Category Archives: Новини

Изявление на УС на СПБ

През послед­ни­те дни сме сви­де­те­ли на немис­ли­ма за XXI век воен­на агре­сия в суве­рен­на дър­жа­ва. Съю­зът на пре­во­да­чи­те в Бъл­га­рия (СПБ) осъж­да ост­ро воен­ни­те дейс­т­вия на рус­кия пре­зи­дент Вла­ди­мир Путин в Украй­на и при­зо­ва­ва за неза­бав­но­то им прекратяване.

Изказ­ва­ме събо­лез­но­ва­ния на близ­ки­те на жер­т­ви­те и изра­зя­ва­ме сво­я­та съп­ри­час­т­ност към всич­ки стра­да­щи от ужа­си­те на вой­на­та в Украйна.

Уве­ре­ни в това, че исти­на­та и диа­ло­гът са един­с­т­ве­ни­те оръ­жия за раз­ре­ша­ва­не на кон­ф­лик­ти, се надя­ва­ме в най-ско­ро вре­ме нор­мал­ни­ят мирен ход на живо­та да бъде възстановен.

На сво­и­те коле­ги укра­ин­с­ки­те пре­во­да­чи жела­ем кураж и вяра в непо­бе­ди­ма­та сила на сло­во­то за изграж­да­не на мос­то­ве меж­ду хората.

УС на СПБ

Чле­но­ве на СПБ, под­кре­пи­ли пози­ци­я­та на УС:

Албе­на Бакрачева

Албе­на Стаменова

Албе­на Стоянова

Алек­сан­дър Шурбанов

Ана Димо­ва

Анге­ли­на Димитрова

Анд­рей Манолов

Ане­та Данчева-Манолова

Анже­ли­на Пенчева

Анна Злат­ко­ва

Весе­ла Еленкова

Весе­ли­на Райжекова

Вла­ди­мир Атанасов

Вла­ди­мир Молев

Вла­ди­мир Пенчев

Гали­на Меламед

Геор­ги Рачев

Горя­на Ленкова

Дани­е­ла Илиева

Дарин Тенев

Дария Кара­пет­ко­ва

Десис­ла­ва Чешмеджиеа-Стойчева

Димит­ри­на Лесневская

Добро­мир Григоров

Еве­ли­на Хайн

Еле­на Метева

Еле­на Поптодорова

Еле­на Рачева

Ели­ца Иванова

Емил Басат

Жела Геор­ги­е­ва

Зор­ни­ца Китинска

Иван­ка Павлова

Иво Панов

Игли­ка Василева

Ладис­лав Цветков

Лари­са Петрова

Лиля­на Табакова

Люд­мил Димитров

Мари­а­на Ревенска

Мари­на Арнаудова

Мария Пет­ко­ва-Базел­ко­ва

Мая Гено­ва

Мая Цено­ва

Мег­ле­на Боденска

Миле­на Попова

Неве­на Панова

Недял­ка Чакалова

Нина Вено­ва

Олга Сто­я­но­ва

Петър Пас­ка­лев

Прав­да Спасова

Рада Ган­ко­ва

Рада Шар­лан­джи­е­ва

Рай­на Камберова

Роси­ца Ташева

Румя­на Бикс

Румя­на Л. Станчева

Румя­на Мл. Станчева

Румя­на Стоянова

Саби­на Павлова

Свет­ла Мутафова

Сил­вия Борисова

Сил­вия Вагенщайн

Сла­ва Янакиева

Таня Бату­ле­ва

Таня Попо­ва

Тео­до­ра Цанкова

Тодор­ка Янева-Медникарова

Толя Раде­ва

Хай­ри Хамдан

Хрис­ти­на Балабанова

Представяме: Откъс от романа „Импала“ на Карол Давид в превод на Красимир Кавалджиев

Карол Давид е роде­на в Мон­ре­ал през 1954 г. в семейс­т­во­то на пре­сел­ни­ци от Ита­лия. Поете­са, рома­нист­ка, автор­ка на крат­ки раз­ка­зи, пре­по­да­ва­тел­ка по лите­ра­ту­ра. Със сво­е­то твор­чес­т­во се утвър­ж­да­ва като една от воде­щи­те фигу­ри на съв­ре­мен­на­та лите­ра­ту­ра на Кве­бек. „Импа­ла“, пост­ро­ен като мод­ни­те след вой­на­та фото­ро­ма­ни, е пър­ви­ят ѝ роман, изля­зъл в Мон­ре­ал през 1994 г. У нас кни­га­та е изда­де­на с под­кре­па­та на Канад­с­кия съвет за изкус­т­ва­та.
Пре­во­да­чът Кра­си­мир Кавал­джи­ев е роден през 1969 г. Завър­ш­ва френ­с­ка фило­ло­гия в Софийс­кия уни­вер­си­тет и след­дип­лом­на спе­ци­а­ли­за­ция в Париж. Пре­веж­дал е на бъл­гар­с­ки про­из­ве­де­ния от Албер Камю, Ромен Гари, Пат­рик Моди­а­но, Морис Метер­линк, Жорж Батай, Юлия Кръс­те­ва и др. Носи­тел на Спе­ци­ал­на­та награ­да на СПБ (2016) за пре­во­да си на френ­с­ки език на „Диле­тант“ от Чав­дар Мутафов.

Геро­и­ня­та и повес­т­во­ва­тел­ка на рома­на „Импа­ла“, пуб­ли­ку­ван на бъл­гар­с­ки език от изда­тел­с­т­во „Пано­ра­ма“, Луи­за, е отгле­да­на от леля си Андже­ли­на, след като май­ка ѝ е осъ­де­на вмес­то баща ѝ за извър­ше­но от него убийс­т­во. Израс­на­ла без роди­те­ли, един ден Луи­за науча­ва, че май­ка ѝ е в затво­ра, и започ­ва да ѝ ходи на свиж­да­не, за да открие кол­ко са чуж­ди една на дру­га. Не след дъл­го май­ка­та се само­у­би­ва и вся­ка годи­на баща­та под нова само­лич­ност пола­га по една роза на гро­ба ѝ. Вед­нъж Луи­за го издеб­ва и се запоз­на­ва с него. Това пре­от­кри­ва­не на баща­та, кой­то вина­ги е бил една химе­ра, не може да не дове­де до тра­ги­чен край.
Загла­ви­е­то на рома­на е заим­с­т­ва­но от мар­ка­та на кола­та, коя­то май­ка­та на повес­т­во­ва­тел­ка­та е кара­ла в ней­но­то дет­с­тво – шев­ро­лет „Импа­ла“, кръс­тен на вид пър­га­ва афри­кан­с­ка анти­ло­па.
В тук помес­те­ния откъс от нача­ло­то на рома­на, любез­но пре­дос­та­вен от изда­тел­с­т­во „Пано­ра­ма“, повес­т­во­ва­тел­ка­та науча­ва за само­у­бийс­т­во­то на май­ка си Кони в затво­ра.
Бла­го­да­рим на изда­тел­с­т­во­то и на преводача!


КАРОЛ ДАВИД
ИМПАЛА

Пре­вод от френ­с­ки Кра­си­мир Кавалджиев

За да те оби­чам, излъ­гах.
Тони Маса­ре­ли

ПЪРВА ЧАСТ

1
ДЖОНИ КАРСЪН
ИНТЕРВЮИРА СТИВИ УОНДЪР

Не знам вече къде започ­ва и къде свър­ш­ва тази исто­рия. Дали посред нощ, или при­зо­ри? Как съм заспа­ла? С помощ­та на алко­хол или на сънот­вор­ни? Помня само оно­ва теле­фон­но обаж­да­не. Позвъ­ня­ва­не, от кое­то ти се обръ­ща сър­це­то. Питаш се кой си, отко­га същес­т­ву­ваш, с кого живе­еш. Стру­ва ти се, че съну­ваш, и тога­ва забе­ляз­ваш, че смърт­та е бли­зо. Пре­ди она­зи дата ника­къв знак не е сти­гал до теб. После се събуж­даш, обли­чаш тенис­ка, палиш лам­пи­те, вди­гаш щори­те, за да видиш дали све­тът диша. Све­тът спи, све­тът спи, свит на къл­бо като куче. Бър­зо се сви­ва, превръ­ща се в топ­ка в сто­ма­ха ти, хва­ща те за гър­ло­то и пове­че не те пус­ка. Просва те на пода и те нока­у­ти­ра.
Гла­сът идва­ше отда­леч – спо­ко­ен, улег­нал. В него няма­ше никак­ва уте­ши­тел­на нот­ка, никак­во съчув­с­т­вие.
Съоб­ща­ва­ше за смърт­та с неут­ра­лен тон, изреж­да­ше чис­ла, думи, зада­ва­ше въп­ро­си, на кои­то не бях в със­то­я­ние да отго­во­ря.
Гла­сът гово­ре­ше като нови­ни­те по теле­ви­зи­я­та в осем­най­сет часа, дава­ше мно­го инфор­ма­ция: дати, име­на, мес­та.
Извед­нъж каза: „Май­ка Ви умря. Наме­рих­ме я обе­се­на“. Лице­то в дру­гия край на лини­я­та затво­ри слу­шал­ка­та без предуп­реж­де­ние. Тога­ва кръв­та поте­че, раз­ля се по цяла­та стая, аз вече не помръд­вах. Дет­с­ки кош­мар. Река от кръв, коя­то вла­чи отпа­дъ­ци с приглу­шен тътен. Кош­ма­рът се изра­зя­ва­ше само в усе­ща­ния. Няма­ше сце­ни, нито пред­ме­ти, само овла­дян при­лив, кой­то отмер­ва­ше вре­ме­то. Тряб­ва­ше тяло­то ми да се слее с този маел­с­т­рьом, да се пре­вър­не в това отвра­ти­тел­но нещо.
Бях изгу­би­ла поня­тие за вре­ме. Нощ­та вече неп­ре­къс­на­то ми нана­ся­ше рани, изоб­що не ми про­ща­ва­ше – хва­ща­ше ме отно­во и отно­во, без да ми оста­ви вре­ме да си поема дъх. Све­тът бе в дро­бо­ве­те ми, топ­ка­та оби­та­ва­ше гър­ло­то ми – кач­ва­ше се, сли­за­ше, наста­ня­ва­ше се в глас­ни­те ми стру­ни, реже­ше ги. Уста­та ми изплю­ва­ше све­та, избъл­ва­ше го.
Пред­ста­вях си как са я наме­ри­ли в обща­та баня – обе­се­на на душа, с люле­е­щи се във въз­ду­ха кра­ка, как са я отка­чи­ли. Има­ла е син белег око­ло шия­та. Точ­но пре­ди да сло­жи край на живо­та си, опи­та­ла да ми позвъ­ни, дока­то съм спа­ла, за да ми поис­ка прошка, само че нищо не съм чула. Нито звук.
Живе­ех до паза­ра. Рано сут­рин­та ками­о­ни­те сно­вя­ха напред-назад, раз­то­вар­ва­ха сто­ка­та си по сер­ги­и­те. Сигур­но ми се е оба­ди­ла точ­но в този момент. Викът ѝ е бил заглу­шен от вико­ве­те на про­да­ва­чи­те. Бе се пре­вър­нал чис­то и просто в хлип, нес­по­со­бен да пре­ко­си прост­ран­с­т­во­то и да ме застиг­не в моя­та нощ. Сигур­но се е изгу­бил някъ­де към буле­вард „Сен Лоран“ сред дру­ги призра­ци.
В лява­та си ръка стис­ка­ла талис­ман, кой­то ми бе пре­да­ден заед­но с лич­ни­те ѝ вещи. Така изгу­бих тази, коя­то едва бях наме­ри­ла след дъл­го­го­диш­но тър­се­не, блуж­да­е­не и фрус­т­ра­ция. Кони Фера­га­мо, май­ка ми, отно­во изос­та­вя­ше дъще­ря си. В нощ­та, в коя­то научих за смърт­та ѝ, помис­лих, че аз също уми­рам, отне­се­на от гъл­ча­ва­та на гла­со­ве­те, от мра­ка и от души­те, кои­то ме умо­ля­ва­ха да ги изслу­шам за после­ден път, за да почи­ват в мир. Мно­го ми се иска­ше да ѝ простя как­во­то ми бе сто­ри­ла, само че не вед­на­га.
Тай­ланд­с­ки май­ки тлас­кат деца­та си към прости­ту­ция, дру­ги ги пре­би­ват до смърт; в Бра­зи­лия някои са при­ну­де­ни да ги изос­та­вят на ули­ца­та. Ескад­ро­ни­те на смърт­та се заемат с тях­но­то лик­ви­ди­ра­не. Май­ка ми зами­на, без нищо да поис­ка или да обе­щае, под­чи­не­на на нещо по-сил­но от нея.
Кога­то отво­рих очи, беше нощ. Дру­га нощ. В дру­га­та стая Джо­ни Кар­сън интер­вю­и­ра­ше Сти­ви Уон­дър. Андже­ли­на, моят ангел хра­ни­тел, ме наглеж­да­ше през рек­лам­ни­те пау­зи. Попи­ва­ше потта от чело­то ми, гово­ре­ше ми неж­но. Спах така някол­ко дни поред, а може би сед­ми­ци. Вре­ме­то вече няма­ше зна­че­ние. Вес­т­ни­ци­те и спи­са­ни­я­та се тру­па­ха на нощ­но­то шкаф­че. Връ­щах се от друг свят. Посте­пен­но започ­нах да ста­вам, за да се хра­ня, да се мия и да вър­ша дреб­ни­те все­кид­нев­ни задъл­же­ния. Нико­га пове­че не гово­рих­ме за теле­фон­но­то обаж­да­не, нито за май­ка ми.

2
ВЪЗНЕСЕНИЕ

От дни­те и сед­ми­ци­те, кои­то пре­ка­рах на лег­ло, помня гла­со­ве­те, кои­то сти­га­ха до мен през мра­ка. Неви­на­ги успя­вах да ги иден­ти­фи­ци­рам, те чес­то се прък­ва­ха от нищо­то – без­те­лес­ни, под­виж­ни, измъ­че­ни. Днес им при­да­вам фор­ма, оста­вям ги да ми гово­рят, да ме обзе­мат, рису­вам фрес­ка от зву­ци. Сега все­ки глас има лице и тяло. Отго­ва­рям на Кони, чувам я съв­сем ясно. Към гла­са ѝ се при­съ­е­ди­ня­ват и дру­ги гла­со­ве, кои­то нико­га по-рано не бях чува­ла. Така въз­тър­жес­т­ву­вах­ме над смърт­та.
От някол­ко дни Кони се явя­ва в съни­ща­та ми пре­об­ра­зе­на. Още има син белег на вра­та, но той ѝ стои като огър­ли­ца. Сама е, наис­ти­на, ала само­та­та вече не ѝ тежи как­то пре­ди. Помня онзи праз­ник през август, Въз­не­се­ние Бого­ро­дич­но1 , така и не раз­брах сми­съ­ла му, и все пак я виж­дам така, уст­ре­ме­на към небе­са­та, кога­то вече, най-сет­не, няма кой да я гле­да. Мина­ли са точ­но десет годи­ни, откак­то си отиде.
Не искай­те от мен да ви кажа неща, кои­то нямам осо­бе­но жела­ние да призная. Оста­ве­те ме да си спом­ням, дока­то тя уми­ра за десе­ти път. От квар­тал „Сен Лео­нар“ до „Риви­ер де Пре­ри“, като се мине през ули­ца „Дан­те“, аз така и не узнах коя съм. Дали съм дъще­ря­та, истин­с­ка­та дъще­ря на Робер­то? Сега съм сира­че. Кони умря, Андже­ли­на бър­ка мина­ло и насто­я­ще. Оста­ват ми само оне­зи думи и кар­ти­ни, кои­то про­дъл­жа­ват да живе­ят в мен.
Дока­то съм жива, ще се ста­рая да изиг­ра­вам смърт­та, защо­то сега за мен е важ­но вся­ка про­лет да пола­гам цве­тя вър­ху гро­ба на мър­т­ва­та. Пра­хът от кос­ти­те ѝ, плът­та ѝ, коси­те ѝ под­хран­ва пръст­та. С него земя­та вече не е бед­на, може да я при­юти зави­на­ги. Кол­ко­то до душа­та ѝ, аз я нося как­то се носи дете, нес­по­соб­но да стои уве­ре­но на кра­ка. И кога­то се раз­де­ля с тяло­то си, няма да я изос­та­вя, ще отида при духа ѝ, къде­то и да се нами­ра той. Ще се въз­не­сем заед­но със сле­ти духо­ве и души, ще пре­ле­тим над оби­та­ва­ния от нас ост­ров, ще обхо­дим квар­та­ли­те, в кои­то живях­ме. Никой няма да оста­не неос­ве­до­мен за при­със­т­ви­е­то ни на тази земя.
_____________________
1 В като­ли­чес­ка­та тра­ди­ция на 15 август се отбе­ляз­ва не Успе­ние, а Въз­не­се­ние Бого­ро­дич­но – при­ема­не­то на Бого­ро­ди­ца на небе­са­та. – Б. пр.

Отворено писмо до АБК

Ува­жа­е­ма гос­по­жо Алексиева, 

Воде­ни от убеж­де­ни­е­то, че пар­т­ньор­с­т­во­то меж­ду наши­те орга­ни­за­ции е най-доб­ри­ят път за пости­га­не на обща­та ни цел за раз­ви­тие на кни­го­из­да­ва­не­то в Бъл­га­рия, бих­ме иска­ли да пред­ста­вим на ваше­то вни­ма­ние някол­ко набо­ле­ли въп­ро­са от клю­чо­во зна­че­ние за бъде­ще­то на всич­ки нас. Вяр­ва­ме, че с общи уси­лия натру­па­ли­те се проб­ле­ми могат да бъдат пре­одо­ле­ни и чрез пло­дот­вор­но сът­руд­ни­чес­т­во да поста­вим осно­ви­те на един по-здрав ико­но­ми­чес­ки и мно­го по-богат кни­жен сектор.

На пър­во мяс­то, обръ­ща­ме се към Вас във връз­ка с реди­ца сиг­на­ли на пре­во­да­чи (не само чле­но­ве на СПБ) за недо­пус­ти­ми зло­у­пот­ре­би от стра­на на някои изда­те­ли. Бъл­гар­с­ко­то зако­но­да­тел­с­т­во ясно рег­ла­мен­ти­ра отно­ше­ни­я­та изда­тел-пре­во­дач, като в ЗАПСП е отде­ле­но спе­ци­ал­но вни­ма­ние на изда­тел­с­ки­те дого­во­ри (Гла­ва сед­ма, раз­дел II), как­ви­то по същес­т­во се явя­ват и дого­во­ри­те, кои­то сключ­ва изда­те­лят с пре­во­да­ча. Въп­ре­ки това зачес­тя­ват опи­ти­те на неко­рек­т­ни изда­те­ли да нала­гат сключ­ва­не­то на дого­во­ри по чл. 42 от ЗАПСП и така на прак­ти­ка лиша­ват пре­во­да­ча от всич­ки пра­ва вър­ху тру­да му с изклю­че­ние на неот­чуж­ди­мо­то пра­во на призна­ва­не на автор­с­т­во­то. Едва ли е нуж­но да се отбе­ляз­ва, че нала­га­не­то на дого­вор по чл. 42 от ЗАПСП пред­став­ля­ва гру­бо нару­ше­ние на Етич­на­та хар­та на бъл­гар­с­ки­те кни­го­из­да­те­ли, кни­го­раз­п­рос­т­ра­ни­те­ли, лите­ра­тур­ни аген­ти, биб­ли­о­те­ки и пре­во­да­чи. Във връз­ка с това при­зо­ва­ва­ме АБК да взе­ме отно­ше­ние по този казус в най-крат­ки сро­ко­ве, като потвър­ди не само на думи, а и на дела запи­са­на­та в Етич­на­та хар­та реши­мост за спаз­ва­не на кон­с­ти­ту­ци­я­та, зако­ни­те на стра­на­та и прин­ци­па на зачи­та­не на пра­ва­та на учас­т­ни­ци­те в книж­ния сектор.

Натис­кът, кой­то поня­ко­га изда­те­ли­те упраж­ня­ват вър­ху пре­во­да­чи­те от пози­ци­я­та на сила­та, е отче­тен и в Дирек­ти­ва 2019/790 на ЕП и на Съве­та, коя­то, как­то зна­е­те, пред­стои да бъде въве­де­на в бъл­гар­с­ко­то зако­но­да­тел­с­т­во до някол­ко месе­ца. СПБ учас­т­ва в кон­сул­та­ци­и­те по изгот­вя­не­то на про­ме­ни­те в ЗАПСП и с радост можем да отбе­ле­жим, че пози­ци­и­те ни бяха посрещ­на­ти с нуж­но­то вни­ма­ние в работ­на­та гру­па към Минис­тер­с­т­во на кул­ту­ра­та (ста­но­ви­ще­то ни е налич­но на сай­та на Минис­тер­с­т­во­то на кул­ту­ра­та). Като отчи­та неиз­беж­на­та нерав­но­пос­та­ве­ност меж­ду изда­те­ли­те и пре­во­да­чи­те, как­то и необ­хо­ди­мост­та от по-спра­вед­ли­во въз­наг­раж­де­ние за съз­да­те­ли­те на кул­тур­ни про­дук­ти, Дирек­ти­ва 2019/790 отва­ря широ­ко вра­ти­те за уста­но­вя­ва­не на нов модел на отно­ше­ния меж­ду изда­те­ли­те и пре­во­да­чи­те, вклю­чи­тел­но колек­тив­но дого­ва­ря­не на мини­мал­ни въз­наг­раж­де­ния. Ще се рад­ва­ме да обсъ­дим тези въз­мож­нос­ти и с общи уси­лия да начер­та­ем план с кон­к­рет­ни стъп­ки за тях­но­то осъ­щес­т­вя­ва­не, кое­то би гаран­ти­ра­ло раз­ви­ти­е­то на бога­та кни­жов­на кул­ту­ра и качес­т­ве­но обра­зо­ва­ние в България. 

И накрая, бих­ме иска­ли да ви пока­ним да се при­съ­е­ди­ни­те към меж­ду­на­род­на­та кам­па­ния за посоч­ва­не на име­то на пре­во­да­ча във всич­ки мате­ри­а­ли, свър­за­ни с пре­ве­де­но­то от него про­из­ве­де­ние (вж. напри­мер кам­па­ни­я­та на ЕСАЛП). Това би допри­нес­ло за пове­че види­мост на пре­во­да­чес­кия труд, а това е пър­ва стъп­ка към оце­ня­ва­не­то му по дос­тойн­с­т­во и пови­ша­ва­не­то на прести­жа на про­фе­си­я­та, а оттам и на качес­т­во­то на пре­во­да­чес­ка­та работа. 

Потвър­ж­да­ва­ме още вед­нъж готов­ност­та си да рабо­тим заед­но в име­то на общи­те ни цели. 

С ува­же­ние,

УС на СПБ

In memoriam: Петко Хинов

С дъл­бо­ка тъга съоб­ща­ва­ме, че след крат­ко боле­ду­ва­не на 3 яну­а­ри 2022 г. си отиде наши­ят коле­га пре­во­дач, поет и писа­тел, един от воде­щи­те ни кита­ис­ти Пет­ко Т. Хинов.

Бла­го­да­ре­ние на него­ва­та еру­ди­ция и посве­те­ност бъл­гар­с­ка­та пуб­ли­ка се сре­ща със забе­ле­жи­тел­ни образ­ци на ста­ро­ки­тайс­ка­та лите­ра­ту­ра като „Три­де­сет и шест­те стра­те­геми“, „Нощ­ни раз­го­вори край огни­щето“ от Уан Юнбин, със сред­но­ве­ков­ния епос „Сън в але­ни покои“ на Цяо Сюе­цин, как­то и с рома­на „Умо­рен да се раж­дам и да уми­рам“ на нобе­ло­вия лау­ре­ат Мо Йен.

Пре­во­дач е на ста­тии и кни­ги от анг­лийс­ки, рус­ки, румън­с­ки, китайс­ки, сръб­с­ки и цър­ков­нос­ла­вян­с­ки език на бъл­гар­с­ки език, а също така от бъл­гар­с­ки на анг­лийс­ки, рус­ки и китайс­ки език. Автор е на ста­тии, пъте­пи­си, очер­ци и есе­та в област­та на хрис­ти­ян­с­ка­та фило­со­фия и богос­ло­вие, ези­коз­на­ни­е­то и лите­ра­ту­роз­на­ни­е­то; пише също поезия, дет­с­ки раз­ка­зи и богос­лу­жеб­на поезия и хим­ног­ра­фия на цър­ков­нос­ла­вян­с­ки език.

За пре­водa от ста­ро­ки­тайски на кни­гите „Три­де­сет и шест­те стра­те­геми“ и „Нощ­ни раз­го­вори край огни­щето“ е удос­то­ен със Спе­ци­алната наг­рада на Съю­за на пре­во­да­чи­те в Бъл­га­рия за изк­лю­чи­телно висо­ки пос­ти­же­ния през 2014 г., а през 2015 г. полу­ча­ва Наци­о­налната наг­рада на Минис­тер­с­тво на кул­ту­рата „Хрис­то Г. Данов“ за пре­вода на „Сън в але­ни покои“.

Сред сво­и­те чита­те­ли и коле­ги­те си Пет­ко Хинов беше извес­тен и с изклю­чи­тел­на­та си любов и вни­ма­ние към ези­ка и тра­ди­ци­я­та. Беше щас­т­ли­во отда­ден на семейс­т­во­то и рабо­та­та си.

Поклон пред свет­ла­та му памет!

Представяме: „Принц“ от Анелиз Вербеке в превод на Анета Данчева-Манолова

Пред­ста­вя­ме раз­ка­за „Принц“ от неот­дав­на пуб­ли­ку­ва­ния на бъл­гар­с­ки език сбор­ник с раз­ки­зи от Ане­лиз Вер­бе­ке „Али­луя“ (изда­тел­с­т­во „Изида“). Бла­го­да­рим за любез­но­то съдейс­т­вие на пре­во­дач­ка­та Ане­та Дан­че­ва-Мано­ло­ва и на издателството.

Бележ­ка и пре­вод от нидер­ланд­с­ки език Ане­та Дан­че­ва- Манолова

——————————————————————————————————–

Фла­манд­с­ка­та писа­тел­ка Ане­лиз Вер­бе­ке (Бел­гия, 1976 г.) дебю­ти­ра с интер­на­ци­о­нал­ния бес­т­се­лър „Спи!”, пре­ве­ден на двай­сет ези­ка. Автор на раз­ка­зи, рома­ни, гра­фич­ни нове­ли, сце­на­рии и теат­рал­ни тек­с­то­ве, тя полу­ча­ва някол­ко голе­ми лите­ра­тур­ни награ­ди, а кни­га­та й „Трий­сет дни” (2015 г.) е призна­та за „най-добър роман на годи­на­та”. В Бъл­га­рия пре­ди някол­ко годи­ни бе пуб­ли­ку­ван рома­нът й с еко­ло­ги­чес­ка тема­ти­ка „Спа­се­ние за риби­те”, също меж­ду­на­ро­ден успех.  Как­то в живо­та, така и в твор­чес­т­во­то си, Ане­лиз Вер­бе­ке си оста­ва анга­жи­ра­на и чув­с­т­ви­тел­на към акту­ал­ни­те теми, въл­ну­ва­щи общес­т­во­то, и дели­кат­но ги спо­де­ля с мно­го пси­хо­ло­ги­зъм и финес.

Сбор­ни­кът с раз­ка­зи „Али­луя“ (2017 г.) съдър­жа пет­най­сет ори­ги­нал­ни исто­рии със загла­вия като „При­ме­ри за тъга”, „Квар­тал на присти­га­не”, „План за ева­ку­а­ция”, „Принц”, „В Хаме­лин”, „Меч­ка­та”… Осо­бе­ни, неп­ра­во­ли­ней­ни, нос­тал­гич­ни, неж­ни, мелан­хо­лич­ни и тра­гич­ни, тъж­ни и весе­ли, поня­ко­га абсур­д­но и дори фан­тас­тич­но зву­ча­щи  раз­ка­зи, с кои­то Ане­лиз Вер­бе­ке ни пото­пя­ва в све­та, кой­то ни заоби­ка­ля – свят наглед обик­но­вен, но в също­то вре­ме стра­нен, даже чудот­во­рен, сти­га да поже­ла­ем да го видим. Бебе, кое­то неп­ре­къс­на­то пла­че, защо­то пред­виж­да бъде­ще­то и съд­ба­та на роди­те­ли­те си, бивш затвор­ник, кой­то с учуд­ва­не се сблъс­к­ва с тъпо­ти­я­та и еснаф­с­т­во­то на живо­та отвън, луд архи­тект, разоча­ро­ван, че не настъп­ва кра­ят на све­та, въз­рас­т­на дама в лук­со­зен при­ют, жаду­ва­ща за човеш­ка бли­зост и топ­ло­та и откри­ва­ща ги в гле­да­ча си робот, мла­да двой­ка, раз­ко­ле­ба­на и неу­дов­лет­во­ре­на от връз­ка­та си, емиг­ран­тът, кой­то е с по-широ­ки раз­би­ра­ния от цяла­та си сре­да, авто­рът, кой­то посте­пен­но се превръ­ща в меч­ка – като при насе­ко­мо­то на Каф­ка, стра­хо­ве­те, греш­ки­те, лице­ме­ри­е­то, изне­вя­ра­та, амне­зи­я­та, пани­ка­та, тър­се­не­то на само­лич­ност и на самия себе си… Мно­го еру­ди­ция, наблю­да­тел­ност, пси­хо­ло­ги­чес­ко раз­би­ра­не, човеч­ност и съп­ри­час­т­ност към недос­та­тъ­ци­те и стре­ме­жи­те на наше­то поколение.

———————————————————————————————–

Принц

Май­ка ми е на седем­де­сет и седем и от някол­ко месе­ца живее в Autumn Palace -„Есен­ни­ят дво­рец“. Име­то на стар­чес­кия дом препра­ща към есен­та, поне­же пове­че­то оби­та­те­ли спа­дат към тре­та­та въз­раст. За чет­вър­та­та същес­т­ву­ват дру­ги инс­ти­ту­ции, кои­то оба­че не носят в име­то си winter (зима); зима­та навя­ва мис­ли за смърт­та, а не бива. Есен­та вну­ша­ва богат­с­тво на цве­то­ве, житейс­ки опит.

В кола­та, на път за „Есен­ния дво­рец“, май­ка ми некол­кок­рат­но наре­че лице­мер­на зало­же­на­та зад наиме­но­ва­ни­е­то идея. Макар сама­та да беше насто­я­ла за сво­е­то пре­мес­т­ва­не в дома, сега беше про­тив и даже стиг­на дотам, да твър­ди, че съм я нака­ра­ла аз. Може­ше да се очак­ва. Зна­чи­тел­на част от живо­та си май­ка беше пре­ка­ра­ла в опи­я­не­ние от гнев­но въз­му­ще­ние, само­съ­жа­ле­ние и няка­къв енер­ги­чен порив към смърт­та. Поне­же наред с това при­те­жа­ва и вкус, и чув­с­т­во за хумор, и поня­ко­га е мила, а и ста­ра, пре­хап­вам език и про­дъл­жа­вам неиз­мен­но да обръ­щам вни­ма­ние един­с­т­ве­но на пътя. Няма да й натяк­вам как­во ми стру­ва този й престой там. Не бива да се почув­с­т­ва в тежест и да й дам въз­мож­ност да ме обви­ни в стиснатост.

Аз сама­та оба­че се чув­с­т­вам и при­тес­не­на. При­пом­ням си посто­ян­но­то й забра­вя­не в послед­ни­те месе­ци, за да се убе­дя отно­во, че пове­че не бива да оста­ва да живее сама. Каз­ва­ше, че още от чети­рий­сет­го­диш­ни­на­та си откри­ва­ла у себе си сим­п­то­ми на син­д­ро­ма на Алц­хай­мер, ала отско­ро вече никак не й се стру­ва­ли фал­ши­ви. Сред зим­ни­те пуло­ве­ри в гар­де­ро­ба й наме­рих дузи­на мух­ля­са­ли слад­ки и умря­ло сини­гер­че. Реа­ги­ра въз­му­те­но, кога­то й ги пока­зах, и с няка­къв обър­кан раз­каз се опи­та да посо­чи за винов­ник мъжа ми. Нико­га не беше го харес­ва­ла, той нея – още по-мал­ко. При след­ва­що­то ми гос­ту­ва­не за мое учуд­ва­не, и облек­че­ние, сама заго­во­ри за стар­чес­ки дом.

Няма­ше как ина­че. Зна­ех, и тя зна­е­ше. Сега ме кара­ше да се чув­с­т­вам неу­доб­но глав­но това, че не посе­тих пред­ва­ри­тел­но новия й под­слон, защо­то тя и без дру­го още отна­ча­ло беше тол­ко­ва енту­си­а­зи­ра­на, а аз бях заета. Позна­вах дома един­с­т­ве­но от една 3D пре­зен­та­ция по интер­нет. Изре­че­ний­це­то „Вся­ка стая със соб­с­твен помощ­ник (АI)“ отто­га­ва се бе заби­ло като хар­пун в ума ми. Поне­же пред­по­ла­гах, че пер­с­пек­ти­ва­та за соб­с­твен слу­га обяс­ня­ва­ше пред­по­чи­та­ни­е­то на мама към „Есен­ния дво­рец“, реших да не й раз­каз­вам, че товаAI спо­ред мен озна­ча­ва­ше Artificial Intelligentie, изкус­т­вен инте­лект. Гле­да­ла бях раз­ни доку­мен­тал­ни фил­ми за това. След като за поло­вин век недос­ти­гът на работ­на ръка поле­ка-лека беше под­ко­пал меди­цин­с­кия бранш и шоки­ращ брой стар­ци бяха наме­ре­ни мър­т­ви на тоа­лет­на­та чиния, забра­ве­ни от меди­цин­с­кия пер­со­нал, Евро­па в послед­ни­те десе­ти­ле­тия мощ­но бе инвес­ти­ра­ла в робо­ти, за да се подоб­ри поло­же­ни­е­то. Нови­те моде­ли, как­то се гово­ре­ше, вече били мно­го далеч от тро­ма­ви­те домаш­ни живот­ни и пер­со­на­ла от пър­ви­те екс­пе­ри­мен­ти. Въз­рас­т­ни­те щели да реа­ги­рат доб­ре на тях. Нари­ча­ха го въп­рос на компания.

До мен мама въз­дъх­на драматично:

– Как­во ми при­чи­ня­ваш, Кла­ра! – Явно не жела­е­ше да доба­ви нищо повече.

Откло­них за миг поглед от пътя и казах, че опре­де­ле­но ще й хареса.

Тя само­до­вол­но покла­ти гла­ва. Няма­ше да й харе­са. Тя щеше да се погри­жи за това.

Мал­ко по-къс­но закра­чих­ме през обшир­на­та при­ем­на зала на цен­тъ­ра, загле­да­ни в сво­дес­ти­те стък­ле­ни кон­с­т­рук­ции на тава­на. Мъл­ча­ли­вост­та на мама показ­ва­ше, че и тя също като мен беше впе­чат­ле­на от архи­тек­ту­ра­та на инс­ти­ту­ци­я­та. Сгра­да­та ми напом­ня­ше на модер­на гара, макар изобил­но­то раз­чу­пе­но освет­ле­ние, кар­ти­ни­те по сте­ни­те и мно­го­то цве­тя и зеле­ни­на да съз­да­ва­ха някак­во по-домаш­но чув­с­т­во. Запи­тах се дали зара­ди това няма­ше да ми начис­лят допъл­ни­тел­ни раз­нос­ки. Тук опре­де­ле­но изглеж­да­ше така.

– Все пак, кра­си­во – казах.

Май­ка изръм­жа нещо нео­доб­ри­тел­но, но не успя­ва­ше да откло­ни поглед от обста­нов­ка­та. Дола­вя­ше се музи­ка на пиа­но, Шопен, пред­по­ло­жих, но ина­че беше тихо. Запи­тах се къде ли са дру­ги­те стар­ци. Един­с­т­ве­ни­ят пер­со­нал беше блон­дин­ка, сед­на­ла зад елип­со­вид­на маса. При­вет­с­тва ни с широ­ка, някак гор­да усмивка.

– Добър ден, дами – каза тя. – Как­во ще оби­ча­те? – Гово­ре­ше пре­си­ле­но неп­ри­ну­де­но, реших, принудително–непринудено, и нещо във вида й беше тъй безуп­реч­но чис­то, че чак буде­ше отвра­ще­ние у мен. Нала­га­ше се да го преодолея.

– Май­ка ми… – започ­нах. Наме­ре­ни­е­то ми беше като един вид предуп­реж­де­ние да намек­на за въз­ра­же­ни­я­та на мама и за мъч­ния й харак­тер, ала тя сама­та вед­на­га пое топ­ка­та от мен с едно сърдечно:

 – Тук има стая за мен. Ирен д’Онт.

Може би защо­то тол­ко­ва отдав­на не бях чува­ла мама да про­из­на­ся соб­с­тве­но­то си име, това сякаш озна­ча­ва­ше нещо.

На блон­дин­ка­та явно не й се нала­га­ше да тър­си нищо. Някол­ко секун­ди се взи­ра  мъл­ча­ли­во и усмих­на­то пред себе си и после каза, че Прин­цът ей сега ще дой­де. Помис­лих, че не съм раз­бра­ла доб­ре име­то му.

Май­ка ми го забе­ля­за пър­ва и изра­же­ни­е­то, кое­то видях да изник­ва на лице­то й, ме нака­ра любо­пит­но да поглед­на и аз. Към нас бод­ро пристъп­ва­ше доб­ре сло­жен ази­а­тец. Носе­ше гъс­та­та си коса вър­за­на на опаш­ка и зарад­ва­но ни про­тег­на ръка. Мами­на­та задър­жа по-дълго.

– Принц – повто­ри мама.

– Здра­вей­те, Ирен – рече Принц. На мен ким­на кра­тич­ко и някак раз­се­я­но. – Вие сте сес­т­ра­та на Ирен ли?

– Дъще­ря й! – отвър­нах, момен­тал­но засра­ме­на от начи­на, по кой­то огор­че­ни­е­то ми прикри оби­да­та. На пет­де­сет и чети­ри съм.

Мама се кис­ка­ше и сияеше.

– Изви­ня­вай­те – каза Принц.

Вне­зап­но раз­брах, че нароч­но е напра­вил греш­ка­та. Под­хва­на мама под миш­ни­ца, с теж­кия й куфар в дру­га­та ръка. Вдиг­нах тоа­лет­на­та й чан­тич­ка и поех след тях. Стру­ва­ше ми труд да ги догоня.

Въве­де я в спо­кой­на, уют­на стая с мно­го дизайн – от тези стаи, кои­то тя оби­ча­ше, как­то зна­ех. Тя още сияеше.

Вече от доста вре­ме изуча­вах прозрач­на­та каби­на в ъгъ­ла, кога­то отно­во ме про­ни­за­ха бук­ви­те AI. Ряз­ко се извър­нах към Принц. Все пак не беше въз­мож­но? Той ми връ­чи чаш­ка кафе и отно­во се насо­чи към мама.

– Ти ни зада­ваш днев­ния си режим – каза той. – А ако жела­еш дру­го­я­че, зна­чи, пра­вим го дру­го­я­че. Бро­ят въз­мож­нос­ти не е без­к­ра­ен, но опре­де­ле­но така изглежда.

Обзе ме потреб­ност да я предуп­ре­дя. Въз­мож­но беше този Принц да не е истин­с­ки. Тя зна­е­ше ли? Зна­ех ли аз? Стру­ва­ше ми се абсур­д­на мисъл, с коя­то само щях да посея съм­не­ния относ­но соб­с­тве­но­то си пси­хи­чес­ко здраве.

Накрая той сам съз­да­де ясно­та. Изкус­т­ве­ност­та му не се ока­за никак­ва тай­на. След като про­че­те сти­хот­во­ре­ние на мама и й при­гот­ви лека сала­та – при кое­то все пове­че игно­ри­ра­ше при­със­т­ви­е­то ми – той се затво­ри в прозрач­на­та кабина.

– Мал­ко да се заре­дя – каза на мама през плек­сиг­ла­са. След кое­то нави еди­ния ръкав на риза­та си и пъх­на плос­ко­то заряд­но, свър­за­но с панел на зад­ния край на каби­на­та, в малък про­цеп под миш­ни­ца­та си.

Сега, зна­чи, и тя може­ше да го види – че не е истин­с­ки. Че аз пла­щах на този цен­тър за една кук­ла, та да се гри­жи за нея. Очак­вах про­тест и се чув­с­т­вах твър­де умо­ре­на или просто не в със­то­я­ние да се оправ­да­вам за сце­ни­те, в кои­то той след присти­га­не­то ни беше играл като актьор. Във все­ки слу­чай, не тъй си бях пред­ста­вя­ла оно­ваAI.

Той опря пока­за­лец до прозрач­на­та сте­на и май­ка ми – май­ка­та, чия­то цинич­на дар­ба беше кара­ла хора­та да се раз­бяг­ват, и коя­то годи­ни наред неп­ре­къс­на­то беше оли­цет­во­ря­ва­ла пред мен, дъще­ря­та, че е по-доб­ре да не се раж­дат деца на све­та – тази моя май­ка при­тис­на от дру­гия край на сте­на­та връх­че­то на своя пръст към мяс­то­то, къде­то Принц дър­же­ше своя, и невин­но го гледаше.

 – Не затва­ряй – стро­го казах.

Тази сед­ми­ца вече беше го пра­ви­ла, по-пред­на­та – също. Каз­ва, че няма­ло защо да й звъ­ня тол­ко­ва чес­то. И че със сигур­ност няма нуж­да да идвам.

– Но нали всич­ко вър­ви доб­ре – заявя­ва тя престо­ре­но тър­пе­ли­во. – Тая загри­же­ност наис­ти­на не е необходима.

– Пила ли си? – я питам. Така ми звучи.

– С Принц си отво­рих­ме една бутил­чи­ца. На седем­де­сет и седем съм. Може.

– Той пие ли?

– Не невъз­дър­жа­но. Боже.

– Не, имам пред­вид… Яде ли? Пие ли? Ходи ли до тоалетната?

За мал­ко настъп­ва мълчание.

– Да – после каз­ва тя.

Не й вярвам.

– Мамо – каз­вам и уж се накан­вам да не й го изтър­с­вам тъй ряз­ко, но въп­ре­ки това го пра­вя: – Мамо, Принц не е истин­с­ки. Зна­еш. Зна­еш го, нали? Че не е истински?

– Ах! – отго­ва­ря май­ка. Реак­ция, при коя­то не вед­на­га ми идва на ум как да постъпя.

– Той е изкус­т­вен инте­лект. Робот, фак­ти­чес­ки. Тряб­ва­ше по-рано да си пого­во­рим за това. Вина­та е моя.

– Робот ли? – Тя се раз­сми­ва. – Ами тога­ва, мно­го топъл и с мека кожа!

Раз­тър­с­вам леко гла­ва, за да про­го­ня кар­тин­ка­та, коя­то се явя­ва пред очи­те ми. Дали тя наис­ти­на не знае? Сме­хът й се усил­ва. Мра­зя този вид смях.

– Защо тога­ва е она­зи каби­на за зареж­да­не? – Ще ми се да усе­ти кол­ко ядо­са­на съм, кол­ко отчаяна.

– О, това ли – про­мър­мор­ва тя. Сега пове­че не се смее. Може би е про­умя­ла думи­те ми.

– Да дой­да ли да те взе­ма? – питам. Може да дой­де да живее при мен, сега-засе­га. Все ще наме­рим няка­къв начин.

– Зна­еш ли какъв ти е проб­ле­мът? – пита ме тя.

Знам как­во ще каже, пре­ди да се е обадила.

– Ти ревнуваш.

Този път затва­рям аз.

След като извес­т­но вре­ме кра­ча напред-назад из кух­ня­та, мятам ябъл­ка и шепа яго­ди в блен­де­ра. Той е нова, скъ­па вещ и след крат­ко, но бяс­но бръм­че­не, изга­ря с прехвър­ча­ща иск­ра. Нико­га не съм оби­ча­ла маши­ни­те, нито те – мен.

Поне­же напи­рам да се раз­пла­ча и искам да ме удър­жат, се спус­кам по стъл­ба­та към музи­кал­но­то сту­дио на мъжа ми. Кога­то вли­зам, той седи с гръб към мен. Носи слу­шал­ки, зато­ва не чува, че го викам. Заоби­ка­лям миш­пул­та и пиа­но­то и помах­вай­ки, навли­зам в зри­тел­но­то му поле. Поне­же преду­се­щам, че съл­зи­те ми няма да са му при­ят­ни, поне­же знам, че нико­га не ги е оби­чал, дяво­ли­то се усмих­вам. Той седи непод­виж­но на пода с кръс­то­са­ни кра­ка в поза­та на шивач, после вди­га пръст до уст­ни­те си. Тряб­ва да мъл­ча. Той затва­ря очи.

                        ***