Представяме два разказа на Вирджиния Улф от наскоро публикувания на български език сборник “Дневникът на госпожица Джоун Мартин” (изд. “Изток-Запад”). Благодарим на издателството за любезното съдействие.
„Всички изкуства се стремят да бъдат това, което е музиката“, казва Уолтър Пейтър и точно това се опитва да постигне Вирджиния Улф в част от разказите, поместени в „Дневникът на госпожица Джоун Мартин“. Един от най-известните й разкази е „В овощната градина“, който се появява през април 1923 година в списанието „Крайтиъриън“ с главен редактор Т. С. Елиът. Експериментален разказ, който критиката нарича „литературен кубизъм“ – една и съща сцена, разгледана от различни гледни точки, която, въпреки че Миранда е заспала или поне така изглежда, е наситена с нейните мисли и чувства. Другият разказ е „Три картини“, който наистина рисува картини с думи така, както само Вирджиния Улф умее.
В овощната градина
Миранда спеше в овощната градина, излегната в шезлонг под ябълковите дървета. Книгата й беше паднала в тревата и единият й пръст като че ли още сочеше изречението “Ce pays est vraiment un des coins du monde ou le rire des filles eclate le mieux” (“Тази страна е наистина едно от местата в света, където смехът на момичетата звучи най-звънко.“ (фр.) – Б. пр.)…, сякаш бе заспала точно на това място. Опалът върху пръста й блещукаше в зелено, блещукаше в розово, после в оранжево в зависимост от това как слънцето, което се процеждаше между ябълковите дървета, го отразяваше. После, когато подухна ветрец, лилавата й рокля заигра като цвят прикрепен към стебло; тревите закимаха и бялата пеперуда полетя насам-натам точно над лицето й.
На четири фута над главата й, във въздуха, бяха увиснали ябълките. Изведнъж проехтя пронизителна глъчка, сякаш няколко спукани месингови гонга се обадиха гръмко и грубо, на неравни интервали. Оказаха се децата от училището, които казваха в един глас таблицата за умножение, прекъснавани от време на време от учителя, който ги сгълчаваше, после пак започваха да повтарят таблицата. Но тази глъчка се носеше на четири фута над главата на Миранда, зарея се помежду, клоните на ябълките, блъсна се в малкото момче на краваря, което събираше къпините от живия плет, вместо да е в клас заедно с другите ученици, и ето че в палеца му се заби трънче.
После отекна самотен вик – тъжен, човешки, брутален. Старият Парсли наистина беше кьоркютук пиян.
После листата на върха на ябълковото дърво, плоски като малки рибки на фона на небесната синева, на трийсет фута над земята, се обадиха напевно, някак умислено и печално. Това беше органът в църквата, който свиреше от „Химни древни и модерни“. Излязла навън, мелодията се раздроби на атоми при срещата си с ято дроздове, което се носеше стремглаво – насам ли, натам ли. Миранда спеше трийсет фута по-долу.
После над ябълковото дърво и над крушата на двеста фута над Миранда, заспала в овощната градина, глухо се обади камбанен звън, на пресекулки, сърдито и назидателно, тъй като точно в този момент енорията приемаше шест бедни жени в лоното на църквата и енорийският пастор отправяше благодарствени молитви към небето.
И над всичко това с пронизително скърцане златното перо на ветропоказателя от църковната камбанария се обърна от юг на изток. Вятърът беше сменил посоката си. И сега стенеше монотонно над гората, над ливадите, над хълмовете, много мили над Миранда, която спеше в овощната градина. Продължи да духа, безок и безумен, не срещаше преграда, която да му се опълчи, после се завихри, пое обратно и пак задуха от юг. На цели мили разстояние по-долу в едно пространство колкото иглено ухо, Миранда се изправи и извика на глас: „О, ще закъснея за чая!“
Миранда спеше в овощната градиа… или, може би, не спеше, тъй като устните й помръдваха лекичко, сякаш мълвяха “Ce pays est vraiment un des coins du monde… oule rire des filles… eclate… eclate… eclate”…, тя се усмихна, отпусна тяло и то тупна с цялата си тежест върху огромната земя, която се надигна, така си помисли тя, за да ме понесе върху гърбината си, сякаш съм листо или кралица (на това място децата повтаряха таблицата за умножение), или, продължи да си мисли Миранда, може би лежа върху скала и чайките кръжат и кряскат над мен. Колкото по-нависоко летят, продължи тя, а в това време учителят сгълча децата и взе да удря Джими по кокалчетата на пръстите, докато се разкървавиха, толкова по-надълбоко се вглеждат в морето… в морето, повтори си тя, и пръстите й се отпуснаха, а устните й бавно се затвориха, сякаш се носеше по морето, а после, когато някъде над главата й проехтя ревът на пияния, тя си пое дъх, сякаш изпаднала в екстаз, защото си мислеше, че чува самият живот и гласът му да излиза от грапавия език в аленочервена уста, от вятъра, от камбаните, от къдравите зелени листа на зелките.
Естествено, така се омъжи, и тогава органът свиреше мелодията от „Химни древни и модерни“, а когато камбаните се обадиха след като шестте бедни жени бяха приети в лоното на църквата, сърдитият накъсан глух тътен я накара да си помисли, че самата земя се тресе от копитата на коня, който препуска право към нея („О, ще трябва само да изчакам!“ въздъхна тя) и тогава й се стори, че всичко вече се е раздвижило, всичко вика, язди, кръжи около нея, отвъд нея, към нея, следва един и същ модел.
Мери цепи дърва, помисли си тя; Пиърман е извел кравите на паша; каруците идват откъм ливадите; ездачът… и тя проследи очертанията на хората, на каруците, на птиците, на ездача на фона на пейзажа, но ето че туптенето на собственото й сърце ги разпръсна навред, наоколо, нататък.
На мили разстояние високо във въздуха вятърът смени посоката си; златното перо на върха на камбанарията изскръца; Миранда скочи и извика: „О, ще закъснея за чая!“
Миранда спеше в овощната градина, дали спеше или не спеше? Лилавата й рокля стоеше като опъната между две ябълкови дървета. В овощната градина имаше двайсет и четири ябълкови дървета, някои от тях леко наклонени на една страна, на други стъблата стърчаха устремени право нагоре, после разперваха клони нашироко и короните им заприличваха на кръгли червени или жълти кълба. Всяко ябълково дърво разполагаше с достатъчно пространство. Небето съвсем точно подхождаше на листата. Когато подухна ветрец, редицата клони срещу оградата се огъна лекичко, после пак се изправи. Стърчиопашка прехвърча по диагонал от единия ъгъл до другия. Дрозд заподскача предпазливо към паднала на земята ябълка; от другата стена на оградата врабче прелетя ниско над тревата. С тези движения устремът на дърветата изглеждаше възпрян; цялото беше притиснато, натъпкано между стените на овощната градина. Много мили надолу земята беше напластена, а на повърхността изглеждаше надиплена от колебливия въздух; в единия ъгъл на овощната градина синьо-зеленото беше прерязано от лилава нишка. Вятърът смени посоката си, един от клоните на ябълката се разлюля толкова нависоко, че закри гледката към двете крави на ливадата („О, ще закъснея за чая!“ – извика Миранда) и ябълките отново увиснаха в права линия на фона на оградата.
Три картини
Първата картина
Не е възможно човек да не забелязва картини край себе си; защото, ако баща ми е ковач, а твоят – местният благородник, ние непременно изглеждаме като картини един за друг. Не е възможно да излезем от рамката и да разговаряме естествено. Ти ме виждаш как съм се облегнал на вратата на ковачницата с подкова в ръка и докато отминаваш, си мислиш: „Колко живописно!”. Аз, докато те наблюдавам как удобно си се разположил в колата, сякаш всеки момент ще закимаш високомерно на простолюдието, си мисля – колко типично за старата, заможна, аристократична Англия! Несъмнено и двамата грешим в преценките си, но това е неизбежно.
Там, където пътят завива, зърнах една такава картина. Може да се нарече „Завръщането на моряка” или нещо подобно. Красив млад моряк носи вързоп; момиче го е хванало подръка; съседите се събират наоколо; градината на малката къща е грейнала от пъстри цветя; отминавайки, човек сякаш прочита в основата на картината, че морякът се е върнал от Китай и в гостната на къщата го очаква богата трапеза; във вързопа си носи подарък за своята млада невеста; а тя много скоро ще го дари с първородното им чедо. Човек усеща, че в тази картина всичко е хубаво, прекрасно и както трябва да бъде. Гледката на подобно щастие събужда нещо здраво, благотворно и непоклатимо; животът изглежда по-сладък и пò за завиждане отпреди.
С тия мисли ги отминах, допълвайки, довършвайки картината, доколкото мога, с цвета на нейната рокля, на неговите очи, дори с жълтеникавата котка, която се прокрадва край външната врата.
Известно време картината играеше пред очите ми и така правеше много неща да изглеждат по-светли, по-топли и по-прости от обикновено; други да изглеждат глупави, трети – неправилни, четвърти – правилни и по-изпълнени със смисъл отпреди. От време на време през този ден, а и на следващия, картината отново ми се явяваше и тогава човек се замисля със завист, но и добронамерено за щастливия моряк и неговата съпруга; чуди се какво ли правят, за какво ли си говорят. Въображението добавя и други картини, породени от първата – как морякът цепи дърва или вади вода от кладенеца; как двамата разговарят за Китай, а невестата е поставила подаръка си върху полицата над огнището, където всеки влязъл може да го види; как шие бебешки дрешки и всички врати и прозорци са отворени към градината, пърхат птички, пчели жужат и Роджърс – така се казва той – не може да се нарадва на всичко това след плаването си в Китайско море. Пуши си лулата и прекрачва в градината.
Втората картина
Тъмна доба, силен вик отеква в селото. После се долавя звук на забързани, неспокойни стъпки и пак всичко потъва в мъртвешка тишина. През прозореца се вижда само клончето от люляково дърво, увиснало тежко и неподвижно над пътя. Душна, бездиханна нощ. Безлунна. Заради вика всичко придобива зловещ вид. Кой беше извикал? Защо беше извикала? Тъй като гласът беше на жена, вик на предела на поносимото, почти безполов, почти безизразен. Сякаш самата човешка природа е надала вой срещу крещяща неправда, срещу неописуем ужас. Навред – мъртвило. Звездите блестят напълно застинали. Полята са стихнали. Дърветата не помръдват. Но всички те изглеждат виновни, обречени, злокобни. И човек усеща, че нещо трябва да стане. Някаква светлина да се появи, да се разлюлее тревожно. Някой да се затича по пътя. Прозорците на къщите да светнат. След това може би да последва втори вик, не толкова безполов, не толкова безсловесен, стаен, укротен. Но светлина не се появи. Стъпки не се чуха. Не последва втори вик. Първият беше напълно погълнат и не остана друго освен мъртвешка тишина.
Човек лежи в тъмното и слуша напрегнато. Беше просто глас. С нищо конкретно не можеш да го свържеш. Никаква картина не иска да изплува пред очите, за да бъде разтълкувана, да стане понятна за разума. Но когато най-накрая мракът изсветля, единственото, което можеше да се види, беше неясен човешки силуен, размит, почти безформен, вдигнал всуе гигантския си пестник срещу някаква вездесъща прокоба.
Третата картина
Хубавото време се задържа. И ако не беше онзи единствен вик посред нощ, човек щеше да си каже, че земята се е приютила в тих пристан, че животът е престанал да препуска срещу вятъра, че е успял да пусне котва в безветрен залив и лекичко се поклаща върху спокойните му води. Но звукът не заглъхна. Където и да отиде човек, дали на дълга разходка високо в планината, или някъде другаде, все нещо като че шава мъчително под повърхността и така прави и покоят, и стабилността наоколо да изглеждат нереални. Ето ги овцете, скупчени по склона; долината – начупена на дълги талази, сякаш залята от кротки води. Човек вижда самотни ферми. Малко кутре се въргаля в двора. Пеперудите танцуват лудешки в прещипа. Притихнала, спокойна картина, но човек не спира да си мисли, че един вик я беше прокъсал, че през нощта цялата тази красота е била съучастник, била е съглашател, склонила е да стои невъзмутима, да си остане красива, ала всеки момент можеше отново да бъде прокъсана. Тази доброта, тази безобидност бяха само на повърхността.
После, колкото да се отърси от това изпълнено с мрачни предчувствия настроение, човек отново си представя завръщането на моряка. Вижда цялата картина, като добавя нови, различни дребни детайли – синия цвят на нейната рокля, сянката, която пада от жълтеещото разцъфнало дърво, – които преди ги е нямало. Как двамата са застанали пред вратата на къщата – той с вързопа през рамо, тя лекичко докоснала ръкава му с длан. И пясъчножълтата котка, която се прокрадва край вратата. И с това извикване на картината в паметта с всички нейни подробности човек постепенно се утешава, че по-скоро именно това спокойствие, тази благост и доброта лежат под повърхността, отколкото нещо коварно и зловещо. Нали през цялото време ги е имало овцете на паша, талазите в долината, къщата и стопанството, малкото кутре и танцуващите пеперуди. И човек тръгва обратно към къщи, докато умът му още витае около моряка и неговата съпруга и картина подир картина рисува тяхното щастие и блаженство, така че платната да затулят онова безпокойство и онзи ужасен вик, докато той бъде окончателно задушен и сподавен под техния натиск.
Ето най-сетне се показват къщите, както и църковният двор, през който се минава на влизане в селото, и заедно с това се появява и неизменната мисъл за покоя на това място със сенчестите му тисови дървета, протрити плочи и безименни гробове. Тук смъртта е приветлива, казва си човек. Наистина, погледнете тази картина! Един мъж копае гроб и докато работи, от едната страна на ямата децата са си устроили пикник. Мята лопати жълтеникава пръст, а децата са насядали, ядат намазани със сладко филии хляб и пият мляко от големи чаши. Съпругата на гробаря, дебела руса жена, се е подпряла на един надгробен камък, а престилката си е проснала върху тревата до зиналия гроб вместо маса за чай. Бучки глина са попаднали сред приборите. Кого ще погребват, попитах. Да не би старият господин Додсън да се е споминал най-накрая? „О, не! Гробът е за младия Роджърс, моряка – отвръща жената с впити в мен очи. – Умря преди две нощи от някаква чуждоземна треска. Не чухте ли жена му? Втурна се като полудяла по пътя, крещеше… Томи, престани, моля те, целият си се изкалял!”
Каква картина само!
Превод от английски език: Иглика Василева
