Сборникът с избрана поезия „Тишината след мен“ на полския поет Тадеуш Домбровски в превод на Вера Деянова е най-новото издание на „Ерго“. Художник на корицата е Омана Кацарска.

Тадеуш Домбровски (1979, Елблонг) е полски поет, прозаик, есеист. Завършва полонистика в Гданския университет, дебютира с книга още през студентските години, автор на седем стихосбирки: „Червенини“ (1999), „e-mail“ (2000), „мазурка“ (2002), „Te Deum“(2005), „Черен квадрат“ (2009), „Помежду“ (2013), „Сърцевината на словото“ (2016), както и на миниповестта „Беззащитна черта“ (2016). За „Черен квадрат“ е удостоен с наградата „Кошчелски“ и номиниран за наградата „Нике“. През 2006 г. получава от ръцете на Тадеуш Ружевич „Малък жезъл“на Полската фондация за култура, а през 2008–немската награда Hubert-Burda-Preis. Стипендиант на множество културни институции в Европа и САЩ. Превеждан на повече от двайсет езика. Редактор в литературното списание „Топос“, артистичен директор на Гданския фестивал „Европейски поет на свободата“. „Стихотворението ни позволява да видим света и себе си от различна перспектива, разширява хоризонтите, освобождава ни от стереотипите, предразсъдъците и познавателните щампи. То е урок по емпатия. Отваря очите ни, а същевременно ни учи да гледаме на действителността с леко примрежено око“, смята Домбровски.

Предлагаме няколко стихотворения от „Тишината след мен“, подбрани и предоставени ни от преводачката и издателството.

* * *

Сканирах своя снимка от първи клас
в началното училище: накриво клъцнато перчемче, дебели
бузи, леко прехапана уста и

потресаващо доверчиви очи. Приплъзвам бавно
линията на контраста и от млечното небитие изплува
форма, която се избистря по средата

на скàлата, за да се слее после с фона. Щастлив е,
който умира по този начин. А сега поглеждам в огледалото
и трябва да се съглася с една-две бръчки, които

ги нямаше доскоро (могло ли е изобщо да ги няма
когато и да било?). Значи това съм аз, пак аз, всичкото аз,
заедно с белега от шарка, дупката в зъба, а

някога вероятно – дупчица след паднал зъб. Ужасно много е
това аз, за да съм в състояние да го обхвана, за свое да го взема.
Отчитайки, че сме едва при тялото.

* * *

В другата стая лежи баща ми, чете преди заспиване.
Винаги ми е давал всичко, от което съм имал нужда.
Мисля си, че съм добър към него.

Лежим в съседни стаи, тихо е, чува се как водата
шушне в радиатора. Времето тече. Какво повече
бих могъл да сторя, да го държа в обятията си, да му повтарям,

че го обичам? Не мисля. Затова лежа и размишлявам за
остарялото му сърце и все по-намаляващия брой
туптения, които му остават. Толкова много любов, с която

не можеш нищо да направиш.

Възхвала на провинцията

Виж колко много неща се случват тук
баирите полята домът в навеи
спи в пряспа борът в овехтяло
палто от снежен идиом
в далечината – бяло езерото
на този бял фон тишината е такава
че можеш да изваеш в нея
графоманска птица
или още по-дълбока тишина

а там в пъбове бардаци
търговски центрове
само привидност на движение

тук под дъжда от смръзнали секунди
всичко постоянно се променя

онова движение е илюзия
без тебе то не съществува