Предлагаме откъс от романа “Химера” на Джон Барт в превод на нашата колега Надежда Розова. Романът е скорошно издание на Лист”.

Джон Барт (1930) е писател и университетски преподавател, автор на романи, разкази и публицистика, носител на многобройни литературни награди, един от най-изтъкнатите представители на американския постмодернизъм и негов своеобразен теоретик в двете свои прочути есета The Literature of Exhaustion и The Literature of Replenishment, където определя литературния реализъм и отчасти модернизма като „изчерпана“ традиция, а собствените си произведения – според мнозина самата постмодернистична сърцевина, нарича „романи, които имитират формата на романа, написани от автор, който имитира ролята на автор“.

Барт владее до съвършенство техниката на метапрозата – проза, която непрекъснато напомня на читателя какъв е реалният й статут, тоест, че е произведение на изкуството. Известен е с умението си виртуозно да играе с текста, да въвлича и читателя в диалога и да го превръща в част от повествованието. Всъщност романът „Химера“ (за който е удостоен с Националната литературна награда на САЩ за 1973 г.) е истински метароман: роман за собственото си създаване. Героите притежават върховно, почти сковаващо самосъзнание, те съзнават, че разказват разкази в разказите. Понякога дори е трудно да се определи коя е по-голямата рамка и кои са по-малките вмъкнати текстове. Самият Барт се появява лично (като джина, като Джером Брей). Част от историите повтарят мотиви и дори изречения от по-ранни негови произведения. Белерофонт дори се превръща в страниците на собствената си история, доплувала в блатата на Бартовия Мериланд.

Джон Барт не крие, че въображението му намира сложността за усладителна, затова в най-експерименталната си книга – сборника с кратка проза „Изгубени в залата на смеха“ (1968) – се посвещава на решаването на конкретна формална задача: да напише разказ под формата на лента на Мьобиус; да разработи модел за писател, който пише за писател, който пише за…; да изгради най-дългата възможна поредица „разказ в разказа“ и т.н.

Романът „Химера“ пък се състои от три новели („Дунязадиад“, „Персеида“ и „Белерофонтиада“) с дълбоки корени в митичното повествование. Въздействието и подредбата на трите части напомнят едноименното огнедишащо чудовище – с лъвска глава, тяло на коза и опашка на змия. В текста реалният свят на бъдещето нахлува в света на митичното минало и някогашните истории черпят съдържание от предстоящите, утвърждава се преобразяващата способност на словото, а срещата между идеалния разказвач и идеалния читател се превръща в магичен и съзидателен любовен акт.

… изневиделица сред лавиците в библиотеката се появи един джин. Не приличаше на същество от приказките, които Шари разказваше в леглото: първо, не беше страшен, макар да изглеждаше доста чудато: същество на четиресетина години със светла кожа, гладко избръснато и с плешива глава като яйце на птицата Рух. Облеклото му беше простичко, но чуждоземно, беше висок, здрав и доста хубав, ако не броим лупите в рамки пред очите му. И той като нас се стъписа ﹣ само да видиш как Шари изпусна писалката и прибра полите си!, ﹣ но по-бързо преодоля уплахата, плъзна поглед от едната към другата, към късата си вълшебна пръчица между пръстите и се усмихна дружелюбно.

﹣ Ти наистина ли си Шахразад? ﹣ попита. ﹣ За пръв път сънят ми е толкова жив! А ти си малката Дунязад ﹣ точно както си ви представях! Не се бойте, не мога да ви опиша колко много значи да ви срещна и да си поговоря с вас! Дори да е блян, за мен е сбъдната мечта. Разбирате ли английски? Аз не знам и думичка арабски. Майчице, не мога да повярвам, че наистина се случва!

С Шари се спогледахме. Джинът не изглеждаше опасен, не владеехме езиците, за които говори ﹣ всяка изречена от него дума си беше на нашия език и когато Шари го попита дали се е появил от писалката, или от думите ѝ, той явно разбра въпроса, но не знаеше отговора. Каза, че е автор на истории ﹣ поне бивш автор на истории някъде в другия край на света. Узнахме, че имало времена, когато жителите на неговата страна обичали да четат, в момента обаче единствените читатели на изкусната литература били критиците, другите писатели и неохотните ученици, които, ако ги оставиш да избират, щели да предпочетат музиката и картинките пред думите. Собственото му перо (вълшебната пръчица се оказа вълшебна перодръжка с изворче за мастило вътре) тъкмо било пресъхнало, но когато по-късно през нощта си припомняхме този първи разговор, двете с Шари не можехме да разберем дали джинът е зарязал литературата, или тя е зарязала него, защото в нашето или в неговото съзнание се примесваха доста мъчнотии. И в живота на джина, като в този на Шахриар, цареше безпорядък ﹣ само че джинът не винеше всички жени на света, а бе безумно влюбен в две нови любовници и неотдавна най-сетне беше успял избере едната. Кариерата му също беше в застой, който той с удоволствие би нарекъл повратен момент, ако можеше да реши накъде да се завърти: не му се искаше нито да отхвърля, нито да повтаря миналите си дела; надяваше се да ги задмине и да се устреми към бъдеще, в което те не се вписват, и сякаш по силата на някакво вълшебство едновременно с това да се върне към непресъхващия извор на повествованието. Не му беше ясно обаче как ще го постигне, както за нас оставаше неясно решението на проблема с Шахриар ﹣ още повече, че джинът не знаеше доколко затруднението му се дължи на самия него: на възрастта му, на обективни и лични превратности, доколко ﹣ на всеобщия упадък на литературата в неговото време и на неговото място и доколко ﹣ на други кризи, сполетели страната му (и дори, според твърдението му, целия човешки род); толкова отчайващи и нерешими кризи, признаваше, колкото и нашите, и крайно неблагоприятни за целеустремеността, необходима за създаването на велики произведения на изкуството, и за спокойствието, нужно за възприемането им.

Дотолкова беше погълнат от тези проблеми, че заниманията и животът му бяха спрели. Беше се откъснал от приятелите си, семейството и работата си (беше доктор по литература) и се беше оттеглил в усамотение сред блатата, където дръзваха да го посещават само най-всеотдайните му любовници.

﹣ Възнамерявам ﹣ осведоми ни той ﹣ да разбера къде да отида, а за целта трябва да установя къде се намирам, като определя къде съм бил, къде сме били всички. В блатата на Мериланд живее един охлюв ﹣ може би аз съм го измислил ﹣ който гради черупката си от каквото му попадне пътьом, скрепява частиците със собствените си сокове и същевременно инстинктивно си проправя път към най-подходящите материали за своята коруба; носи на гръб собствената си история, живее в нея, добавя нови, по-широки спирали, докато расте. Ритъмът на този охлюв стана мой ритъм, но се въртя в кръг, гоня си опашката! Престанах да пиша и да чета, изгубих представа кой съм, името ми е просто сбор от букви, каквато е цялата литература ﹣ поредица букви и интервали като код, ключа за чието разгадаване съм изгубил. ﹣ Побутна странните лупи нагоре по носа си с палец ﹣ навик, от който ме досмешаваше ﹣ и се ухили. ﹣ Е, почти цялата литература. Като споменах за ключове, подозирам, че точно така съм се озовал тук.

В отговор на въпроса на Шари дали е породен от перото, или от думите ѝ, джинът заяви, че и неговите проучвания подобно на нейните са стигнали до задънена улица. Някъде под ръката си усещал съкровищница от нова литература, ако успее да намери ключа за нея. Разсеяно замислен над този образ, той добавил към тресавището от бележки, в което се усещал затънал, разказ за човек, който някак проумял, че ключът към съкровището, което търси, е самото съкровище. Нямал възможност да обмисли защо е точно така (и как може да бъде разказана историята въпреки всички проблеми, които го измъчват), защото в мига, в който написал върху листа думите: „Ключът за съкровището е самото съкровище“, той се озовал сред нас… незнайно за колко време, по какъв начин, нито как ще приключи всичко, освен ако не било защото от всички разказвачи на света най-любима му била Шахразад.

﹣ Чуйте ме само какви ги дрънкам! ﹣ завърши радостно. ﹣ Простете, моля.

След кратък размисъл сестра ми се осмели да сподели мнението си, че удивителното съвпадение на неговите и нейните хрумвания напоследък, довели ги сякаш едновременно до една и съща формулировка със скрит смисъл, вероятно са свързани с преноса му в нейната библиотека. Заяви, че с нетърпение очаква да опитат дали може да бъде осъществен обратен пренос, ако се случи най-лошото и се наложи аз да бъда отведена, за да не ме сполети беда. А що се отнася до самата нея, нямала нито време, нито полза от безцелните полети на фантазията, колкото и интригуващи да са, за бягство от геноцида, опустошаващ страната ѝ: в подобна магия не виждала връзка нито със собствените си проблеми, нито с неговите.

﹣ Но ние знаем, че отговорът е тук, в ръцете ни! ﹣ възкликна джинът. ﹣ И двамата сме разказвачи, затова усещаш не по-зле от мен връзката с истината, че ключът към съкровището е самото съкровище.