Нашият колега Огнян Стамболиев представя „Бедният Дионис” на Михай Еминеску – сборник с фантастична проза и есеистика в негов превод. Предговорът и подборът са също негово дело, а книгата е наскоро издадена от изд. „Авангардпринт”.
Още приживе около името на гениалния румънски поет Михай Еминеску (1850- 1889) се появили множество легенди. След смъртта му неговите сънародници останали дълбоко развълнувани от голямата му лична драма. 33- годишен той заболял и тежката болест само за шест години изсушила неговия блестящ ум, поразителната му творческа енергия, необикновения му поетически талант. Всъщност “ Хиперионът или Вечерникът на румънската поезия”, признат за един от „последните велики романтици в световната поезия”, творил по- малко от две десетилетия /1886- 1883/ и в този кратък период на изтощителен, нямащ нищо общо с поезията труд /работил предимно като вестникар/, той изписал повече от 15 000 ръкописни страници: стихотворения, поеми, разкази и новели, един роман, няколко пиеси, стотици журналистически и критически статии. Водещи теми в поезията на Еминеску са любовта, родината и природата. За да избяга от ненавистната му действителност, той често изливал мъката на своята чиста и благородна душа в прекрасни пейзажи и любовни стихове. Нито един румънски поет не е възпял като него румънската природа, не е почувствал тъй дълбоко връзката й с румънския народен гений.
Без съмнение, Михай Еминеску принадлежи към поколението на закъснелите европейски романтици. Възторжен поклонник на идеите на революцията, разтърсила стария континент през 1848 година, на творчеството на Байрон, Пушкин, Юго, Кийтс и Новалис, в началото на своя път той се изявява като пламенен борец, убеден в способността на човека да действа, да променя света. Но скоро тежко преживените житейски драми, както и силното влияние на метафизическия идеализъм на Шопенхауер, от когото румънският поет се е възхищавал още през студентските си години във Виена и Берлин, го довели до отказ от предишните си възгледи.
Последно убежище за поета станала природата, любовта и славното минало на родината му, което той рязко противопоставял на порочното й настояще. От порива за свалянето на експлоататорския строй в “Император и пролетарий” поетът постепенно достигнал до тотален разрив с цялата му съвременна действителност. Живеещ в свой собствен свят /светлините на големите градове никога не са го привличали/, скитник по природа, Еминеску обитавал по неволя ниски и олющени от дъждовете мансарди, ходел в стари и протрити дрехи и тази неволя се превръщала в горчиво удоволствие от собствената нищета. Подобно на нашият национален поет Христо Ботев обичал силно и мразел силно, бил постоянен в любовта си и в омразата си: понякога несправедлив и невъздържан. Големият му биограф Джордже Калинеску (1889- 1965) твърди, че: “Еминеску е бил човекът, надарен да изразиш тъжната или гневната душа на множеството, застрашено да бъде смазано от ожесточените сили на стария свят, буйно да го ободри и да го тласне напред, рисувайки му бъдещето в краските на идиличното минало. Ала съдбата го е хвърлила сред общество, което, възползващо се от прогреса, бързало да хвърли овехтелите си дрехи, но не желаело да се лиши от привилегиите си” / “Животът на Еминеску” от Джордже Калинеску/.
В произведенията, намерени след смъртта на поета, неговият романтизъм достига до небивала дълбочина, като го приобщава към духовното семейство на великите европейски романтици. И ако творбите му, публикувани приживе / а те са около 60 стихотворения, няколко разказа и откъси от пиеси/, се характеризират с класическо равновесие между формата и съдържанието и са сравнително безоблачни, то намерените след смъртта му опуси са плод на титаничния и съзерцателен романтизъм на поета, който несъмнено обогатява цялото направление със спецификата на румънската чувствителност. А самият Еминеску е определен от световната критика като „квинтесенция на румънския дух”.
Перспективата на големите космически разстояния, която откриваме у един Новалис, при Еминеску се допълва от сложния му и проникновен поглед към времето и пространството, към миналото и бъдещето, от вечната му, фаустовска жажда за опознаване на живота и света. Неслучайно видният философ и естетик Тудор Виану/ 1897- 1964/ го нарече: “вечен странник, носещ по сандалите си праха на миналите столетия”…
Както поезията, така и прозата на Михай Еминеску (която сега излиза за първи път на български), обхваща широк диапазон от философски, социални, исторически и психологически въпроси, които поетът поставя и решава в духа на романтичните традиции от XIX век. До него в румънската литература все още не съществуват творби с толкова дълбок лирически тембър. Възвишените цели, към които се стремят неговите герои (Дионис- Дан, Чезара, Тома Ноур), богатата гама от чувства и цветове отличават тази проза от всичко написано дотогава. Романтична по същността си, тя полага основите и на румънската фантастична литература, достигнала своя втори връх в забележителната проза на Мирча Елиаде.
Наскоро издателство “Гея Либрис” публикува юбилейната антология на румънската поетеса Ана Бландиана в превод на нашия колега