Предлагаме откъс от романа “От дълбините на времето” на Рьоне Баржавел в превод на нашата колега Галина Меламед. Романът е предстоящо издание на “Колибри”.

Рьоне Баржавел (1911-1985) е един от най-известните писатели фантасти, родоначалник на френската научно-фантастична литература през ХХ век. Започва кариерата си като журналист и редактор в известното френско издателство Деноел. Първият му  фантастичен роман „Опустошение”, написан през 1943 г.,  представя мрачната картина на глобална катастрофа, настъпила под влияние на мощни слънчеви изригвания.. Следващият му роман „Неблагоразумният пътешественик” разработва идеята  за пътуване във времето. Следват около петнайсет романа, като най-известният си остава „От дълбините на времето”, който излиза през 1968 година и сякаш  предвижда младежките бунтове, обхванали Европа по същото време. Освен като журналист и писател Баржавел се изявява и като сценарист. Негов е сценарият по романа на Виктор Юго „Клетниците” (1958), както и френската версия на прочутия филм на Микеланджело Антониони „Гепардът”. В романите си Баржавел поставя проблеми, които и досега вълнуват човечеството: опасността от саморазрушение чрез ядрена война, или чрез изчерпване на ресурсите на Земното кълбо, постоянният сблъсък на интереси, който пречи на нормалното човешко съществуване, невъзможността да се съчетаят постиженията на техническия прогрес с моралните ценности на обществото.

Романът „От дълбините на времето” разказва за невероятното откритие на френски полярни изследователи: оказва се, че под ледовете на Антарктида съществуват останки от висша цивилизация, загинала преди 900000 години в резултат на ядрена война. Учени от цял свят се събират, за да разгадаят тайните на изчезналия свят. В романа се преплитат мотивите на  невероятната и трагична любов на Елеа и Пайкан, пожертвани в името на общото оцеляване, конфликтите между два свята и две противоположни идеологии, които продължават и в наши дни. Колко актуално звучат думите на  американеца Джон Хувър, един от ръководителите на експедицията, за прогреса на човечеството: „Тези хора са тръгнали от най-долното стъпало на стълбата и са я изкачили наново, падали са по пътя, и пак са потегляли с воля и инат, с високо вдигната глава, започвали са отново и отново, вървели са все по-нагоре и бих казал чак до звездите. И ето ги. Те са тук. Те са ние. Отново са заселили света и са останали същите тъпаци, каквито са били и преди, готови отново да взривят дома си! Красиво нали? Това е човекът!” Тази констатация се потвърждава и от съветския учен  Моисов: „Човекът е нещо чудесно, но хората са жалки!”

Въпреки силно критичното си отношение към съвременния свят у Рьоне Баржавел се усеща и някакъв утопичен оптимизъм: той смята, че учените и младежите биха могли да се борят с егоизма, жаждата за печалби и насилието в съвременния свят.

  Continue reading →

Представяме сборника „Всичко отминава“ на Бернар Коман в превод от френски на нашата колега Рени Йотова. Книгата е скорошно издание на СОНМ, корицата и илюстрациите са на Борис Праматаров.

Книгата е част от проекта „Разказът – един пренебрегнат жанр“, подкрепен от програма „Креативна Европа“ на ЕС.

Бернар Коман (*1960) е френски писател и преводач, роден в Швейцария. Автор е на близо петнадесет произведения – романи („Сянката на паметта“, 1990; «Флоренция, завръщания», 1994; „Риба на сухо“, 2007 и др.), сборници с разкази („Мравките на Бернската гара“ 1996, „Дори птиците“, 1998; „Между двете: детство в Ажоа“, 2007 и др.), есета. От 2004 г. отговаря за поредицата „Fiction & Cie“ на парижкото издателство „Сьой“. Сборникът „Всичко отминава“ носи на Коман наградата „Гонкур“ за разказ през 2011 г.

Деветте истории във „Всичко отминава“ разкриват отрязъци от миналото на натрупалите достатъчно жизнен опит протагонисти и поставят въпроса за бъдещето, за онова, което си струва или не си струва да бъде пренесено в него. Какво съхранява в паметта си човек от един живот? От собствения си живот? Какви следи оставя подире си? Може ли да отклони съдбата? В нашия променлив свят, в който правилата често са изпразнени от смисъл, а приемствеността е сякаш пагубна илюзия, героите на тези разкази се опитват да разберат – без непременно да прозрат докрай – смисъла на собственото си съществуване.

Continue reading →

Представяме сборника “Тонгкат (Разгул от разкази)” на Петер Верхелст в превод на нашата колега Анета Данчева-Манолова. Художник на корицата е Борис Праматаров. Книгата е скорошно издание на СОНМ.

Петер Верхелст (*1962) е фламандски романист, поет и драматург, роден в Брюж. Носител е на множество литературни отличия, сред които „Златната сова“ за най-оригинална литературна творба на нидерландски за романа си „Тонгкат“ (2000) и наградата „Херман де Конинк“ за поезия (2015). В едно свое интервю Верхелст заявява: “Моята задача е да уча читателя на несигурност, да му разкривам нестабилността и несъстоятелността на реалността“.

“Тонгкат”, този «разгул от разкази», е култова книга в Белгия. Нейните послания звучат повече от актуално на фона на мощно развихрилия се тероризъм. В нея се срещаме не само с красотата на приказката и идиличния мит, но и с изначалната жестокост, присъща на човешката природа. Ярките сюрреалистични образи, преплитащите се истории, времена и мистериозни персонажи, поразителните, почти физически усещания, смесицата от ужас и нежност, които буди, постмодерната окраска, я правят трудно определима жанрово, но затова пък силно въздействаща книга. Никой не може да остане безразличен към Тонгкат, блудницата на езика.

Continue reading →

Представяме романа “Лейди Сузан” на Джейн Остин в превод на нашата колега Аглика Маркова. Книгата е скорошно издание на Фама +.

„Лейди Сузан е  (….) привлекателна, изтънчена, сладкодумна и забавна (….) лицемерна, пресметлива, цинична, манипулаторка и кокетка със студено сърце“.

Тази преценка ще намерим в почти всички рецензии за епистоларния роман на Джейн Остин „Лейди Сузан“. Вярно, епитетите прилягат на героинята, чийто борбен характерец застава на гърлото на  стагнираното, сковано обществено мнение в края на осемнадесетия век. Но като се замисли човек, защо да се обвинява млада жена, окована в прангите на вдовица, майка и стожер на пристойността, за желанието й да си гарантира житейска сигурност? Джейн Остин, проницателната писателка, чиито героини до една се стремят да разбият условностите, е създала чрез лейди Сузан образ на еманципирана, макар и егоистична жена, която ще бъде характерна през идващия, деветнадесети век и ще проправи пътя към съществуването на героините например на един Мопасан.

Предлагаме откъс от романа, подбран и предоставен от преводачката.

Continue reading →

Представяме романа “Плячка” на Георги Гроздев (1957-), наскоро преведен на френски от нашия колега Красимир Кавалджиев и публикуван от издателство Le Soupirail.

Среща с автора Георги Гроздев, преводача Красимир Кавалджиев и издателката Еманюел Моазан се състоя на 27 септември, вторник, в книжарница Librebook в Брюксел от 19 ч.

Място на действието на романа е ловен резерват, в близост  до който има изоставено село с двама жители – Михал Белия и Еню Тъпана. След като ловният надзирател  загива по време на лов от ранен глиган в резервата идва негов заместник по прякор Хънтъра. Той е избрал този  затънтен край и с надеждата , че може би ще успее да избяга  от проблемите си. Съпругата му го изоставя заради друг, а после иска да се върне отново при него, но той й отказва. Дъщеря му Анастасия безследно изчезва. Негови помощници са Данчо и Ахмед.

В резервата идват много ловци от широкия свят – като Ханс и Вилхелм, като американката Мери, като бракониера Кебо, който е сержант от полицията, като рускинята Людмила.

Появяват се случайно и пациентите на д-р Лина Бижева – Ния Нестинарката, Мълчаливата, Генерала и Кукера. Майката на лекарката е починала в изоставеното село преди години. Тя търси макар и временно спасение за болните си, които изведнъж са станали излишни и непотребни.

Усойното и диво място е привлякло и Злютю Змея, който краде моми, за да ги продава. Тук е неговата бърлога. Пътищата на всички  герои се преплитат с тези на Хънтъра, но и с мечката “Фу”, с Бързата красива кошута, с Глигана, който изпразва семето си, миг преди да загине, със Заека, с чакалите, със  самотната дива гъска, с вълкодава Горбачов, със змията и нейните посестрими в корените на дъба и още много представители на дивата природа.

Ния Нестинарката научава, че точно от това място черпи сили за своята дарба да предугажда бъдещето и да разчита миналото. Църквата, превърната в кочина навремето,  както и училището, обитавано от мечка и глиган  сега, според нея ще бъдат отново обитавани от  хора, които в момента са изпаднали в беда и търсят спасение. Тя пожелава да остане тук и в момент на откровение казва на Хънтъра, че дъщеря му е жива. Ловецът се усъмнява, че дъщеря му е отвлечена, а по-късно Златю Змея потвърждава цинично  неговите догадки. Набезите на бракониера Кебо, умело маскирани, непрекъснато продължават. Кебо убива Михал Белия, който го разкрива без да иска.

Мери се влюбва в Хънтъра и той в нея, но и двамата се надхитрят. Той я оставя да стреля на добра цена по обречени мечки, които доскоро са били в клетки, тя го предава по свой начин като осквернява чувството му за девственост. Приключенията си в резервата тя изпраща по интернет на списанието, което я е финансирало.

Във времето на развръзките Хънтъра убива със снайпера на Кебо Златю Змея. Кебо е застрелян преди това по време на нощен лов от Хънтъра.

Още по-объркан и отчаян, Хънтъра застава между внезапно изникналата дива мечка и Мери,  за да спаси и жената, и мечката.

Предлагаме откъс от романа, избран от преводача, и послеслова на френската издателка.

Continue reading →