В края на миналата година издателство “Авангард Принт”, Русе, публикува за пръв път на български език романа “Един глупак на припек” на Андре-Марсел Адамек. Преводът е на нашия колега Красимир Кавалджиев, който предоставя и откъс от книгата.

След нееднократни фалити главният герой напуска богатата Европа и се заселва на екзотичен остров сред дружелюбни туземци.

Този приключенски роман е всъщност модерна философска приказка за човешката съдба, за истинските ценности, за възможността за постигане на хармония с природата. Героите са едновременно символно натоварени и психологически уплътнени – гръцки пират, бивш нацист, туземката Маике, бунтовници, безразлични и подкупни чиновници, приветливо индианско племе и непреклонни представители на т.нар. „цивилизация“, решили да превземат с всички средства света на туземците. Това е разказ за силата да станеш и да останеш човек, да се завърнеш към някогашната простота на битието. Финалът остава отворен, но носи характерната за романовата вселена на Адамек любов към живота.

Романът е носител на наградата „Жан Масе“ на Френската лига за образование (1982).

 С подкрепата на програма Творческа Европа на Европейския съюз

 

Първа част

АНАНАС БИЙЧ

 

Когато пристигнах на острова, вече нееднократно бях провалял живота си. Още не бях остарял, но бях профукал достатъчен брой ненужни години, за да съм наясно какво още мога да очаквам от живота.

Напуснах Европа още докато димяха развалините на Берлин. Победителите се дърлеха за изпепелените градове, срутените мостове, опразнените села. Всеки ден почти навсякъде се откриваха страховити масови гробове. Никога повече война! Никога! Вадеха същите жалки речи от 1918 година, създаваха съюзи на борци против фашизма, дружества на вдовици, на оцелели, на осакатени. И за да докажат, че всичко се е променило, че насилието и убийството са премахнати завинаги, като последен жест на любов превърнаха в прах и светлина осемдесет хиляди гейши, старци, бебета и – длъжни сме да признаем – един съвсем малък гарнизон. И точка. Няма да има повече войни. Само братски народи, които ще си разменят букети цветя и културни делегации.

Пристигнах на острова точно на 17 октомври 1945 година. Когато казвам остров, не си мислете купчинка пясък сред вълните с палма и морска звезда, или екзотична градина ала Робинзон Крузо. Той е нещо като език от суша с около двеста километра дължина и четиридесет ширина, с пищни гори, две реки със спокойни води, значителен брой извори и малка верига сини планини. Не ви казвам къде точно се намира. Може с помощта на някой хубав атлас да откриете моя остров, изгубен сред стотици други почти подобни на него из тропиците.

Населението му се състоеше от трийсет–трийсет и пет хиляди туземци, разделени на четири племена, които – дръжте се да не паднете – не воюваха помежду си. Трите единствени града, сбирщина от дъски и ламарини, свързани помежду си с пътеки, бяха населени със стари, непривързани към морето индианци, с изродени семейства, които живееха от разменна търговия, тънейки в прахта, и с шепа гръцки и португалски търговци.

Жителите на градовете никога не стъпваха в гората. Бяха издигнали огради покрай кварталите си, за да не отлетят домашните им птици. Живееха като в постоянна обсада.

Богати нямаше и това улесняваше нещата. Бедните, но не и мизерни индианци си стояха в колибите, а европейските бежанци – в ламаринените си кутийки. Основният поминък беше риболовът. Риба имаше в изобилие както в реките, така и в морето. Населението сушеше цели рибни пасажи по бамбукови скелета. Отглеждаше малко кокосови палми, каучукови дървета, кафе. Добиваше палмово масло и палмово вино.

Във всеки един от трите града имаше някакво подобие на власт – леко откачени и не дотам изучили се европейци, които мечтаеха да строят пътища и болници. Някоя вечер се покачваха на бурета и държаха речи пред тълпата. Твърдяха, че в залива непременно трябвало да се направи фабрика за рибни консерви, че били необходими пари за изграждане на що-годе прилично пристанище, че трябвало да се въведе данък. Индианците ги слушаха с насмешка, после се разотиваха по улиците, клатейки глава. Идеалистите, плувнали в пот и прах, продължаваха да си дерат гърлата по буретата съвсем сами.

Сега като си мисля, си викам, че е щяло да бъде по-добре те да поемат съдбите на острова в свои ръце. Щяха да построят няколко съвременни курника, вероятно и някоя малка клиника. Щяха да си купят по една кола. Всичко щеше да бъде спокойно.

Трите града, откачените европейци, зараждащата се политика – всичко това беше единствената цивилизация, съсредоточена в северната част на острова. Аз пристигнах в най-южната му част. Екипажът на гръцкото карго ми помогна да стоваря сандъците си в залива. Капитанът ми обеща да се връща горе-долу веднъж на две години. Щял да хвърля котва в морето и да надува сирената. Ако съм имал нещо за продан, трябвало да паля огън на най-близкия хълм. Като видел пушека, щял да прати неколцина свои хора с лодка мауна. Това беше единствената ми връзка с цивилизацията.

Настаняването ми отне три дни. Първо трябваше да намеря равно място с добра видимост и същевременно, доколкото е възможно, на завет от ветровете. Най-накрая избрах една скалиста платформа между два хълма, на триста метра от брега. Оттам се виждаше морето и можех да наблюдавам гората в радиус от два километра. Нещо като естествена кула. Долу в ниското бликаше изворче, от което си набавях бистра вода с лек дъх на ванилия. Чувах го как пее нощем, когато маймуните благоволяваха да млъкнат.

Точно когато отивах да сека палми в края на гората, видях първия индианец. Той не се изненада. Сигурно отдавна ме бе наблюдавал. Беше чисто гол, с бяла и зелена боя по бузите, члена и коленете. В едната ръка държеше малък колчан със стрели, в другата – дълга бамбукова тръбичка за издухване на стрели. Наблюдаваше ме спокойно от трийсет метра разстояние. Постоях неподвижно за миг, понеже не знаех какво да правя, за да не го стресна. Той изобщо не изглеждаше заплашителен. Използваше тръбата си за стрели като пръчка за подпиране. Поздравих го с широко махване с ръка и продължих да сека палмите с мачетето, все едно нищо не е било. Индианецът не помръдна от мястото си, нито едно мускулче не трепна по тялото му, нито едно косъмче, нищо. Същинска статуя. Не успях да откъсна погледа си от него. Определено беше хубав човек с мощни, обли мускули по цялото тяло. И с черни, лъскави, съвършено сресани назад коси. И с кралска осанка. Мъжка фигура, каквато вече не се среща по нашите ширини – ние сме отпуснати, усукани, изкривени до смърт от поколения насам. Сигурно на този индианец му изглеждах доста жалък с извития си гръб, с плоските си прасци и ръбестите си колене. На него, който беше почти съвършен в очертанията и движенията си и за когото не можеше да се каже, че диша – толкова широки бяха дробовете му. Изведнъж той ми обърна гръб и се отдалечи с бавни стъпки, без да се обърне.

На другия ден се върна с двама свои другари. Стояха все на същото разстояние, без да продумат, като заспали на тръбичките си за стрели.

Строежът на колибата ми напредваше ритмично. От основните работи оставаше само да покрия тавана с широки преплетени листа. И тримата индианци продължаваха да ме наблюдават най-невъзмутимо. Най-накрая вече не ги забелязвах – бяха станали част от пейзажа. Но човек не може да забрави природата си от днес за утре, не може да остане невредим от четиридесет години живот в Европа.

Вечерта на третия ден, след като сложих и последното листо върху покрива си, отворих един сандък, извадих пушката си, няколко патрона. Исках да смутя покоя на тези индианци. Исках да се поуплашат от мен, от моите инструменти. Заредих пушката, прицелих се в едно дебело два пръста бамбуково стебло и изпразних пълнителя. Гърмежът, който разсече тишината на острова, беше ужасен. Бамбукът се разлетя на парчета. Индианците избягаха в шубраците с викове на уплаха.

Целта ми, когато дойдох на острова, беше да създам ананасова плантация. Носех над хиляда корена разсад в сандъците си. Няма по-лесна за отглеждане култура от ананаса. Засаждате го на припек в мека почва, покривате добре корена с пясък и после той си расте сам, подува се от топлина и светлина, закръгля се, докато вие си спите. Гъркът много се заинтересува от моите планове. Виждаше големи възможности за ананаса. Сигурно щеше да го изкупува от мен с шлепове. На този подходящ климат отглеждането му е детска игра. Най-трудното беше теренът да се направи обработваем, да се изкоренят големите жълти треви, чиито корени се впиват на два метра дълбочина.

Отначало бях предвидил да изкопая противопожарни траншеи и да запаля целия терен. Да се освободя чрез пламъците от всичката тази досадна растителност и същевременно да пречистя почвата за насажденията. Но планът ми се оказа неефективен, тъй като тези плевели абсолютно отказваха да пламнат. Прекалено набъбнали от мъзга, от сокове, от течности. За да успея, ми трябваха два-три тона бензин, огнехвъргачка, напалм.

Поради това напредвах много бавно – по седем-осем квадратни метра на ден. За няколко часа на жаркото слънце оголената земя се покриваше с кора като втвърдена шлака. Но през нощта тя омекваше и ставаше приятна на допир, мека, гъвкава.

Прибирах се в леговището си вечер, точно когато слънцето се набучваше на кокосовите палми край брега. Сядах отпуснато върху постелята от мъх и пиех на малки глътки изворна вода, загледан към морето. Често пъти сънят ме изненадваше в това положение и на другия ден се събуждах все така в седнало положение, стиснал козия мях в ръка.

Рядко спях на хамака. Нямаше от какво да ме е страх. Никога не съм виждал змия на острова, нито паяк, нито скорпион. Най-много в колибата ми да влезеха пеперуди с напрашени криле, мързеливи комари, фосфоресциращи гущери. Понякога, когато не ми се работеше на плантацията, си вземах един ден отпуска и плувах в морето или спях на мъхавата си постеля. Или пък си вземах пушката и отивах да си отстрелям нещо за вечеря. Удрях я диво прасе, я чайка, я папагал – каквото падне – и го опичах още същата вечер на жар. Вече не срещах индианци, но усещах присъствието им в гъсталаците, най-вече в плантацията. Сигурно ме мислеха за откачен, като ме гледаха как от сутрин до вечер блъскам земята с мотиката. Често виждах стъпките им по земята. Пушката ми винаги стоеше облегната на някое дърво или скрита в тревите. Ако са искали, можели са да я откраднат хиляда пъти. Бях ужасно немарлив. Можели са също така да ме надупчат със стрели където и да е, когато и да е. Понякога, докато се превивах надве, за да изкореня някой плевел, си мислех, че са можели във всеки един момент да ме направят на пихтия.

Така и не успявах да отвоювам обработваема земя. Наоколо оставях кратери от пръст на бучки, настръхнала от парчета корени, която веднага се втвърдяваше. Сечах, копаех, ринех като грешен дявол, смазан от отвесното или полегато слънце; кожата ми скоро изгоря, ръцете ми целите станаха в пришки. Вече не виждах дланите си, изцяло покрити с кафеникава, втвърдена кора от кръв, пот и гной. Нощем тази инфекция се разрастваше през китките чак до лактите. Мажех се със серни помади и дъвчех хинин. После с широко отворени очи слушах крясъците на маймуните, които се гонеха от лиана на лиана чак до зелените светлини на зората. И ми минаваше.

Вместо тези нищожни инструменти за европейски градини е трябвало да имам поне тракторче и палешник от закалена стомана. Признавам, че в тази джунгла под слънчевата пещ човек трябва да е много луд, за да реши да прави плантация с кирка, мотика и лопата. Тази невероятна крайност, това превъзходно непознаване на трудностите са характерни за мен. Илюзията, че ми е достатъчна само смелост, за да се наредят нещата по най-добрия начин! Не ми трябва нищо и никой. Само аз, смелостта ми и слънцето. Не, че не се бях провалял. Десет пъти излизах сломен от авантюрите си, съсипан, пребит, фалирал, гонен от държава на държава от моите кредитори, съдружници, акционери! И все поради същия недостатък: прекалена увереност в моите способности. Направо да се отвратиш, че си дошъл на бял свят толкова некадърен. Някои ще го нарекат кутсуз. Мен обаче не ме е страх да го назова с истинското му име: глупост! Колко съм си блъскал главата, но друга дума не намерих.

Както и да е. След едномесечни нечовешки усилия плантацията ми не приличаше на абсолютно нищо, освен може би тук-там на лунен пейзаж. Едва щом разчистех горе-долу някоя част от терена, парцелът от предния ден веднага изчезваше под цели етажи нови треви, лиани, стволчета – свирепи, влечащи, превземащи всичко растения. Втурвах се гневно към тях, сечах тъй диво навред с бойни викове на уста, че индианците в храсталака сигурно са ме помислили за луд в последен стадий. За сметка на това тук-там някои отделни ивици земя незнайно защо оставаха непокътнати, почти мъртви. Втвърдяваха се, избледняваха, спичаха се като скали и после нищо не никнеше върху тях, сякаш през тях бе минала някаква краста. Същинска мизерия.

Цял месец продължи тази неуморна битка с мъзгата, семената, луковиците, тичинките, при пълно съюзяване на растителните неприятности с жегата, прахта, мравките и мухите. За да не залепне кожата ми на парцали по дръжката на мотиката, бях увил ръцете си в дрипи и по време на ужасния си труд непрекъснато носех тези дебели ръкавици, които от ден на ден ставаха все по-кирливи.

Трябваше ми цял месец, за да разбера най-сетне. Триста стръка ананасов разсад вече бяха мъртви, изсъхнали, сгърчени в сандъците. Една вечер се върнах в колибата отвратен, болен, изоставил инструментите си на място. Провал за пореден път. Пълно фиаско! Нямах друг изход, освен да чакам гърка да ме отведе другаде. Няколко месеца чакане на пълно слънчево изложение. Добре я бях свършил, няма що. И можех да се радвам, че още не съм изгнил там, разяден от гангрена, от тетанус. Ръцете ми се бяха превърнали в плесен.

А гъркът? Като нямах пукнат долар в джоба и се бях провалил с отглеждането на ананаси, с какво да му платя пътуването? Но най-напред – къде щях да отида? Да се върна в Европа? Дума да не става. Никога повече няма да стъпя там – гори с бесилки по дърветата, кратери от кости, бавно гниене чак до училищата. Европа никога няма да бъде това, което беше. Прекалено много убити, прекалено много спомени за мъртъвци навсякъде в равнините, езерата, планините. Колко още време е нужно, за да се заличат следите от веригите на танковете в нивите? Да се разсее черният дим от някои комини в небето на четирите сезона? Никога повече Европа. Тогава другаде, но къде? Откакто се търкалям от разочарование на разочарование, от бедствия на катастрофи, способността ми да мечтая започваше постепенно да се притъпява. Освен това три четвърти от света бяха в развалини и това ужасно стесняваше хоризонта ми.

Часове наред стоях съсипан в колибата си, с мумифицирани ръце, с пламнала глава. През входа непрекъснато виждах как слънцето се търкаля като отсечена глава в локва ярка светлина, преди да се гмурне в димящото море. Дори в този миг светът да бе разрушен с атомни бомби, дори Париж, Лондон, Ню-Йорк да бяха опустошени, нямаше как да разбера. Заврян в колибата си, нищо не знаех за света – с наченки на проказа, с изгорели от слънцето очи, с приковани към пода ръце като мъртви криле.