Category Archives: Новини

Екатерина Клайн, Лилия Рачева-Стратиева и Румен Стоянов с почетни отличия

С радост честитим наградите на нашите колеги преводачи, които бяха сред отличените от Министерството на културата творци и дейци за постигнати високи творчески резултати или принос в развитието и популяризирането на българската култура и по повод 1 ноември – Деня на народните будители.

С почетна награда „Златен век – огърлие“ беше удостоена ЕКАТЕРИНА КЛАЙН, която превежда от немски език от 1964 г. до ден днешен. Член е на СПБ още от основаването му. Занимава се с всякакъв вид превод, което я определя като един от малкото професионални преводачи, които превеждат специализирана техническа, медицинска и научна литература редом с публицистика, художествена проза и поезия. Чрез нейните преводи българската култура се запознава за първи път с произведения на ценени и известни автори от немскоезичния свят като Илзе Тилш, Илзе Брем, Стефан Цвайг, Кафка, Патрик Зюскинд и др.

С почетна натрада „Златен век – звезда“ бяха удостоени:

ЛИЛИЯ РАЧЕВА-СТРАТИЕВА

Преводач на художествена литература от полски език; сред превежданите от нея автори са Людвик Йежи Керн, Ян Парандовски, Бохдан Чешко, Ян Бжехва, Ярослав Ивашкевич, Мария Кунцевичова, Йежи Путрамент. Лилия Рачева е автор на четири книги за деца, а също така известен специалист по детска литература, автор на над 100 статии по въпросите на детската литература, печатани освен на български, и на английски, френски, немски, полски, китайски, унгарски и други езици. През 1996 и 1998 година е член на международното жури за наградата “Андерсен”, най-голямата международна награда за детска литература.

РУМЕН СТОЯНОВ

Преводач, поет, есеист, белетрист. Негови творби са публикувани в 20 страни, един от създателите на Съюза на преводачите в България, Румен Стоянов е доайен на испанистиката и португалистиката в България. Сред превежданите от него десетки автори са Маркес, Кортасар, Борхес, Карпентиер, Алейсандре, Де Отеро, Песоа, Бандейра, Друмонд де Андраде. Автор е на над 30 книги, над 50 превода, на десетки предговори и послеслови.

Тук можете да прочетете статия на Явор Чучков за творческия път и достиженията на Румен Стоянов.

За Матей Вишниек – един световен автор и за пристрастието на един преводач. По повод 75-годишнината на Огнян Стамболиев

Известният наш преводач от румънски и италиански, музикален и литературен критик Огнян Стамболиев (1947) има определено пристрастно отношение към творчеството на френско-румънския писател Матей Вишниек (1956). Отдавна, с педантична последователност, той превежда повечето от белетристичните и драматургичните опуси на този световно признат автор, като романите му: „Господин К. на свобода“, „Паника в града на Светлините“, „Планираният хаос“, „Търговецът на начала на романи“, сборника със стихове „Град с един единствен жител“, сборниците с пиеси „Мансарда в Париж с изглед към смъртта“, „Пътник в дъжда“ и още редица други произведения. Общо 9 книги, преведени майсторски, вдъхновено, на отличен български език!

Това пристрастие, тази последователност на Огнян Стамболиев можем да си обясним не само с амбицията му да представи на българския читател един известен като значимост съвременен автор. Пристрастието показва естетическите разбирания и критерии на преводача за съвременна литература и театър. В творчеството на Вишниек той намира много близка и сродна по творческа нагласа личност. В него го привлича рефлексията на съвременната чувствителност на писател, пишещ не в традиционно-класическите характеристики на литературата, а създаващ творби, за които можем да кажем, че имат модерен поглед към света, творби, които изследват екзистенциалната нагласа на съвременния индивид, творби, в които се изразява глобална философия за света като цяло и присъствието на човека в него. Огнян Стамболиев (превел преди време, също така успешно, и един обемист том с пиеси на Йожен Йонеско), без съмнение, харесва тъкмо такива автори, които показват един неочакван, понякога абсурден поглед към света, автори, които „разглобяват“ индивида в неговата цялостност, за да ни го покажат в неговата крайна противоречивост. Това е литература нямаща нищо общо с традиционно-класическите канони, литература, която можем да наречем високо елитарна, която се чувства удобно в дрехите на модерността и постмодерността.

Последните преводи на Огнян Стамболиев от творчеството на Матей Вишниек са на романа „Любов като обувка, любов като чадър“ и сборника с пиеси „Коне под прозореца“.

ЛЮБОВ КАТО ОБУВКА, ЛЮБОВ КАТО ЧАДЪР

Театрален роман

Този роман на Матей Вишниек, излязъл от печат през 2016 г., се състои от… 564 страници. Прекалено обемист за прозаично произведение. Но изненадващото е, че той се чете много бързо, защото увлича със своята стремителност и увлекателност в наратива на писателя. Това е задъхана и спонтанно-изразена изповед на автора, която ни разказва за своето навлизане в света на театъра, за срещата си с европейската култура във Франция, за откриването на разликите в културния феномен „изкуство“ в една тоталитарна държава като Румъния (от средата на 20-ти век) и същия феномен в атмосферата на един град като Париж. Това е роман, който е чужд на сюжетната линейност, роман, в който си служи с фрагмента, кинематографичния ескиз, философската притча, лиричното отклонение – всички атрибути на постмодерната естетика. Той носи духа на автобиографичната повествователност, но чрез вглеждането в себе си и своите изживявания в изкуството, всъщност Вишниек прави и своите открития за законите на истинската литература и изкуство. „Това е пътуване в света на идеите, историята на театъра, през миналото и настоящето на втората родина на автора Франция, на любимия му Париж, Града на светлините, този град на виденията и фантазмите, както сам ще го назове и ще му посвети отделен, много интересен оригинално композиран роман!, и по-специално на френския Юг, Прованса“ (О.Стамболиев).

Отдавна не бях чел толкова проникновен и богат като смисли роман за изкуството на театъра, не бях чел такава есеистично-аналитична проза, чрез която се прониква в аромата на съвременното изкуство, роман, в който животът на един писател е разказан като смесица от битово ежедневие и издигане над него във витаене в сферите на творческата екзалтация. От тази рязък контраст се ражда и енергията на романа като стилистика. Изкушавам се да цитирам част от неговите размисли за театъра като изкуство: 1. Театърът е активна среща в едно живо огледало със самия мен; 2. Театърът е затворено око, което се събужда; 3.Театърът е вик, спонтанен бунт, предизвикан от единствената идеология, способна да ни промени – емоцията; 4. Театърът е крайната спирка, където ни очаква ново начало и т.н. …. Тези размишления за театъра са 25 на брой.

И понеже в романа става въпрос за театър, за изкуство, за европейската атмосфера на тези понятия, в много страници избухва лирическият глас на писателя, който превръща чисто философските заключения в бляскава есеистична проза. Не са малко страниците, където Вишниек противопоставя изкуството на Европа на това на идеологическите схеми и канони на изкуството в годините, които е преживял през „Златната епоха Чаушеску“ в Румъния. И в това противопоставяне също има много и публицистична страст. Така той очертава координатите на две естетически схеми – тези на Запада и тези на Изтока – тоталитаризма.

Романът „Любов като обувка, любов като чадър“ е труден за разказване. Трябва да се усети със сетивата – на мисълта, на емоцията. Трябва да се изживее. Това определя и неговото очарование. Самият автор е дал рецептата за неговия прочит. Прочитът на класическото произведение е прочит тип „обувка“, т.е. прочит постепенно да облечеш „дрехите“, да влезеш в „обувките“ на произведението. Прочитът тип „чадър“ е този, който възбужда асоциативното мислене на читателя, ражда скоковете на мисълта и въображението му. Именно този втори тип писане ни предлага Матей Вишниек в романа си. Един роман, който представя света, изкуството, човека в неговото пъстро разнообразие – тъжно и смешно, драматично и радостно, карнавално и строго – живот в одеждите на „обувка и чадър“.

КОНЕ ПОД ПРОЗОРЕЦА

Пиеси за гледане и четене

След двата сборника от пиеси „Мансарда от Париж“ и „Пътникът в дъжда“ Огнян Стамболиев ни предлага превод на още осем пиеси на Матей Вишниек в сборника „Коне под прозореца“. Така представата на българския читател за драматурга Вишниек става доста богата. А в много интервюта този автор е заявявал, че драматургията и театърът са неговата първа голяма страст.

Той може да се нарече една от емблемите на съвременния начин на модерно писане за театър, което често прераства и в постмодерно. В пиесите му осезаемо се чувства духът на автори, които той смята за свои учители по драматическо писане: Йожен Йонеско, Алфред Жари, Самюел Бекет, Йон Лука Караджале. Той следва и развива техния начин на изграждане на структурата на пиесата, тяхната философия за съществуването на индивида в съвременния свят. Ненапразно го наричат и „новия Йонеско“.

И в сегашният сборник Матей Вишниек изгражда драматургична структура на пиесите си, която в цялост се явява метафора на човешкия живот – изтъкан от взаимоотношенията между хората на сливане и разделяне помежду им, на отчуждение и виталност. Затова тези творби, както и други, се родеят много с абсурдизма (по-точно този на Йонеско!), където сатиричното, карнавално-абсурдното, лиричното, парадоксалното съществуват в странна амалгама. Героите страдат, но и мечтаят да излязат от „затвора на примирената си безличност и самота“, герои, които са с прекършена волност на мисълта и воля за живот. Така Матей Вишниек изгражда една завършена мрачна картина на духовните координати на психологията на индивида в днешното ни време. Но винаги тази картина завършва с някаква светла надежда, с някакъв неочакван обрат, който изведнъж придава особен светъл аромат на тягостната, „разглобена“ картина на света и човешките отношения. Така Вишниек се очертава като не така безкрайно тъжен автор в своите произведения като своите учители.

Част от пиесите имат чисто камерен характер, в тях чрез малък на брой лица той разглежда взаимоотношенията между хората, изградени на принципа на отчуждението, страха от „другия“, или насилието над „другия“, т.е. разглеждат се обърканите и трудни пътища на индивидите един към друг, изразяващи се в чисто алогични и много често абсурдно- гротескни действия. С такъв камерно-психологически характер са пиеси като „Вратата“, „Забележителното пътешествие на мечките Панда, описано от саксофонист, който имаше приятелка във Франкфурт „Човекът, който си говори сам“, „Коне под прозореца“. В тези творби героите искат неистово да разгадаят законите на житейската си ситуация, в която са изпаднали, да разгадаят енигмата на своята самота, да разберат защо светът им е изправил стени на отчужденост.

Лично на мен много силно впечатление оставиха три от пиесите му, които не са камерни, а са широко платно на един исторически епизод от световното време. Това са „Жана и огънят“, „Зрителят, осъден на смърт“ и „Историята на комунизма, разказана за душевно болни“. Впечатляващото в тези мащабни по замисъла си творби е, че историята от един определен период е разказана с езика на карнавалното – гротеската, маскарадността, черният хумор изпълват цялата им атмосфера. Така Вишниек се надсмива гневно над изобразявания исторически период – в „Жана“ това е светът на времето на бунта на Жана д`Арк; в „Зрителят осъден на смърт“ – това е днешният ни маскараден свят на взаимоотношения, където да играеш някаква „роля“ в обществото коства много усилия (специално в тази пиеса се чувства много духът на Луиджи Пирандело!); в „Историята на комунизма, разказана за душевно болни“ – това е мрачна сатирико-гротескова картина на нравите в епохата на бившия Съветски съюз. Тя е посветена на Даниил Хармс и „ всички писатели, загинали в затворите на властта“.

В свое изказване Матей Вишниек споделя: „Хуморът за мен винаги има две лица. Първото, което те кара да се смееш, и второто – скрито. То може да те разплаче. В моите пиеси предлагам полет над черния хумор. А смехът има винаги ефекта на бумеранг. Нужна е смелост, за да приемеш. Защото, когато се смееш над другия, не усещаш, че се смееш и на себе си…“.

Матей Вишниек не е от лесните автори за прочит и възприемане на неговите. За тях се изисква не само емоционално, но и интелектуално усилие, за да се вникне в понякога енигматичната знаковост на неговия метафорично-философски изказ на писане. Но срещата с него обаче подхранва нашето въображение, възбужда интензивността на мисълта ни. И това именно ражда радостта от разчитането на неговата енигмачност в творбите му. Той е съвременен автор, който точно разкрива онези противоречия на душата на съвременния човек, раздиращ се между отчаянието и надеждата, между болката и усмивката, между страха и смелостта – човек, озовал се пред изпитанията и предизвикателствата на съдбата. Затова и трябва да благодарим на пристрастността на преводача Огнян Стамболиев, че в продължение на години ни въвежда в света на този писател.

КРУМ ГЕРГИЦОВ

“Да превеждаш непреводимото”

По случай Международния ден на преводача работната група „Видимост“ към ЕСАЛП създаде кратък филм, озаглавен „Да превеждаш непреводимото“, с който се отбелязва и стогодишнината от публикуването на „Одисей“ на Джойс. Нашата секция участва с радост в това начинание; благодарим от сърце на Иглика Василева, която можете да видите във филмчето.
Повече информация можете да прочетете на сайта на ЕСАЛП на адрес: https://www.ceatl.eu/ceatl-presents-translating-the-untranslatable.

Годишни награди на Съюза на преводачите в България за 2022 г.

Годишни награди на СПБ в областта на превода на

ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА

Награди за ярки постижения:

  • Ана Димова – за превода от немски език на романа „Изповед на един убиец, направена за една нощ“ от Йозеф Рот, изд. „Лист”;

„Изповед на един убиец, направена за една нощ“ е един от последните романи на австрийския писател Йозеф Рот, издаден през 1936 година. Както подсказва заглавието, в него един човек разказва за престъплението си, но както може да се очаква от произведение, излязло под перото на голям писател, не всичко е такова, каквото изглежда на пръв поглед. Рот пише с почти кинематографична образност, когато героят разказва историята, не само на убийството, но и на собствения си живот, като същевременно умело са вплетени разсъждения за човешката природа, морала, греховността, любовта и неизбежната слабост. Макар и австриец, Рот избира за главен герой на повествованието руснак и така пренася читателя в последните дни на Руската империя, а също и в Париж, където той се озовава впоследствие и завършва дните си. Рот пише с лекота, като същевременно успява да постигне задълбоченост на внушенията и образите, и именно в това привидно леко, четивно, но в същото време психологично писане проличават уменията на Ана Димова като преводач. Тя безпроблемно се справя с разказа на история за една чужда за немскоговорящия действителност, но от друга страна по-близка до нас, като запазва емоционалния изказ и богатството на палитрата от чувства и мисли, описани в романа. На моменти читателят дори забравя, че чете превод от немски, което свидетелства за лекотата, с която е предаден оригиналът. Богатството на езика, с което борави Рот, е също толкова пълнокръвно и старателно предадено и на български, Ана Димова вещо преминава през различните теми, разгърнати в романа, като демонстрира безспорен професионализъм. Преводът ѝ определено е сред забележителните постижения в тази област през изминалата година.

  • Иглика Василева – за превода от английски език на „Синята китара“ от Джон Банвил, изд. „Лист”;

„Синята китара“ е роман на носителя на „Букър“ Джон Банвил, издаден през 2015 година. Той представлява разказ от първо лице на художника на средна възраст Оливър Орме, който разсъждава за живота си, изкуството и собствената си неспособност да му се отдаде напълно, различните видове кражба (на него самия тази слабост не му е чужда) и последната извършена от него – прелъстяването на съпругата на близък приятел. Романът се отличава с тънък психологизъм, философска задълбоченост и нестандартен прочит на различни ситуации и събития в човешкия живот. Оливър е разказвач, който едновременно възхвалява и осмива себе си, като в същото време се опитва да достигне дълбочина на мисълта и прозрения, които да му обяснят собствения му живот и съдба. Преводачката Иглика Василева е предала майсторски този монолог, изпъстрен с увлекателни разкази на случки, разсъждения за изкуството и препратки към големи художници, описания на природни картини и душевни състояния. Тя е успяла да вникне в материята на текста и да го пресъздаде така, че да достигне до читателя в пълната си сложност и богатство на изказа. Самоиронията и хуморът на Оливър не губят нищо от очарованието си в превода, а са находчиво пригодени към „,ухото“ на българския читател. Преводът на „Синята китара“ на Иглика Василева е най-стойностното постижение в областта на превода от английски език през изминалата година, при което се взема предвид сложността на изходния текст и уменията при предаването му.

  • Калоян Игнатовски – за превода от английски език на  романа „Шъги Бейн“ от Дъглас Стюарт, изд. „Лабиринт”;

Шъги Бейн“ е удостоеният с наградата „Букър“ за 2020 година дебютен роман на Дъглас Стюарт, написан на основата на собственото му детство в Глазгоу през 80-те години. Това е един много личен разказ за живота на едно дете с майка алкохоличка, изоставено от баща си, тормозено от връстниците си, неприемано заради своята хомосексуалност, но заедно с това романът е своеобразен портрет на времето на тачъризма в Шотландия, на живота на работническите семейства. „Шъги Бейн“ е книга, както тежка със своята тематика за бедност, зависимости, насилие, така и нелека за превод, с богат и разнообразен език, със свой особен стил. Тя изисква от преводача задълбочено познаване на историческите и културните особености на епохата, на реалиите, на всекидневния език. Благодарение на Калоян Игнатовски, претворен на български език, романът е запазил всички свои достойнства, езикът е жив, богат, образен, диалозите звучат естествено. Много добре е отразен емоционалният регистър на текста, предадено е умението на Стюарт да изгради разказа от името на третоличен повествовател, който същевременно сякаш вижда света през очите на персонажите, всеки със своите силни преживявания, със своите мисли и своя език.

  • Меглена Боденска – за превода от шведски език на романа „Коларят на Смъртта“ от Селма Лагерльоф, изд. „Лист”;

„Коларят на Смъртта“ на шведската писателка и нобелова лауреатка Селма Лагерльоф е публикуван през 1915 г. – любопитното е, че е написан по молба от Шведското национално дружество за борба с туберкулозата, но в него по нищо не личи да е поръчкова творба, тъй като темата е близка до авторката (загубила е свои близки от болестта) и тя я включва в по-общата рамка на дълбоко хуманното си творчество. Романът може да се разглежда като притча, приказка, готическа история, в която социалното, представено от болестите, бедността, пиянството, е преплетено с вечните теми за опрощението, безсмъртието на душата и изцелителната сила на любовта, която надмогва всички трудности и прегради. Именно неговата многоплановост представлява предизвикателство за преводача и Меглена Боденска демонстрира не само талант и усет към езика, но и задълбочено познаване на авторката, нейното творчество и теми. Сложността на оригинала идва и от необичайната структура, тип „китайска кутия“, в която разказите са поместени един в друг. Меглена Боденска отваря вещо за читателя тези кутии и повествованието се „лее“ непринудено и изтънчено, като предизвиква емоционална реакция и дава множество поводи за размисъл. Разказът за покаялия се грешник е наситен с окултни препратки, за които самата Лагерльоф признава, че я вълнуват, и преводачката ги предава умело и с нужните познания. По превода си личи допълнителната преводаческа работа, която е свършила Боденска, за да може този ключов роман от творчеството на великата писателка (тя самата го определя като любимата си творба) да достигне до читателя в превод от оригинала, тъй като до момента е бил познат в превод, най-вероятно направен от немски. Работата на Меглена Боденска отговаря на най-високите критерии за качество и показва, че тя е достоен продължител на голямата школа на превода от скандинавски езици у нас.

Специална награда за изключително високи постижения:

  • Кирил Кадийски – за превода на „Ад“ от Данте Алигиери, издателство „Колибри“;

От гледна точка на българския текст преводът е на брилянтен,
изключително богат съвременен български език, с плавност и звучност
на римите и спазен размер на терцините, с огромно поетическо
въображение и находчивост, с майсторски строеж на стиховете, при които
в значителна степен са избегнати анжамбманите, които са много
капризен похват и понякога силно накъсват ритъма, а понякога, съчетани
с причастия, водят до неразбираемост на текста, но при Кирил Кадийски
там, където ги има, са използвани намясто и допринасят за богатството и
въздействието на стиха. Изобщо поетическата сила и красота на
българския текст се доближават, а може би и са съставна част от
шедьоврите (оригинални и преводни) на поезията, написана на български
език.

Ето защо настоящият превод представлява блестящо пресъздаване
на авторовия текст и по конгениалност се родее с преводите на „Илиада“
от Блага Димитрова по подстрочника на проф. Александър Милев, и с
тези на Шекспир, осъществени от Валери Петров в активни консултации с
проф. Марко Минков. Въпросните преводи на Омир и Шекспир бяха
колосални събития в културния живот през 70-те („Илиада“) и 80-те
години (Шекспир). И оставят незаличима диря в духовното израстване на
поколения читатели.

Книгата е истински шедьовър на книгоиздателското майсторство – с рисунки на Сандро Ботичели, с блестящ предговор на проф. Клео Протохристова и нейни уводни обяснителни думи преди всяка песен, с кратка бележка за автора, с
великолепно оформление както на корицата, така и на вътрешността на
книгата, с калиграфски изписани номера на песните от Костадин
Кокаланов, с твърди корици, отпечатана на великолепна хартия…

  • Любомир Илиев – за превода от немски език на романа „Избраникът“ от Томас Ман, изд. „Лист”;

Романът „Избраникът“ от Томас Ман е публикуван през 1951 г. и е последната завършена книга на автора. Той представлява пародия на средновековния текст „Грегориус, или Добрият грешник“ от Хартман фон Ауе, в която се разказва историята на Грегорий, заченат от кръвосмесителната връзка на брат и сестра, а в последствие станал съпруг на собствената си майка. След дългогодишно покаяние той е опростен от Бог и въздигнат до папа. Редица специалисти отбелязват, че забележителното, дори уникалното за немската литература в романа е сътворяването на оригинален език, в който се преплитат архаично и модерно, старите варианти на редица европейски езици, както и древни езици като гръцкия и латинския. Ман описва средновековна история, но я пресъздава модерно, дръзко, разширявайки възможностите на езика до краен предел със словотворчество и архаизиране, „патиниране“, както го нарича в следговора си преводачът Любомир Илиев. Преводът на подобна сложна торба е изключително тежка и отговорна задача, с която Любомир Илиев се е справил блестящо. Не само е открил „залежи“ от съответстваща лексика, но често и сам е прибягвал към словотворчество, което звучи напълно естествено и пълнозначно в контекста на романа. Следва да се отбележи виртуозното предаване на стихотворните части, вплетени в текста, които отговарят на поетиката, търсена от самия автор. Същевременно хуморът, залегнал в основата на пародийността на книгата, е предаден елегантно, ненатрапчиво и остроумно. Личи си доброто познаване и на средновековната епоха и нейната словесност, както и съвестното проучване на християнския канон и терминология, включването на обяснителни бележки, когато е необходимо, но с мярка и уважение към читателя. Отново в следговора Любомир Илиев нарича книгата „празник на езика“ и българската публика би следвало да е благодарна на преводача за таланта и себеотрицанието, с което е претворил романа, за да достигне до нас. С право може да се каже, че това е събитие в българския превод, което заслужава Специална награда за изключително високи постижения.

Награда на СПБ „Елена Мутева“ за ярко постижение на млад преводач на художествена литература:

  • Димитър Атанасов – за превода от португалски език на романа „Лудите от улица „Мазур”“ от Жоао Пинто Коелю, издателство „Лемур“;

Още един роман за Холокоста, който вече толкова десетилетия не спира да изкушава писатели от различни националности и различни поколения. Португалският писател Жоао Пинто Коелю е особено пристрастен към тази тема, близо трийсет години я е проучвал, посещавал е концлагерите и се е запознавал с оцелелите. И трите негови романа, посветени на Холокоста, претворяват художествено част от огромния документален материал, който е натрупал. „Лудите от улица „Мазур” е необикновена и вълнуваща човешка история за този период. Двама възрастни мъже – слепият книжар Янкел и известният писател Ерик в залеза на своя живот, в Париж, се връщат към спомените от своето детство в малко провинциално полско градче и трагичните събития, случили се там и поставили на изпитание приятелството, любовта и съвестта им. Преводачът Димитър Атанасов е успял да предаде тази невероятна човешка история и да постигне вълнението, с което е заредена.

Преводът на книгата е направен професионално и добросъвестно; с верен усет за българския език и неговите регистри е постигната емоционалната атмосфера на повествованието, пластичността и релефността на описанията. Постигнато е внушението на романа и посланията на писателя. Изобщо се усеща увереният преводачески почерк и е трудно да се познае, че става дума за дебют.

Годишни награди на СПБ в областта на превода на

ХУМАНИТАРИСТИКА

Награди за ярки постижения:

  • Албена Бакрачева – за превода от английски език на книгата „Кейп Код“ от Хенри Дейвид Торо, издателство „Кръг“;

Както пише самата преводачка в послеписа си: „Кейп Код“ е последната книга на Хенри Дейвид Торо (1817-1862). Първите две – „Седмица по реките Конкорд и Меримак“ (1849) и „Уолдън“ (1854) животът му позволява да види публикувани; вторите две – „Мейнските гори“ и „Кейп Код“ – излизат посмъртно, съответно през 1864 и 1865 г.“

Това не са пътеписи, а философско пресъздаване на природата сама по себе си. Природа, притежаваща самостойна ценност, а също своя динамика, красота, многообразност на формите и вътрешен живот, обикновено недостъпен за множеството хора. Книгите на Хенри Торо са природоцентрични (не наричаме този жанр „натурализъм“, както би подхождало, защото терминът означава нещо съвсем друго), и се родеят с такъв своеобразен жанр като анималистиката. За този жанр поне имаме български постижения със световно измерение – произведенията на Емилиан Станев. Но едно е да описваш животинския свят, който като че ли носи душа, близка до човешката, друго – природата, която като че ли няма такава. Всъщност връзката е в антропоцентризма на автора, който неизменно присъства и който осмисля многобройните пейзажи и движещата се природа.

Хенри Дейвид Торо пресъздава един свят, изискващ наличието на други сетива или най-малкото – на изключително развити сетива. Без подобна сетивност всеки превод би бил тромав и скучен. Дали Албена Бакрачева е по природа с такива сетива, или ги е придобила с продължително вглеждане в текстовете на Хенри Торо, не знаем, но фактът е, че преводът ѝ е адекватен на оригинала. При това трябва да се има предвид времевото отстояние от век и половина, че дори повече, съвършено различните реалии в сравнение с нашите, и все пак книгата не се усеща като чужда и далечна. Антропоцентризмът е неразривно свързан с природоцентризма. Наистина отлична преводаческа работа!

  • Катя Диманова – за превода от испански език на автобиографичния роман „Зовът на племето“ от Марио Варгас Льоса, издателство „Колибри“;

Варгас Льоса е Нобелов медалист, удостоен с тази най-престижна награда през 2010 г., един от най-талантливите писатели на Латинска Америка наравно с Габриел Гарсия Маркес и Карлос Фуентес. „Зовът на времето“ действително е интелектуалната автобиография на автора, в която той честно и безкомпромисно проследява десетилетното криволичене на своите убеждения, издаващо душа, жадна за истината. От революционното левичарство и кубинската революция той преживява огромно развитие благодарение текстовете на такива колоси като Адам Смит, Хосе Ортега-и-Гасет, Фридрих фон Хайек, Реймон Арон, Карл Попър и др., за да навлезе в друга мисловна сфера, където властва индивидът, а не групата или народът. Става дума, както казва самият автор, за преминаването от „пропитите с марксизъм и Сартриански екзистенциализъм младежки години към либерализма в зрялата възраст.“

За да преведе подобен текст, преводачът трябва да притежава адекватни знания, понятиен апарат и мисловна широта. Нишката на текста, преминаваща през различни епохи, теории, страни и свързаните с тях политически и интелектуални страсти, изисква подобна страст и от нагърбилия се да предаде всичко това на български. За щастие преводът е адекватен, професионален и отговорен към оригиналния разказ и стила на автора. Той има и допълнителното качество да е достъпен и разбираем за българския читател. Имаме пред себе си увлекателно четиво, което звучи като написано на български, а не като превод – едно безспорно забележително постижение на преводачката.

  • Крум Крумов – за превода от полски език на книгата с философски есета „Чувствителният разказвач“ от Олга Токарчук, издателство ICU;
  • Силвия Борисова – за превода от полски език на Нобеловата лекция на авторката в книгата с философски есета „Чувствителният разказвач“ от Олга Токарчук, издателство ICU;

Олга Токарчук е носителка на Нобеловата награда за литература през 2018 г. Творчеството ѝ е богато и разнообразно: разкази, романи, есета, критически текстове, сценарии, поезия. Книгата „Чувствителният разказвач“ включва 11 философски есета и Нобеловата лекция на авторката, на която е кръстена и самата книга.

Произведението на Олга Токарчук е много сложно и разнопланово, изисква задълбочен прочит и активно вникване в материята. Това е дълбока, интелектуална и модерна философия. Както казва Георги Господинов в своя предговор, озаглавен „Да разказваш другия“, „това е книга цялостна и свързана, която те хваща от първата страница и те води до последната. Усещането накрая е наистина за прекосяване на времена и пространства, за перипатетическо изживяване…“

Задълбочавайки се в тези наистина необикновени текстове, журито единодушно реши, че преводът се отличава с богат арсенал от изразни средства, удачни преводни трансформации, предава смисъла и запазва духа на оригинала. Преводачите показват отлично познаване на културните понятия, които са предадени адекватно и логично на български език, справят се с многозначността на посланията, намират точните думи за отразяване на незнаещата граници мисъл на авторката.

Специална награда за изключително високи постижения:

  • Дейвид Мосъп – за превода от български на английски език на книгата „България и Македония. История и политика. Първа част“ от авторски колектив на български учени с научен ръководител акад. Георги Марков, издателство „ТАНГРА“;

Ако за предишните книги от изключително значение е било съпреживяването и богатият арсенал от артистични изразни средства, то тук най-важното е било максимално точното предаване на строго научния стил.

Авторът се е справил отлично с това. Предал е адекватно цялата научна терминология на оригинала, постарал се е да предаде точно всички имена (лични, топоними и др.), както и българските, балканските и европейските реалии. Макар книгата да излиза в момент на много обтегнати отношения между България и Македония и на големи национални страсти, тя се характеризира с научна почтеност и сдържаност. Какъвто е и преводът.

НАГРАДИ ЗА ЦЯЛОСТНА ДЕЙНОСТ:

  • Иван Димитров Тотоманов  – за обогатяването на българската култура с превода на значими произведения на руската и рускоезичната проза от ХХ и ХХІ век;

Името на Иван Тотоманов е познато от десетилетия на всички, които се интересуват от рускоезичната литература, неговата работа е образец за преводаческо майсторство. Той е задълбочен познавач на съветската и руската действителност и литература от втората половина на ХХ и началото на ХХІ век и претворява значими и многопластови произведения прецизно, с езиково въображение, навлизайки в дълбините на родния ни език и разширявайки неговите хоризонти.

Благодарение на вдъхновените преводи на Иван Тотоманов българската култура се обогатява с произведения на Константин Балмонт, Владимир Войнович, Велимир Хлебников. Йосиф Бродски, Виктор Ерофеев, Виктор Пелевин, Владимир Сорокин и много други. Иван Тотоманов е известен и работата си като редактор, с неизменната си подкрепа и разбиране към всички преводачи, с които работи, и особено – към по-младите. Смятаме, че колегата ни Иван Тотоманов по достойнство е заслужил наградата за цялостна дейност на Съюза на преводачите в България като признание за големия му талант и дългогодишната му работа в полето на превода.

  • Нейчо Иванов Тодоров – за неговия професионализъм и за дългогодишната му висококвалифицирана работа като синхронен преводач и по повод неговия юбилей.
  • Олга Костова Стоянова – за нейната дългогодишна висококвалифицирана работа като синхронен преводач и като преводач в ефир и по повод нейния юбилей.
  • Прокопи Прокопиев Андреев – за цялостната му преводаческа дейност на специализирана научна и техническа литература на английски език и по повод неговия 80-годишен юбилей.

ПОЧЕТНА ГРАМОТА на Съюза на преводачите в България:

  • Людмила Григорова (посмъртно) – за особено големи заслуги за развитието на теорията, историята и критиката на превода в България.

За обективната и проникновена оценка на високата българска литература, отразена в огледалото на западноевропейските литератури; за изграждане на образа на българския и чуждия писател в областта на сравнителното литературознание; за нейните статии, монографии и книги като: „Творецът и неговият двойник (Проблеми на творческата личност в западноевропейската литература през ХІХ и ХХ в.)“, „Автобиографизъм и творчество“, „Драма на парадокса (Оскар Уайлд в българския контекст)“, „Димитър Димов: La femme moderne (Български и европейски паралели)“, посветени на авторството, превеждането и голямото вписване на чуждата литература в тъканта на родната; за нейната академична преподавателска дейност на англицист.

Юбилейна награда за Огнян Стамболиев

След 16 наши и международни награди, сред които и три министерски (от България, Румъния и Молдова), две академични (от Букурещ и Кишинев), а също и Златната лира на Съюза на музикалните дейци, в навечерието на своята 75-годишнина, г-н Огнян Стамболиев (род. 1947) бе удостоен и с голямата награда за култура и от родния си град Русе. Автор на пет книги с музикална тематика, сред които „Нова книга за операта“ в 2 тома и първата българска „Книга за оперетата и мюзикъла – от Офенбах до Уебър“ и на повече от 50 преводни книги с поезия,
проза и драматургия от румънски, италиански и френски автори, както и на оперни либрета и 70 пиеси за театъра. Той работи много активно и за печата с критически материали в областта на музиката и литературата и проблеми на културата. Написа голям брой портрети на български оперни дейци от столицата и страната. Наскоро издаде книга за големия български оперен артист Кирил Кръстев и два обемисти превода – на нов роман и сборник пиеси от големия румънско-френски белетрист и драматург-дисидент Матей Вишниек (род. 1956).

Иглика Пеева, Радио Русе