Днес се навършват 100 години от рождението на изтъкнатия журналист Петко Бочаров. По този повод предлагаме интервю с него на нашия колега Емил Басат. Интервюто е публикувано в книгата на Басат „Преводът – лица и маски“.
Вече виждам учудените физиономии на читателите на тази книга. Какво търси в нея портретът на един заклет политически коментатор и журналист до мозъка на костите си като Петко Бочаров? Какво общо има той с преводачите? Имайте малко търпение и ще разберете основанията ми да го включа тук, сред изтъкнатите майстори на превода.
Сигурен съм, че ако бъде обявен конкурс за рекорд на Гинес за най-дълголетен и активен журналист, той ще бъде спечелен от Петко Бочаров, навършил неотдавна 90 години и продължаващ да пише. Задочното ми познанство с него е още от 70-те и 80-те години на миналия век, от неговите кратки, но убийствено точни коментари по БНТ. За първи път се срещнахме на 18 февруари тази година, на пресконференцията в БТА, посветена на предстоящото честване на 90-годишнината му. Тогава получих и току–що излезлия юбилеен сборник „Петко Бочаров на 90? Не, ама да!”, издаден от списание „Правен свят”, събрал негови коментари в медиите от периода 1988−2009 г. На другия ден бях на честването му (той е роден на 19 февруари 1919 г.), състояло се в Зала 7 на НДК. След това се видяхме отново на 5 март в Американския център, на вечерта, посветена на неговия приятел и колега Кръстан Дянков по повод 10 години от смъртта му.
Първият ни разговор се състоя на 13 март 2009 г. в едно нафукано, мутренско кафене зад паметника на Христо Смирненски. И двамата пристигаме по-рано и почти едновременно. Поздравяваме се, той е с кожено яке, с каскет и ръкавици. Поръчва си кафе, а аз малък джим бим с кола. Оправдавам жеста си – само 11 часа преди обяд е, – като отбелязвам, че на това питие ме е научил Кръстан Дянков. За да е солидарен, и той си поръчва същото. Говори ми на ти и аз, без разрешението му, също му говоря на ти.
Кратко въведение за Кръстан Дянков, чувството за мярка и други неща
– Две неща не мога да понасям – пиянството и липсата на чувство за мярка. По този повод си спомням сватбата на Кръстан. След ресторанта младоженците се качиха на една кола, не помня дали не беше такси, отзад на стъклото имаше надпис „Джъст мерийд” („Току-що оженени”) – традиционния надпис на колите на младоженците в САЩ, и потеглиха. За наша всеобща изненада видяхме, че на калника отзад са завързани малки тенекиени кутии от бира и когато колата тръгна, се чу страхотно дрънчене. На сватбата Кръстан беше поканил американския културен аташе. На американците това не им направи впечатление, но у нас то ми се струваше прекалено и липса на мярка. Но това си беше Кръстан – обичаше да предизвиква.
Кръстан беше близък с Джон Клейтън, културен аташе на САЩ. Беше направил някакви връзки с американците и за да не бъде сам, ме привлече и мене – да ходим заедно в американското посолство. Ти знаеш какво беше времето тогава. По едно време в БТА се получават две писма. С плик, адресиран лично на моето име и на името на Кръстан, с което Джон Клейтън, културен аташе в американското посолство, ни кани в дома си на прожекция на филма „Доктор Живаго”. Казвам на Кръстан: „Даваш ли си сметка какво значи туй?” Той ми отговаря: „Ще кажем на Лозан Стрелков, на главния директор на БТА”. И отиваме ние при него и му носим писмата. Аз бях на петдесет и няколко години. Казваме му: „Получихме писма от американския културен аташе”. „Добре – отговаря той, – гледайте си работата, аз ще ви се обадя”. За да може да пита където трябва. След около два часа секретарката му се обажда и ни казва, че шефът ни вика. Отиваме при него и той казва: „Ще отидете!” И ние отиваме. Като отиваме при Джон Клейтън, там имаше и други американци. На сутринта на пропуска на агенцията ни чака едно лице, което казва: „Вие снощи бяхте еди-къде си. Ако обичате, напишете какви са ви впечатленията, от какво се интересуват американците”. (Смях) Е, какво, няма да напиша ли?
