Daily Archives: April 12, 2021

Прозренията на Александър Шурбанов. Думи за юбилейната книга на поета от Огнян Стамболиев

В един наш раз­го­вор на въп­ро­са ми как­во мис­ли за поези­я­та, Алек­сан­дър Шур­ба­нов отго­во­ри: „При­емам всич­ко в поези­я­та, кое­то носи печа­та на автен­тич­но въл­не­ние и тър­се­не на труд­но изра­зим сми­съл…” Препро­че­тох отно­во послед­ни­те му засе­га поетич­ни кни­ги „Ден­д­ра­ри­ум” (пре­ве­де­на на ита­ли­ан­с­ки и анг­лийс­ки) и сти­хо­ве­те от юби­лей­ния сбор­ник с поезия, есе­та и фраг­мен­ти” „Закус­ка с нар” (чудес­но изда­ние на „Жанет 45”, 2021). Убе­дих се, че е оста­нал верен на сво­я­та ори­ги­нал­на поети­ка. След 11 поетич­ни кни­ги и дебют успе­шен, оце­нен от истин­с­ка­та кри­ти­ка, но без шум, в кон­тек­с­та на поези­я­та през вто­ра­та поло­ви­на на 50-те годи­ни. Да, той беше дале­че от т.н. „април­с­ки поети”, кои­то, как­то видях­ме, не оста­ви­ха осо­бе­на сле­да в наша­та съв­ре­мен­на лите­ра­ту­ра. От тези годи­ни той се посве­ти на анг­ли­цис­ти­ка­та и изкус­т­во­то на пре­во­да. Пре­по­да­ва­ше в София и в чуж­ди уни­вер­си­те­ти, под­гот­ви някол­ко поко­ле­ния свои уче­ни­ци и после­до­ва­те­ли. Пре­ве­де някол­ко десет­ки кни­ги от авто­ри от Анг­лия и Щати­те. Пре­во­ди­те му се пре­вър­на­ха в ета­ло­ни. Да, в тези две свои хипос­та­зи постиг­на истин­с­ки вър­хо­ве. Послед­ни­ят засе­га е вели­ко­леп­ни­ят пре­вод на Шек­с­пи­ро­вия „Хам­лет” (мно­го по-истин­с­ки от този на Вале­ри Пет­ров), как­то и на оста­на­ли­те голе­ми тра­ге­дии на „Лебе­да от Страт­форд”: „Ричард Тре­ти”, „ Оте­ло”, „Крал Лир” и „Ромео и Жули­е­та”. Но, за щас­тие, про­дъл­жи да тво­ри и поезия. Как­то казах, без шум, просто истин­с­ка поезия. Инте­рес­но, че не в кла­си­чес­ки стих, кой­то вла­дее до съвър­шен­с­т­во – дока­за­тел­с­т­во са пре­во­ди­те на люби­мия му Джеф­ри Чосър. Но пър­ва­та си поетич­на кни­га изда­де едва през 1977 g., тоест, 20 годи­ни след дебю­та си в лите­ра­тур­ния печат. Факт, гово­рещ сам за себе си.

Ако тряб­ва да се опре­де­ли с някол­ко думи тази поезия, бих казал чети­ри думи: мъд­ра, фило­соф­с­ка, екзис­тен­ци­ал­на, мелан­хо­лич­на. В нея няма въз­тор­зи, нито акту­ал­ност, няма и пост­мо­дер­ни­зъм (шес­т­ващ сега у нас!), зву­чи напъл­но съв­ре­мен­но. И при все, че Шур­ба­нов е раз­поз­на­ва­ем пре­ди всич­ко като учен и пре­во­дач, в нея няма нито ака­де­мич­ност, нито фило­ло­гич­ност, нито вли­я­ния от пре­веж­да­ни­те от него съв­ре­мен­ни анг­лийс­ки и аме­ри­кан­с­ки авто­ри. Да, Шур­ба­нов, без­спор­но e човек на кни­га­та, еру­дит. Но поези­я­та му е опре­де­ле­но ори­ги­нал­на – про­дукт на един богат и сло­жен вът­ре­шен мир. Лич­но на него­вия екзис­тен­ци­а­лен житейс­ки опит. И всич­ко в нея е про­мис­ле­но лич­но от него. Тази кни­га доказ­ва по без­спо­рен начин, че Алек­сан­дър Шур­ба­нов, макар и не лан­си­ран от кри­ти­ка­та, и попу­ля­рен пове­че като учен и пре­во­дач, е един от зна­чи­ми­те съв­ре­мен­ни бъл­гар­с­ки поети. Тук ще при­пом­ня един от люби­ми­те ми фраг­мен­ти на зна­ме­ни­тия Ата­нас Дал­чев: „Сти­хът до голя­ма сте­пен ме е при­учил на гъс­то писа­не, в кое­то няма нито една слу­чай­на или излиш­на дума!“ Това опре­де­ле­но „гъс­то писа­не” откри­ва­ме и в поези­я­та на Алек­сан­дър Шур­ба­нов. В нея няма нито излиш­ни­те думи и епи­те­ти, нито параф­ра­зи­те, кои­то обик­но­ве­но съпът­с­тват сти­хот­вор­на­та реч:

Есен­та е спокойствие.

Тре­ва­та по моравата

рас­те все по- бавно

и не иска косене.

Лоза­та се гри­жи за себе си.

Не копа­еш и не пръскаш.

Само седиш отстрани

и гле­даш

как се нали­ват зър­на­та на гроздето.

Слън­це­то све­ти отгоре

все по- меко,

по-нев­зис­ка­тел­но.

С все­ки ден

всич­ко все повече

може без теб.

Тук има просто една спо­кой­на, съзер­ца­тел­на лири­ка, без рето­ри­ка, без излиш­на импул­сив­ност. Изпле­те­на от една бога­та и дели­кат­на душев­ност. Опре­де­ле­но мета­фо­рич­на, при това прит­чо­ва. И въп­ре­ки че и той подоб­но на Сте­фан Малар­ме би могъл да каже: „Про­чел съм всич­ки кни­ги, плът­та ми вече умо­ри се!”, в тези сти­хо­ве, как­то и есе­та. и фраг­мен­ти (мно­го сил­ни, тако­ва удо­вол­с­т­вие съм изпит­вал досе­га само от подоб­ни­те на Дал­чев и Свет­ло­зар Игов!) има доста точ­ни наблю­де­ния и крат­ки, про­ник­но­ве­ни ана­ли­зи, свър­за­ни с наше­то общес­т­во днес, с наша­та душев­ност, с изстра­да­ла ни Бъл­га­рия и съв­ре­мен­ния свят.

Ето пет от тях:

Истин­с­ка­та лите­ра­ту­ра е увле­ка­те­лен раз­каз, кой­то носи сми­съл, а не сми­съл, обле­чен в разказ.

Има Гос­под!”, въз­дъх­ва бъл­га­ри­нът, кога­то му се случ­ва нещо хуба­во. Не знам друг народ да има така­ва при­каз­ка. Тя показ­ва, че бъл­га­ри­нът се съм­ня­ва в същес­т­ву­ва­не­то на Бога и по-точ­но – че се сеща за него само в часо­ве на изпи­та­ние. За бъл­га­ри­на Бог тряб­ва неп­ре­къс­на­то да се самодоказва.

Въз­хи­ща­вам се на пиа­но­то и зато­ва, че пре­въз­хож­дай­ки всич­ки дру­ги инс­т­ру­мен­ти, не нами­ра за уни­зи­тел­но при коя да е тях­на самос­то­я­тел­на изява да се отдръп­не назад и да им приглася.

Раз­ли­ка­та меж­ду деве­то­сеп­тем­в­рийс­ка­та и десе­то­но­ем­в­рийс­ка­та рево­лю­ция е тази, че при пър­ва­та деца­та и вну­ци­те на бив­ши­те управ­ни­ци бяха хвър­ле­ни на буни­ще­то на исто­ри­я­та, а при вто­ра­та бяха поста­ве­ни на кор­ми­ло­то на страната.

Чес­т­ни­ят човек, кога­то вле­зе в поли­ти­ка­та, бър­зо изгуб­ва усмив­ка­та си и види­мо се със­та­ря­ва. Хит­ре­цът, напро­тив, с все­ки ден ста­ва все по- жиз­нен и по-дебел. Еди­ни­ят е като пад­на­ли­те анге­ли, а дру­ги­ят – като пияниците.

Каз­вал съм и друг път и ще го повто­ря: Алек­сан­дър Шур­ба­нов при­над­ле­жи към оне­зи, не твър­де чес­то сре­ща­ни хора днес у нас, кои­то, извър­ши­ли едно или дру­го голя­мо кул­тур­но дело, не смя­тат, че имат в това отно­ше­ние някак­ви пре­иму­щес­т­ва. Той е мно­го скро­мен… Една свет­ла лич­ност от как­ви­то се нуж­да­ем в това тъм­но вре­ме. И тъй като това изда­ние е юби­лей­но, нека да му поже­ла­ем здра­ве, вдъх­но­ве­ние и още нови вър­хо­ве и прозрения.

Алек­сан­дър Шур­ба­нов, „Закус­ка с нар”, изд. „Жанет 45”, 2021