Писателят- философ Октавиан Палер (1926- 2007), е без съмнение, сред най- интересните автори от съвременна Румъния. Интересна и нелека е неговата съдба. От възторжен привърженик на лявата идея на младини, по- късно активен журналист и партиен функционер, с възходяща служебна кариера (стигнал до поста директор на Националното радио), в началото на 80-те той става открит, непримирим враг на тоталитарния режим на диктатора Чаушеску, срещу когото воюва с перото си, подобно на своите прочути сънародници, известните и у нас Мирча Динеску, Ана Бландиана, Марин Сореску, Дойна Корня.

Октавиан Палер дебютира в литературата, късно, на 44- годишна възраст и интересен сборник стихове в стилистиката на модерния класик Лучиан Блага, „Сянката са думите“ (1970), приет добре от критиката, но скоро се убеждава, че силата му е в прозата и есеистиката. По- точно във философската проза. Първият му голям роман (1981), „Живот на една гара“, преведен и у нас през 2020, следва модела на знаменити световни романи, решени като философски есета- притчи: „Процесът“ на Франц Кафка, „Чумата“ от Албер Камю, „Погнусата“ от Жан-Пол Сартр, пиесата „Носорозите“ на Йожен Йонеско.

Лично за мен, „преводът е родство по избор“. Затова, с удоволствие преведох тази откровено екзистенциална, философска проза. В нея основен елемент е метафоричният образ на дадено явление, съществувание на което нахлува в съзнанието на героите, принуждавайки ги да преобърнат съществено своите представи за смисъла на живота. В центъра на повествованието на „Живот на една гара“ са двама герои- мъж и жена, срещнали се случайно, на запустяла малка провинциална гара. Октавиан Палер ни прави свидетели на изповедта на Мъжа, озовал се в това самотно кътче на света. Самотата и отделеността му от другите вече е предпоставка той надълго и широко да анализира преживените си минали драматични житейски ситуации. Така тази безименна гара се превръща в символ на „спрелия живот“. И тъкмо в това „спиране“ героят изследва корените на преживяното, довело го в „задънената улица“, да изследва причините за наказанието, да се озове в крайната точка на самотата. Прозата му е далече от реализма, както споделя той: „Аз съм твърде далече от реалното, чувствам се много по- удобно в притчите и митовете.“ Той не е отчаян от съществуването си, но и не може да го приеме. Моралната тема е централна в цялото му творчество. Като се обръща към митологията и историята, той успява да се изповяда, да бъде пределно искрен, без да става патетичен: „Едното ми око винаги беше обърнато вътре в мен“, признава в едно от последните си интервюта той.

През 1984 излиза вторият му голям роман „Един щастлив човек“, определено жестока притча за епохата на комунизма и по- специално за времето, наречено така цинично „Златна епоха на Чаушеску“ (80-те години на 20 век). Действието се развива на запустял морски бряг в изолиран от света старчески дом, в близост до блато, няколко мраморни скали и рибарско селище. Тук пристига скулпторът Даниел Петрич, чиято задача е да извае за надгробна плоча лицето на всеки починал старец. Самият той е с трудно детство и нерадостна младост, преминал през сиропиталище, поправителен дом, болница и затвор и идва с надеждата, че ще може да се адаптира и заживее и твори спокойно, но постепенно открива, че животът на обитателите на това убежище е доминиран от клевети, насилие, заплахи, страх и омраза. Но се оказва, че над всичко тук се извисява невидимата фигура на Стареца, героят, който никой никога не е виждал, но който създава закона в това мрачно, забравено от Бога и света, място.

На безспорен успех се радват неговите сборници с есета, спомени, пътеписи и философски етюди: „Пътища през паметта“, „Музей в лабиринта“, „Животът като корида“, „Дон Кихот на Изток”, „Сърдечни полемики”, „Субективни митологии”, „Самотни приключения”, „Време за въпросите” – близо 20 книги с по няколко преиздания и преводи на чужди езици.

Романът „Защитата на Галилей“ (1978, награда на Румънската академия), втората му книга, преведена у нас, е един от най-важните опуси на Октавиан Палер, от онези книги, които най- точно определят неговия профил, полемичната му природа. Мъдър текст, който ни дава примерен дискурс за дилемите на една епоха, близка по дух до нашата. „Защитата на Галилей“ ни говори за трудността да направиш верния избор в условия на политически борби, цензура и репресии, между откритото изговаряне на Истината, с риск от окончателно унищожение, и официалния отказ от нея, за да я потвърдиш отново и категорично, но по заобиколни и по-малко опасни начини, да допуснеш и известни компромиси пред собствената си съвест, но в крайна сметка да я отстоиш. И най- главното: да я заявиш пред света!

Преди Букурещкия университет, Октавиан Палер завършва елитния класически лицей „Спиру Харет“. По това време влиза в света на античната култура и философия и това определя до голяма степен неговата естетика, творчеството му. Посвещава цели томове на анализа и тълкуването на митовете и легендите. В едно свое интервю твърди, че е роден в древността, че в предишен живот е живял в Италия, че е бил художник от времето на Леонардо и Рафаело в Тоскана…

Сред най- известните книги на Палер, без съмнение, е и сборникът с есета „Сърдечни полемики“ (1983). Тук Палер засяга различни морални и естетически теми, приели формата на писма, речи или въображаеми разговори. След като обяснява значението на парадоксалната формула в заглавието, Октавиан Палер ни повежда към легендата за Парис, към притчата за Страшния съд, възхвалява Изгонването от Рая и коментира Троянската война, показва ни въображаемото слово на жена пред зала, изпълнена с мъже, говори ни за Платон с мисълта за Лорка, прави кратък портрет на Афродита разказва ни свой сън с Пилат Понтийски. И това са само малка част от спирките в едно фантастично пътуване, в което никога не стигаме до края…

Въпросът, който Октавиан Палер, както твърди в едно от последните си интервюта, винаги си е задавал, още от младостта си, е свързан с факта, че съвременният свят вече не може да създава митове. Единствените донякъде по- нови митове, които могат да бъдат поставени редом с митовете на древните, имат една и съща характеристика: са произведени от даден литературен шедьовър. Става въпрос за Дон Жуан, Дон Кихот, Фауст и Хамлет. И в тази оригинално замислена книга Октавиан Палер си представя някои „въображаеми разговори с тях“, като винаги се спира на вечните въпроси за любовта, живота, старостта, смъртта…

Без съмнение, за Октавиан Палер митът е форма е форма на познание, по-важна от всички останали. Като „разплита“ мита, той е бил убеден, че ще може да каже повече по темата, която го вълнува. С това се обяснява и пристрастието му към античната история и митология, с което се занимава през целия си живот. Когато четем неговите опуси, срещаме не само една изключителна ерудиция, но и интересна, полемична мисъл, а далечните исторически и митологични образи е герои ни стават интересни и близки. А дарбата му да се изрази максимално точно и ясно, е толкова силна, че внушенията му стигат до нас без да полагаме излишни усилия, както понякога се налага при подобни четива. Всъщност, доминиращата тема в неговите книги е връзката между човека и съществуването. Нещо, което винаги вълнува. И може определено да кажем, че именно чрез митологията този писател- философ Октавиан Палер изследваше и самия себе си. А той, без съмнение, бе твърде сложна, интересна личност. При това зает със собственото си екзистенциално приключение…“

„Като търсим митовете, които могат и да ни обсебят, ние, всъщност търсим себе си“, писа той. Нашстино, за Октавиан Палер свободата е преди всичко правото да кажеш истината и да не лъжеш. Откриваме всичко това и в тези блестящи есета, издадени наскоро от „Гея Либрис“ – „21 Въображеми писма до 21 велики мъже“ (От Луций Сенека и Декарт до Франц Кафка и Марсел Пруст).

         

Издателство „Панорама“ наскоро публикува сборник с разкази от световно известната румънска писателка Ана Бландиана, под заглавието „Имитация на кошмар“, в превод на Румяна Л. Станчева.          

   Ана Бландиана (р. 1942) създава жанрово разнолико творчество, в което естествено съжителстват поезия и проза и което прекрачва в две епохи, но като светоглед и дух представлява едно единно цяло. Носителка е на Наградата „Хердер“ от 1982 година, член е на Поетическата академия „Стефан Маларме“, на Европейската академия за поезия, на Световната академия за поезия (UNESCO).

            На български език досега от Ана Бландиана са издадени, в превод на Румяна Л. Станчева: „Сън в съня“, стихотворения, 1986; „Чекмеджето с аплодисменти“, роман, 1999; „Коридори с огледала“, поезия и есета, 2005 – Награда на Съюза на преводачите в България; „Отлив на смисъла“, нови стихотворения, 2010.

АНА БЛАНДИАНА

НА СЕЛО

            От години не бях излизала от града, освен за да отида в друг град, а по пътя винаги взимах мерки да не се отегчавам и носех книга или списание, които прочитах както никога при други обстоятелства, от заглавието до адреса на редакцията и на администрацията от последната страница, а когато пристигах, ги сгъвах и внимателно ги прибирах в куфара – сякаш нямаше да ги хвърля и без това след няколко часа или няколко дена, без междувременно да ги погледна – и си казвах: „Не си изгубих времето, прочетох три списания“. Или четири, или пет, според продължителността на пътя. Не ми харесваше да гледам през прозореца, струваше ми се отегчително и без смисъл, а като идеал за пътуване смятах – колкото и нелепо да изглежда – да не усетя, че съм пътувала. Макар да знам, че е просто глупост, започвам с това, защото, за да разберете нещо, което нормално не би трябвало да повярвате, а именно че никога преди момента, за който ще ви разкажа – или във всеки случай никога, откакто съм станала голям човек, възрастен, както се казва, – не бях наблюдавала поле. Иначе бихте разбрали много малко или дори нищо от това, което искам да ви разкажа. В детството ми, преди повече от двайсет години, да, бях го правила и – странно – след толкова време все още си спомням с голяма точност този момент. Бяха ми казали, че ще ме заведат на село при баба и дядо. Мисля, че бях на четири или на пет години и че ме качиха на една кола, която не си спомням много добре, може би беше кабината на камион или може би друго, във всеки случай малко, плъзгащо се напред пространство, оборудвано с голям прозорец отпред, екран, по който в продължение на много часове се разгръщаше някакво поле, което изглеждаше безкрайно и което гледах неуморно през цялото време, седнала на коленете на някого, когото питах от време на време „къде е селото?“, „кога ще стигнем на село?“. Вече не знам как съм си представяла, че трябва да бъде на село, но знам, че гледах безспир полето, за да мога да зърна селото веднага щом се появи, и също така си спомням, че се почувствах дълбоко обидена – с онази вибрираща обида, на ръба на избухването в плач, която само децата изпитват и помнят, – когато някой, вероятно отегчен от толкова въпроси, ми каза мимоходом „Това е селото“, а аз –неразбираща, погледнах изведнъж това поле, което се точеше от часове, с някакъв суеверен страх, все едно изведнъж признавах, че то крие нещо невидимо и неразбираемо за мен, но не по-малко важно, може би дори заплашително – придобих сили да попитам – преди да избухна в продължителен буен плач, от онези, заради които децата най-често ядат пердах, за да имат за какво да плачат – „Откога започна?“.       Решението да отида до това село, селото на баба и дядо, умрели отдавна, и в което не бях ходила много лета, дойде внезапно и почти без причина. Искам да кажа, че нищо не ме тласкаше към това пътуване, не дори носталгията. Знаех, че няма кого да намеря там, и не бях много сигурна дали поне къщата на старците съществува. За полето не бях мислила. И все пак именно него намерих наистина и при това по един толкова брутален начин, че след като отмина шокът от повторното му виждане, започнах да се питам сериозно дали като съм дошла, не съм била подложена на някакви окултни влияния, за които не си бях дала сметка, дотолкова то, полето, изглежда, чакаше да се покаже, да бъде видяно. Как да започна описанието му? Беше късна есен, може би дори трябваше да е зима, но зима, изморена от собствената си слабост, отмаляла от нерешителност, лепкава от замръзналата кал, разтопена и замръзнала отново. Въпреки че бяха изтекли едва първите часове на сутринта, въздухът беше мрачен, нетърпелив за здрач и небето беше слязло ниско, колкото можеше по-ниско, в истинско усилие да докосне полето. А то беше безкрайно. Изглеждаше, че шосето го пресича точно през средата, но всичко беше със сигурност моя представа, след като по края си то беше кръгло: където и да се намираш, хоризонтът се грижи да те увери, че ти си в центъра на вселената.

            Да, тази вселена, чийто единствен жител, изглежда, бях аз, вселената, която ме беше повикала, без да ми каже защо, и която ме караше сега да се движа напред, без да ми казва накъде, притежаваше нещо необикновено и неестествено, нещо което – без още да мога да уточня – чувствах, че не би трябвало да бъде така. Не си давах сметка дали точно този обезпокоителен вид, за който не можех още да кажа от какво беше породен, ме беше довел тук, но разбирах, че с напредването се задънвах все повече в сърцевината – глинеста и лепкава – на болестта или само на тайната на полето. Още преди да се спра, две неща във вида на полето, измерено с часовете пътуване, ми се сториха неестествени: цветът и фактът, че се движи. Цветът беше жълт, дори златист, но беше грапаво златисто, пресечено на места от големи петна черно, чието движение, черно и то, но сякаш по-лъскаво, по-хлъзгаво, придаваше тревожност и съспенс. Всъщност дори преди колата да спре, почувствах, че става дума за съспенс, за нерешена още конкуренция между жълто и черно, сякаш наблюдавах битка, в която двата цвята се опитват всеки от тях да остане единствен на повърхността, като постоянно се повдигаха на раменете на другия, падаха и после започваха отначало, и пак, и това върху хиляди и хиляди хектари, върху стотици километри движещо се поле, покрито с някаква жива, двуцветна и неопределена субстанция. Защото ясно беше от пръв поглед, че златисти или черни, синорите на полето изскачаха много над обичайното си равнище, повърхността на полето се беше повдигнала, сякаш някакво огромно тесто, неравно надребнено и боядисано в различни цветове, е било разпределено по цялата ѝ шир, оставяйки пресичащото я шосе да стои заровено на старото си равнище, като между остри и повдигнати в недоумение, възможно най-високо и най-въпросително, рамене. Когато спрях – а го направих почти със страх, защото неотчетливото къкрене на тази материя сякаш започваше да се мести и да ме поглъща, съединявайки се над смешно ниската линия на шосето, – изкривените от скоростта образи се върнаха в реалните си контури и можех да гледам захласнато едно поле, каквото не бях виждала досега, различно от онова, което бях открила някога, и от онова, което си въобразявах, че трябва да бъде – ако изобщо някога съм си мислила за него. Най-биещата на очи разлика в сравнение с представата ми за равнината беше липсата на пръст, фактът, че земята не се виждаше. Беше покрита с пласт, вероятно дебел един метър – може и повече, – от зърна и царевични кочани, и семена, между които гъмжаха, щураха се, суетяха се хиляди и хиляди, може би милиони същества от най-различни родове и видове, червеи и буболечки, мишки и невестулки, с очи и без очи, с козина и без козина, с пипалца и без пипалца, четирикраки, влечуги, стоножки и дори хвъркати, защото над тази гъмжаща смесица, невероятно жизнена и предприемчива, се въртяха цели ескадрили от гарвани, които се носеха в бръснещ полет и се поспираха в нестабилно равновесие върху постоянно плъзгащия се килим. Защото всичко се движеше, всичко се клатеше и побутвани от всички страни, теглени към дълбокото или изтръгвани към повърхността, царевичните зърна също изглеждаха живи и надарени със собствени възможности за преместване, движеха се и те, обхванати от някаква възбуда, като се оставяха да бъдат сдъвкани и сами се сдъвкваха, гниеха, покриваха се с плесен, набъбваха, ферментираха в алкохоли и произвеждаха втасване на миазми, оставяха се да се плъзнат надълбоко до угарта и там покълваха, после тръгваха отново към светлината под формата на безцветни и лигави ластари, клонящи към зелено, но почти прозрачни, крехки и отблъскващи, упорити, търпеливи, растящи между коремите на бръмбари и опашките на плъхове, между гарванови крака и къртичи муцуни и достигащи накрая в мътния въздух, готови да продължат съдбата си, преувеличена и неподходяща, да растат, да раждат и да се включат в толкова живото гниене, което бяха успели да прекосят и което щяха да успеят да превърнат във вечно. Не обаче движението, обикновеното движение, беше основната характеристика на тази гледка – която, едва осъзната като реална, се изтегля рязко, по странен, почти спазматичен начин измежду опорите на вероятното, готова да се спаси в символичното и в кошмара, – а разкъсването, смилането, вътрешното движение на храносмилателните органи. И не само животните, насекомите и птиците поглъщаха царевицата, а и царевицата сякаш поглъщаше животните и насекомите, дотолкова те, зърната, се движеха и постоянно заплашваха да погълнат другите живини, като дори успяваха да ги заринат за няколко мига, а в следващия момент биваха заринати те, зърната, от усърдието за оцеляване на останалите и това ставаше постоянно, без прекъсване, без отдих, в едно мръсно и цветно кипене, в суетене, в гъмжило, в отвратително клокочене, долнопробно, но не лишено от известно парадоксално величие на живота, който продължаваше да съществува както и да е, когато и да е, където и да е, какъвто и да е. Трудно е да се каже кой побеждаваше и кой не в тази безгранично витална битка: трудно е да се каже дали, ето, гарваните атакуваха бръмбарите и червеите, и плъховете или напротив, бръмбарите и червеите, и плъховете бяха започнали атаката, като им се катереха по краката, вкопчваха се в перата им; както впрочем беше невъзможно и да се уточни какво беше привлякло там гарваните: живите зрънца на още неизядената царевица или преситените трупове на хищно наялите се. Във всеки случай така необичайно слязлото до земята небе и самата земя, унизена от собствената си родитба и изпражнения, като че ли не очакваха друго освен подходящия момент да похлупят тази противоречива вселена, едновременно жива и недостойна за живот. Стоях вкаменена от отвращение пред това ширнало се, безкрайно кипене на вселената и се питах дали всичките полета, които съм прекосявала през живота си, докато четях сериозно книги и разлиствах списания, загрижена за оползотворяването на времето и на вниманието ми, без да хвърлям поглед през прозореца, са били подобни на това. Въпрос, валиден, разбира се, само в случай че по земята съществуват много полета и не става дума за една-единствена, безкрайна и постоянно нахлуваща степ. И – било то да или не – чувствах как устните ми започват да треперят, клепачите ми да потрепват и в гърдите ми да се събира онзи безнадежден и протяжен крясък, който само в детството имаше смелостта да се разконспирира и да не се потисне сам и пред който събрах сега всичките си сили, за да попитам без ни най-малката илюзия, че някой би могъл да ми отговори. „Откога е започнало?“

            Спрях преди влизането в селото и от където бях, селото се виждаше малко и пепеливо сиво, ужасно заплашено от гибел в живата и вечна прегръдка на равнината, която настъпателно и от всички страни го обграждаше. Така както изглеждаше, сякаш свито на топка, събрано колкото може по-добре в себе си, едва оставило да го увенчаят няколко затрогващи орехови дървета, които не е имало как да бъдат потулени, беше наистина учудващо, че все пак е оцеляло, че не е било покрито от това толкова живо, простряло се от край до край на хоризонта тесто. Оцеляване е доста двусмислено название за означаване на една реалност, по-отдалечена от живота, отколкото от противоположното на това. Без да знам и дори без да подозирам нищо предварително, настръхналият образ на видяното отдалече село ме накара да се приближавам още по-бавно и по-неуверено, отколкото дотогава. Като в несигурен сън, готов всеки момент да отстъпи, започвах да разпознавам местата. Точно на края, изоставена и висока, маслобойната, затворена още от детството ми, междувременно беше преминала решително в геологията с покритите с мъх зидове, с откраднатите рамки на прозорците и вратите, а вместо изваденото дюшеме криеше висока трева, суха, но не по-малко впечатляваща сега, когато протягаше бодливите си, почти вдървени класове към затрогващите черни греди на покрива, от който керемидите бяха изчезнали. След това идваше черешовата градина на учителя, остаряла и почти подивяла, с плодните дръвчета, придобили груби, враждебни стволове, та ми беше невъзможно да си ги представя отрупани детински с обичките на черешите. После започваха къщите. Които не успявах изобщо да разпозная. Може би трябваше да се учудя, че за плодната градина – толкова променена във времето – си спомних, а къщите, стари още оттогава, непроменяни, както изглеждаше, не събуждаха никаква асоциация и не се свързваха в ума ми с нищо. Не се учудих обаче: докато плодната градина беше съществувала за мен сама по себе си, отделно от стопаните ѝ (можех да дебна от нивата десетки минути и дори по цели часове мига, в който нямаше да виждам вече никого по светлите коридори между правите редици дървета, за да се покатеря на най-близката череша), то къщите помнех само по хората, които ги обитаваха. Не ги разпознавах, както не бих разпознала наредени в гардероб на закачалки дрехи, виждани на човек, който ме е впечатлил. Защото сега къщите бяха празни. Това личеше не само от отсъствието на хората и на животните по дворовете, не само от неестествената и суха тишина, която обгръщаше всичко, а именно от мъртвия вид на гредите на необитаваните чардаци; от бялото на варосването, което, без да се е замърсило, беше деградирало към сивите оттенъци; от пръстта на утъпканите дворове, напукана от неходене по нея и пустота. Напредвах сега по средата на уличката, оглеждах поред дворовете и без да съм видяла дори едно най-окаяно създание, все пак се чувствах следена и наблюдавана скрито, сякаш при отсъствието на хора самата самота се беше конкретизирала в любопитен поглед, който ме придружаваше с интерес от прозорците. После видях в един двор куче, старо и апатично, което ме изгледа безразлично, като дълго въртя глава след мен, без да се помръдне от легналото си положение. После една кокошка пресече улицата – с онова бързане на тъпа и припряна домакиня, което само кокошка е способна да покаже толкова виртуозно – точно пред колата. Следователно селото не беше напълно необитаемо. Може би този дух на съвършена пустош не идваше от отсъствието на хората, а отнякъде още по-дълбоко, от присъствието им. Бях пристигнала. За малко да отмина по-нататък. Без да има промени, нищо не напомняше какво е било преди. По странен начин първото, което ме изненада, беше дюлевото дърво пред къщата с още необрани плодове, блестящи, увиснали по клоните като забравени лампиони, останали запалени дълго след като празненството е завършило. Имаше нещо умилително и почти нахално в съзнателното усилие на това дърво да ражда така, десетилетия наред, без да се измори, без да се учудва на случващото се наоколо, без да се запита поне дали някой все още има нужда от плодовете му. Защото наистина, не изглеждаше някой да има нужда все още. Освен живите, блестящи плодове по клоните, цялата земя отдолу беше покрита с каменлив пласт от загнили дюли, но влезли вече не в онази мека зодия на ферментиране, която свежда месото на плодовете към животинското, а решително преминали от границите на живота към минералното. Пласт от несъвършени кълба, ъгловати, овъглени, покриваше грозно двора на баба и дядо, с което говореше най-красноречиво за отсъствието на когото и да било. Влязох, побутвайки раздрънканата портичка, и внимателно стъпих по настилката от дюли. Очевидно необитаемата къща все пак е била обитавана след смъртта на баба и дядо, защото рамките на прозорците – навремето от старо и приятно на пипане дърво – сега бяха боядисани в лъщящо и грапаво зелено, а вратите, снабдени постарому, всяка с огромно желязно мандало, застинало в отворено положение, бяха заключени с лъскави никелирани ключалки. През прашните и изпъстрени от мухите на кой знае колко лета стъкла вътре изглеждаше различно от това, което знаех, с различни от преди мебели, кувертюри и черги, по-силно биещи на очи и в същото време по-трудни за запомняне, смесица от индустриално и занаятчийско, което превръща група предмети в грамада от боклуци. Странно обаче, модернизиращите добавки не намаляваха степента на изоставеност на къщата, правеха я още по-самотна, отколкото би изглеждала с обезцветените ѝ ковьорчета и с дървените пейки, излъскани от живата близост с човека. Така както я виждах, с подсилени от по-нов бетон паянтови стени, с оставена без газова бутилка готварска печка в ъгъла на предишната чугунена печка, къщата на баба и дядо, не- обитавана и самотна, изглеждаше по-безжизнена, отколкото ако изобщо вече не съществуваше. И мисля, че това впечатление за насилствено небитие идваше от факта, че онези, които я бяха обитавали, не са били солидарни с нея, не са умрели там, така че напускането ѝ не беше естествено, продиктувано от справедливите закони на природата, а от случайни интереси и от логиката на тленното. Не беше опустяла къща, беше просто изоставена, сякаш е лишена от стойност или от полезност, непотребна и смешна. Каква разлика в сравнение с тайнственото значение, което притежаваше всеки най-малък предмет от угасналия свят на баба и дядо! Спомням си в какъв захлас проучвах чекмеджетата, пълни с почти магическа смесица от предмети с неясна употреба или без всякаква употреба и точно по тази причина по-тайнствени по своето значение. Дървени макари, чийто конец отдавна се е свършил, но те продължаваха да получават дължимите им признание и уважение; метални, изрисувани с цветя кутии, след като в тях бяха спали дълги години копринени бонбони с лъскава атлазена кожа и сърцевина от орех и захарни нишки, се бяха превърнали в загадъчни ракли, към които се отнасях с цялата почит, подобаваща на техния ранг, и в които дремеха внушителни по големина пиринчени копчета и миниатюрни алуминиеви копченца с четири симетрични дупчици, обхванати в кръг от тънка, но неподатлива ивица; железни куки за дантела и напръстници от украсена с релефни точици ламарина като настръхнала метална кожа; излезли от употреба банкноти, валидни допреди паричната обмяна, с изписани астрономически цифри и забравени портрети; химически моливи с находчиво изобретен удължител, хванат за неподострения край с тънка ебонитова халка; големи ножици като средновековни инструменти с халки на ръкохватките, обвити в защитни парцалени ленти; кръгли телени очила, снабдени с усукан шнур, който баба закрепваше под забрадката си…

            Почувствах, че някой ме гледа, и обърнах зарадвано глава. Две бабички, едната на оградата отдясно, другата на улицата, стояха с възлестите си ръце, вкопчени в парапета, и ме наблюдаваха. Не изглеждаха любопитни или заинтригувани, дори не изглеждаха особено съсредоточени. Гледаха ме по обективен начин, бих казала, без признаци за вълнение. И макар че не ги познавах, и макар че само гледах в този двор на детството, в който все пак бях само една чужда жена, почувствах нужда на обясня.

            – Аз съм внучката на Мамана – казах им, убедена, че са бившите съседки на баба ми, която цялото село знаеше под това име, някакво южняшко съкращение от Мама Ана.

            Мамана беше позната на всички, от най-малките, които увиваше в чаршафи с оцет и ги разтягаше – тоест правеше им някакви странни и трудно поносими масажи с кривите си груби пръсти, надарени със собствена интелигентност, сякаш независима от тази на мозъка, които ловуваха под кожата и разбиваха безмилостно възлите от съсирена кръв около ставите, – до големите, на които слагаше вендузи и им препоръчваше сложни отвари от билки, събирани и сушени от самата нея, назначавани след това безплатно и със строга категоричност, която сега бих могла да нарека, без голямо преувеличение, научна. Спомням си, че много се гордеех с нейната ученост и с уважението, на което са радваше, и без да се срамувам, се възползвах при всеки спор, възникнал по време на игра, като винаги приключвах препирнята в своя полза само с произнасянето на магическата формула „Така каза Мамана“. (…)

                                                                                               

Октавиан Палер, “Живот на една гара”, роман, превод и предговор Огнян Стамболиев, изд. „Г. Либрис”, С., 2019.

С алегоричния роман „Живот на една гара”, Октавиан Палер (1927–2007) прекъсва своята интересна и ценна поредица от реалистични опуси („Сърдечни полемики”, „Въображаеми писма”, „Дон Кихот на Изток”, „Защитата на Галилей, „Автопортрет в счупено огледало”) и се насочва към жанра на екзистенциалния роман- есе. Като размишлява върху съдбата на човека в съвременния свят и смисъла на живота, той се обръща към литературата на абсурда и продължава търсенията на своите именити предшественици: Франц Кафка („Процесът”), Албер Камю („Чумата” и „Погнусата”), Дино Будзати („Татарската пустиня), Йожен Йонеско („Носорозите”), Самюел Бекет („В очакване на Годо”).

От друга страна, фактът, че това е извършено с конкретна цел, в случая завоалирана, заради жестоката цензура в Румъния, критика на тоталитарното комунистическо общество от най-страшните години за северната ни съседка през ХХ век, цинично назовани от диктатора Чаушеску „Златната епоха”, му отрежда достойно сред неколцина от неговите колеги – автори на подобни романи: А. Е. Баконски („Черната църква”), Бужор Неделкович („Вторият пратеник”), Йон Йеремия („Гъливер в страната на лъжите”) и познатия у нас Йон Дезидериу Сърбу („Адио, Европа!”). Continue reading →

ОТКРИВАТЕЛИ НА ЗВЕЗДА, НАРЕЧЕНА „ДОБРИНА“

За първи път на български двама известни румънски драматурзи –

МИХАИЛ СЕБАСТИАН И ДИМИТРУ РАДУ ПОПЕСКУ

• МИХАИЛ СЕБАСТИАН, „Звезда без име“. Избрани пиеси. Превод Огнян Стамболиев. Гея-Либрис, 2019.
• ДИМИТРУ РАДУ ПОПЕСКУ. „Цезар, шута на пиратите“. 10 разказа и 6 пиеси. Подбор и превод Огнян Стамболиев. Гея-Либрис,2019.

Преводачът Огнян Стамболиев от доста години проявява определено пристрастие към идеята да представи на българския читател известни съвременни и класически автори от съседна Румъния. Благодарение на тази амбиция и талантливото му перо на преводач, българският читател има възможност да се запознае с творчеството на писатели със световна известност като: Никита Станеску, Марин Сореску, Мирча Динеску, Мирча Елиаде, Ана Бландиана, Захария Станку, Григоре Виеру, Панаит Истрати, както и класиците Михай Еминеску, Лучиан Блага, Йоан Славич и др.. А това, бих казал, е една твърде широка палитра от румънската литература. За тази си преводаческа дейност той получи редица престижни награди, както от румънска, така и от българска страна.

Огнян Стамболиев проявява влечение и към театъра. Благодарение на това си влечение той е превеждал пиеси на драматурга- класик Йон Лука Караджале, както и на световноизвестните автори с румънски произход Йожен Йонеско и Матей Вишниек. През тази година, съвсем наскоро, излезе най-новият му превод на пиеси от други двама драматурзи – Михаил Себастиан и Думитру Раду Попеску. И тук ще отбележа, че текстовете им са пресътворени на един богат и гъвкав български език и са готови за нашите сцени.

Continue reading →

Още един голям румънски писател проговаря на български

Поезията и драматургията на Марин Сореску в превод на Огнян Стамболиев.

проф. д-р Александър Шурбанов

В едно интервю, дадено на българския преводач Огнян Стамболиев няколко месеца преди смъртта си през август 1996 г., известният румънски поет Марин Сореску казва:

„Ние сме всъщност толкова близки, от един корен, разделят ни само езиците, които имат и доста сходни неща, а не се познаваме. И това е т. нар. провинциален комплекс на по-малките народи. Да гледат към т. нар. големи на Запад, а да не виждат онова, което е до тях. А нерядко то е по-интересно и стойностно. Затова мисля, че трябва да се опознаем отблизо, както е било в миналото, през 19 век, когато българи и румънци са били по-близо и реално без граница (делил ни е само Дунава, а не безполезни граничари и алчни митничари!).”

Слава богу, през последните години работа в тази посока се върши, но тя не е организирана в рамките на някаква междунационална програма, както предлага в същия разговор самият Марин Сореску, а лежи изцяло върху раменете на отделни ентусиасти, посветили живота си на една толкова значителна, но всъщност лична кауза.

Continue reading →