Представяме сборника “Приказки” на Алексей Николаевич Толстой в превод от руски на нашите колеги Венета Георгиева-Козарева и Тодорка Минева. Художник на корицата е Борис Праматаров. Книгата е скорошно издание на СОНМ. 

Сборникът включва “Русалкини приказки”, “Сврачешки приказки”, “Приказки и разкази за деца”, обработка на руски народни приказки от автора и др. Негов съставител е известният етнограф и изследовател на руската народна и литературна приказка С. Я. Серов.

Предлагаме приказките “Иван и Маря” в превод на Тодорка Минева и “Свраката” в превод на Венета Георгиева-Козарева.

 

Из „Русалкини приказки“, превод от руски: Тодорка Минева

 

Иван и Маря

 

Десетата седмица подир Пасха са Купалските дни[1].

Слънцето напича самия пъп на земята и цъфти дивната пелин-трева. В езерото, на самото му зелено дъно, под подводните чепати дънери, под водораслите, гледа огненото слънце.

Няма къде да се дянат езерните русалки и в тихите вечери и лунните нощи те излизат от водите на езерото и се крият от хорските очи по дърветата, тогава ги наричат дървесни русалки.

Но това е предисловието, а ето каква е приказката. Живели някога брат и сестра – Иван и Маря, в дървена къщичка на брега на езерото.

Езерото било спокойно, но му се носела лоша слава: зъл воден дух пакостял по тези места. Месецът изгрее над езерото, почва се бълбукане и боботене в тръстиковите заливчета, сякаш по водата се местят топузи, и се отърколва от тръстиките на чепат дъбов дънер водният дух, с калпак на главата, цял с тиня покрит. Щом го зърнеш – скрива се, потъва под водата.

Братът Иван строго заръчвал на сестра си Маря:

– Докато ме няма, по мръкнало кракът ти да не прекрачва прага на къщата, не пей песни над езерната вода, седи си мирно и кротко като мишка…

– Добре, братко! – съгласява се Маря.

Отишъл Иван в гората. На Маря й доскучало да седи сам-самичка зад стана; облакътила се тя на него и запяла:

 

Де си, месечко от злато?

Мина бавно над водата

и над езерото спря,

пък изчезна без следа…

 

Изведнъж някой почукал на капака на прозореца.

– Кой е там?

– Ела при нас, ела при нас – викали я иззад капака нечии тънки гласчета.

Маря отърчала и ахнала.

От езерото до самата къщурка русалките виели хоро.

Езерните русалки се държали за ръце, въртели се в кръг, смеели се, танцували.

Маря плеснала с ръце. Къде ти! Езерните русалки я наобиколили, сложили й венец на главата…

– Хвани се, хвани се с нас на хорото, ти си по-хубава от всички ни, бъди ни царица. – Хванали Маря за ръце и се завъртели.

Внезапно от тръстиките се показала синя, подпухнала глава с калпак.

– Здравей, Маря – захриптял водният дух, – отдавна те чаках. – И протегнал към нея лапи…

Късно на сутринта се върнал Иван. Тук търси, там търси – сестричката му я няма. Гледа – на брега лежат обущата й и коланчето.

Седнал Иван и заплакал.

А дните се минавали, слънцето се приближавало все повече към земята. Настъпила Купалската седмица.

„Ще замина – мислил си Иван, – с чужди хора ще заживея, само да си изплета от лико нови лапти“.

Намерил отвъд езерото млада липа, обелил кората, изплел от ликото лапти и тръгнал при чужди хора.

Вървял, вървял, гледа – стои пред него голата липа, от която бил обелил ликото.

„Виж ти, въртял съм се в кръг“ – помислил си Иван и поел на другата страна.

Вървял из гората – но отново зърнал голата липа.

– Привидение – сепнал се Иван и тътрил да бяга.

А лаптите сами го водят на старото място…

Ядосал се Иван, замахнал със секирата – понечил да отсече липата. Но проговорила тя с човешки глас:

– Не ме сечи, братко мили…

Иван изтървал секирата.

– Сестрице, ти ли си?

– Аз съм, братко. Водният цар ме взе за жена, сега съм дървесна русалка, а през пролетта отново ще стана езерна… Докато белеше от мен ликото, придумвах те да не отиваш далеко оттук.

– А не може ли да се отървеш от водния дух?

– Може, трябва да откриеш пелин-трева в някое ненадеждно място и да ми я хвърлиш в лицето.

Още недоизрекла, и лаптите сами понесли Иван из гората.

Вятърът свири в ушите му, лаптите летят над земята, издигат се – и Иван се озовал на върха на един тъмен градоносен облак.

„Само да не падна“ – помислил си той и се захванал за сивия облак – ненадеждно място.

Тръгнал по облака – ни храсти наоколо, ни тревици.

Внезапно под краката му нещо се размърдало и от недрата на облака изскочил Педя човек с алена шапка.

– Какво търсиш тук? – ревнало човечето като бик – откъде ли се взел у него този глас.

– За пелин-трева съм дошъл – поклонил се Иван.

– Ще ти дам пелин-трева, само че искам да се поборим по циганската.

Легнали двамата по гръб, вдигнали по един крак, вкопчили се, почнали борбата.

Педя човек бил силен, но на Иван лаптите му помагали.

Почнал Иван да надделява и да тегли Педя човек на своята страна.

– Имаш късмет – изръмжало човечето, – трябва да си на седмото небе, мнозина от вашего брата съм побеждавал. Дръж пелин-тревата. – И му хвърлил едно снопче.

Иван грабнал тревата, втурнал се надолу, а Педя човек като заревал, като загърмял, че и червеният си език от облака ту мятал, ту прибирал.

Дотичал до липата Иван и гледа – на земята седи страховит старец и си суче мустаците…

– Чуй ме – извикал Иван, – знам кой си, искаш ли това? – И тикнал в лицето на водния дух пелина.

Издул се водният дух, пукнал се и се устремил като бистър ручей към езерото.

А Иван хвърлил към липата пелин-тревата, от липата излязла сестра му Маря, прегърнала брата си, заплакала, засмяла се.

Изоставили те дървената къщичка край езерото и отишли отвъд тъмната гора – сред полето да живеят, без да се разделят.

И живеят неразлъчни и до днес, и към двама им се обръщат все така – Иван и Маря, Иван и Маря.

 

***

Из „Сврачешки приказки“, превод от руски: Венета Георгиева-Козарева

 

Свраката

 

Зад калиновия мост, на малиновия храст растели медени колачета и курабийки с крем. Всяка сутрин долитала една сврака-чернокрака и си хапвала курабийки.

Хапне, почисти си човчицата и отлита да храни дечицата си с курабийки.

Синигерчето пита веднъж свраката:

– Лелко, откъде носиш тези курабийки с крем? Моите дечица също могат да си похапнат. Покажи ми това хубаво място.

– А, то е вдън горите тилилейски – отговорила сврака-чернокрака, излъгала синигерчето.

– Не е истина, лелко – изписукало синигерчето, – вдън горите тилилейски се търкалят само борови шишарки, и то кухи. Кажи ми, без друго ще те проследя.

Сврака-чернокрака се уплашила, досвидяло й. Хвръкнала към малиновия храст и изяла и медените колачета, и курабийките с крем, всичко до троха.

Че като я заболял коремът. Едва се прибрала вкъщи. Разбутала сврачетата си, легнала и запъшкала.

– Какво ти е, лелко? – пита синигерчето. – Боли ли те нещо?

– Трудих се здраво – стене свраката, – претрепах се от работа, кокалите ме болят.

– А, това ли било, пък аз си помислих нещо друго, знам за него лек: билката сандрит всяка болежка лекува в миг.

– А къде расте тази билка-лечителка? – попитала обнадеждена сврака-чернокрака.

– Ами вдън горите тилилейски – отговорило синигерчето, разперило крилца над своите рожби и заспало.

„Вдън горите тилилейски се търкалят само борови шишарки – помислила си свраката – и всичките са кухи“ – и сврака-чернокрака се разтъжила: много я болял коремът.

И от болка и мъка ето че по корема сврачи всичките бели пера изпопадали и тя станала сврака-голишарка.

От лакомия.

[1] Народен празник у източните славяни, посветен на лятното слънцестоене и цъфтежа на природата. Съответства на нашия Еньовден. – Б. пр.