Класикът на ХХ век Е. М. Форстър вече е добре познат у нас с книгите си „Хауардс енд“, „На гости в Индия“, „И ангелите не смеят да пристъпят“. „Стая с изглед“ (изд. Изток-Запад), публикуван през 1908 г., който излиза на български език за пръв път, е значим роман за времето на културна промяна, когато в обществото се атакуват старите идеи за класи и религия, а в изкуството – викторианското мислене за чувствата и сексуалността, за ограниченията и свободата.

Пътуването до Флоренция се оказва съдбовно за младата англичанка от средната класа Луси Хъничърч. Пред очите й се разкрива един нов свят благодарение на новите хора, с които се среща в пансиона на синьора Бертолини: ексцентричната писателка Елинор Лавиш, безцеремонният господин Емерсън и най-вече – неговият пламенен син Джордж. Разкъсвана между копнежа си по романтиката и искреността и строгите ограничения на възпитанието и нравите от Едуардианската епоха, девойката е изправена пред избор, който завинаги ще промени живота й.

Предлагаме откъс, предоставен ни от преводачката Аглика Маркова.

 

-Той никога няма да ни прости… имам предвид, че вече никога няма да покаже интерес към нас. Ще ми се във „Ветрилника“ да не се влияеха толкова от неговото мнение. Ще ми се той да не беше… но, криво да седим, право да съдим, хората, които ни обичат истински, в крайна сметка непременно ще ни приемат отново.

-Вероятно. – След това Джордж додаде по-меко: – Е, аз право съдих – единственото правилно мое действие – и ти се върна при мен. Така че ти сигурно знаеш как стават нещата. – Той се обърна с гръб към прозореца: – Губиш си времето с този чорап. – Отнесе я на ръце към прозореца, за да може и тя да се наслади на изгледа. Двамата коленичиха с надеждата да не ги виждат отвън и започнаха да произнасят имената си шепнешком. Ах, колко си заслужаваше всичко; изживяваха великата радост, на която се бяха надявали, заедно с безброй дребни радости, за които не бяха и мечтали. Замълчаха.

–Signorino, domani faremo…

-Ох, по дяволите този човек!

Но Луси си припомни продавача на репродукции и помоли:

-Не, не бъди груб към него. – След това, като си пое дълбоко дъх, каза тихичко: – Мистър Ийгър, и Шарлът, ужасната Шарлът, застинала във времето. Тя би наругала този мъж жестоко.

-Погледни как прехвърчат светлините над моста.

-Но тази стая ми напомня Шарлът. Ужасно е да остарееш като нея. Като си помисля как в онази вечер тя можеше и да разбере, че баща ти е в къщата. Тогава щеше да ми попречи да вляза, а баща ти беше единственият на този свят, способен да ме вразуми. Ти нямаше да успееш. Когато съм много щастлива – тя го целуна – все си мисля от какви дреболии зависи животът. Ако Шарлът знаеше, нямаше да ми позволи да вляза и аз щях да си замина за оная глупава Гърция и да се променя завинаги.

-Но тя е знаела – възрази Джордж. – Видяла е баща ми – той ми каза.

-О, не, не го е видяла, тя беше на горния етаж при старата мисис Бийб, не си ли спомняш, а след това се отправи направо към черквата. Тя ми каза така.

Но Джордж отново се запъна.

-Баща ми я е видял, а аз предпочитам да вярвам на неговите думи. Бил задрямал край камината в кабинета и като отворил очи, до него стояла мис Бартлет. Минутки, преди ти да влезеш. Тъкмо тръгвала, когато той се събудил. Не успял да размени и дума с нея.

След това двамата заговориха за други неща – нестроен брътвеж на хора, които са се борили, за да се съберат, чиято награда е възможността да си почиват в прегръдките си. Мина доста време, преди да се върнат към мис Бартлет, но когато отново стигнаха до нея, поведението й започна да им изглежда все по-интересно. Джордж, който мразеше всяка неяснота, разсъждаваше:

-Ясно, че е знаела. Но, ако е тъй, защо ще рискува да допусне тази среща? Знаела е, че баща ми е там, и въпреки това е отишла в черквата.

Опитаха се да навържат нещата.

Докато разговаряха, през ума на Луси мина невероятна мисъл. Тя я отхвърли и каза:

-Типично за Шарлът – да провали всичко с несръчна маневра в последния момент… – но нещо в отмиращата вечер, в плясъка на реката, в прегръдката им, им подсказа, че думите й са нереалистични и накара Джордж да прошепне:

-Или го е направила съзнателно?

-Как съзнателно?

–Signorino, domani faremo uno giro…

Луси се наведе през прозореца и каза меко:

–Lascia, prego, lascia. Siamo sposati: Оставете ни, моля. Младоженци сме.

–Scusi tanto, signora – много извинете, госпожо – отговори той също така меко и шибна коня.

–Buona sera… e grazie, лека нощ … и благодаря.

–Niente – за нищо.

И файтонджията потегли, напявайки си нещо.

-Какво да е направила съзнателно, Джордж?

Той прошепна:

-Дали е така? Възможно ли е? Задавам ти гатанка. Възможно ли е братовчедка ти винаги да се е надявала? От първия миг, в който се запознахме с теб, да се е надявала, дълбоко в душата си, че ще се съберем… разбира се, изобщо не го е осъзнавала. Привидно да се е борила срещу нас, а да се е надявала? Не мога да си обясня поведението й по никакъв друг начин. Ти можеш ли? Спомни си как цяло лято тя не те остави да ме забравиш, как мира не ти даваше, как с всеки месец ставаше все по-ексцентрична и неуравновесена. Споменът за нас я е преследвал, иначе нямаше да ни опише на приятелката си. Подробностите… разяждали са я. Междувременно изчетох книгата. Шарлът не е застинала във времето, Луси, не е изсъхнала напълно. На два пъти ни раздели, но в онази вечер в дома на пастора ни даде още един шанс да бъдем щастливи. Никога няма да бъдем приятели с нея, няма да й благодарим. Но съм убеден, че дълбоко в сърцето си тя изпитва радост, която не може да се изрази нито с думи, нито с поведение.

-Невъзможно – промърмори Луси и след това, припомняйки си собствените си сърдечни мъчения, каза: – Не. Напълно възможно е.

Младостта ги пое в обятията си; песента на Фаетон оповестяваше страст споделена и любов осъществена. Но и двамата съзнаваха, че има любов по-неразгадаема от тяхната. Песента заглъхна в далечината; те чуха реката, която носеше зимните снегове към Средиземното море.