Представяме откъс от ранния роман на Хавиер Мариас “Сантименталният мъж” в превод на нашата колега Теодора Цанкова.  Книгата е тазгодишно издание на “Колибри”.

Творбата е родена от един сън, събудил спомен, който връща времето четири години назад, когато разказвачът, обещаващ оперен певец, на път за поредната премиера, среща във влака странно трио – една жена, съпруга й и неговия секретар, неин компаньон. После открива, че са отседнали в същия хотел, неусетно се вмъква в техния затворен кръг и, очаквано, изплува любовен триъгълник. Ала този класически сюжет, който би могъл да прозвучи банално и мелодраматично, изпод перото на Хавиер Мариас, очаквано, добива оригиналност. Защото „любовта не се изживява, а се предвещава и спомня“. Това е история за една любов преди началото и след края, извън собственото й битие, любов предвкусвана, желана, мислена, сънувана. И изтънченият анализ на „големите чувства“, тънката ирония и множеството емоционални и мисловни детайли се изливат в музикална необятност, която отеква и след като читателят затвори последната страница.

– Аз не искам да умра като идиот – казах недълго след това на тази жена в една тясна и тъмна хотелска стая, а също и мизерна, което тогава не бях забелязал, с голи стени и сиви кувертюри или може би жални, или просто забравени и хвърлени на пода с чист, но потъмнял мокет, на който нямаше и къде да се стъпи, с два полуизпразнени куфара, заемащи пространството, по което иначе би могло да се стигне до една толкова празна и толкова бяла баня, че две четки за зъби – гранатова и зелена, – поставени в една и съща чаша, чийто целофан изчезна, без да знаем кога, нито благодарение на кого, привличаха погледа, както ръката я привлича ножът или желязото магнитът, до такава степен, че когато една от четките залипсва през последната ми вечер там, керамиката и плочките се обагриха в гранатовото на четката, която беше останала, и този цвят приобщи черното на несесера, който сложих на перваза на прозореца, за да може след заминаването да настъпи някаква промяна или да се пази траур в толкова празната и толкова бяла баня, до която едва можеше да се стигне през полуизпразнените куфари и забравените кувертюри, хвърлени на пода, когато в една хотелска стая й казах или съм й казал недълго след това на същата тази жена: – Аз не искам да умра като идиот и, при положение че един ден, така или иначе, ще умра, от всичко най-много искам през времето, с което разполагам, да се погрижа за единственото, което е сигурно и непоправимо; преди всичко искам обаче да се погрижа за вида на смъртта си, защото именно видът не е толкова сигурен, нито непоправим. За вида на смъртта си трябва да се грижим, а за да се грижим за него, трябва да се грижим за живота си, защото той, без да е нищо сам по себе си, щом свърши и бъде заменен с друг, ще е единственото, от което ще можем да разберем накрая дали умираме като идиоти, или умираме сносно. Ти си моят живот и моята любов, и моят съзнателен живот и понеже си моят живот, не искам друг човек да бъде до мен, когато умра. Но не искам да се появиш внезапно на смъртния ми одър, след като си разбрала, че агонизирам, нито да дойдеш на погребението ми, за да се сбогуваш с мен, когато аз вече няма да те виждам, нито да мога да те мириша, нито да целувам лицето ти, не искам дори да склониш или сама да решиш да ми правиш компания през последните години, когато двамата ще сме преживели съответните си, жални или отделни животи, защото това не ми е достатъчно. Искам обаче в смъртния ми час да присъства въплъщението на живота ми, тоест онова, което той е бил, а за да си била ти моят живот, трябва да си до мен още отсега чак до онзи окончателен момент. Не бих могъл да понеса в онзи час да си само спомен и да си смесена с други неща, и да принадлежиш на далечно, смътно време, което е ясното ни време сега, защото споменът, далечното време и смесването са нещата, които мразя най-много и които винаги съм се опитвал да омаловажа, да отрека и да погреба, докато още се създават, докато всяко почитано и превъзнасяно настояще престава да бъде такова, за да стане минало, и бива побеждавано от онова, което не знам как да нарека освен собственото му нетърпеливо бъдеще или неговото не-сега. Затова не трябва да си тръгваш сега, защото ако сега си тръгнеш, ще ми отнемеш не само моя живот, моята любов и моя съзнателен живот, а и избрания вид на моята смърт.

Още си спомням съвършено ясно как тя ме слушаше, изтегнала се на леглото в една хотелска стая: беше боса, но още облечена, подпряла се на лакти, със свити крака; леко вдигналата се сива пола откриваше част от бедрото; кестенявата, лъскава и права коса падаше на срещуположната ми страна; и сладкият поглед, ироничен и сериозен, така втренчен в неспирните ми устни, та породи у мен усещането, че съм само устни и че моите устни са единствено отговорни, единствените автори на всичко, което излизаше от тях.

– А ако аз умра по-рано?

– Всичко може да се случи – отвърнах веднага. Но мисля, че го направих, за да прикрия или за да поотложа (направих го, за да спечеля време) единствения друг обичаен, допустим отговор, който дойде впоследствие, онзи, който тя чакаше и който би чакал всеки смъртен, изтегнал се в онзи момент като нея в онова легло: „Но твоята смърт би била и моята“. – Но твоята смърт би била и моята – казах аз на същата тази жена и дословно, както се случва в операта, й го повторих няколко пъти в съня си от тази сутрин.