Представеният разказ от сборника “Мандрагората. Страшни разкази и приказки” от Жан лорен, изд. Леге Артис, 2019, е подбран от преводача Красимир Кавалджиев, който написа и уводните думи, представящи автора. Благодарим му, благодарим и на издателството за съдействието.

Жан Лорен (1855-1906) е сред най-емблематичните и екстравагантни представители на декадентската литература, съвършено непознат за нашата читателска публика въпреки голямата му слава във Франция през последното десетилетие на XIX век. Автор на множество стихосбирки, разкази, пиеси, романи, той се изявява и на журналистическото поприще като безпощаден критик и хроникьор и си спечелва омразата на всички критикувани от него писатели, актьори и художници. Нееднократно е предизвикван на дуел от жертвите на унищожителните му рецензии, сред които самите Ги дьо Мопасан и Марсел Пруст. Неговите характерни за епохата литературни и естетически вкусове проличават в обвитите му в тайнственост и пропити с отвращение от грозното фантастични разкази, силно повлияни от Едгар По и Барбе д’Оревили. Често писани под въздействието на етера, в тях намира израз развинтеното въображение на Лоран, както и всички странности, извращения, позволени и непозволени удоволствия на епохата.

Изключителен свидетел на своето време, Лорен посещава и парижките литературни салони, и простонародните квартали и предградия на столицата – съвременниците му го виждат както в компанията на графини и херцогини, така и на най-различни съмнителни типове. От тази пропита от изтънчен естетизъм ненаситност за най-различни, често и срещуположни усещания се раждат разказите и приказките на човек, непрекъснато привличан от мистерията и окултното. В сборника, излязъл през декември 2019 година, са включени подбрани и преведени от Красимир Кавалджиев четиринайсет разказа с внушаващи заглавия, като Заключената стая, Надгробно слово, Чашата кръв, Смутна нощ, Един от тях, Душата на руините, Призрачната ръка и др., както и три приказки: Мандрагората, Принцесата с огледалата и Безполезната добродетел, в които проличават въображението и талантът на писателя декадент.

В тук предложения разказ „Един от тях“ повествователят описва мистериозен, маскиран и дегизиран човек с неопределен пол, който след маскен бал в Париж се прибира с нощен влак в своето предградие. Нищо особено като фабула. Разказът обаче въздейства с усещането за нещо недоизказано, таинствено, неразбрано, което поражда у читателя. Това е нещо като програмен текст, в който откриваме така важната за творчеството на Лорен тема за маската и за нейните употреби в обществото.

 

Един от тях

или

Душата на маската

Привлекателната и отблъскваща мистерия на маската – може ли изобщо някой да обясни техниката й на въздействие, мотивите й и да демонстрира логически неустоимата потребност, пред която някои хора отстъпват в определени дни, да се гримират, да се предрешват, да променят самоличността си, да престават да бъдат каквито са, с една дума, да бягат от себе си?

Какви инстинкти, какви желания, какви надежди, какви ламтежи, какви душевни болести се крият под грубо оцветения картон на фалшивите брадички и фалшивите носове, под космите на фалшивите бради, преливащия сатен на маските за очите или под белия плат на качулките? В какво опиянение от хашиш или морфин, в каква самозабрава, в какво съмнително и злополучно приключение се впускат в дните на маскени балове тези жалки и гротескни шествия на домина и каещи се грешници?

Тези маски са шумни, преливащи от движения и жестове, и все пак тяхната веселост е тъжна – те са не толкова живи хора, а привидения. Подобно на призраците, повечето от тях крачат, увити в платове с дълги гънки, и подобно на призраците не се вижда лицето им. Защо не стриги под тези качулати наметки, обрамчващи с кадифе и коприна застинали лица? Защо не празнота и нищо под тези широки палячовски блузи, с които са загърнати като със саван острите ъгли на пищялите и раменните кости? Тази човешкост, която се крие, за да се смеси с тълпата, не е ли вече извън природата и закона? Тя е очевидно зловредна, понеже не иска да я разпознаят, злонамерена и гузна, защото се стреми да излъже хипотезата и инстинкта; сардонична и злокобна, тя изпълва с блъсканици, подигравки и освирквания колебливото изумление на улиците, кара жените да потръпват сладостно, децата – да падат в конвулсии на земята, а мъжете – да мислят грозни неща, разколебани относно пола на дегизираните хора.

Маската е смутното и смущаващо лице на неизвестното, усмивката на лъжата, самата душа на извратеността, която знае как да поквари и ужаси човека; тя е подлютеното сластолюбие на страха, тревожната и вкусна опасност на това предизвикателство пред любопитството на сетивата: «Грозна ли е тя? Красив ли е той? Млад ли е? Стара ли е?». Маската е галантност, примесена с прокоба и – кой знае? – с щипка мерзост и с вкус на кръв; защото къде ще свърши приключението? В нечия квартира или в дома на някоя светска държанка, или може би в полицията, защото крадците също се крият, за да извършват ударите си, и със своите предизвикателни и ужасни фалшиви лица маските съдържат нещо, характерно както за разбойническото свърталище, така и за гробището: у тях има нещо от крадеца, от леката жена и от привидението.

Това беше накратко моето донякъде потискащо и угнетяващо впечатление от маските; впрочем то е чисто лично, но душата на една от тези маски, миналото или дори настоящият миг на едно от тези тайнствени създания от коприна и картон, на една от тези отделни маски, най-вече на тези, които в нощите на маскени балове виждаме как блуждаят, зъзнещи и жалки, от тротоар на тротоар под присмеха на минувачите – ето кое би било любопитно да научим; причината за костюма и за неизвестността на някой от тези объркани хора, тревожни отломки от народните веселби, заседнали в мразовитите нощи из големите градове, нощни кукли на конци, родени може би под бледата светлина на газените фенери и на електрическите лампи, а призори изчезнали.

Преди десетина години ми се случи да срещна една от тези маски, един от тези тайнствени хора от балните нощи, и то при обстоятелства, които, след като ги премислих оттогава насам, придадоха на срещнатия в онази нощ човек величието на трагична фигура. За мен този дегизиран си остана маската, маската модел, жив символ на неназована мистерия и на предусетена загадка.

Онази зима се бях окопал в околностите на Париж – трябваше да довърша една продължителна и пипкава работа; от здравни, а и от финансови съображения бях решил да се отдалеча за известно време от големия град. Тъй като често ми се налагаше да ходя по работа на улиците «Ришельо» и «Сен Лазар» в Париж, предпочетох да се заселя в по-далечно, но обслужвано от западната железопътна линия местенце, така че прекарах тъжна зима в едно селце между Триел и Поаси.

В онази година Блажна събота[1] се падна на двайсет и пети февруари. Използвах случая, че имах да сключвам сделка с един вестник и че бях поканен на вечеря, за да отида в Париж. В Операта имаше бал и под сипещия се на парцали сняг аз се бях загледал в маските, наредени по стъпалата на създадената от Гарние великолепна сграда: файтони, господарски карети ежеминутно бълваха такива маски както под перистила на театъра, така и пред бирариите и кафенетата; следваха тумби палячовци и монаси, излизаха на охранявания от конна полиция площад и без да им пука от пазителите на реда, скачаха и танцуваха в кръг в голямото празно пространство, предназначено за движението на превозните средства; в онази нощ над града се бе извил като че ли вятър на лудостта, така че, развеселен и захласнат, забравих часа на последния възможен влак и в дванайсет и половина все още седях вън, на маса пред едно кафене. Нямаше повече влакове до два часа през нощта; приемах положението твърде весело, защото по булеварда все още имаше тълпа любопитни, а в препълнените с костюми бирарии – викове и закачки; но към един часа улиците и нощните заведения се опразниха, дегизираните се върнаха на бала, а безделниците се разотидоха по домовете си; животът и движението вече щяха да се възстановят едва в часа за вечеря; редица заведения затваряха и под все по-обилния сняг аз се изправих доста натъжен и се запътих към гарата.

В онази нощ имаше бал и в «Еден»; от осветената фасада на улица «Будро» се носеше бумтящ, оглушителен шум на чудовищна вакханалия; в далечината като ехо се чуваха отчетливите валсове от Операта. По улица «Обер», вече смрачена, пред мен вървеше маска – увита в голям арабски бурнус с тъмна качулка на главата, тя явно се бе запътила към «Еден».

Тази маска не се бе охарчила много, защото бурнусът, качулката, самата несвързаност на този събран оттук-оттам костюм разкриваха в достатъчна степен импровизираното предрешване, стъкмено напосоки в последния момент от различни чекмеджета. Въпреки това аз я следвах инстинктивно с очи, но щом попадна в обсега на осветлението на «Еден», маската спря и вместо да влезе, се колебаеше, тъпчеше разкашкания сняг, крачеше напред-назад по тротоара, накрая се върна по улица «Обер» и се насочи към Операта.

Но аз я видях – онова, което бях помислил за черна качулка, всъщност беше качулата наметка от зелено кадифе, качулата наметка на монах, и в овала на качулката някаква лъскава метална материя с дупки за очите – тази сребърноткана качулка блестеше странно.

«Още един, който сякаш не може да вземе решение» – казах си наум.

И продължих нататък.

Щом стигнах до площад «Ром» пред гара «Сен Лазар» и изпих един последен грог в съседна бирария, изкачих стълбището на гарата и влязох в чакалнята. Подскочих от изненада: това голямо наметало с копринена белота, това тебеширенобяло лице с тази зеленикава качулка!… моята маска беше там – там, в тази голяма, банална и самотна чакалня, където бяхме само двамата. Газените фенери светеха високо между стените с дъбова ламперия, а странният пътник, отпуснат на една от зелените кадифени седалки, подпрял брадичка на едната си ръка, очевидно чакаше същия влак като мен.

Мислех, че е отишъл на бала, и от необяснимото му присъствие ме побиваха тръпки. Дали ме е проследил? Не, защото го заварих тук; той не помръдваше и като проследих накъде гледа, видях, че е погълнат от съзерцанието на краката си. Те бяха като отлети в черно копринено трико, което пристягаше цялото тяло, бурнусът беше леко отворен, но странно – докато десният му крак беше обут в женски чорап, синкавозелен копринен чорап, закопчан над коляното с жартиера от моаре, на другия си крак носеше мъжки чорап, чорап от вечерно облекло на цветенца, така че тази маска беше двойна, и към ужасяващия чар на лицето му на гул се прибавяше смущаващата двусмисленост на неопределения му пол.

В костюма му, който разглеждах внимателно, сега открих умишлена предвзетост: на мястото на сърцето беше избродирана с коприна огромна зелена жаба, а около качулката от синкавозелено кадифе имаше венец от преплетени жаби и гущери, който отначало не бях забелязал. Арабският бурнус го обвиваше като саван, а сребърнотканата му качулка навеждаше на мисълта за проказа и чума, за проклети болести, каквито са върлували през средновековието. Под тази маска сигурно се мръщеше някой осъден на вечни мъки; той беше едновременно ориенталски, монашески и демоничен, миришеше на лазарет, на блато и на гробище, беше също сексуално възбуждащ с гъвкавата си, твърда голота, подчертана от черното трико. Мъж или жена, монах или вещица? И когато при думите на служителя на железопътната компания «Господа пътници, качвайте се!» стана, стори ми се, че пред мен се изправя призракът на вечното Сластолюбие, на ориенталското Сластолюбие и на манастирското Сластолюбие, Сластолюбието с разядено от венерически язви лице, Сластолюбието с мекушаво и студено сърце като тяло на влечуго, андрогинното Сластолюбие, нито мъжко, нито женско, импотентното Сластолюбие, защото – върховен детайл – маската държеше в ръката си голям цвят от водна лилия[2].

Съществото с бурнуса се качи в купе първа класа; изчаках го да се настани и тогава се качих в моето купе. По-скоро бих останал да спя в Париж, отколкото да пътувам насаме с това призрачно лице; ала някакво любопитство, както и някаква тревога, не ми даваха мира и аз успях да си отдъхна едва когато влакът потегли.

Първите петнайсет минути бяха зловещи. Ако маската решеше да влезе в купето ми, от коя страна щеше да се появи? Наблюдавах и двете врати, готов да реагирам на всеки вариант; но съседът ми не помръдваше, дори не издаваше никакъв шум; изкушението беше твърде голямо: станах и се приближих до прозорчето между нашите купета.

Под разсеяната светлина на лампата маската беше облакътена, почти излегната в големите гънки на своя бурнус, а учудващо тънките й крака – изпънати върху седалката; в ръката си държеше джобно огледалце и се оглеждаше в него продължително; оглеждаше се, а сребърната качулка все така покриваше лицето.

Странен пътник! Не можех да напусна наблюдателния си пост. Влакът – безкраен нощен пътнически влак – се движеше бавно през заснежената околност. Маската слезе на четвъртата спирка, беше почти три сутринта – нито дилижанс, нито кола при пристигането на гарата, никой. Подаде билета си на служителя, премина бариерата и изчезна в голото поле, в тъмнината, в студа, в неизвестното.

 

(от сборника «Истории за маски», 1900)

 

[1] В католическия календар – съботата преди Великите пости. – Бел. прев.

[2] Символ на любовното безразличие и студенина. – Бел. прев.

Имаме удоволствието да представим романа „(Не)възможният Адолф“ на Ерик-Еманюел Шмит в превод на Зорница Китинска. Книгата е издадена през ноември 2018 г. от „Леге Артис“ , дизайнер е Лъчезар Владимиров.

Предлагаме няколко думи за романа от преводачката и два подбрани от нея откъса. 

Ерик-Еманюел Шмит е роден през 1960 г. в Лион, Франция. Учи музика и литература, а после философия в Екол Нормал. Започва да пише пиеси след едно пътуване в пустинята Хогар, където преживява уникално по рода си просветление. Шмит за кратко време се утвърждава като един от най-успешните съвременни френски драматурзи. През 1994 г. получава наградата “Молиер”. Повечето от пиесите му са поставяни в чужбина. От 1997 г. Шмит започва да пише и романи, преведени с огромен успех на 45 езика в над 50 страни. Някои от творбите му са пренесени и в киното с участието на Жан-Пол Белмондо, Ален Делон, Омар Шариф, Катрин Фро и Мишел Ларок.

След като през 2010 година получава престижната френска литературна награда „Гонкур за разказ” за сборника „Концерт в памет на един ангел”, днес Шмит е член на журито на Академия „Гонкур”.

През 2012 г. той поема ръководството на парижкия театър „Рив Гош”.

Член на Белгийската кралска академия за френски език и литература.

„8 октомври 1908 г. Адолф Хитлер: скъсан. Какво ли щеше да се случи, ако Академията за изящни изкуства във Виена беше взела друго решение? Какво щеше да стане, ако точно в този миг комисията беше приела, а не отхвърлила Хитлер, ако артистичните му абмиции бяха получили поощрение, а сетне и високо признание? Тази минута би променила един живот, живота на младия, стеснителен и вдъхновен Хитлер, но би променила и хода на света.” 

Continue reading →

Името на Марсел Пруст (1871-1922), коренно променил световния литературен климат в началото на XX век., се свързва преди всичко с повествователния стил наречен „поток на съзнанието“ и със седемтомния му роман „По следите на изгубеното време“. „Една любов на Суан“ е единствената част от многотомника, която представлява и самостоятелно произведение, посветено на любовта на един естет, Суан, към една „кокотка“, Одет. Това е разказ за любовта, за ревността, за съмнението и доверието в техните най-тънки отсенки, предадени с необикновено психологическо проникновение. Няма в световната литература по-изчерпателен, по-задълбочен и по-въздействащ художествен анализ на любовната обсебеност, на чувството, което не се влияе от никакви външни фактори и не зависи нито от нас, нито от обекта си, на страстта, която е по същността си безпричинна. А особеното очарование на прозата на Пруст се дължи и на неподражаемия му стил – дългите фрази с по няколко вметнати изречения, усложнени, понякога трудни за четене, но винаги премислени, стройни и хармонични като музика. Ето два откъса от тази изключителна творба в новия превод на нашата колега Росица Ташева. Книгата е скорошно издание на “Колибри”.

 

Continue reading →

Предлагаме откъс от романа “От дълбините на времето” на Рьоне Баржавел в превод на нашата колега Галина Меламед. Романът е предстоящо издание на “Колибри”.

Рьоне Баржавел (1911-1985) е един от най-известните писатели фантасти, родоначалник на френската научно-фантастична литература през ХХ век. Започва кариерата си като журналист и редактор в известното френско издателство Деноел. Първият му  фантастичен роман „Опустошение”, написан през 1943 г.,  представя мрачната картина на глобална катастрофа, настъпила под влияние на мощни слънчеви изригвания.. Следващият му роман „Неблагоразумният пътешественик” разработва идеята  за пътуване във времето. Следват около петнайсет романа, като най-известният си остава „От дълбините на времето”, който излиза през 1968 година и сякаш  предвижда младежките бунтове, обхванали Европа по същото време. Освен като журналист и писател Баржавел се изявява и като сценарист. Негов е сценарият по романа на Виктор Юго „Клетниците” (1958), както и френската версия на прочутия филм на Микеланджело Антониони „Гепардът”. В романите си Баржавел поставя проблеми, които и досега вълнуват човечеството: опасността от саморазрушение чрез ядрена война, или чрез изчерпване на ресурсите на Земното кълбо, постоянният сблъсък на интереси, който пречи на нормалното човешко съществуване, невъзможността да се съчетаят постиженията на техническия прогрес с моралните ценности на обществото.

Романът „От дълбините на времето” разказва за невероятното откритие на френски полярни изследователи: оказва се, че под ледовете на Антарктида съществуват останки от висша цивилизация, загинала преди 900000 години в резултат на ядрена война. Учени от цял свят се събират, за да разгадаят тайните на изчезналия свят. В романа се преплитат мотивите на  невероятната и трагична любов на Елеа и Пайкан, пожертвани в името на общото оцеляване, конфликтите между два свята и две противоположни идеологии, които продължават и в наши дни. Колко актуално звучат думите на  американеца Джон Хувър, един от ръководителите на експедицията, за прогреса на човечеството: „Тези хора са тръгнали от най-долното стъпало на стълбата и са я изкачили наново, падали са по пътя, и пак са потегляли с воля и инат, с високо вдигната глава, започвали са отново и отново, вървели са все по-нагоре и бих казал чак до звездите. И ето ги. Те са тук. Те са ние. Отново са заселили света и са останали същите тъпаци, каквито са били и преди, готови отново да взривят дома си! Красиво нали? Това е човекът!” Тази констатация се потвърждава и от съветския учен  Моисов: „Човекът е нещо чудесно, но хората са жалки!”

Въпреки силно критичното си отношение към съвременния свят у Рьоне Баржавел се усеща и някакъв утопичен оптимизъм: той смята, че учените и младежите биха могли да се борят с егоизма, жаждата за печалби и насилието в съвременния свят.

  Continue reading →

Представяме сборника „Всичко отминава“ на Бернар Коман в превод от френски на нашата колега Рени Йотова. Книгата е скорошно издание на СОНМ, корицата и илюстрациите са на Борис Праматаров.

Книгата е част от проекта „Разказът – един пренебрегнат жанр“, подкрепен от програма „Креативна Европа“ на ЕС.

Бернар Коман (*1960) е френски писател и преводач, роден в Швейцария. Автор е на близо петнадесет произведения – романи („Сянката на паметта“, 1990; «Флоренция, завръщания», 1994; „Риба на сухо“, 2007 и др.), сборници с разкази („Мравките на Бернската гара“ 1996, „Дори птиците“, 1998; „Между двете: детство в Ажоа“, 2007 и др.), есета. От 2004 г. отговаря за поредицата „Fiction & Cie“ на парижкото издателство „Сьой“. Сборникът „Всичко отминава“ носи на Коман наградата „Гонкур“ за разказ през 2011 г.

Деветте истории във „Всичко отминава“ разкриват отрязъци от миналото на натрупалите достатъчно жизнен опит протагонисти и поставят въпроса за бъдещето, за онова, което си струва или не си струва да бъде пренесено в него. Какво съхранява в паметта си човек от един живот? От собствения си живот? Какви следи оставя подире си? Може ли да отклони съдбата? В нашия променлив свят, в който правилата често са изпразнени от смисъл, а приемствеността е сякаш пагубна илюзия, героите на тези разкази се опитват да разберат – без непременно да прозрат докрай – смисъла на собственото си съществуване.

Continue reading →