Author Archives: М. Попова

Представяме: “Принц” от Анелиз Вербеке в превод на Анета Данчева-Манолова

Представяме разказа “Принц” от неотдавна публикувания на български език сборник с разкизи от Анелиз Вербеке “Алилуя” (издателство “Изида”). Благодарим за любезното съдействие на преводачката Анета Данчева-Манолова и на издателството.

Бележка и превод от нидерландски език Анета Данчева- Манолова

——————————————————————————————————–

Фламандската писателка Анелиз Вербеке (Белгия, 1976 г.) дебютира с интернационалния бестселър „Спи!”, преведен на двайсет езика. Автор на разкази, романи, графични новели, сценарии и театрални текстове, тя получава няколко големи литературни награди, а книгата й „Трийсет дни” (2015 г.) е призната за „най-добър роман на годината”. В България преди няколко години бе публикуван романът й с екологическа тематика „Спасение за рибите”, също международен успех.  Както в живота, така и в творчеството си, Анелиз Вербеке си остава ангажирана и чувствителна към актуалните теми, вълнуващи обществото, и деликатно ги споделя с много психологизъм и финес.

Сборникът с разкази „Алилуя“ (2017 г.) съдържа петнайсет оригинални истории със заглавия като „Примери за тъга”, „Квартал на пристигане”, „План за евакуация”, „Принц”, „В Хамелин”, „Мечката”… Особени, неправолинейни, носталгични, нежни, меланхолични и трагични, тъжни и весели, понякога абсурдно и дори фантастично звучащи  разкази, с които Анелиз Вербеке ни потопява в света, който ни заобикаля – свят наглед обикновен, но в същото време странен, даже чудотворен, стига да пожелаем да го видим. Бебе, което непрекъснато плаче, защото предвижда бъдещето и съдбата на родителите си, бивш затворник, който с учудване се сблъсква с тъпотията и еснафството на живота отвън, луд архитект, разочарован, че не настъпва краят на света, възрастна дама в луксозен приют, жадуваща за човешка близост и топлота и откриваща ги в гледача си робот, млада двойка, разколебана и неудовлетворена от връзката си, емигрантът, който е с по-широки разбирания от цялата си среда, авторът, който постепенно се превръща в мечка – като при насекомото на Кафка, страховете, грешките, лицемерието, изневярата, амнезията, паниката, търсенето на самоличност и на самия себе си… Много ерудиция, наблюдателност, психологическо разбиране, човечност и съпричастност към недостатъците и стремежите на нашето поколение.

———————————————————————————————–

Принц

Майка ми е на седемдесет и седем и от няколко месеца живее в Autumn Palace -„Есенният дворец“. Името на старческия дом препраща към есента, понеже повечето обитатели спадат към третата възраст. За четвъртата съществуват други институции, които обаче не носят в името си winter (зима); зимата навява мисли за смъртта, а не бива. Есента внушава богатство на цветове, житейски опит.

В колата, на път за „Есенния дворец“, майка ми неколкократно нарече лицемерна заложената зад наименованието идея. Макар самата да беше настояла за своето преместване в дома, сега беше против и даже стигна дотам, да твърди, че съм я накарала аз. Можеше да се очаква. Значителна част от живота си майка беше прекарала в опиянение от гневно възмущение, самосъжаление и някакъв енергичен порив към смъртта. Понеже наред с това притежава и вкус, и чувство за хумор, и понякога е мила, а и стара, прехапвам език и продължавам неизменно да обръщам внимание единствено на пътя. Няма да й натяквам какво ми струва този й престой там. Не бива да се почувства в тежест и да й дам възможност да ме обвини в стиснатост.

Аз самата обаче се чувствам и притеснена. Припомням си постоянното й забравяне в последните месеци, за да се убедя отново, че повече не бива да остава да живее сама. Казваше, че още от четирийсетгодишнината си откривала у себе си симптоми на синдрома на Алцхаймер, ала отскоро вече никак не й се стрували фалшиви. Сред зимните пуловери в гардероба й намерих дузина мухлясали сладки и умряло синигерче. Реагира възмутено, когато й ги показах, и с някакъв объркан разказ се опита да посочи за виновник мъжа ми. Никога не беше го харесвала, той нея – още по-малко. При следващото ми гостуване за мое учудване, и облекчение, сама заговори за старчески дом.

Нямаше как иначе. Знаех, и тя знаеше. Сега ме караше да се чувствам неудобно главно това, че не посетих предварително новия й подслон, защото тя и без друго още отначало беше толкова ентусиазирана, а аз бях заета. Познавах дома единствено от една 3D презентация по интернет. Изреченийцето „Всяка стая със собствен помощник (АI)“ оттогава се бе забило като харпун в ума ми. Понеже предполагах, че перспективата за собствен слуга обясняваше предпочитанието на мама към „Есенния дворец“, реших да не й разказвам, че товаAI според мен означаваше Artificial Intelligentie, изкуствен интелект. Гледала бях разни документални филми за това. След като за половин век недостигът на работна ръка полека-лека беше подкопал медицинския бранш и шокиращ брой старци бяха намерени мъртви на тоалетната чиния, забравени от медицинския персонал, Европа в последните десетилетия мощно бе инвестирала в роботи, за да се подобри положението. Новите модели, както се говореше, вече били много далеч от тромавите домашни животни и персонала от първите експерименти. Възрастните щели да реагират добре на тях. Наричаха го въпрос на компания.

До мен мама въздъхна драматично:

– Какво ми причиняваш, Клара! – Явно не желаеше да добави нищо повече.

Отклоних за миг поглед от пътя и казах, че определено ще й хареса.

Тя самодоволно поклати глава. Нямаше да й хареса. Тя щеше да се погрижи за това.

Малко по-късно закрачихме през обширната приемна зала на центъра, загледани в сводестите стъклени конструкции на тавана. Мълчаливостта на мама показваше, че и тя също като мен беше впечатлена от архитектурата на институцията. Сградата ми напомняше на модерна гара, макар изобилното разчупено осветление, картините по стените и многото цветя и зеленина да създаваха някакво по-домашно чувство. Запитах се дали заради това нямаше да ми начислят допълнителни разноски. Тук определено изглеждаше така.

– Все пак, красиво – казах.

Майка изръмжа нещо неодобрително, но не успяваше да отклони поглед от обстановката. Долавяше се музика на пиано, Шопен, предположих, но иначе беше тихо. Запитах се къде ли са другите старци. Единственият персонал беше блондинка, седнала зад елипсовидна маса. Приветства ни с широка, някак горда усмивка.

– Добър ден, дами – каза тя. – Какво ще обичате? – Говореше пресилено непринудено, реших, принудително–непринудено, и нещо във вида й беше тъй безупречно чисто, че чак будеше отвращение у мен. Налагаше се да го преодолея.

– Майка ми… – започнах. Намерението ми беше като един вид предупреждение да намекна за възраженията на мама и за мъчния й характер, ала тя самата веднага пое топката от мен с едно сърдечно:

 – Тук има стая за мен. Ирен д’Онт.

Може би защото толкова отдавна не бях чувала мама да произнася собственото си име, това сякаш означаваше нещо.

На блондинката явно не й се налагаше да търси нищо. Няколко секунди се взира  мълчаливо и усмихнато пред себе си и после каза, че Принцът ей сега ще дойде. Помислих, че не съм разбрала добре името му.

Майка ми го забеляза първа и изражението, което видях да изниква на лицето й, ме накара любопитно да погледна и аз. Към нас бодро пристъпваше добре сложен азиатец. Носеше гъстата си коса вързана на опашка и зарадвано ни протегна ръка. Мамината задържа по-дълго.

– Принц – повтори мама.

– Здравейте, Ирен – рече Принц. На мен кимна кратичко и някак разсеяно. – Вие сте сестрата на Ирен ли?

– Дъщеря й! – отвърнах, моментално засрамена от начина, по който огорчението ми прикри обидата. На петдесет и четири съм.

Мама се кискаше и сияеше.

– Извинявайте – каза Принц.

Внезапно разбрах, че нарочно е направил грешката. Подхвана мама под мишница, с тежкия й куфар в другата ръка. Вдигнах тоалетната й чантичка и поех след тях. Струваше ми труд да ги догоня.

Въведе я в спокойна, уютна стая с много дизайн – от тези стаи, които тя обичаше, както знаех. Тя още сияеше.

Вече от доста време изучавах прозрачната кабина в ъгъла, когато отново ме пронизаха буквите AI. Рязко се извърнах към Принц. Все пак не беше възможно? Той ми връчи чашка кафе и отново се насочи към мама.

– Ти ни задаваш дневния си режим – каза той. – А ако желаеш другояче, значи, правим го другояче. Броят възможности не е безкраен, но определено така изглежда.

Обзе ме потребност да я предупредя. Възможно беше този Принц да не е истински. Тя знаеше ли? Знаех ли аз? Струваше ми се абсурдна мисъл, с която само щях да посея съмнения относно собственото си психическо здраве.

Накрая той сам създаде яснота. Изкуствеността му не се оказа никаква тайна. След като прочете стихотворение на мама и й приготви лека салата – при което все повече игнорираше присъствието ми – той се затвори в прозрачната кабина.

– Малко да се заредя – каза на мама през плексигласа. След което нави единия ръкав на ризата си и пъхна плоското зарядно, свързано с панел на задния край на кабината, в малък процеп под мишницата си.

Сега, значи, и тя можеше да го види – че не е истински. Че аз плащах на този център за една кукла, та да се грижи за нея. Очаквах протест и се чувствах твърде уморена или просто не в състояние да се оправдавам за сцените, в които той след пристигането ни беше играл като актьор. Във всеки случай, не тъй си бях представяла оноваAI.

Той опря показалец до прозрачната стена и майка ми – майката, чиято цинична дарба беше карала хората да се разбягват, и която години наред непрекъснато беше олицетворявала пред мен, дъщерята, че е по-добре да не се раждат деца на света – тази моя майка притисна от другия край на стената връхчето на своя пръст към мястото, където Принц държеше своя, и невинно го гледаше.

 – Не затваряй – строго казах.

Тази седмица вече беше го правила, по-предната – също. Казва, че нямало защо да й звъня толкова често. И че със сигурност няма нужда да идвам.

– Но нали всичко върви добре – заявява тя престорено търпеливо. – Тая загриженост наистина не е необходима.

– Пила ли си? – я питам. Така ми звучи.

– С Принц си отворихме една бутилчица. На седемдесет и седем съм. Може.

– Той пие ли?

– Не невъздържано. Боже.

– Не, имам предвид… Яде ли? Пие ли? Ходи ли до тоалетната?

За малко настъпва мълчание.

– Да – после казва тя.

Не й вярвам.

– Мамо – казвам и уж се наканвам да не й го изтърсвам тъй рязко, но въпреки това го правя: – Мамо, Принц не е истински. Знаеш. Знаеш го, нали? Че не е истински?

– Ах! – отговаря майка. Реакция, при която не веднага ми идва на ум как да постъпя.

– Той е изкуствен интелект. Робот, фактически. Трябваше по-рано да си поговорим за това. Вината е моя.

– Робот ли? – Тя се разсмива. – Ами тогава, много топъл и с мека кожа!

Разтърсвам леко глава, за да прогоня картинката, която се явява пред очите ми. Дали тя наистина не знае? Смехът й се усилва. Мразя този вид смях.

– Защо тогава е онази кабина за зареждане? – Ще ми се да усети колко ядосана съм, колко отчаяна.

– О, това ли – промърморва тя. Сега повече не се смее. Може би е проумяла думите ми.

– Да дойда ли да те взема? – питам. Може да дойде да живее при мен, сега-засега. Все ще намерим някакъв начин.

– Знаеш ли какъв ти е проблемът? – пита ме тя.

Знам какво ще каже, преди да се е обадила.

– Ти ревнуваш.

Този път затварям аз.

След като известно време крача напред-назад из кухнята, мятам ябълка и шепа ягоди в блендера. Той е нова, скъпа вещ и след кратко, но бясно бръмчене, изгаря с прехвърчаща искра. Никога не съм обичала машините, нито те – мен.

Понеже напирам да се разплача и искам да ме удържат, се спускам по стълбата към музикалното студио на мъжа ми. Когато влизам, той седи с гръб към мен. Носи слушалки, затова не чува, че го викам. Заобикалям мишпулта и пианото и помахвайки, навлизам в зрителното му поле. Понеже предусещам, че сълзите ми няма да са му приятни, понеже знам, че никога не ги е обичал, дяволито се усмихвам. Той седи неподвижно на пода с кръстосани крака в позата на шивач, после вдига пръст до устните си. Трябва да мълча. Той затваря очи.

                        ***

Годишни награди за превод на СПБ – 2021 г.

На 30 септември, Международния ден на преводача, в Литературен клуб „Перото“, на малко – поради противоепидемичните мерки – тържество, но в много сърдечна атмосфера, бяха връчени Годишните награди на Съюза на преводачите в България за превод в различни категории.

Честито на всички наградени колеги, с пожелания за здраве и нови добри и високо оценени преводи!

Александър Шурбанов ХЛХ, 2021 г. – Специална награда за изключително високи постижения – за превода от английски език на поемата Манфред от Джордж Гордън Байрон, изд. „Жанет 45“

Андрей Манолов, 2021 г. – Награда на СПБ за цялостна дейност

Ася Григорова ХЛХ, 2021 г. – Награда за ярки постижения – за превода от руски език на романа Деца мои от Гузел Яхина, изд. „Колибри“

Ваня Кашлакева НТЛ, 2021 г. – Награда за ярки постижения – за превода от италиански език на Ръководство за просперитет от Паоло Руджери, изд. „То да топ ЕОД“

Дария Карапеткова ТИК, 2021 г. – Специална награда за изключително високи постижения – за превода от италиански език на Да кажеш почти същото от Умберто Еко, изд. „Колибри“

Елена Поптодорова, 2021 г. – Награда на СПБ за цялостна дейност

Калина Бахневва ТИК, 2021 г. – Специална награда за изключително високи постижения – за монографията ѝ Елада и Рим в полската литература през XIX и XX век (Избрани аспекти), изд. „Парадигма“

Людмил Димитров ХЛХ, 2021 г. – Награда за ярки постижения – за превода от словенски език на Поезия от Франце Прешерн, изд. „Колибри“

Маргарита Дилова ХЛХ, 2021 г. – Награда за ярки постижения в областта на превода на хуманитаристика – за превода от немски език на Тълкуване на сънищата от Зигмунд Фройд, изд. „Колибри“

Мариола Валчак-Миколайчак, 2021 г. – Награда на СПБ в областта на превода от български на чужд език – за превода на полски език на Балада за Георг Хених от Виктор Пасков, изд. „Wydawnictwo Poznańskie“

Надежда Радулова ХЛХ, 2021 г. – Награда за ярки постижения – за превода от английски език на Джони Паник и Библията на сънищата от Силвия Плат, изд. „Лист“

Панос Статоянис, 2021 г. – Награда на СПБ за цялостна дейност в областта на превода от български на чужд език

Румяна Бикс, 2021 г. – Награда на СПБ за цялостна дейност

Свежа Дачева, 2021 г. – Награда на СПБ за цялостна дейност

Стела Джелепова ХЛХ, 2021 г. – Награда за ярки постижения – за превода от новонорвежки език на романа Трилогия от Юн Фосе, изд. „Лист“

Стефан Аврамов ХЛХ, 2021 г. (посмъртно) – Награда за ярки постижения – за превода от английски език на романа Черен леопард, червен вълк от Марлон Джеймс, изд. „Лабиринт“

Стефан Русинов ХЛХ, 2021 г. – Награда за ярки постижения – за превода от китайски език на романа Живи от Ю Хуа, изд. „Жанет 45“

Хайри Хамдан, 2021 г. – Награда на СПБ за цялостна дейност

А ето подробна информация за наградите, присъдени от журитата на нашата секция „Художествена литература и хуманитаристика“.

Журито за наградите за превод в областта на художествената литература беше в състав: Анжелина Пенчева, Галина Меламед и Росица Панайотова

Специална награда за изключително високи постижения

Александър Шурбанов – за превода от английски език на поемата „Манфред“ от Джордж Гордън Байрон, изд. „Жанет 45”

Измежду двадесетината книги на английски език, предложени от българските издателства за годишната награда на СПБ, има две, които са голямо предизвикателство за преводача, тъй като поставят необичайно високи изисквания. Манфред (2021), “Жанет 45”, превод на Александър Шурбанов, е едната от тях.

Манфред е драматична поема, написана под въздействието на част първа от „Фауст”. Преводът на Шурбанов не е козметичен и епидермален, на български той оживява. Решенията на преводача са прецизни, находчиви и приятно изненадващи. Безукорният ритъм е плод на дълбок усет за двата езика и дълбоко вникване в духа на произведението. Това е забележително постижение, зад което има огромни усилия, дарба и труд.

Награди за ярки постижения

Ася Григорова – за превода от руски език на романа „Деца мои“ от Гузел Яхина, изд. „Колибри”

В центъра на повествованието на „Деца мои“ е съдбата на руските немци от Поволжието. Реализмът и магичността на сюжета са пресъздадени великолепно от Ася Григорова, чийто превод бавно повлича читателя с мощното си течение както вечната, изумително жива река Волга. С дълбоките си познания на руския и богатия и жив български език Ася Григорова постига „мечтата” на читателя – да не усеща, че чете произведение, написано на чужд за него език. Можем да кажем само – браво!

Людмил Димитров – за превода от словенски език на „Поезия“ от Франце Прешерн, изд. „Колибри”

Франце Прешерн (1800–1849) е ярък представител на славянския романтизъм, безусловно най-голямото име в словенската литература, поет от ранга на Ботев и Вазов.

Отделни негови произведения са превеждани на български от имена като проф. Иван Д. Шишманов, Стилиян Чилингиров, Димитър Пантелеев, Иван Коларов, акад. Емил Георгиев, Кирил Кадийски… Проф. Людмил Димитров обаче ни го представя сега в едно великолепно пълно издание, с проникновен и вещ предговор и обширен коментар. Людмил Димитров изгражда единен подход към Прешерновия поетически дискурс, пресъздавайки неговото съзряване, задълбочаване и професионално изкристализиране. Той изнамира словесната формула и най-уместния български еквивалент и следи и за педантичното спазване на оригиналния ритъм и форма на вдъхновената поезия на Франце Прешерн, за да присъства той равноправно с останалите европейски класици в българския литературен канон. Трябва специално да се отбележи, че словенският език се владее от малцина у нас, и най-важното – че специално поезията на Прешерн е формален връх в поетическото изкуство, а Прешерновият „Сонетен венец“ е едно от най-сложните откъм ритмика и рима произведения в световната поезия изобщо.

Надежда Радулова – за превода от английски език на романа „Джони Паник и Библията на сънищата“ от Силвия Плат, изд. „Лист”

Реалиите в разказите на Силвия Плат, неравността на текстовете и сложността на метафорите правят тази книга много трудна за превод. Талантливата поетеса и преводачка Надежда Радулова е провела своеобразно изследване за всеки разказ в сборника – наложило й се да проверява места, ситуации, в които са създавани съответните текстове. Не на последно място, разбира се, е предизвикателството да превеждаш прозаичен текст на поет от величината на Силвия Плат, с което поетесата Надежда Радулова се е справила блестящо. Личи пълното съзвучие между автор и преводач. Цитираме и читателското мнение на Иглика Василева: „Във връзка с предстоящите награди на СПБ за 30 септември бих желала да препоръчам превода на Надежда Радулова на книгата „Джони Паник и Библията на сънищата“ като изключително майсторски превод. Защото книгата е трудна и точно тогава се вижда кой може да се справи успешно с нейното разтълкуване и пресъздаване. Първата трудност идва от това, че една голяма поетеса – Силвия Плат – пише проза – разкази, дневници, откъси. Прозата в ръцете на поета винаги е повече поезия отколкото проза, но по-важна е другата трудност, която идва от фантазния свят, в който ни въвежда Плат и където рационалното и абсурдното се преплитат така, че непрекъснато озадачават читателя, но заедно с това го и обогатяват или по-скоро го карат да преосмисля себе си.

Всъщност „Джони Паник“ представлява едно голямо литературно преживяване, стига текстът да се осмисля бавно. Така както го е осмислила преводачката. Книгата е голямо предизвикателство и спънките в нея са на всяка страница, като се почне от реалиите и се стигне до стила. Преведена е вдъхновено и задълбочено, с което заслужи и моите читателски адмирации.“

Стефан Русинов – за превода от китайски език на романа „Живи“ от Ю Хуа, изд. „Жанет 45”

Издаденият през 1992 г. роман „Живи“ за съвсем кратко време се превръща в един от най-популярните и най-превеждани китайски романи с продадени над петнайсет милиона екземпляра.

Стефан Русинов превежда с лекота и езиково въображение и пресъздава колоритно една историческа картина от началото на Културната революция в Китай, от която читателят трудно се откъсва.

Стела Джелепова – за превода от новонорвежки език на романа „Трилогия“ от Юн Фосе, изд. „Лист“

Юн Фосе е сред големите имена на норвежката литература, езикът му е напевен, мелодичен и поетичен. Повествованието тече почти само в едно изречение и е важно на български да се запази това усещане за сказ, за митично повествование. Фосе е поет и това се усеща и в превода на книгата му на български. При първо впечатление поетиката на трилогията е стряскаща и озадачаваща, думите са груби, необработени, трупат се като буци пръст, напират като вълни, синтаксисът е абсолютно неуправляем, тълпят се безброй повторения, незавършени и застъпващи се фрагменти, но с навлизането в тъканта на произведението читателят осъзнава, че това е уникалният стил на автора. Бихме цитирали думите на Марин Бодаков: „Норвежкият писател работи с първозданни материи – четеш и постепенно разказът наедрява, израства над теб, подслонява те.“ Преводачката заслужава награда дори само за дръзновението да се заеме с този във висша степен оригинален текст, в който езиковата стихия поражда смисли и емоции.

Стефан Аврамов – за превода от английски език на романа „Черен леопард, червен вълк“ от Марлон Джеймс, изд. „Лабиринт”

За блестящите преводачески находки и пресъздаване на великолепен български език на този сложен роман, включващ в себе си митология, фантазия, история, богато творческо въображение, за превода на които се изисква и богата обща и езикова култура, притежавани от преводач, уви, напуснал ни твърде рано.

Награди за цялостна дейност

Андрей Манолов – Награда на СПБ за цялостна дейност като преводач за обогатяването на българската култура с превода на значими произведения на френската литература

В дългогодишната си работа в областта на превода Андрей Манолов винаги се е откроявал с майсторство, ерудиция и висок професионализъм.

В гилдията и сред читателите той е известен със своите енциклопедични знания за литературата, историята, политиката и обществените процеси във Франция и по света. За близо 50 години той има над 1500 публикации в обществения печат в областта на културата, теорията на превода, правото, човешките права. Благодарение на непрестанния си интерес към френската култура той обогатява представянето й в България не само като преводач, но и като подбира и предлага за публикуване образци на френската литература и новоизлезли значими произведения.

Сред превежданите от Андрей Манолов автори са Борис Виан, Цветан Тодоров, Ромен Гари, Патрик Модиано, Леопол Седар Сенгор и много други, а за поетичните си преводи си на Сен-Джон Перс и Пол Клодел е награждаван от Съюза на преводачите в България.

Стремежът му за популяризиране на личността на преводача и на преводаческия труд са двигател на активната му работа в нашия Съюз, както като председател на Секция „Художествена литература“, така и при сътрудничеството му със сп. „Панорама“.

Не бива да забравяме и преподавателската му работа в областта на превода, в магистратурата „Преводач-редактор“ в Софийския университет.

Андрей Манолов има голям принос за появата и разпространението у нас на образци от френскоезичната литература и несъмнено заслужава Наградата за цялостна дейност на преводаческата гилдия в България, като признание за неговия голям талант, ерудиция и дългогодишна работа в тази област.

Хайри Хамдан – Награда на СПБ за цялостна дейност за преводите му на значими български произведения на арабски език и популяризирането на българската литература в арабския свят

За арабистите в България Хайри Хамдан е известно име като автор на поезия и проза на арабски и български език и като преводач на арабски език.

През последните години е превел от арабски на български романа „Керванът на жаждата” от йорданската писателка Санаа Шаалан – 2014 г. , романа „Обаждане посред съня” от йорданския писател Махмуд Ал-Римауи, издателство „Ерго” 2015 г. и романа „На прицел” от йорданския писател Джамал Наджи, издателство „Пергамент” – 2016 г.. Преводите му са добри, адекватно е предал текста, но според мен, силата му е в превода от български на арабски, макар да си служи почти еднакво добре с български език и литературния арабски.

Заслугата на Хайри Хамдан е в популяризиране на българската литература. Няма никакво значение в коя арабска страна се издават преводите му. Впоследствие те се разпространяват на книжния пазар в целия арабски свят. Издателство „Ал-Байруни” е издало на арабски преводите му на две антологии – „Антология на съвременната българска поезия „Вятърът разпръсна моите слова”, 2015 г. и Антология на съвременната българска проза „В началото бе епилогът”, 2017 г. , както и романа „Седемте дара на Шехерезада” от Емил Георгиев. Преводът на антологии от един преводач е трудна задача, но колегата Хамдан се е справил отлично, а съставителството доказва, че Хамдан познава добре съвременната българска литература. В преводите си на стихотворения на Георги Константинов, например, е постигнал адекватност на стилистика, емоция и изказ, което е твърде трудно постижимо на арабски, особено при превод на поезия. Преводът му на разказа „Керкенезът” на Миглена Николчина пресъздава творбата на арабски с непогрешимия усет на литератор, точно и вдъхновено, на добър език, постигайки внушенията, които прави авторът.

През последната година излиза и преводът му на арабски на „Балада за Георг Хеник“ от Виктор Пасков, в който за пореден път доказва майсторството си на литературен преводач.

Журито за наградите за превод в областта на хуманитаристиката беше в състав Албена Бакрачева, Васил Самоковлиев и Силвия Василева.

Награда за ярки постижения в областта на превода на хуманитаристика

Маргарита Дилова – за превода от немски език на „Тълкуване на сънищата“ от Зигмунд Фройд, изд. „Колибри“

Die Traumdeutung принадлежи към най-четените и най-влиятелни книги на 20-ти век. Тя се смята за основополагащ труд на метода на психоанализата заради обосноваването на съществуването на несъзнавана психична дейност и предлагането наметод за изследването й.

Преводът  отбелязва 120 годишнината от излизането на DieTraumdeutung и представя на български пълния текст на произведението. Към изданието има предговор от доц. д-р Никола Атанасов, който на около 30 страници представя на българския читател значимостта на изследването.

Макар и на век и двадесет години, това изследване продължава да бъде едно от най-важните достижения в откриването на нови направления в психологията и психотерапията и учебник, настолна книга за всеки, пожелал да се посвети на психичното.

В този смисъл преводаческите стратегии на М. Дилова се насочват към това, съдържанието да се предаде на един съвременен, жив и разбираем български език. Тук не стоим пред дилемата „красив или верен превод“, а пред „верен оригинално-архаичен или верен съвременен текст“. Успешното прибягване до определени замени или преводачески трансформации се обуславя от добре познатите ни лингвистични предпоставки в двата езика,но и най-вече от времевата дистанция и различните реципиенти на текста днес. Промените в метода на превод зависят от неговата цел и контекста, в който се извършва, а не от вида на превода или от неговата функция. Многобройните транспозиции и модулации, до които е прибегнала преводачката свидетелстват за това. Точното предаване на специализираните термини също е задача от първостепенна важност, която е изпълнена безупречно.

Резултатът от преводаческите избори е постигане на смислова, прагматична и структурна еквивалентност на двата текста, като най-важната цел – достъпността, точността и разбираемостта за читателя от двадесет и първи век е постигната по неопровержим начин.

Представяме: „Коларят на смъртта“ от Селма Лагерльоф в превод на Меглена Боденска

Представяме откъс от новоизлезлия превод на нашата колега Меглена Боденска на “Коларят на смъртта” (изд. “Лист”). Благодарим на издателството за любезно предоставения текст и на преводачката за представянето на авторката и произведението.

                 Селма Лагерльоф (1858 – 1940) e една от най-прочутите и популярни шведски писателки. Тя e родена и умира във фамилното имение Морбака във Вермланд, област, която благодарение на творчеството ѝ ще заеме почетно място и в шведския литературен пейзаж.

Докато се препитава като учителка в Ландскруна в Южна Швеция, на въпроса „Каква амбиция имате?“ в лексикона на своя възпитаница, Селма Лагерльоф полушеговито отговаря: „Да стана най-великият Поет на Швеция“. И успява – защото в живота ѝ присъства „Светата Троица на Поезията“ (по думите на българската поетеса Валентина Радинска): „Талант, Характер и Съдба“.

Селма Лагерльоф става първата жена и първият шведски писател, удостоен с Нобеловата награда за литература през 1909 г. „за благородния идеализъм, за богатството на фантазията и одухотвореността на пресъздаваното, с които се отличава нейното творчество“. Наградата ѝ е присъдена, въпреки опозицията на тогавашния постоянен секретар на Шведската академия Карл Давид аф Виршен (1842 – 1912). Изборът на Лагерльоф обаче ще се окаже един от най-сполучливите през първото десетилетие на Нобеловата награда. Освен това несъмнено би допаднал на дарителя Алфред Нобел (1833 – 1896), горещ поклонник на Байрон, Шели и идеите на романтизма. В завещанието си Нобел е пожелал наградата за литература да бъде връчена на онзи, който „в областта на литературата е създал най-забележителната творба с идеалистична насоченост“ през изминалата година.

През 1914 г. Лагерльоф става и първата жена, избрана в Шведската академия. Освен с образа си на литературна икона, тя и до днес задължава с благородството на своя пример. Eдин век по-късно, през 2014 г., нейния стол в Академията, стол номер 7, ще заеме Сара Даниус (1962 – 2019), която става и първата жена, избрана на поста постоянен секретар. Със своята самоотвержена принципност Даниус спомогна институцията да излезе обновена и модернизирана от Нобеловия скандал, разтърсил я през 2017 година.

          Но през 1891 г., когато е публикуван дебютният роман на Селма Лагерльоф „Сага за Йоста Берлинг“, неизвестната провинциална учителка едва ли предполага мащабите на славата, която ще постигне. Романът, издържан в духа на неоромантизма, предизвиква истинска сензация в Швеция, където водещото тогава течение е реализмът. Той става и прицел на доста критики, включително от Аф Виршен. Дебютната творба е последвана от обемно творчество, сред което се открояват „Легенда за едно имение“ (1899), „Йерусалим“ (1901 – 1902), „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“ (1906 – 1907), „Императорът на Портокалия“ (1914) и трилогията за Льовеншьолдови (1925 – 1928).

През 20-те и 30-те години на XX век освен „Сага за Йоста Берлинг“ на български са преведени (основно от немски) редица произведения на Лагерльоф, сред които „Невидими връзки“, „Легенди за Христа“, „Ингмарови синове“, „Легендата за едно имение“, „Момичето от торфеното блато“, „Бисерът на Изток“, „Парите на господина Арне“. Сред първите ѝ преводачи са Константин Гълъбов, Светослав Минков, Михаил Кремен и Николай Лилиев.

Съвременните читатели познават „Сага за Йоста Берлинг“ от конгениалния превод от шведски език, направен на Теодора Джебарова и публикуван от издателство „Народна култура“ през 1984 година. В превод на Джебарова през 1995 г. издателство „Хемус“ отпечатва и две от частите на трилогията „Тайнственият пръстен“: „Шарлот Льовеншолд“ и „Анна Сверд“. Първата, „Пръстенът на Льовеншолд“, е пресъздадена от Антоанета Приматарова-Милчева в същия том. 

Селма Лагерльоф пише „Коларят на смъртта“, най-философския си роман, през 1912 г. по молба от Шведското национално дружество за борба с туберкулозата, но темата, която е заложена в него, е съзряването на душата. Социална проблематика се преплита с интереса към окултното: действието се развива наполовина в свят на границата между живите и мъртвите, между земното и отвъдното. При описанието на света „отвъд“ Лагерльоф черпи от задълбочените си познания на окултните доктрини, включително учението на шведския мистик Емануел Сведенборг (1688 – 1772).

През 1921 г. романът е екранизиран от големия шведски режисьор Виктор Шьострьом (1879 – 1960). Почти осемдесет години по-късно „Коларят на смъртта“ на Шьострьом на свой ред подтиква известния шведски драматург П. У. Енквист (1934 – 2020) да напише „Майсторите на образи“ (Bildmakarna). Сюжетът на пиесата е свързан със заснемането на този филм, вече придобил статус на шедьовър на световното нямо кино. Драмата е поставена с огромен успех на сцената на Драматен от Ингмар Бергман през 1998 година.

 „Коларят на смъртта“ се появява в България преди почти един век (вероятно в превод от немски) и оттогава не е преиздаван. Това е първият му превод от шведски език.


Меглена Боденска

II.

По-късно в навечерието на същата тази Нова година, когато вече се бе спуснал мракът на нощта, трима мъже пиеха бира и ракия в малката градина около градската черква. Бяха насядали на увехналата трева под липите, чиито черни клони лъщяха от влага. По-рано вечерта бяха в една пивница, но след затварянето ѝ се преместиха навън, под открито небе. Прекрасно знаеха, че е новогодишната нощ, и именно поради тази причина отидоха в черковната градина. Искаха да са съвсем близо до часовника на камбанарията, за да не пропуснат ударите, възвестяващи полунощ, и да вдигнат новогодишна наздравица.

Мъжете не седяха на тъмно, а на добре осветено място, където падаше светлината на високите електрически фенери по съседните улици. Двама от тях бяха стари и грохнали –злочести друмници, дошли в града преди празника, за да пропият грошовете, спечелени от просия. Третият мъж беше малко над трийсетте. И той като другите беше облечен в дрипи, но беше висок и добре сложен и правеше впечатление на все още здрав и с крепък дух.

От страх да не ги открие и прогони полицията, те седяха скупчени един до друг и си приказваха тихичко, почти шепнешком. Думата беше взел младият мъж и така беше приковал вниманието на другите двама, че те отдавна не бяха посягали към бутилките.

– Имах едно време един другар – разправяше говорещият със сериозен, тайнствен глас, а в очите му проблясваха лукави искрици, – който, дойдеше ли навечерието на Нова година, се преобразяваше. Причината не беше, че на този ден преглеждаше дебели счетоводни книги и оставаше недоволен от годишната печалба, а защото бил чул да разправят, че в този ден може да те сполети нещо опасно и страшно. Уверявам ви, господа, от сутринта до вечерта моят другар седеше уплашен, без да продума, и не смееше да погледне чашката. Инак не беше с мрачен нрав, но да го накараш да излезе в новогодишната нощ за малка веселбица като нашата, беше тъй немислимо, колкото и някой от вас, господа, да пие брудершафт с губернатора… Да, сигурно се чудите от какво се е страхувал. Не беше никак лесно да го накара човек да си развърже езика, но веднъж той все пак ми довери. Но господа, вие може би нямате желание да чуете историята тъкмо тази нощ? На човек му става зловещо, като си помисли, че тук, на мястото на черковната градина, навярно някога е имало гробище?

Естествено, двамата скитници тутакси го увериха, че не знаят що е страх от привидения, и младият мъж продължи.

– Човекът, за когото ви разправям, беше от добро потекло. Следвал беше в университета в Упсала и видите ли, отбираше малко повече от нашего брата. И знайте, господа, че той се пазеше трезвен и кротуваше в новогодишната вечер, защото се боеше да не се набърка в някое сбиване или пък да не попадне в беда и да умре точно на този ден. Безразлично му беше, че ще си отиде от този свят, стига само смъртта да не го покоси в навечерието на новата година, защото вярваше, че тогава ще бъде прокълнат да подкара колата на Смъртта.

– Колата на смъртта ли? – ахнаха в един глас и двамата му слушатели.

За да се позабавлява, високият мъж разпали любопитството им, като още веднъж ги попита наистина ли държат да чуят историята точно на това място. Скитниците тутакси го подканиха да продължи.

– И така, онзи мой другар най-сериозно твърдеше – поде той, – че на света има стара-прастара талига, от същите, с които селяните карат стоката си на тържището, но толкова изпотрошена, че било срамно да се покаже по пътищата. Тя е цялата окаляна и тъй прашна, че едва личи от какво е направена. Оста ѝ е строшена, а металните обръчи на колелата са толкова халтави, че дрънчат; колелата не са виждали смазка от незапомнени времена и скрибуцат и скриптят така, че могат да те подлудят. Дъното на колата е прогнило, седалката счупена, възглавниците съдрани, а половината облегалка на капрата е откъртена. И в тази талига е впрегната стара-прастара кранта, едноока и куца, с посивели от старост грива и опашка. Крантата е толкова дръглива, че гръбнакът ѝ стърчи изпод кожата като зъбите на трион и ребрата ѝ се броят. Краката ѝ са вдървени, тя е ленива и инатлива и пъпли толкова бавно, че би я задминало и пълзящо пеленаче. Сбруята на тая кранта е изпокъсана и протрита, закопчалките и кукичките са изпопадали до една и сега е скрепена с канап и брезово лико. По нея не е останало нито едно месингово или сребърно украшение, а само два-три рехави и мърляви вълнени пискюла, които повече я загрозяват, отколкото красят. И юздите са лика-прилика на хамута, защото са целите възел до възела и са изкърпвани толкова дълго, че няма как да се поправят повече.

Разказвачът спря и се пресегна към бутилката може би за да даде на слушателите си време да осмислят чутото.

– Господа, навярно не намирате в това нищо странно – продължи той, – но вижте, работата е в това, че към хамута и хлабавите юзди има един колар, прегърбен и противен, който седи на счупената капра и подкарва старата кранта. Устните на коларя са синьо-черни, бузите бледосиви, а очите мътни като строшени огледала. Облечен е с дълго черно наметало, цялото изпоцапано, с голяма качулка, която закрива лицето му, а в ръка стиска ръждясала тъпа коса с дълга дръжка. И знаете ли, господа, мъжът, хванал тези кърпени юзди, не е някакъв прост колар, а слуга на строга господарка на име Смърт. Ден и нощ е длъжен да кръстосва друмищата по нейните поръчения. Разбирате ли, господа, когато предстои да умре някой, коларят трябва да присъства, и тогава той се отправя натам със своята скърцаща и тракаща стара талига толкова бързо, колкото куцата кранта може да го откара.

Разказвачът млъкна за миг и се вгледа в лицата на другарите си. Щом се увери, че те са целите слух, продължи:

– Господа, сигурно ви се е случвало да видите рисунка на Смъртта и навярно ви е направило впечатление, че тя винаги върви пешком. Но сега става дума не за самата Смърт, а само за нейния колар. Вижте, човек може да се досети, че такава високопоставена особа навярно прибира собственоръчно само най-отбраната реколта, а малките хилави стръкчета и крайпътни тревици ще остави да ожъне нейният колар. Но сега, господа, слушайте внимателно кое е най-странното в цялата тази история. А именно: разправят, че макар талигата и крантата, които обикалят да събират мъртвите, са все едни и същи, коларят е различен. Последният човек, умрял през годината, онзи, който издъхне в мига, в който часовникът удря дванайсет часа в новогодишната нощ, е предопределен да стане колар на Смъртта. Мъртвото му тяло погребват като всеки друг труп, ала неговият призрак е длъжен да надене наметалото, да хване косата и да обикаля от дом на дом и от покойник на покойник цяла година, чак докато го сменят през следващата новогодишна нощ.

Той млъкна и хвърли на дребните мъже злорад, изпълнен с очакване поглед. Не му убягна, че те устремиха очи нагоре, като напразно се опитваха да различат колко показва часовникът на камбанарията.

– Часовникът току-що удари единайсет и четвърт – поясни той, – та, господа, няма защо да се кахърите, фаталният час още не е настъпил. Но сега навярно проумявате от какво се боеше моят другар. Не от друго, а че ще умре в мига, в който часовникът оповестява дванайсет часа на Нова година и ще му се наложи да стане колар на Смъртта. Според мен през целия този ден той седеше и си въобразяваше, че дочува скрибуцането и тракането на колата на смъртта. И знаете ли какво, господа? Най-странното е, че той умрял лани, в новогодишната нощ.

– И навръх Нова година ли е умрял?

– Знам само, че умрял в новогодишната нощ, но не и точния час. Е, можех да му предрека, че ще умре именно в този ден, защото толкова се ужасяваше от това. Ако си втълпите подобно нещо, господа, може и вас да ви сполети същата участ.

Сякаш по уговорка двамата дребни скитници хванаха шишетата за гърлото и отпиха по една здрава глътка. След това започнаха непохватно и полека да се изправят.

– Но господа, нима ще разтурите компанията, преди да е ударило полунощ? – учуди се разказвачът, когато забелязва, че прекрасно му се е удало да ги наплаши. – Не мога да повярвам, че отдавате внимание на такива вехти бабини деветини! Видите ли, господа, другарят ми, за когото ви разправям, си падаше малко мекушав, не беше от стар и здрав шведски корен като нас. Хайде да седнем отново и да гаврътнем по още едно!

– Колко хубаво – продължи той, след като отново се настаниха на земята, – че можем да поседим тук. Това е първото място, където намерих покой днес. Където и да отидех, тутакси ми се нахвърляха разни от Армията на спасението и искаха да ида при сестра Едит, която беряла душа. Но аз най-любезно им отказах. Че кой би отишъл доброволно да слуша лигавите им проповеди!

И дребните скитници, макар и замаяни след последните дълги глътки, наостриха уши при споменаването на сестра Едит и попитаха дали ставало дума за същата, която ръководи приюта на Армията на спасението в градчето.

– Да, разбира се, че за нея – отвърна младият мъж. – През цялата година ми оказваше честта да ме удостоява със специалното си внимание. Надявам се да не се числи сред близките ви познати, господа, и да не скърбите много за нея.

Очевидно у двамата скитници живееше споменът за някоя добрина, сторена им от сестра Едит. Решително и единодушно те му заявиха, че щом сестра Едит е пожелала да види някого, все едно кого, то въпросният е длъжен тозчас да се яви при нея.

– Тъй значи, така смятате, господа – отвърна другарят им. – Готов съм да ида, господа, ако вие, които ме познавате общо взето добре, можете да ми обясните каква полза би имала тя да се срещне с мен?

Никой от двамата дребнички странници не се нае да отговори на този въпрос. Само настояха да тръгне и когато той не отстъпи и продължи да ги дразни, се разлютиха и го предупредиха, че не тръгне ли доброволно, ще го пребият.

При тези думи станаха и запретнаха ръкави, готови да изпълнят заканата си.

Техният противник съзнаваше, че в целия град няма по-едър и по-силен мъж от него, и внезапно му дожаля за немощните клетници.

– Господа, ако държите да стане така – заговори, – то се знае, съм винаги готов. Но нека кажа, че според мен е по-добре да се погодим со кротце, особено предвид историята, която току-що ви разказах.

Навярно пияните мъже вече бяха забравили защо се бяха разярили, но войнствеността им беше разбудена и те се нахвърлиха върху него със свити пестници. Все така уверен в превъзходството си, той дори не се опита да се изправи, а остана седнал на земята. Само разпери ръце и разхвърли нападателите си наляво и надясно като две палета. Но също като палета, те се върнаха, при което единият успя да нанесе силен удар в гърдите на едрия як мъжага. В следния миг той усети как нещо топло се надигна в гърлото му и изпълни устата му. Понеже знаеше, че единият му дроб е разяден, се досети, че това е началото на кръвоизлив. Престана да се бие и се просна на земята, а от устните му бликна широка струя кръв.

Само по себе си това не беше голяма беда, но тя скоро стана почти непоправима, защото, когато усетиха пръските топла кръв по пръстите си и го видяха да се свлича на земята, другарите му си помислиха, че са го убили, и хукнаха да бягат, а той остана сам. Наистина след малко кръвта спря, но щом клетникът направеше и най-нищожното усилие да се изправи, рукваше отново.

Нощта не беше особено мразовита, но докато лежеше изпружен на земята, влагата и студът започнаха да го пронизват. Осени го, че го чака неминуема гибел, ако някой не му се притече на помощ и не му даде подслон. Намираше се почти в сърцето на града и понеже беше Нова година, много хора бяха наизлезли; чуваше ги как вървят по улиците около черковната градина, но никой не влизаше в нея. Хората бяха толкова близо, че той ясно чуваше глъчката от гласовете им и му се струваше жестоко да загине поради липса на помощ, когато тя бе на една ръка разстояние.

Полежа в очакване още известно време, но студът го измъчваше все повече и тъй като усещаше, че е невъзможно да се надигне от земята, реши да опита да повика някого.

Обаче отново не му провървя, защото точно когато нададе вик за помощ, часовникът на камбанарията над него започна да отброява дванайсет часа. Гръмкият металически звън заглуши човешкия глас и никой не го чу. Неспособен беше да опита отново, защото усилието предизвика ново кръвотечение. Този път то беше толкова силно, че докато той успее да си помисли, че кръвта му ще изтече до последната капчица, това вече беше станало.

„Не може да бъде! Да умра сега, докато часовникът бие полунощ“ – мина му през ума, – и в същия миг почувства, че гасне като догоряла свещ. Обгърна го мрак и той изпадна в несвяст в мига, в който последният звънтящ удар прокънтя, възвестявайки настъпването на Новата година.

Резултати от Преводаческия конкурс за превод на съвременна унгарска литература 2021

На 30 юни 2021 г. се състоя официалната церемония по обявяване на наградите от конкурса за превод на съвременна унгарска литература, организиран от Съюза на преводачите в България, Унгарския културен институт и специалност “Унгарска филология” към СУ “Св. Кл. Охридски” . Конкурсът се осъществи с финансовата подкрепа на Програма “Гост-преподаватели за унгарската култура” при Министерството на външните работи и външноикономическите връзки на Унгария, със съдействието на унгарския лектор в София, и с партньорството на “Литературен вестник”, Фондация „Унгарска преводаческа къща“ Балатонфюред и Къща за литература и превод.
В конкурса взеха участие девет преводачи с 11 превода – 6 на проза и 5 на поезия. Журито в състав – председател Светла Кьосева (СПБ) и членове Лиляна Лесничкова (СУ) и Юлия Крумова (УКИ) – присъди следните награди:

В категория „Проза“:
Първа награда – Елица Климентиева
Втора награда – Андреа Драгов
Трета награда – Петя Петрова

В категория „Поезия“:
Първа награда не се присъжда
Втора награда – Андреа Драгов и Ангел Дюлгеров
Трета награда – Христина Недялкова

Поощрителни награди:
– за превода на разказа от второкурсничките “Унгарска филология” – Деница Димитрова, Теодора Тодорова и Мария Колева
– за превода на стихотворенията на третокурсничката “Унгарска филология” – Анна Мария Цанова.

Текстовете за превод бяха разказ на Анита Хараг и/или стихотворения на Анна Т. Сабо.

Наградите връчиха директорът на Унгарския културен институт – г-жа Сандра Мишкеди и председателят на Съюза на преводачите в България – г-жа Веселина Райжекова.

Благодарности на всички участници в конкурса!
Честито на победителите!

Отличие „Златен век“ за Огнян Стамболиев

Съюзът на преводачите в България с радост съобщава, че колегата ни Огнян Стамболиев бе сред изтъкнатите творци, които министърът на културата проф. Велислав Минеков награди за техните високи постижения и приноса им към българската култура.

Огнян Стамболиев бе удостоен с почетен знак „Златен век“ – печат на Цар Симеон Велики – сребърен – и грамота за принос в развитието и утвърждаването на българската култура и национална идентичност и по повод 24 май – Ден на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и славянската книжовност.

Преводите на Огнян Стамболиев на повече от 50 книги от класически и съвременни румънски, френски и италиански автори и на около 70 театрални пиеси са неговият най-висок атестат за присъденото високо отличие.

От сърце му честитим отличието!