Сборникът “Миргород” на Н. В. Гогол в превод на нашата колега Здравка Петрова е предстоящо издание на издателство “Сонм”.

Четирите повести на Н. В. Гогол, събрани в “Миргород”, са публикувани за пръв път в отделно издание през 1835 г., а през 1842 г. намират място във втория том на събраните съчинения на писателя. Сборникът носи името на градчето, разположено в сърцето на Украйна, където Гогол прекарва младостта си. Авторът пише тези текстове, след като се установява в Санкт Петербург. Той се чувства зле в столицата, която му се струва враждебна и безчовечна, и изпитва силна носталгия по родния край.

Повестите в “Миргород” се основават на украинския фолклор, счита се, че прототипите на някои от персонажите са хора близки на писателя. В тях Гогол ни разказва за живота и бита на украинските селяни и казаци и дребното дворянство, рисува ярки картини от тамошната природа, включва елементи на фантастика, разсмива ни с характерния си лукаво-ироничен хумор. Художественото мислене на Гогол в “Миргород” е дълбоко исторично, а авторовите прозрения за хода на човешкия живот са валидни и днес.

Предлагаме откъс от “Миргород”, подбран и предоставен от преводачката.

Човек не можеше да гледа без симпатия взаимната им любов. Те никога не си говореха на “ти”, винаги на “ви”: вие, Афанасий Иванович; вие, Пулхерия Ивановна. “Вие ли продънихте стола, Афанасий Иванович?” “Нищо де, не се ядосвайте, Пулхерия Ивановна: аз го продъних”. Никога не бяха имали деца, така че всичката им привързаност беше съсредоточена върху самите тях. Много отдавна, на младини Афанасий Иванович бе служил като компанеец, после като секунд-майор, но това бе останало в далечното минало, самият Афанасий Иванович почти никога не си спомняше за него. Афанасий Иванович се ожени на трийсет години, когато беше млад и напет и носеше везан камзол; дори доста хитро открадна Пулхерия Ивановна, защото близките й не искаха да му я дадат за жена; ала и за това той вече почти не си спомняше, поне никога не говореше за него.

Всичките тези отдавнашни, необикновени произшествия бяха заменени от спокоен и уединен живот, от онези дремещи и същевременно някак хармонични блянове, в които човек потъва, когато седи на селския чардак, обърнат към градината, а прекрасен дъжд шуми разкошно, тропа по листата на дърветата, стича се като ромолещи потоци и навява дрямка на тялото му, а в това време дъгата се прокрадва иззад дърветата и като полусрутена арка просветва с матовите си седем цвята на небето. Или когато го приспива каляската, гмуркаща се между зелените храсталаци, а гласът на степния пъдпъдък отеква и дъхава трева, житни класове и полски цветя се въвират през вратичките на каляската, за да го плеснат приятно по ръцете и лицето.

Афанасий Иванович винаги слушаше гостите си с приятна усмивка, понякога и той говореше, но повечето разпитваше. Не беше от старците, които дотягат с вечно възпяване на старото време или с порицания на новото. Напротив, когато разпитваше, проявяваше живо любопитство и съпричастност именно към вашия живот, към сполуките и несполуките, към които обикновено проявяват интерес всички добри старци, макар това донякъде да прилича на любопитството на дете, което докато разговаря с вас, разглежда печатчето на вашия часовник. Тогава лицето му, може да се каже, грееше от доброта.

Стаите на къщата, в която живееха нашите старци, бяха малки, ниски, каквито обикновено обитават старосветските хора. Във всяка имаше огромна зидана печка, която заемаше почти една трета от нея. Тези стаички бяха ужасно топли, защото и Афанасий Иванович, и Пулхерия Ивановна много обичаха да им е топло. Пещите им се отваряха откъм пруста, винаги почти до тавана пълен със слама, която в Малорусия обикновено се употребява  вместо дърва. Попукването на тази горяща слама и осветлението правят пруста извънредно приятен в зимна вечер, когато пламенен младеж, премръзнал от преследването на някоя брюнетка, се втурне в него, пляскайки с ръце. Стените на стаите бяха украсени с няколко картини и картинки в старинни тесни рамчици. Сигурен съм, че самите стопани отдавна бяха забравили тяхното съдържание и ако някой отнесеше някои от тях, те нямаше да забележат. Имаше два портрета – големи, рисувани с маслени бои. Единият изобразяваше някакъв архиерей, другият – Петър Трети. От една тясна рамка надничаше херцогиня Лавалиер, наплюта от мухи. Около прозорците и над вратите бяха накачени множество малки картинки, които човек някак свиква да смята за петна по стената и изобщо не ги поглежда. Подът в почти всички стаи беше пръстен, но така гладко измазан и поддържан толкова чист, колкото ни един паркет в богатска къща не се поддържа, а само лениво се премита от сънен господин в ливрея.

Стаята на Пулхерия Ивановна цялата бе изпълнена със сандъци, сандъчета, кутии и кутийки. Множество вързопчета и торбички със семена – на цветя, на зеленчуци, на дини – висяха по стените. Множество кълбета разноцветна вълнена прежда, парцалчета от старинни рокли, шити преди половин столетие, бяха скътани из ъглите в сандъците и между тях. Пулхерия Ивановна беше въртокъщница и прибираше всичко, макар понякога да не знаеше за какво ще го употреби по-късно.

Ала най-забележителното в къщата бяха пеещите врати. Настъпеше ли утрото, пеенето на вратите се разнасяше из цялата къща. Не мога да кажа защо пееха: дали причината беше в ръждясалите панти или в майстора, който ги беше поставял и беше заложил в тях свой секрет, но забележителното беше, че всяка врата имаше свой глас: вратата към спалнята пееше с тъничък дискант; вратата към трапезарията хриптеше басово; а тази в пруста издаваше някакъв странен дрезгав и същевременно стенещ звук, така че ако се вслушаш в него, накрая ясно разбираш: “божке, премръзнах!”

Знам, че на мнозина този звук никак не харесва; но аз много го обичам и ако се случи да чуя тук скърцане на врата, начаса ми лъхва на село, на ниска стаичка, озарена от свещ в старинен свещник, на вечеря, вече сложена на масата, на майска тъмна нощ, надничаща от градината през отворения прозорец към масата, подредена с прибори, на славей, залял с трелите си градината, къщата и далечната река, на страх и шумолящи клони… и боже, колко дълга върволица от спомени ми навява това тогава!