Предлагаме разговор на Огнян Стамболиев с Венцеслав Константинов. Разговорът е публикуван в последния брой на сп. „Панорама“ (1/2018), с. 111-114.
Венцеслав Константинов (род. 1940) е сред най-значимите у нас изследователи и преводачи на немскоезичните литератури. На него дължим редица преводи, критични студии и предговори към издания на Франц Кафка, Макс Фриш, Лион Фойхтвангер, Стефан Цвайг, Херман Хесе, Мартин Валзер, Елиас Канети и още много други. Издал е повече от 70 преводни, а също и авторски книги с поезия и критика. Носител на редица наши и чуждестранни награди.
Уважаеми господин Константинов, бихте ли споделили с какво Ви привлече изкуството на превода?
С това, че е голямо изпитание за всеки, който се захване с него. Именно това постоянно усещане, че си се надвесил над бездната, над нещо трудно обозримо. Това, което ме привлича, е изкуството на превъплъщението. Докато писателите, създаващи собствени произведения, са задължени да се ограничат в своя свят, в своя опит и за да бъдат истински значими автори, трябва да отхвърлят всички напластявания от чужди светове; обратно на тях преводачът живее и се превъплъщава в редица чужди и интересни светове. Това е друга наслада в областта на творчеството – изкуството на интерпретацията. По същността си преводът е твърде сходен с музикално-изпълнителското изкуство. Той трябва да прониква в много светове и това е наистина примамливо.
Не мислите ли, че преводът потиска творческата индивидуалност на преводача?
Като всеки избор, така и преводът отнема нещо – възможността човек да създава свое творчество. Така е и при диригентите, и при музикалните изпълнители. Малкото изключения тук потвърждават правилото; например Бърнстейн, който е гениален диригент, но не и такъв композитор, или Лев Гинзбург, превъзходен преводач, който пише, но само есета върху превода. Има такова „ограбване“. Преводачът жертва нещо от себе си, но никога не е сигурен дали това е най-ценното у него. Но той има равен или дори по-голям шанс от писателя да надживее чрез своето дело себе си.