­бик­но­ве­но пси­хо­ло­ги­чес­ко про­ник­но­ве­ние. Няма в све­тов­на­та лите­ра­ту­ра по-изчер­па­те­лен, по-задъл­бо­чен и по-въз­дейс­т­ващ худо­жес­т­вен ана­лиз на любов­на­та обсе­бе­ност, на чув­с­т­во­то, кое­то не се вли­яе от никак­ви вън­ш­ни фак­то­ри и не зави­си нито от нас, нито от обек­та си, на страст­та, коя­то е по същ­ност­та си без­п­ри­чин­на. А осо­бе­но­то оча­ро­ва­ние на про­за­та на Пруст се дъл­жи и на непод­ра­жа­е­мия му стил – дъл­ги­те фра­зи с по някол­ко вмет­на­ти изре­че­ния, услож­не­ни, поня­ко­га труд­ни за чете­не, но вина­ги пре­мис­ле­ни, строй­ни и хар­мо­нич­ни като музи­ка. Ето два откъ­са от тази изклю­чи­тел­на твор­ба в новия пре­вод на наша­та коле­га Роси­ца Таше­ва. Кни­га­та е ско­рош­но изда­ние на „Колиб­ри“.

Нача­ло­то на любовта 

Кога­то поред­на­та му любов­ни­ца беше свет­с­ка дама или поне жена от не тол­ко­ва скро­мен про­из­ход и с не тол­ко­ва неб­ла­го­вид­но поло­же­ние, че да му поп­ре­чи да я въве­де в общес­т­во­то, той под­дър­жа­ше връз­ка­та си с нея, но само в орби­та­та, по коя­то тя се дви­же­ше или в коя­то той я бе във­ля­къл. „Не раз­чи­тай­те на Суан тази вечер – каз­ва­ха, — нали зна­е­те, че днес е денят, кога­то води сво­я­та аме­ри­кан­ка в Опе­ра­та.” Уреж­да­ше да я канят в осо­бе­но затво­ре­ни­те кръ­го­ве, кои­то редов­но посе­ща­ва­ше, къде­то вече­ря­ше вед­нъж сед­мич­но и игра­е­ше покер; вся­ка вечер, след като едно леко накъд­ря­не и офор­мя­не на рижи­те му коси при­да­ва­ха извес­т­на меко­та на живи­те му зеле­ни очи, той изби­ра­ше цве­те за буто­ни­е­ра­та си и отива­ше да взе­ме любов­ни­ца­та си, за да я заве­де у една или дру­га жена от коте­ри­я­та си; и тога­ва, при мисъл­та, че при­със­т­ва­щи­те свет­с­ки лъво­ве ще му засви­де­тел­с­т­ват пред люби­ма­та жена въз­хи­ще­ни­е­то и при­ятел­с­т­во­то, дъл­жи­ми на чове­ка, кой­то „коли и беси”, той пре­от­кри­ва­ше оча­ро­ва­ни­е­то на този пре­си­тил го свет­с­ки живот, чие­то естес­т­во, про­ни­за­но и топ­ло оцве­те­но от вне­се­ния в него плам, му изглеж­да­ше дра­го­цен­но и кра­си­во, откак­то го бе дарил с нова­та си любов.

Вся­ка от тези връз­ки или все­ки от тези фак­ти пред­став­ля­ва­ше пове­че или по-мал­ко осъ­щес­т­ве­на меч­та, роде­на от вида на лице или тяло, кои­то Суан спон­тан­но, без да се насил­ва, бе наме­рил за оча­ро­ва­тел­ни; зато­ва пък, кога­то един ден в теа­тъ­ра Одет дьо Кре­си му бе пред­ста­ве­на от негов при­ятел, ока­чес­т­вил я като чаров­на жена, с коя­то би могъл да постиг­не нещо, но обя­вя­вай­ки я за по-труд­но­дос­тъп­на, откол­ко­то тя беше в дейс­т­ви­тел­ност, за да си при­пи­ше заслу­га­та за това, че я е убе­дил да се запоз­нае със Суан, послед­ни­ят я опре­де­ли, вяр­но, не за гроз­на, но с вид хубост, към коя­то беше без­раз­ли­чен, коя­то не му вдъх­ва­ше никак­во жела­ние и дори някак го отблъс­к­ва­ше физи­чес­ки, една от оне­зи жени, раз­лич­ни за все­ки­го, но как­ви­то все­ки позна­ва, пред­став­ля­ва­щи обрат­но­то на жела­но­то от сети­ва­та ни. Тя има­ше твър­де стро­го очер­тан про­фил, твър­де прозрач­на кожа, твър­де изпък­на­ли ску­ли, твър­де изоп­на­ти чер­ти, за да му се харе­са. Очи­те й бяха кра­си­ви, но тол­ко­ва голе­ми, че се огъ­ва­ха под тежест­та на соб­с­тве­на­та си маса и измо­ря­ва­ха оста­на­ла­та част от лице­то, така че тя вина­ги изглеж­да­ше или не доб­ре, или в лошо наст­ро­е­ние. Извес­т­но вре­ме след запоз­нан­с­т­во­то им в теа­тъ­ра тя му бе писа­ла, за да го помо­ли да раз­гле­да колек­ци­и­те му – те тол­ко­ва я инте­ре­су­ва­ли „нея, неве­жа­та”, коя­то има­ла вкус към кра­си­ви­те неща, – и да му каже, че веро­ят­но би го опоз­на­ла по-доб­ре, ако го види в него­вия home – пред­ста­вя­ла си го като „тол­ко­ва ком­фор­тен с чая и кни­ги­те”, макар да не кри­е­ла изне­на­да­та си, че живее в такъв квар­тал, „тъй тъжен и недос­та­тъч­но smart за човек smart като него”. И след като я бе пока­нил да дой­де, на тръг­ва­не му бе каза­ла кол­ко съжа­ля­ва, че е оста­на­ла тол­ко­ва за крат­ко в този дом, къде­то има­ла щас­ти­е­то да вле­зе, гово­рей­ки му така, сякаш той бил за нея нещо пове­че от дру­ги­те й позна­ти, и пре­кар­вай­ки меж­ду две­те им лич­нос­ти нещо като роман­ти­чен мост, кой­то го нака­рал да се усмих­не. Но на въз­раст­та, кога­то човек е поза­гу­бил илю­зи­и­те си – а Суан я набли­жа­ва­ше – и се задо­во­ля­ва да се влюб­ва зара­ди удо­вол­с­т­ви­е­то да бъде влю­бен, без мно­го да изис­к­ва вза­им­ност, сбли­жа­ва­не­то на сър­ца­та, макар да не е като в ран­на­та мла­дост задъл­жи­тел­на цел на любов­та, оста­ва по асо­ци­а­ция свър­за­но с нея така сил­но, че може да я поро­ди, ако я изпре­ва­ри. Няко­га сме меч­та­ли да при­те­жа­ва­ме сър­це­то на люби­ма­та жена; по-къс­но, чув­с­т­во­то, че при­те­жа­ва­ме сър­це­то на жена­та може да ни нака­ра да се влю­бим в нея. Така във въз­раст­та, кога­то ни се стру­ва – докол­ко­то тър­сим в любов­та глав­но соб­с­тве­на­та си насла­да, – че кра­со­та­та на жена­та, кога­то отго­ва­ря на вку­са ни, е по-важ­на от всич­ко дру­го, в тази въз­раст може да се роди любов, при това най-плът­с­ка любов, без да е била пред­шес­т­ва­на от плът­с­ко жела­ние. През този пери­од от живо­та си вече невед­нъж сме били докос­ва­ни от любов­та. Тя вече не се раз­ви­ва сама по соб­с­тве­ни­те си непоз­на­ти нам и съд­бов­ни зако­ни пред учу­де­но­то ни и без­дей­но сър­це. Ние й пома­га­ме, препра­вя­ме я чрез услуж­ли­ва­та си памет, чрез самов­ну­ше­ни­я­та си. Раз­поз­на­вай­ки един от сим­п­то­ми­те й, ние си при­пом­ня­ме и въз­кре­ся­ва­ме дру­ги­те. Тъй като песен­та й е наше при­те­жа­ние, тъй като е запе­ча­та­на в нас в сво­я­та цялост, ние няма­ме нуж­да от жена, коя­то да я запя­ва от само­то нача­ло – изпъл­не­ни с въз­хи­ще­ние от кра­со­та­та й, ние сами про­дъл­жа­ва­ме ната­тък. А ако започ­не от сре­да­та – кога­то сър­ца­та се сбли­жа­ват, кога­то каз­ва­ме, че същес­т­ву­ва­ме само един за друг, – вече доста­тъч­но сме свик­на­ли с тази музи­ка, за да се при­съ­е­ди­ним вед­на­га към пар­т­ньор­ка­та си на мяс­то­то, къде­то ни очаква.

Одет дьо Кре­си още вед­нъж посе­ти Суан, после визи­ти­те й зачес­ти­ха. И няма да отре­чем, че при вся­ка от тях той отно­во изпит­ва­ше разоча­ро­ва­ние от това лице, чии­то осо­бе­нос­ти меж­дув­ре­мен­но успя­ва­ше да позабра­ви и кое­то не си спом­ня­ше нито като тол­ко­ва изра­зи­тел­но, нито като така повях­на­ло въп­ре­ки мла­дост­та си. Дока­то тя раз­го­ва­ря­ше с него, той съжа­ля­ва­ше, че голя­ма­та й хубост не беше от рода на оне­зи, кои­то той спон­тан­но би пред­по­чел. Тряб­ва впро­чем да се каже, че лице­то на Одет изглеж­да­ше по-сла­бо и някак изпък­на­ло, защо­то чело­то и  гор­на­та част на бузи­те с тях­на­та глад­ка и по-рав­на повър­х­ност бяха закри­ти от маса­та на коси­те й, кои­то тога­ва се носе­ха на кичу­ри отпред, на къд­ри­ци отго­ре или без­ред­но спус­на­ти покрай уши­те; кол­ко­то до тяло­то й, кое­то беше въз­хи­ти­тел­но доб­ре сло­же­но, око­то труд­но си го пред­ста­вя­ше в него­ва­та цялост (зара­ди тога­ваш­на­та мода и въп­ре­ки че Одет бе една от най-доб­ре обле­че­ни­те жени в Париж) – кор­са­жът се изда­ва­ше над въоб­ра­жа­ем корем, пре­ди вне­зап­но да се заос­т­ри, а под­пла­те­на­та дол­на част се изду­ва­ше като балон, така че жена­та изглеж­да­ше със­та­ве­на от раз­лич­ни, зле сгло­бе­ни една с дру­га час­ти; рюшо­ве­те, вола­ни­те, жакет­че­та­та след­ва­ха – неза­ви­си­мо едни от дру­ги, спо­ред фан­та­зи­я­та на моде­ли­е­ра или плът­ност­та на мате­ри­а­ла – лини­я­та, насоч­ва­ща ги към пан­дел­ки­те, към дан­те­ла­та, към сно­по­ве­те рес­ни, или към бане­ли­те на кор­се­та, но ни най-мал­ко не при­ля­га­ха на живо­то същес­т­во, кое­то, в зави­си­мост от това дали архи­тек­ту­ра­та на всич­ки тези фин­тиф­люш­ки се прибли­жа­ва­ше или пре­ка­ле­но са откло­ня­ва­ше от него­ва­та, се заду­ша­ва­ше или се изгуб­ва­ше в тях.

Но кога­то Одет си тръг­ва­ше, Суан се усмих­ва­ше, като се сете­ше как тя му каз­ва кол­ко дъл­го ще й си сто­ри вре­ме­то до деня, в кой­то той ще й позво­ли да дой­де отно­во; спом­ня­ше си нес­по­кой­но­то й, стес­ни­тел­но изра­же­ние, кога­то вед­нъж го помо­ли това вре­ме да е по-крат­ко, виж­да­ше и очи­те й, кои­то в онзи момент го гле­да­ха с пла­ха мол­ба и й при­да­ва­ха тро­га­те­лен вид под букет­че­то от изкус­т­ве­ни теме­нуж­ки, прикре­пе­но за кръг­ла­та й шап­ка от бяла сла­ма с връз­ки от чер­но кадифе.

Вяр­но е наис­ти­на, че дока­то си при­пом­ня­ше раз­го­во­ри­те им, дока­то така мис­ле­ше за нея, кога­то беше сам, в роман­тич­ни­те му меч­та­ния ней­ни­ят образ бе само един от мно­го­то дру­ги обра­зи на жени; но ако, бла­го­да­ре­ние на някак­во обсто­я­тел­с­т­во (и дори без да се дъл­жи на него), ако някак­во обсто­я­тел­с­т­во просто  се появе­ше, без да му повли­я­ва по ника­къв начин, в момен­та кога­то латен­т­но дото­га­ва със­то­я­ние при­до­би­е­ше така­ва реал­ност, че обра­зът на Одет дьо Кре­си погъл­не­ше всич­ки­те му бля­но­ве, ако меч­ти­те му ста­не­ха неот­де­ли­ми от спо­ме­на му за нея, тога­ва несъ­вър­шен­с­т­во­то на тяло­то й би изгу­би­ло вся­как­во зна­че­ние и щеше да е все едно дали това тяло съот­вет­с­тва пове­че или по-мал­ко от дру­го на вку­са на Суан, защо­то щеше да е тяло­то на люби­ма­та, един­с­т­ве­но­то спо­соб­но оттук ната­тък да му носи радос­ти и терзания.

…..

От всич­ки видо­ве зараж­да­ща се любов, от всич­ки начи­ни на раз­прос­т­ра­не­ние на това сла­дос­т­но зло, един от най-могъ­щи­те е осо­бе­но­то въл­не­ние, кое­то ни отна­ся поня­ко­га във вихъ­ра си. Тога­ва жре­би­ят е хвър­лен – със сигур­ност ще обик­нем същес­т­во­то, с кое­то ни е при­ят­но да бъдем в този миг. Дори не е необ­хо­ди­мо да ни е харес­ва­ло пове­че или кол­ко­то някое дру­го. Нуж­но ни е само увле­че­ни­е­то ни по него да е ста­на­ло изклю­чи­тел­но. А това усло­вие е изпъл­не­но, кога­то същес­т­во­то ни се изплъз­ва – удо­вол­с­т­ви­е­то, кое­то сме изпит­ва­ли в него­во при­със­т­вие, вне­зап­но се заме­ня от неп­ре­о­до­ли­ма потреб­ност, чий­то обект е тък­мо то, от абсур­д­на нуж­да, коя­то зако­ни­те на този свят пра­вят невъз­мож­на за задо­во­ля­ва­не и труд­на за изле­ку­ва­не – безум­на­та и мъчи­тел­на нуж­да да го притежаваме.

Откак­то се бе влю­бил, Суан гле­да­ше на неща­та като по вре­ме­то на юно­шес­т­во­то си, кога­то се смя­та­ше за худож­ник. Само че сега те при­те­жа­ва­ха един­с­т­ве­но оча­ро­ва­ни­е­то, кое­то им при­да­ва­ше Одет. Суан усе­ща­ше да се въз­раж­да в душа­та му мла­деж­ко­то вдъх­но­ве­ние, про­иг­ра­но от един леко­мис­лен живот, но то носе­ше отра­же­ни­е­то, беле­га на едно един­с­т­ве­но същес­т­во; и през дъл­ги­те часо­ве, кои­то сега пре­кар­ва­ше в дома си, изпъл­нен с изтън­че­на насла­да, сам с оздра­вя­ва­ща­та си душа, той посте­пен­но ста­ва­ше отно­во такъв, какъв­то беше няко­га, но вече при­над­ле­же­ше не на себе си, а на дру­го същество.

Тя беше там пред него, чес­то умо­ре­на, с лице за миг изчис­те­но от трес­ка­во­то и радос­т­но жела­ние за непоз­на­ти­те неща, кои­то раз­бо­ля­ва­ха Суан; отмет­не­ше ли коси­те си с ръце, чело­то й, лице­то й сякаш се раз­ши­ря­ва­ха; тога­ва вне­зап­но някак­ва най-обик­но­ве­на мисъл, някак­во добро чув­с­т­во, как­во­то могат да изпи­тат всич­ки човеш­ки същес­т­ва, кога­то в момент на отма­ла и вглъ­бя­ва­не оста­ват сами със себе си, изблик­ва­ше от очи­те й като зла­тист лъч. И ето че цяло­то й лице свет­ва­ше, така как­то сиво­то поле с над­вис­на­ли обла­ци, кои­то вне­зап­но се раз­сей­ват, се пре­об­ра­зя­ва, кога­то го оза­ри заляз­ва­що­то слън­це. Суан се чув­с­т­ва­ше спо­со­бен да спо­де­ли живо­та, кой­то в този миг изпъл­ва­ше Одет, и бъде­ще­то, в кое­то тя сякаш замеч­та­но се взи­ра­ше; ника­къв оста­тък от нечис­то въл­не­ние не изглеж­да­ше да е оста­вил сле­ди вър­ху тях. Кол­ко­то и да се бяха раз­ре­ди­ли, от тези момен­ти има­ше пол­за. При­пом­няй­ки си ги, Суан свър­з­ва­ше отдел­ни­те им час­ти, пре­мах­ва­ше интер­ва­ли­те, отли­ва­ше като от зла­то една Одет, изтъ­ка­на от добро­та и спо­койс­т­вие, за  коя­то той напра­ви по-къс­но жер­т­ви, на как­ви­то не би се решил за дру­га­та Одет.

И кра­ят на любовта:

Тъй като слу­чай­нос­ти­те, кои­то ни сре­щат с даде­ни лица, неви­на­ги съв­па­дат с вре­ме­то, кога­то ги оби­ча­ме, и изли­зай­ки извън гра­ни­ци­те му, могат да настъ­пят пре­ди нача­ло­то му и да се повто­рят след края му, пър­ва­та поява в живо­та ни на същес­т­во, предопре­де­ле­но да ни харе­са по-къс­но, със зад­на дата при­до­би­ва в очи­те ни стой­ност­та на предуп­реж­де­ние, на пред­зна­ме­но­ва­ние. По този начин Суан си спом­ня­ше обра­за на Одет от она­зи пър­ва вечер в теа­тъ­ра, кога­то се бе запоз­нал с нея и мис­ле­ше, че нико­га пове­че няма да я види; така си спом­ня­ше сега и при­ема у гос­по­жа Дьо Сент Йоверт, кога­то бе пред­ста­вил гене­рал Дьо Фро­бер­вил на гос­по­жа Дьо Кам­б­рьо­мер. Инте­ре­си­те в живо­та ни са тол­ко­ва мно­го­об­раз­ни, че неряд­ко поста­вя­ме в рам­ки­те на едни и същи обсто­я­тел­с­т­ва пред­пос­тав­ки­те за още несъ­щес­т­ву­ва­що щас­тие редом до засил­ва­не­то на тер­за­е­ща­та ни мъка. И това несъм­не­но може­ше да се слу­чи на Суан и дру­га­де, не само у гос­по­жа Дьо Сент Йоверт. И кой знае дали, ако она­зи вечер се нами­ра­ше дру­га­де, дали няма­ше да изжи­вее дру­го щас­тие, дру­га мъка, кои­то след това щеше да му се сто­ри, че са били неиз­беж­ни? Но това, кое­то си мис­ле­ше, че е пре­жи­вял, наис­ти­на се беше слу­чи­ло и той не бе далеч от мисъл­та, че в този факт се е наме­си­ло Про­ви­де­ни­е­то, че е решил да отиде на при­ема у гос­по­жа Дьо Сент Йоверт, защо­то духът му е поже­лал да се въз­хи­ти на бога­то­то въоб­ра­же­ние на живо­та и защо­то, нес­по­со­бен да тър­си дъл­го отго­во­ра на тру­ден въп­рос, като напри­мер да пре­це­ни кое е най-добро­то за него, е наме­рил в изпи­та­ни­те она­зи вечер стра­да­ния и още непо­до­зи­ра­ни­те, но вече зараж­да­щи се бъде­щи удо­вол­с­т­вия, как­то и в пре­ка­ле­но труд­но­то за уста­но­вя­ва­не съот­но­ше­ние меж­ду тях, нещо като необ­хо­ди­ма връз­ка. Но час след събуж­да­не­то си, дока­то дава­ше на коа­фьо­ра ука­за­ния как да му напра­ви при­чес­ка­та, та да не се раз­ва­ли във вла­ка, той отно­во си спом­ни съня си; отно­во видя, все едно бяха съв­сем бли­зо до него, болез­не­но бле­дия тен на Одет, хлът­на­ли­те й бузи, изоп­на­ти­те чер­ти, сен­ки­те под очи­те, всич­ко оно­ва, кое­то – още в нача­ло­то на връз­ка­та им и по-къс­но, по вре­ме на раз­ме­не­ни­те неж­нос­ти, дове­ли през про­дъл­жи­тел­на­та му любов към Одет до дъл­га забра­ва на пър­вия й видян от него образ – бе преста­нал да забе­ляз­ва и кое­то несъм­не­но, дока­то съну­ва­ше, памет­та му се бе опи­та­ла да въз­ста­но­ви. И с она­зи гру­ба откро­ве­ност, коя­то про­явя­ва­ше, кога­то не беше нещас­тен и коя­то вед­на­га пони­жа­ва­ше пра­га на нрав­с­т­ве­ност­та му, той без­мъл­в­но въз­клик­на: „И като си помис­ля, че про­пи­лях годи­ни от живо­та си, че исках да умра, че изжи­вях най-голя­ма­та си любов, всич­ко това зара­ди жена, коя­то не ми харес­ва­ше, коя­то не беше мой тип!“.