Представяме: „Бестиарий“ на Хулио Кортасар в превод на Лиляна Табакова

Пред­ста­вя­ме „Бес­ти­а­рий“, пър­вия сбор­ник с раз­ка­зи на Хулио Кор­та­сар, в пре­вод на Лиля­на Таба­ко­ва. Кни­га­та е изда­де­на през 2018 г. от Агата‑А и спе­че­ли награ­да­та Хрис­то Г. Данов в област­та „пре­вод­на худо­жес­т­ве­на лите­ра­ту­ра“ за 2019 г.

Хулио Кор­та­сар (1914–1984) е сред пле­я­да­та лати­но­а­ме­ри­кан­ци, оста­ви­ли своя отпе­ча­тък вър­ху цяла­та све­тов­на лите­ра­ту­ра на XX век. Роден е в Брюк­сел в семейс­т­во­то на аржен­тин­с­ки дип­ло­мат, кое­то през 1918 г. се завръ­ща в Аржен­ти­на. Там той пре­кар­ва дет­с­тво­то и мла­дост­та си. Там учи и рабо­ти. Там започ­ва да пише. От 1951 г. до смърт­та си живее и рабо­ти в Париж. Ненад­ми­нат майс­тор на раз­ка­за: „Бес­ти­а­рий“ (1951), „Край на игра­та“ (1956), „Тай­ни­те оръ­жия“ (1959), „Исто­рии за кро­но­пи и фа-ми“ (1962) и др. Автор на рома­ни­те „Лота­ри­я­та“ (1960), „Игра на дама“ (1963) — един от програм­ни­те рома­ни на XX век, „62/ Модел за сгло­бя­ва­не“ (1968) и др. Поет, пре­во­дач. В ори­ги­нал­ния си вид „Бес­ти­а­рий“ изли­за за пър­ви път на бъл­гар­с­ки език.

 

Пред­ла­га­ме раз­ка­за „Далеч­на“, любез­но пре­дос­та­вен ни от пре­во­дач­ка­та и издателството. 

 

 

Далеч­на

 

Днев­ник на Али­на Рейес

 

12 яну­а­ри

Сно­щи се слу­чи отно­во, аз бях така умо­ре­на от грив­ни и бан­ке­ти, от pink cbampagne и лице­то на Рена­то Винес, о, това лице на мън­кащ дебе­лак, веч­ни­ят пор­т­рет на Дори­ан Грей. Лег­нах си с вкус на мен­тов бон­бон, на буги-вуги в „Бан­ко рохо“1, на мама – про­зя­ва­ща се и поси­вя­ла (как­то вина­ги, кога­то се при­би­ра от някой купон, поси­вя­ла и полу­зас­па­ла, като огром­на риба, тол­ко­ва не тя).

А Нора каз­ва, че заспи­ва на свет­ло и шум­но, дока­то недо­съб­ле­че­на­та ѝ сес­т­ра пра­ви неот­лож­ния преглед на съби­ти­я­та от деня. Как­ви щас­т­лив­ки, аз изга­сям лам­па­та и ръце­те си, трес­ка­во смък­вам от себе си всич­ко днев­но и под­виж­но, искам да заспя, но съм кош­мар­на кън­тя­ща кам­ба­на, при­бой, вери­га­та, дето Рекс я вла­чи цяла нощ из дря­но­ви­те храс­ти. Now I lay me doun to sleep2 Тряб­ва да си повта­рям сти­хо­ве или пък мето­да с думи­те, започ­ва­щи с а, с пет­те глас­ни, после с две глас­ни и една съг­лас­на (ела, има), с три съг­лас­ни и една глас­на (трон, грам) и отно­во сти­хо­ве – дой­де в ковач­ни­ца­та чер­на луна­та със вола­ни бели. Мом­чен­це­то я гле­да, гле­да, не може да ѝ се нагле­да.3 С три и меж­ду тях три, каба­ла, побе­да, рабо­та; Сене­ка, маши­на, уморен.

Така пре­кар­вам цели часо­ве. С чети­ри, с три, с две, после – палин­д­ро­ми. Пър­во по-лес­ни: потоп, бял хляб, дебел лебед; после по-хуба­ви­те и труд­ни: анти­ло­па­та полит­на; а, не и тра­хе­я­та, гя е хар­ти­е­на; ами релик­ви и в килер има. Или прекрас­ни­те анаг­ра­ми: анаг­ра­ми арма­га­ни; боси­лек обе­лиск; кра­ли­ца­та Рейес4 се рее… Тази е прекрас­на, защо­то отва­ря път и не свър­ш­ва. А и тази кра­ли­ца

Не, ужас­на е. Ужас­на е, защо­то отва­ря път на тази, коя­то изоб­що не е кра­ли­ца и отно­во мра­зя нощ­та. На тази, коя­то е Али­на Рейес, но не е кра­ли­ца; може да е всич­ко – про­ся­ки­ня в Буда­пе­ща, оби­та­тел­ка на пуб­ли­чен дом в Хухуй или слу­ги­ня в Кет­сал­те­нан­го, в кое­то и да е далеч­но мяс­то, но не и кра­ли­ца. Но пък си е Али­на Рейес и зато­ва сно­щи се слу­чи отно­во, почув­с­т­вах я, и пак… омразата.

 

20 яну­а­ри

Поня­ко­га знам, че ѝ е сту­де­но, че стра­да, че я бият. Един­с­т­ве­но мога да я мра­зя, да нена­виж­дам ръце­те, коя­то я блъс­кат на земя­та, а също и нея, защо­то я бият, защо­то съм аз и я бият. О, не ме отчай­ва тол­ко­ва мно­го, дока­то спя или кроя рок­ля или е вре­ме­то, по кое­то мама посре­ща гос­ти и аз сер­ви­рам чай на гос­по­жа Регу­лес или на сина на семейс­т­во Ривас. Тога­ва не ме зася­га тол­ко­ва, някак лич­но е, аз съм си аз; чув­с­т­вам, че нещас­ти­е­то си е ней­но, тол­ко­ва е далеч и е сама, но си е ней­но. Да стра­да, ако ще да замръз­не. Аз тук тър­пя и ми се стру­ва, че поне мал­ко ѝ пома­гам. Нещо като да под­гот­вяш превръз­ки­те за вой­ник, кой­то още не е ранен и да се чув­с­т­ваш доб­ре, че облек­ча­ваш бол­ки­те му пред­ва­ри­тел­но, прозорливо.

Да си стра­да. Целу­вам гос­по­жа Регу­лес и пода­вам чая на сина на Ривас и се пазя, за да издър­жа вът­реш­но. Каз­вам си: „Сега вър­вя по няка­къв зале­ден мост, сега сне­гът про­ник­ва през скъ­са­ни­те ми обув­ки.“ Няма никак­ва логи­ка. Само знам, че е така, че някъ­де вър­вя по мост в същия момент (но не знам дали е в същия момент), кога­то синът на Ривас поема чаша­та с чая с най-съвър­ше­на­та си усмив­ка на глу­пак. И го пона­сям доб­ре, защо­то съм сама сред тези без­смис­ле­ни хора и не се отчай­вам чак тол­ко­ва. Нора сно­щи оста­на като гръм­на­та: „Ама как­во ста­ва с теб?“ Ста­ва­ше ѝ на она­зи, на мен, далеч­на­та. Навяр­но и се случ­ва­ше нещо ужас­но, бие­ха я или беше бол­на; Нора тък­мо щеше да пее нещо от Форе, а аз на пиа­но­то, гле­дах кол­ко е щас­т­лив Луис Мария, обла­къ­тен отсре­ща, като в рам­ка, впе­рил дово­лен поглед в мен като кучен­це, в очак­ва­не на арпе­жи­те, тол­ко­ва близ­ко един до друг и тол­ко­ва влю­бе­ни. Така е по-зле – кога­то науча нещо ново за нея, а тък­мо тан­цу­вам с Луис Мария, целу­вам го или само съм близ­ко до него. Защо­то мен, далеч­на­та, не я оби­чат. Тя е она­зи част, коя­то не оби­чат и как да не ме раз­ди­ра отвът­ре усе­ща­не­то, че ме бият или че сне­гът про­ник­ва в обув­ки­те ми, дока­то Луис Мария тан­цу­ва с мен и ръка­та му през кръс­та ми се кач­ва наго­ре като плад­неш­ка жега, като вку­са на зре­ли пор­то­ка­ли или на пар­чен­ца захар­на тръс­ти­ка, нея я бият и напра­во не се издър­жа и тога­ва тряб­ва да кажа на Луис Мария, че не се чув­с­т­вам доб­ре, от вла­га­та е, вла­га насред този сняг, кой­то не чув­с­т­вам, кой­то не чув­с­т­вам и про­ник­ва в обув­ки­те ми. 

 

25 яну­а­ри

Раз­би­ра се, Нора дой­де да ме види и напра­ви сце­на: „Скъ­па, за после­ден път те моля да ми аком­па­ни­раш на пиа­но­то. Здра­ва­та се изло­жих­ме.“ Изоб­що не мис­лех за изла­га­ци­я­та, аком­па­ни­рах ѝ кол­ко­то можах, спом­ням си, че я чувах под сур­дин­ка. Votre âme est un paysage choisi5 но виж­дах ръце­те си вър­ху кла­ви­ши­те и ми се стру­ва­ше, че сви­рят доб­ре, че дос­той­но аком­па­ни­рат на Нора. Луис Мария, гор­ки­ят, също поглед­на ръце­те ми, навяр­но защо­то не сме­е­ше да ме поглед­не в очи­те. Сигур­но ста­вам мно­го странна.

Гор­кич­ка­та Нора, нека друг да ѝ аком­па­ни­ра. (Това все пове­че запри­лич­ва на нака­за­ние, сега се раз­поз­на­вам там само кога­то ще съм щас­т­ли­ва, кога­то съм щас­т­ли­ва, кога­то Нора изпъл­ня­ва Форе се раз­поз­на­вам там и оста­ва един­с­т­ве­но омразата.)

 

Нощ

Поня­ко­га е неж­ност, вне­зап­на и необ­хо­ди­ма неж­ност към она­зи, дето не е кра­ли­ца и е някъ­де там. Бих иска­ла да ѝ изпра­тя телег­ра­ма, да се погри­жа за нея, да знам, че деца­та ѝ са доб­ре или че няма деца – защо­то си мис­ля, че там нямам деца, и че се нуж­дае от под­кре­па, от съжа­ле­ние, от бон­бо­ни… Сно­щи заспах, дока­то измис­лях съоб­ще­ния, мес­та за сре­ща. Този чет­вър­тък нов ред ме чакай на мос­та. Какъв мост? Идея, коя­то се връ­ща, как­то се връ­ща Буда­пе­ща, къде­то сигур­но има и мост и сняг, кой­то да про­ник­ва през обув­ки­те. Тога­ва бър­зо ско­чих от лег­ло­то и за мал­ко да изви­кам, за мал­ко да се юрна да будя мама, да я уха­пя, за да се събу­ди. Само защо­то съм си го помис­ли­ла. Още не ми е лес­но да го кажа. Само защо­то съм си помис­ли­ла, че вед­на­га мога да зами­на за Буда­пе­ща, ако наис­ти­на го поис­кам. Или за Хухуй, за Кен­цал­те­нан­го. (Потър­сих отно­во тези име­на някол­ко стра­ни­ци назад.) Не, не ста­ват. Все едно да кажеш Трес Аро­йос, Куйо, „Фло­ри­да“6. Оста­ва един­с­т­ве­но Буда­пе­ща, защо­то сту­дът е там, там ме бият и там ме уни­жа­ват. Там (съну­вах го, само сън е, но е тол­ко­ва при­леп­чив, че се прокрад­ва и кога­то съм буд­на) има няка­къв тип на име Род (или Ерод или Родо) и ме бие, а аз го оби­чам, не знам дали го оби­чам, но се оста­вям да ме бие, това се повта­ря все­ки ден, зна­чи е сигур­но, че го обичам.

 

По-къс­но

Глу­пос­ти. Съну­вах Род, или беше някак­во друг образ от съни­ща­та, изпол­з­ван вече и под ръка. Няма ника­къв Род, там мен ме измъч­ват, но кой знае дали е няка­къв мъж, разяре­на май­ка или самотата.

Да ида да се потър­ся. Да кажа на Луис Мария: „Да се оже­ним и да ме заве­деш в Буда­пе­ща, на един мост на кой­то има сняг и някой.“ И си каз­вам: ами ако съм там? (Защо­то мис­ля всич­ко това с тай­но­то пре­дим­с­т­во да не го вяр­вам напъл­но. Ами ако съм там?) Да, там съм… Но само луда, само… Ама че меден месец!

 

28 яну­а­ри

Помис­лих си нещо любо­пит­но. От три дни не съм се сеща­ла за далеч­на­та. Може би сега не я бият или си е наме­ри­ла пал­то. Да ѝ пра­тя телег­ра­ма, чора­пи… Помис­лих си нещо любо­пит­но. Присти­гам в ужас­ния град и там е сле­до­бед; зеле­ни­кав, дъж­до­вен сле­до­бед, какъв­то не е никой сле­до­бед, ако не му помог­неш с мисъл­та си. От стра­на­та на „Доб­ри­на ста­на“, в дъно­то – Скор­да, наст­ръх­на­ли коне от ста­лаг­ми­ти и вце­пе­не­ни стра­жа­ри, димя­щи саму­ни, вал­ма вятър при­да­ват пищ­ност на про­зор­ци­те. Да вър­виш по „Доб­ри­на“ с крач­ка на турист, кар­та­та – в джо­ба на синьо­то сако (такъв студ, а аз да си оста­вя пал­то­то в „Бур­г­лос“), към няка­къв пло­щад доса­ми река­та, пло­щад поч­ти над тъте­на на река­та с кораб­че­та­та и бло­ко­ве­те лед и по някое сиво рибар­че, кое­то там навяр­но нари­чат сбуная тхе­но или с дори още по-гроз­но име.

Пред­по­ло­жих, че след пло­ща­да идва мос­та. Замис­лих се и реших да не про­дъл­ж­вам. Тази вечер беше кон­цер­тът на Елса Пиа­джо де Таре­ли7 в „Оде­он“, обля­кох се без жела­ние, преду­се­щай­ки, че после ме чака без­съ­ние. Това мое мис­ле­не нощем, тол­ко­ва къс­но нощем… Кой знае дали няма­ше да се изгу­бя. Кога­то пъту­ва мис­ле­но, човек си измис­ля име­на; запом­ня ги за момен­та– „Доб­ри­на ста­на“, сбу­ная тхе­но, „Бур­г­лос“. Но не знам име­то на пло­ща­да, сякаш наис­ти­на съм стиг­на­ла до един пло­щад в Буда­пе­ща и съм се изгу­би­ла, защо­то не му знам име­то; там, къде­то име­то е рав­ноз­нач­но на площада.

Идвам, мамо. Ще стиг­нем навре­ме за твоя Бах и твоя Брамс. Пътят е тол­ко­ва лесен. Без пло­щад, без „Бур­г­лос“. Ние – тук, Елса Пиа­джо – отсре­ща. А в края на пло­ща­да започ­ва мостът.

 

Нощ

Започ­ва, про­дъл­жа­ва. Меж­ду края на кон­цер­та и пър­вия бис открих име­то и пътя. Пло­щад „Вла­дас“, Мос­та за паза­ра. През пло­щад „Вла­дас“ стиг­нах до нача­ло­то на мос­та, уж вър­вя, а искам да се спра при къщи­те и вит­ри­ни­те, край мла­де­жи­те навле­че­ни със зим­ни дре­хи и фон­та­ни­те с висо­ки ста­туи на герои с побе­ле­ли пеле­ри­ни, при Тадео Алан­ко и Вла­дис­лад Нерой, пия­чи на токайс­ко вино и сви­ра­чи на цим­бал. Гле­дах как Елса Пиа­джо се покла­ня меж­ду Шопен и Шопен, гор­ка­та, а от зала­та се изли­за­ше напра­во на пло­ща­да с масив­ни­те коло­ни в нача­ло­то на мос­та. Но, вни­ма­ние, всич­ко това си го измис­лях, също като оно­ва за кра­ли­ца Рейес се рее или като да си пред­ста­вям мама на гос­ти у семейс­т­во Суа­рес, а не тук до мен. Доб­ре е да не се изглу­пя­ва напъл­но; то си е нещо лич­но мое, измис­лям си защо­то така ми се иска. Но не и дру­го­то – да чув­с­т­вам, че ѝ е сту­де­но, че я мал­т­ре­ти­рат. Дока­то това тук ми е при­ят­но и зато­ва про­дъл­жа­вам – да знам на къде е тръг­на­ла и дали Луис Мария ще ме заве­де в Буда­пе­ща, дали ще се оже­ним, за да го помо­ля да ме заве­де в Буда­пе­ща. По-лес­но е да тръг­на да тър­ся този мост, да тръг­на да се тър­ся и да се открия как­то в този миг, защо­то вече извър­вях поло­ви­на­та мост меж­ду въз­гла­си и ръкоп­ляс­ка­ния, „Албе­нис!“ и още ръкоп­ляс­ка­ния, „Поло­не­за­та!“, сякаш това има някак­во зна­че­ние насред скрип­тя­щия сняг и вятъ­рът, кой­то ме блъс­ка в гър­ба, ръце от сюн­гер, кои­то са ме понес­ли през кръс­та към сре­да­та на моста.

(По-удоб­но е да се гово­ри в сегаш­но вре­ме. Беше към осем, кога­то Ели­са Пиа­джо изпъл­ня­ва­ше тре­тия бис, стру­ва ми се, че Хули­ан Аги­ре8 или Кар­лос Гуас­та­ви­но9, нещо с лива­да и пойни птич­ки). Май с вре­ме­то съм ста­на­ла негод­ни­ца, загу­би­ла съм вся­как­во ува­же­ние. Спом­ням си, че един ден си помис­лих: Там ме бият, там сне­гът про­ник­ва в обув­ки­те ми и това го раз­би­рам в момен­та, в кой­то ми се случ­ва там, науча­вам го в същия миг. Но защо пък да е в същия миг? Може да е по-къс­но, а може и още да не се е слу­чи­ло. Може да я пре­би­ят след чети­ри­най­сет годи­ни или вече да е кръст с дати в гро­би­ще­то „Све­та Урсу­ла.“ И ми се стру­ва­ше хуба­во, въз­мож­но, съв­сем иди­от­с­ко. Но след всич­ко това, вина­ги изпа­дам в успо­ред­но­то вре­ме. Ако тя сега стъп­ва­ше на мос­та, знам, че щях да го почув­с­т­вам на мига, оттук. Спом­ням си, че посп­рях да погле­дам вода­та, коя­то беше като пре­се­че­на майо­не­за, блъс­ка­ше се в под­по­ри­те, побес­ня­ла, шум­на. (Това си го пред­ста­вях.) Заслу­жа­ва­ше си да се над­ве­сиш над пара­пе­та и да усе­тиш в уши­те си про­пук­ва­не­то на леда там долу. Заслу­жа­ва­ше си човек да оста­не за мал­ко – къде зара­ди изгле­да, къде зара­ди стра­ха, кой­то ме обзе­ма­ше (или беше сту­да, спре­лия сняг, а пал­то­то ми в хоте­ла). Е, аз съм си скром­на, моми­че без голе­ми пре­тен­ции, но само се опи­тай­те да ми раз­ка­же­те за дру­га, на коя­то ѝ се е слу­чи­ло нещо подоб­но – пъту­ва­не до Унга­рия насред теа­тър „Оде­он“! От това все­ки би наст­ръх­нал, тук или във Франция.

Но мама ме дър­па­ше за ръка­ва, вече поч­ти не оста­ва­ха хора в зала­та. Спи­рам да пиша и не искам да си спом­ням как­во си помис­лих. Ще се почув­с­т­вам зле, ако про­дъл­жа да си спом­ням. Но е исти­на, исти­на е – помис­лих си нещо странно.

 

30 яну­а­ри

Гор­ки­ят Луис Мария, какъв глу­пак е – да се оже­ни за мен! Не знае как­ва беля си докар­ва на гла­ва­та, я и на дол­на­та, как­то би каза­ла Нора, коя­то се пра­ви на еман­ци­пи­ра­на интелектуалка.

 

31 яну­а­ри

Ще отидем там. Съг­ла­си се тол­ко­ва лес­но, че щях да запод­с­ка­чам от радост. Стрес­нах се, сто­ри ми се, че той вли­за пре­ка­ле­но бър­зо в тази игра. А не знае нищо, като пеш­ка в шаха, коя­то пече­ли игра­та без да подо­зи­ра. Пеш­ка­та Луис Мария редом със сво­я­та кра­ли­ца. До кра­ли­ца­та и…

 

7 фев­ру­а­ри

За все­ки слу­чай, няма да запи­ша края на това, кое­то си помис­лих на кон­цер­та. Сно­щи пак усе­тих, че стра­да. Знам, че там отно­во ме бият. Няма как да не го раз­бе­ра, но дотук с рав­нос­мет­ка­та! Ако се бях огра­ни­чи­ла да го раз­ка­жа просто така, за да ми олек­не… Но беше по-лошо – жела­ни­е­то да препро­че­та, за да раз­бе­ра пове­че; да открия някак­во обяс­не­ние в думи­те, нахвър­ля­ни на лис­та след оне­зи нощи… Как­то кога­то си измис­лих пло­ща­да, тъте­нът на натро­ше­на­та река, а после… Но не го запис­вам. Нико­га няма да го напиша.

Да отида там и да се убе­дя, че без­б­ра­чи­е­то ме нара­ня­ваte, само това – да съм на два­де­сет и седем годи­ни и без мъж. Сега си имам кучен­це, глу­па­вич­ки­ят ми той, сти­га съм мис­ли­ла, да се оста­вя да бъда, да бъда и то – за добро.

Но все пак, поне­же приключ­вам този днев­ник, защо­то или се омъж­ваш, или си водиш днев­ник, тези две неща не вър­вят заед­но, сега не искам да го оста­вя без да спо­де­ля това с обна­деж­де­на радост, с радос­т­на надеж­да. Отива­ме там, но не как­то си го помис­лих вечер­та на кон­цер­та. (Запис­вам го и край с днев­ни­ка, за мое добро). Ще я открия на мос­та и ще се поглед­нем. Вечер­та на кон­цер­та усе­щах в уши­те си тро­ше­не­то на леда там долу. Това ще е побе­да­та на кра­ли­ца­та над това зло­ка­чес­т­ве­но срас­т­ва­не, над това неред­но и без­мъл­в­но обсеб­ва­не. Ако наис­ти­на съм аз, ще се поко­ри, ще се слее с моя­та осве­те­на зона, по кра­си­ва и истин­с­ка, само да се добли­жа до нея и да поста­вя ръка на рамо­то ѝ.

 

Али­на Рейес де Ара­ос и съп­ру­гът ѝ пристиг­на­ха в Буда­пе­ща на 6 април и се наста­ни­ха в „Риц“. Беше два месе­ца пре­ди да се раз­ве­дат. На вто­рия ден сле­до­бед тя изле­зе да види гра­да и топе­не­то на леда. Поне­же оби­ча­ше да се раз­хож­да сама (беше любоз­на­тел­на и енер­гич­на) оби­ко­ли нався­къ­де, сякаш смът­но тър­се­ше нещо, но без да вла­га осо­бе­на страст, осла­ня­ше се на нео­чак­ва­ни­те си при­уми­ци, кои­то ряз­ко я отвеж­да­ха от вит­ри­на на вит­ри­на и от тро­то­ар на тротоар.

Стиг­на до мос­та и тръг­на по него, беше ѝ труд­но, защо­то сне­гът се съп­ро­тив­ля­ва­ше под кра­ка­та ѝ, а вятъ­рът напи­ра­ше откъм Дуна­ва, обгръ­ща­ше я и я лаш­ка­ше встра­ни. Усе­ща­ше как пола­та ѝ при­леп­ва към бед­ра­та (не беше под­хо­дя­що обле­че­на). Извед­нъж ѝ се при­ис­ка да се обър­не, да се вър­не назад в позна­та­та част на гра­да. В цен­тъ­ра на мрач­ния мост дри­па­ва­та жена с чер­на пра­ва коса чака­ше с нещо напрег­на­то и хищ­но в кръг­ло­то лице и в уж склю­че­ни­те, но вече про­тя­га­щи се ръце. Али­на се прибли­жи, повта­ряй­ки – сега го зна­е­ше – жес­то­ве и раз­сто­я­ния като на гене­рал­на репе­ти­ция. Без страх, сякаш най-сет­не се осво­бож­да­ва­ше, се спус­на към дру­га­та, тлас­ка­на от сту­да и от безум­на радост. Отказ­ва­ше да мис­ли. Жена­та от мос­та се при­тис­на към нея и засти­на­ха в здра­ва, мъл­ча­ли­ва прегръд­ка, дока­то река­та раз­би­ва­ше леда в под­по­ри­те на моста. 

Али­на усе­ти ципа на чан­та­та, кой­то от сил­но­то при­тис­ка­не се бе забил в гръд­та ѝ, като ѝ при­чи­ня­ва­ше лека, посто­ян­на бол­ка. Обгръ­ща­ше кльо­ща­ва­та жена, усе­ща­ше я истин­с­ка, цяла­та в обя­ти­я­та ѝ, с нарас­т­ва­що усе­ща­не за щас­тие, подоб­но на химн, на сво­бо­ден полет на гълъ­би, на пее­ща­та река. Затво­ри очи в пъл­но сли­ва­не, забра­ви­ла за всич­ко отвън, за заляз­ва­ща­та свет­ли­на, така умо­ре­на извед­нъж, но сигур­на в побе­да­та, само ней­на, макар и не празнична.

Сто­ри ѝ се, че една от две­те тихич­ко пла­че. Навяр­но беше тя, защо­то усе­ти вла­га по бузи­те си, а ску­ла­та я боле­ше, сякаш я бяха удря­ли. Също вра­та, а извед­нъж и раме­не­те, измъ­че­ни от без­б­рой­ни уси­лия. Кога­то отво­ри очи (навяр­но вече вика­ше), видя, че са се отде­ли­ли една от дру­га. Сега наис­ти­на изви­ка. От студ, защо­то сне­гът про­ник­ва­ше през скъ­са­ни­те ѝ обув­ки, защо­то в посо­ка на пло­ща­да вър­ве­ше Али­на Рейес, прекрас­на в синия си кос­тюм, с коса, леко раз­ро­ше­на от вятъ­ра, отива­ше си, без да се обърне.

1 Рес­то­рант в квар­тал Сан Тел­мо, в Буе­нос Айрес.

2 Дет­с­ка молит­ва за пре­ди сън, въз­ник­на­ла през 18 век.

3 „Романс за луна­та“ от Феде­ри­ко Гар­сия Лор­ка в пре­вод на Алек­сан­дър Мура­тов и Ата­нас Далчев.

4 Игра на думи: фамил­но­то име на геро­и­ня­та е Reyes, кое­то в пре­вод озна­ча­ва „кра­ле“.

5 „Душа­та ти – един избран пей­заж“ (фр.) – стих от „Лун­на свет­ли­на“ на Пол Вер­лен в пре­вод на Кирил Кадийски.

6 Трес Аро­йос е град на юг от про­вин­ция Буе­нос Айрес, Куйо е геог­раф­с­ка област в запад­на­та част на стра­на­та, „Фло­ри­да“ е ули­ца в аржен­тин­с­ка­та столица.

7 Име­ни­та аржен­тин­с­ка пиа­нист­ка и музи­кал­на педа­гож­ка (1906- 1993).

8 Аржен­тин­с­ки ком­по­зи­тор, живял меж­ду 1868 и 1924 г., кой­то съче­та­ва кла­си­чес­ка­та музи­ка с фол­к­лор­ни мотиви.

9 Аржен­тин­с­ки пиа­нист и ком­по­зи­тор (1912–2000).