Category Archives: Новини

In memoriam: Анна Лилова

АННА ЛИЛОВА
(1935 – 2022)

Съю­зът на пре­во­да­чи­те в Бъл­га­рия с дъл­бо­ка скръб и тъга се прекла­ня пред памет­та на чове­ка, уче­ния и пре­во­да­ча Анна Лило­ва, коя­то е не само един от пър­ви­те учре­ди­те­ли на наша­та орга­ни­за­ция, а и дви­га­тел и глав­на опо­ра за ней­но­то осно­ва­ва­не и твор­чес­ко изграж­да­не през годините.

Бла­го­да­ре­ние на Анна Лило­ва, гер­ма­нист­ка и сама­та тя талан­т­лив пре­во­дач на висо­ка нем­с­ка лите­ра­ту­ра, бъл­гар­с­ка­та чита­тел­с­ка пуб­ли­ка се запоз­на­ва чес­то за пръв път с твор­би на Сте­фан Цвайг, Гер­хард Хауп­т­ман, Юри Бре­зан, Франц Фюман, Ана Зегерс, Ебер­хард Паниц, Иоха­нес Р. Бехер, Ханс Носак, Хел­мут Айсен­де и др.

Сво­я­та бога­та лите­ра­тур­на кул­ту­ра и задъл­бо­че­ни нова­тор­с­ки про­уч­ва­ния в област­та на тео­ри­я­та и прак­ти­ка­та на пре­во­да А. Лило­ва сис­те­ма­ти­зи­ра в моног­ра­фи­я­та си „Увод в обща­та тео­рия на пре­во­да“ (1981).
Нес­п­рес­тан­ни­ят ѝ стре­меж да спо­де­ля зна­ни­е­то с четя­щи­те хора в пол­за на кул­тур­ния обмен в све­та дове­де до осно­ва­на­та от нея дис­цип­ли­на по тео­рия и прак­ти­ка на пре­во­да в Софийс­кия уни­вер­си­тет. Поко­ле­ния бъл­гар­с­ки пре­во­да­чи и бъл­гар­с­ка­та пре­во­да­чес­ка наука полу­чи­ха от Анна Лило­ва изклю­чи­тел­но цен­на­та 6‑томна поре­ди­ца „Изкус­т­во­то на превода“.

При­нос­ни за бъл­гар­с­ка­та наука и пре­вод­но дело, за евро­пейс­ко­то кул­тур­но наслед­с­тво оста­ва и ней­но­то учас­тие (1979 – 1990) като редак­тор по въп­ро­си­те на тео­ри­я­та на пре­во­да в ред­ко­ле­ги­я­та на авто­ри­тет­но­то меж­ду­на­род­но спе­ци­а­ли­зи­ра­но спи­са­ние Babel, изда­ние на ЮНЕСКО.

Анна Лило­ва беше висо­ко цене­на и от сво­и­те коле­ги във ФИТ и оста­ви с мъд­ро­то си ръко­во­де­не на тази авто­ри­тет­на меж­ду­на­род­на орга­ни­за­ция (1979 – 1990) човеш­ки и кул­тур­ни сле­ди, запом­не­ни до днес.

Зна­ем, че Анче­то, как­то я нари­ча­ме ние, коле­ги­те ѝ от СПБ, с неу­доб­с­тво и при­тес­не­ние би се усмих­на­ла на тези редо­ве, за да ни насо­чи само да осмис­лим оно­ва, кое­то ни оста­ви в сво­и­те кни­ги, науч­ни раз­ра­бот­ки и в сво­и­те преводи.

С призна­тел­ност към съд­ба­та, че общу­вах­ме с Анна Лило­ва и с мно­го обич се прекла­ня­ме пред памет­та ѝ!

От коле­ги­те в СПБ

Конкурс Годишни национални награди на СПБ за превод – 2022 г.

Ува­жа­е­ми изда­те­ли, кри­ти­ци, цени­те­ли на доб­рия превод,

Съю­зът на пре­во­да­чи­те в Бъл­га­рия (СПБ) Ви кани да напра­ви­те сво­и­те пред­ло­же­ния за Годиш­ни­те наци­о­нал­ни награ­ди на СПБ за пре­вод в раз­лич­ни облас­ти и категории.

За Ваше улес­не­ние и в услу­га на жури­та­та при­ла­га­ме фор­му­ляр за заяв­ка в .doc формат.

Награ­ди­те на СПБ се връч­ват вся­ка годи­на на Меж­ду­на­род­ния ден на пре­во­да­ча, 30 септември.

Номи­ни­рат се про­из­ве­де­ния, изда­де­ни меж­ду 01 юли 2021 и 30 юни 2022 г.

Спо­ред чл. 3 (6) от Пра­вил­ни­ка носи­тел на награ­да за кон­к­ре­тен пре­вод може да бъде номи­ни­ран отно­во след пери­од от три годи­ни. Инфор­ма­ция за носи­те­ли­те на награ­ди от пре­диш­ни годи­ни е налич­на на сай­та на СПБза 2019, 2020 и 2021 г.

Кра­ен срок за пода­ва­не на заяв­ки: 10 юли 2022 г., на e‑mail: office@bgtranslators.org.

Попъл­не­ни­ят фор­му­ляр след­ва да е придру­жен от: 1. номи­ни­ра­ния пре­вод – или в елек­т­ро­нен вари­ант и като книж­но тяло в един екзем­п­ляр (за пред­по­чи­та­не е този вари­ант), или само като книж­но тяло в три екзем­п­ля­ра, два от кои­то се връ­щат след кон­кур­са; 2. ори­ги­нал­ния текст в елек­т­ро­нен или в хар­ти­ен вари­ант (кой­то също се връ­ща впоследствие).

За вся­ко номи­ни­ра­но от изда­тел или инс­ти­ту­ция загла­вие се внaся так­са от 30 лв. за рецен­зи­ра­не­то му (на смет­ка­та на СПБ, посо­че­на във фор­му­ля­ра), а за инди­ви­ду­ал­ни пред­ло­же­ния от отдел­ни лица – 15 лв. При номи­ни­ра­не на пре­вод от бъл­гар­с­ки на чужд език так­са­та се удво­я­ва пора­ди необ­хо­ди­мост­та от допъл­ни­тел­но екс­пер­т­но оценяване.

За въп­ро­си и уточ­не­ния: тел. 0877 150 993.

Представяме: Откъс от романа „Самотен мъж“ на Кристофър Ишъруд в превод на Иглика Василева

Крис­то­фър Ишъ­руд (1904 — 1986) е анг­ло-аме­ри­кан­с­ки писа­тел. Роден в Анг­лия, но живее в САЩ. Най-извес­т­ни­те му твор­би са „Сбо­гом на Бер­лин“, сбор­ни­кът с раз­ка­зи „Каба­ре“ и „Само­тен мъж“.

Бла­го­да­рим на Игли­ка Васи­ле­ва и на изда­тел­с­т­во „Лист“ за любез­но пре­дос­та­ве­ния откъс.

- След мно­го лета уми­ра лебе­дът.1

Джордж овал­ва думи­те в уста­та си с така­ва пре­си­ле­на мело­дич­ност, с така­ва без­срам­на насла­да, че те прозву­ча­ват като паро­дия на начи­на, по кой­то реци­ти­ра У. Б. Йейтс. (Удар­но набля­га на уми­ра, за да ком­пен­си­ра оно­ва И, кое­то Олдъс Хък­с­ли сам е пре­мах­нал от нача­ло­то на ори­ги­нал­ния стих.) После, след като вече е успял да стрес­не или най-мал­ко­то да при­тес­ни една част от сту­ден­ти­те, той оглеж­да ста­я­та иро­нич­но ухи­лен и каз­ва тихо, съв­сем по даскалски:

- Би тряб­ва­ло досе­га всич­ки да сте про­че­ли рома­на на Хък­с­ли, като се има пред­вид, че ви го въз­ло­жих пре­ди цели три седмици. 

С край­че­ца на око­то си забе­ляз­ва оче­вид­но­то недо­у­ме­ние на Бъди Сорен­сен, кое­то не е нещо нео­чак­ва­но, как­то и повдиг­на­ти­те раме­не на Естел Окс­форд заед­но с ней­но­то въз­му­те­но „това-пък-сега-откъ­де се взе“, кое­то е далеч по-сери­оз­на реак­ция. Естел е една от най-умни­те сту­дент­ки. И точ­но защо­то е умна, съз­на­ва още по-болез­не­но фак­та, че е чер­но­ко­жа – оче­вид­но мно­го пове­че от оста­на­ли­те цвет­но­ко­жи сту­ден­ти в кла­са: всъщ­ност тя е свръх­чув­с­т­ви­тел­на. Джордж подо­зи­ра, че тя го подо­зи­ра във все­въз­мож­ни видо­ве фина дис­к­ри­ми­на­ция. Веро­ят­но тя не е при­със­т­ва­ла в ста­я­та, кога­то им е казал да про­че­тат рома­на. По дяво­ли­те, би тряб­ва­ло да го е забе­ля­зал и да я осве­до­мил след това. Той мал­ко се стра­ху­ва от нея. Освен това я харес­ва и съжа­ля­ва за недо­ра­зу­ме­ни­е­то. Освен това нена­виж­да начи­на, по кой­то тя го кара да се чувства.

- Ами доб­ре – про­дъл­жа­ва той с кол­ко­то е въз­мож­но по-при­ятен глас, – ако някой от вас все още не го е про­чел, не е чак тол­ко­ва важ­но. Само слу­шай­те вни­ма­тел­но как­во ще бъде каза­но тази сут­рин, след кое­то може да го про­че­те­те и да реши­те дали сте съг­лас­ни или не.

Поглеж­да към Естел и се усмих­ва. Тя отвръ­ща на усмив­ка­та му. Зна­чи, този път всич­ко ще е наред.

- Загла­ви­е­то, раз­би­ра се, е цитат от сти­хот­во­ре­ни­е­то на Тени­сън „Титон“. И, меж­ду дру­го­то, дока­то сме още на загла­ви­е­то – кой е Титон?

Мъл­ча­ние. Мес­ти погле­да си от лице на лице. Никой не знае. Дори Дра­йър не знае. Божич­ко, кол­ко типич­но е всич­ко това! Титон не ги инте­ре­су­ва, защо­то стои доста по-далеч от тема­та. Гра­да­ци­я­та е Хък­с­ли, Тени­сън, Титон. Гото­ви са да стиг­нат най-мно­го до Тени­сън, но не и да напра­вят още една крач­ка. Дотам спи­ра любо­пит­с­тво­то им. Защо­то, пона­ча­ло, изоб­що не им пука

- Наис­ти­на ли иска­те да ми каже­те, че нито един от вас не знае кой е Титон? Че никой от вас не си е напра­вил тру­да да про­ве­ри кой е? Е, тога­ва, моят съвет към всич­ки вас е да отде­ли­те вре­ме през уикен­да и да про­че­те­те „Гръц­ки мито­ве“ на Грейвс, как­то и само­то сти­хот­во­ре­ние. Тряб­ва да ви кажа, че недо­у­мя­вам как е въз­мож­но някой да пре­тен­ди­ра, че даден роман го инте­ре­су­ва, без дори да се запи­та как­во озна­ча­ва загла­ви­е­то му.

Едва заглъх­нал този негов изблик на раз­драз­не­ние и Джордж вече се чуди как­во да пра­ви. О, божич­ко, ста­ва про­ти­вен! А най-лошо­то е, че нико­га не знае кога подоб­но дър­жа­ние няма да го спо­хо­ди отно­во. Не успя­ва да се въз­дър­жи навре­ме. Сега, засра­мен, отбяг­ва погле­ди­те им – осо­бе­но на Кени Потър – заби­ва взор висо­ко в сре­щу­по­лож­на­та стена.

- Е, да започ­нем от нача­ло­то. Вед­нъж Афро­ди­та спи­па­ла люби­мия си Арес в лег­ло­то заед­но с Еос, боги­ня­та на зора­та. (И дока­то сте на тема­та най-доб­ре да про­ве­ри­те как­во оли­цет­во­ря­ват всич­ки те.) Афро­ди­та, иска ли пита­не, се вбе­си­ла и прокле­ла Еос да се влюб­ва до уши във вся­как­ви кра­си­ви простос­мър­т­ни мом­че­та, за да й даде урок пове­че да не зака­ча бого­ве­те на дру­ги­те.  (Някой се раз­сми­ва при тези думи и Джордж се успо­ко­я­ва: беше се опа­ся­вал, че те ще се оби­дят от него­ви­те нази­да­тел­ни думи.) Все още без да свеж­да очи, той про­дъл­жа­ва с присмех в гла­са си. — Еос страш­но се при­тес­ни­ла, но ско­ро уста­но­ви­ла, че изоб­що не е в със­то­я­ние да се кон­т­ро­ли­ра и започ­на­ла да похи­ща­ва обик­но­ве­ни мом­че­та от земя­та и да ги пре­лъс­тя­ва. Титон бил един от тях. Исти­на­та е, че взел със себе си и своя брат Гани­мед, ей така, за ком­па­ния… —  (Този път сил­но кис­ка­не откъм раз­лич­ни мес­та в ста­я­та). – Но за зла участ Зевс зър­нал Гани­мед и вед­на­га лудо се влю­бил в него. – (Ако сес­т­ра Мария се е шоки­ра­ла, това няма да е доб­ре. Джордж оба­че не поглеж­да към нея, а към Уоли Бра­йънт – за кого­то той е пове­че от сигу­рен… и, естес­т­ве­но, Уоли се хили страш­но дово­лен.) – И така, като раз­би­ра, че тя все едно ще тряб­ва да се отка­же от Гани­мед, Еос се обър­на­ла с мол­ба към Зевс дали в замя­на не би дарил Титон с без­смър­тие? Зевс й отвър­нал, ама раз­би­ра се, защо не? И го напра­вил. Но Еос била тол­ко­ва глу­па­ва, че забра­ви­ла да измо­ли и веч­на мла­дост за Титон. Меж­ду дру­го­то, това може­ло да се уре­ди съв­сем лес­но; Селе­на, боги­ня­та на луна­та, успя­ла да го издейс­т­ва за сво­е­то мом­че Енди­ми­он. Един­с­т­ве­ни­ят проб­лем бил в това, че Селе­на изоб­що не се инте­ре­су­ва­ла от нищо дру­го, освен от целув­ки, дока­то Енди­ми­он имал дру­ги щения и тога­ва тя го пото­пи­ла в неп­ро­бу­ден сън, за да стои мирен. Не е кой знае как­ва рабо­та да бъдеш кри­сив за веч­ни вре­ме­на, ако сут­рин, като се събу­диш, не може да се поглед­неш в огле­да­ло­то. (Сега поч­ти всич­ки се усмих­ват… да, дори сес­т­ра Мария. Джордж сияе насре­ща им. Тол­ко­ва мра­зи неп­ри­ят­нос­ти.) – Докъ­де бях стиг­нал? О, да… и така, кле­ти­ят Титон посте­пен­но се превръ­ща в про­ти­вен, ала без­смър­тен ста­рец… (Силен смях.) – А Еос с типич­но­то за вся­ка боги­ня без­сър­де­чие, се отег­ча­ва от него и го заключ­ва в спал­ня­та си. Той оглу­пя­ва все пове­че и пове­че, гла­сът му ста­ва все по-пис­к­лив и по-пис­к­лив, дока­то един ден се превръ­ща в цикада.

Това е ужас­но неза­до­во­ли­тел­на раз­връз­ка. Джордж не очак­ва, че може да про­ра­бо­ти и точ­но така ста­ва. Гос­по­дин Сто­е­сел е като обе­зу­мял, нищо не раз­би­ра и се обръ­ща към Дра­йър с отча­ян шепот. Дра­йър му обяс­ня­ва шеп­неш­ком, но това още пове­че го обър­к­ва. Най-накрая оба­че гос­по­дин Сто­е­сел про­умя­ва и възкликва:

- Ах, зо… айне Zikade! – в гла­са му се дола­вя укор, с кое­то загат­ва, че Джордж и цели­ят анг­ло-аме­ри­кан­с­ки свят про­из­на­сят погреш­но думата.

В този момент Джордж отно­во се обаж­да, този пък с лека про­мя­на в отно­ше­ни­е­то. Пове­че не ги ухаж­ва, не ги забав­ля­ва; гово­ри им със строг и авто­ри­те­тен тон. Това е глас на съдия, кой­то обоб­ща­ва фак­ти­те и дава ука­за­ния на съдеб­ни­те заседатели.

- В общи линии осно­ва­ни­е­то на Хък­с­ли да избе­ре това загла­вие е оче­вид­но. Но, вие тряб­ва да се запи­та­те докол­ко под­роб­нос­ти­те съот­вет­с­тват на обсто­я­тел­с­т­ва­та в исто­ри­я­та. Напри­мер, Пети­ят граф на Гонис­тър може да бъде въз­при­ет като въп­лъ­ще­ние на Титон, тъй като сами­ят той накрая се превръ­ща в май­му­на, как­то Титон — в насе­ко­мо. Но как­во ще каже­те за Джо Стойт? И док­тор Обис­по? Той при­ли­ча мно­го пове­че на Гьо­те­вия Мефис­то­фел откол­ко­то на Зевс. И коя е Еос? Във все­ки слу­чай не е Вир­джи­ния Мон­си­пъл! Най-мал­ко­то защо­то спо­ред мен сут­рин тя не е в със­то­я­ние да ста­ва доста­тъч­но рано. – Никой не схва­ща шега­та. Джордж оби­ча да пус­ка по някоя шега от вре­ме на вре­ме, измън­к­ва я под носа си съв­сем по анг­лийс­ки, макар да знае от опит, че пол­за няма. Леко раз­драз­нен от лип­са­та на реак­ция той про­дъл­жа­ва с поч­ти кав­га­джийс­ки тон. – Но, пре­ди да про­дъл­жим, вие тряб­ва да реши­те за как­во се гово­ри в този роман.

И пре­кар­ват оста­тъ­ка от часа да си блъс­кат главите.

Отна­ча­ло, как­то вина­ги, наста­ва пъл­но мъл­ча­ние. Кла­сът седи, зяпа и по вся­ка веро­ят­ност раз­съж­да­ва над тази семан­тич­но стъ­пис­ва­ща ги дума. Как­во. За как­во се гово­ри? Е, това, кое­то Джордж иска от тях, е да кажат за как­во всъщ­ност ста­ва дума в рома­на. Те са гото­ви да кажат, че е за всич­ко, кое­то ще му харе­са, абсо­лют­но всич­ко. Защо­то поч­ти всич­ки, неза­ви­си­мо от сте­пен­та им на ака­де­мич­но обу­че­ние, дъл­бо­ко, дъл­бо­ко в себе си смя­тат цяла­та тая рабо­та, наре­че­на за как­во, за адс­ки досад­на и запле­те­на игра. Що се отна­ся до мал­ци­на­та, кои­то вече са кул­ти­ви­ра­ли у себе си под­хо­да за как­во, и той им е ста­нал като вто­ра при­ро­да, кои­то меч­та­ят един ден да напи­шат соб­с­тве­на кни­га на тема за как­во у Фок­нър, Джеймс или Кон­рад, доказ­вай­ки кате­го­рич­но, че всич­ки пре­диш­ни тъл­ку­ва­ния по въп­ро­са са били едно нищо – те извес­т­но вре­ме ще се въз­дър­жат от изказ­ва­не. Изчак­ват момен­та, кога­то ще могат да блес­нат като супер­де­тек­ти­ви, пред­ла­гай­ки стра­хот­на вер­сия вър­ху престъп­ле­ни­е­то на Хък­с­ли. Но меж­дув­ре­мен­но, нека дру­ги­те раз­чис­тят тере­на. Нека пър­во раз­бу­тат тинята.

Тиня­та раз­бут­ва, задъл­жи­тел­но, Алег­зан­дър Монг. Той, раз­би­ра се, знае как­во пра­ви. Не е глу­пав. Може би част от него­ва­та фило­со­фия като абс­трак­тен худож­ник е да смя­та, че всич­ко мета­фо­рич­но е просто детин­с­ко. Бял човек ще наст­ръх­не сре­щу подоб­на мисъл, но не и Алег­зан­дър. С кра­си­ва­та си китайс­ка усмив­ка, той заявява:

- Ами, ста­ва дума за тоя бога­таш, дето рев­ну­ва, щото смя­та, че е твър­де стар за него­во­то моми­че, освен това подо­зи­ра, че оня мла­ди­ят й е хвър­лил око, само дето той не е, пък изоб­що не се и надя­ва, тъй като тя и док­то­рът вече са се сду­ши­ли. И така, бога­та­шът заст­рел­ва мла­до­ка по погреш­ка, но док­то­рът успя­ва да поту­ли слу­чая и тога­ва всич­ки зами­на­ват за Анг­лия, за да откри­ят оня тип гра­фа, дето се е отдал на май­мун­с­ки лудо­рии с някак­ва дама в някак­ва изба…

Гръ­мог­лас­ни въз­тор­зи. Джордж се усмих­ва сниз­хо­ди­тел­но и казва:

- А къде оста­на­ха гос­по­дин Пордидж и гос­по­дин Проптър… те как­во правят?

- Пордидж ли? О, да …онзи, дето раз­би­ра защо гра­фът кльо­па раз­ни риби…

- Шара­ни.

- Точ­но така… А Проптър? – Алег­зан­дър се хили, чеши се по гла­ва­та, гри­мас­ни­чи. – Съжа­ля­вам, сър. Моля да ме изви­ни­те. Сно­щи си лег­нах чак някъ­де към два и поло­ви­на, опит­вах се да про­умея тоя кота­рак. Уоу! Абе, не ги раз­би­рам тия щуротии.

Пак смях. Алег­зан­дър си е изиг­рал роля­та. Пред­ста­вил е теза­та си наход­чи­во, като за пред тъл­па­та. Сега ези­ци­те се раз­вър­з­ват и раз­след­ва­не­то може да продължи.

Ето някои от кон­с­та­та­ци­и­те им:

Гос­по­дин Проптър не тряб­ва­ше да раз­пра­вя, че его­то е нере­ал­но; това само доказ­ва, че той не вяр­ва в човеш­ка­та природа.

Този роман пред­став­ля­ва ску­чен и абс­трак­тен мис­ти­ци­зъм. Меж­ду дру­го­то, за как­во ни е притряб­ва­ло да живе­ем вечно?

Този роман е умен, но цини­чен. Хъс­к­ли би тряб­ва­ло да пише с пове­че топ­ли­на за човеш­ки­те чувства.

Този роман е една чудес­на духов­на про­по­вед. Учи ни, че не ни е рабо­та да си пъха­ме носа в мис­те­ри­и­те на живо­та. Не тряб­ва да се заиг­ра­ва­ме с вечността.

Хък­с­ли е лала­джия по един заба­вен начин. Иска да се отър­ве от хора­та и да напра­ви све­та безо­пас­но мяс­то за живот­ни и духов­ни същности.

Да кажеш, че вре­ме­то е зло, защо­то зло­то се случ­ва във вре­ме­то, е все едно да кажеш, че оке­а­нът е риби, защо­то риби­те са в океана.

Гос­по­дин Проптър няма сек­су­а­лен живот. И това го пра­ви неу­бе­ди­те­лен като персонаж.

Сек­су­ал­ни­ят живот на гос­по­дин Проптър е неубедителен.

Гос­по­дин Проптър е при­вър­же­ник на Дже­фер­съ­но­ва­та демок­ра­ция, анар­хист, бол­ше­вик, нещо като пред­шес­т­ве­ник на Джон Бърчъровците.

Гос­по­дин Проптър е човек, кой­то бяга от дейс­т­ви­тел­ност­та. И това се виж­да от раз­го­во­ра му с Пийт за Граж­дан­с­ка­та вой­на в Испа­ния. Пийт е добро мом­че, пре­ди да попад­не под вли­я­ни­е­та на гос­по­дин Проптър, но анге­лът му е слаб и зато­ва започ­ва да вяр­ва в Бог.

Хък­с­ли наис­ти­на раз­би­ра жени­те. Това, дето пода­ря­ва на Вир­джи­ния розов мотор ску­тер е пер­фек­т­но попадение.

И така ната­тък и така ната­тък… Джордж стои и се усмих­ва, не каз­ва поч­ти нищо, оста­вил ги е да се забав­ля­ват. Той влас­т­ва над рома­на като пазач на кар­на­вал­на шат­ра, оку­ра­жа­ва тъл­па­та да се цели в мише­ни­те и да ги пра­ви на пух и прах; здра­вос­лов­но, непод­пра­ве­но забав­ле­ние. Но същес­т­ву­ват някои основ­ни пра­ви­ла, кои­то тряб­ва да се спаз­ват. Кога­то някой заго­во­ри за мес­ка­лин и лизер­ги­но­ва кисе­ли­на2, намек­вай­ки, че гос­по­дин Хък­с­ли е на крач­ка от това, кое­то се нари­ча нар­ко­ман, Джордж вед­на­га го скас­т­ря. А кога­то друг лука­во се опит­ва да пре­вър­ти клю­ча в рома­на – а няма ли, не би ли мог­ло да има някак­ва връз­ка меж­ду една про­чу­та дама и стрел­ба­та на Джо Стойт сре­щу Пийт? – тога­ва Джордж му отго­ва­ря с твър­до не; тази въл­шеб­на при­каз­ка е отдав­на обо­ре­на още през трий­сет­те години.

Но ето че идва ред на въп­рос, кой­то Джордж е очак­вал. И го зада­ва, раз­би­ра се, Май­рън Хърш, този неу­мо­рен заяд­ли­вец на тема еврейс­т­во и християнство.

- Сър, тук на стра­ни­ца 79 гос­по­дин Проптър каз­ва, че най-тъпи­ят текст в Биб­ли­я­та, е: те ме мра­зе­ха без при­чи­на. Да не би с това да иска да каже, че нацис­ти­те са били пра­ви да мра­зят евре­и­те? Хък­с­ли анти­се­мит ли е?

Джордж си поема дъл­бо­ко дъх.

- Не – отго­ва­ря му кротко.

И после, след извес­т­на пау­за на очак­ва­но умъл­ча­ва­не, кла­сът извед­нъж се оку­ра­жа­ва от пря­мо­та­та на Май­рън, зато­ва той повта­ря стро­го и на висок глас:

- Не… Гос­по­дин Хък­с­ли не е анти­се­мит. Нацис­ти­те не са били пра­ви да мра­зят евре­и­те. Но тях­на­та омра­за към евре­и­те не е била без осно­ва­ние. Никой нико­га не мра­зи без осно­ва­ние… Виж­те, дай­те да изва­дим евре­и­те от това урав­не­ние, ста­ва ли? Как­во­то и отно­ше­ние да има­те, в наше вре­ме е невъз­мож­но евре­и­те да бъдат обсъж­да­ни обек­тив­но. По вся­ка веро­ят­ност няма да е въз­мож­но и през след­ва­щи­те двай­сет годи­ни. Зато­ва нека да помис­лим вър­ху това в рам­ки­те на някое дру­го мал­цин­с­т­во, кое­то и да е, кое­то харес­ва­те, но да е мал­ка общ­ност… коя­то да не е орга­ни­зи­ра­на и да няма съз­да­де­ни коми­те­ти в ней­на защита…

Джордж поглеж­да към Уоли Бра­йънт с дъл­бок грей­нал взор, кой­то каз­ва, с теб съм, моя сес­т­ро от мал­ка­та общ­ност. Уоли е пъл­ни­чък и с нез­д­рав тен на лице­то, а вни­ма­ни­е­то с кое­то срес­ва къд­ра­ва­та си коса, под­дър­жа нок­ти­те си изпи­ле­ни и лаки­ра­ни, а веж­ди­те си — дис­к­рет­но изску­ба­ни, само го пра­ви да изглеж­да мно­го по-неп­рив­ле­ка­те­лен. Оче­вид­но, той е раз­брал погле­да на Джордж. При­тес­нен е. Няма зна­че­ние! Сега Джордж ще му даде урок, кой­то той нико­га няма да забра­ви. Ще обър­не очи­те на Уоли навът­ре към стес­ни­тел­на­та му душа. Ще му даде кураж да захвър­ли пила­та за нок­ти и да се изпра­ви пред исти­на­та за соб­с­тве­ния си живот…

- Ето, напри­мер, хора­та с лунич­ки. Оне­зи, кои­то нямат лунич­ки, не ги смя­тат за мал­цин­с­т­во. И те не са мал­цин­с­т­во в сми­съ­ла, за кой­то гово­рим. А защо не са? Защо­то мал­цин­с­т­во­то се смя­та за мал­цин­с­т­во, кога­то пред­став­ля­ва няка­къв вид запла­ха за мно­зин­с­т­во­то – реал­на или въоб­ра­жа­е­ма. Но никоя запла­ха нико­га не е съв­сем въоб­ра­жа­е­ма. Има ли несъг­лас­ни? Ако има, запи­тай­те се: как­во би напра­ви­ло това кон­к­рет­но мал­цин­с­т­во, ако извед­нъж, ей така за ден, се пре­вър­не в мно­зин­с­т­во? Нали раз­би­ра­те за как­во гово­ря? Е, ако не разаби­ра­те – помис­ле­те си отново!

Доб­ре… сега идва ред на либе­ра­ли­те, вклю­чи­тел­но, надя­вам се, и на всич­ки в тази стая, а те твър­дят след­но­то: „мал­цин­с­т­ва­та са просто хора, като всич­ки нас“. Точ­но така, мал­цин­с­т­ва­та са хора; хора, не анге­ли. Точ­но така, те са като нас… но не съв­сем като нас; да, до това се свеж­да доб­ре позна­то ста­но­ви­ще на либе­рал­на­та исте­рия, в коя­то започ­ваш да се само­заб­луж­да­ваш, че наиис­ти­на не виж­даш разика меж­ду един негър и един швед… (Защо, о, защо Джордж не се прест­ра­ши да каже „меж­ду Естел Окс­форд и Бъди Сорен­сен?“ Веро­ят­но, ако се беше прест­ра­шил, щеше да предиз­ви­ка атом­на екс­пло­зия от бурен смях и всич­ки щяха да се пре­гър­нат и да настъ­пи цар­с­т­во­то небес­т­но, точ­но тук в клас­на стая номер 278. Но, също тол­ко­ва веро­ят­но е, че нищо подоб­но няма­ше да се слу­чи.) Зато­ва, нека бъдем чес­т­ни, мал­цин­с­т­ва­та са хора, за кои­то допус­ка­ме, че изглеж­дат, дейс­т­ват и мис­лят раз­лич­но от нас и имат недос­та­тъ­ци, кои­то ние няма­ме. Може да не харес­ва­ме начи­на, по кой­то те изглеж­дат и дейс­т­ват, дори може да нена­виж­да­ме тех­ни­те недос­та­тъ­ци. И наис­ти­на е по-доб­ре, да си призна­ем, че не ги харес­ва­ме, че ги мра­зим, откол­ко­то да се опит­ва­ме да прикри­ва­ме чув­с­т­ва­та си с псев­но-либе­рал­на сан­ти­мен­тал­ност. Ако поглед­нем чес­т­но на чув­с­т­ва­та си, тога­ва ще раз­по­ла­га­ме с отдуш­ник, а има­ме ли отдуш­ник, тога­ва е по-мал­ко веро­ят­но да при­бег­нем до преслед­ва­не… Знам, че в днеш­но вре­ме на тази тео­рия се гле­да като на отжи­ве­ли­ца. Ние всич­ки се опит­ва­ме да вяр­ва­ме, че ако доста­тъч­но дъл­го не обръ­ща­ме вни­ма­ние на нещо, то просто ще преста­не да съществува…


1 На бъл­гар­с­ки загла­ви­е­то на въп­рос­ния роман на Олдъс Хък­с­ли е пре­ве­де­но като “Лебе­дът уми­ра след мно­го лета“ (ИК „Колиб­ри“, 2009), кое­то всъщ­ност е загла­ви­е­то, под кое­то рома­нът е пуб­ли­ку­ван в САЩ. Анг­лийс­ко­то му загла­вие е „След мно­го лета“ (1939 г.) – Б. пр.

2 По-извес­т­на като ЛСД/LSD. – Б. пр.

Представяме: „Очи със слънце несравними“ от Антъни Бърджес в превод на Мариана Екимова-Мелнишка

По слу­чай Све­тов­ния ден на кни­га­та и автор­с­ко­то пра­во пред­ста­вя­ме откъс от кни­га­та на Антъ­ни Бър­джес за Уилям Шек­с­пир, почи­тан заед­но със Сер­ван­тес на днеш­на­та дата.
За пре­во­да от анг­лийс­ки език на тази кни­га Мари­а­на Еки­мо­ва-Мел­ниш­ка бе удос­то­е­на със Спе­ци­ал­на­та награ­да за изклю­чи­тел­но висо­ки пости­же­ния на СПБ през 2019 г.
Бла­го­да­рим за пре­дос­та­ве­ния текст на пре­во­дач­ка­та и на издателството!

Това е един­с­т­ве­на­та рома­ни­зи­ра­на биог­ра­фия на Бар­да и е призна­та за така­ва от ака­де­мич­ния биог­раф на Шек­с­пир, Самю­ъл Шьон­ба­ум.  А чита­те­ли­те й по све­та я спо­ме­на­ват редом с „Пор­то­кал с часов­ни­ков меха­ни­зъм”  по пока­за­те­ля  лите­ра­тур­но предиз­ви­ка­тел­с­т­во. Но две­те кни­ги не са срав­ни­ми по труд­ност за пре­веж­да­не – как­то очи­те са нес­рав­ни­ми със слън­це­то. Защо­то във вто­ра­та (по реда на напис­ва­не­то) – „исто­ри­я­та на Шек­с­пир” — Бър­джес, лин­г­вист, музи­кант и как­во ли не още, е поис­кал да се рав­ня­ва към Шек­с­пир, но и да се „отър­ка” о Джойс – два­ма­та му лите­ра­тур­ни куми­ра, с кои­то той на мес­та се иден­ти­фи­ци­ра, а на мес­та ги и ими­ти­ра. Мно­го­то пер­со­на­жи от Ели­за­бе­тин­с­ка­та епо­ха носят харак­тер­ни­те си ези­ко­ви осо­бе­нос­ти – спо­ред ран­га си и общес­т­ва­та, към кои­то при­над­ле­жат. Раз­го­во­ри­те помеж­ду им са наси­те­ни с думи от тога­ваш­ни­те жар­го­ни на раз­лич­ни про­фе­сии и общ­нос­ти; уме­ло изпол­з­ват думи и изра­зи от пие­си­те и поеми­те на Шек­с­пир, но кога­то започ­нат да мис­лят или общу­ват с цита­ти от древ­ног­ръц­ки и латин­с­ки авто­ри и фило­со­фи, а и да се позо­ва­ват на Мон­тен и на Сене­ка, е необ­хо­ди­мо позна­ва­не или поне добро ори­ен­ти­ра­не в тях­но­то твор­чес­т­во. За пръс­на­ти­те крат­ки или по-дъл­ги латин­с­ки цита­ти се се тър­сят тех­ни пре­во­ди на бъл­гар­с­ки. Позо­ва­ва­не­то на Биб­ли­я­та обик­но­ве­но е неза­бeле­жи­мо… Али­те­ра­ции, мета­фо­ри, оно­ма­то­пеи са естес­т­ве­но­то опе­ре­ние на Бър­дже­со­вия стил, а дели­ри­ум­ни­те със­то­я­ния на авто­ра — като еднов­ре­мен­но пре­по­да­ва­тел на сту­ден­ти и ава­тар на Уил — са по-зага­дъч­ни и по-про­дъл­жи­тел­ни от про­то­ти­пи­те им при Шек­с­пир, Джойс или (може би) Гър­т­руд Стайн. Все пак ста­ва въп­рос за „биог­ра­фия” по кон­цеп­ци­я­та на Вир­джи­ния Улф за жан­ра като орга­нич­на сме­си­ца меж­ду исто­ри­чес­ки фак­ти и сво­бо­да на авто­ро­во­то въоб­ра­же­ние с цел по-сил­но въз­дейс­т­вие вър­ху читателите.

Зато­ва и с всич­ки въз­мож­ни ези­ко­ви сред­с­тва уме­ло е пред­ста­ве­на доста стра­хо­ви­та кар­ти­на на епо­ха­та-мост меж­ду 16‑и и 17‑и век, в коя­то се раз­ви­ват любов­ни роман­си и дра­ми, про­фе­си­о­нал­но съпер­ни­чес­т­во и влас­то­во потис­ни­чес­т­во, а в и над всич­ко това е най-вели­ки­ят вла­де­тел на анг­лийс­ко­то сло­во, „Сце­нод­ру­се­цът”, кой­то чрез поези­я­та се опит­ва да вне­се извес­тен ред в хао­са на съществуването.

За мак­си­мал­но добли­жа­ва­не до авто­ро­вия зами­съл съдейс­т­ва­ха реч­ни­ци­те на анг­лийс­кия сленг във всич­ки въз­мож­ни облас­ти, пре­дос­та­ве­ни коле­ги­ал­но от авто­ра им в Лон­дон, как­то и пре­во­да­чът на кни­га­та на румън­с­ки – един­с­т­ве­ния про­фе­си­о­на­лен пре­вод на друг евро­пейс­ки език.

Под чер­та са изве­де­ни над 140 бележ­ки, без кои­то не може да се стиг­не до авто­ро­вия замисъл.

Чест пра­ви на коле­ги­те, жури­ра­ли пред­ло­же­на­та за награ­да кни­га, че са вник­на­ли в същ­ност­та на ори­ги­нал­но­то авто­ро­во посла­ние и са ана­ли­зи­ра­ли и почув­с­т­ва­ли поч­ти непо­сил­на­та зада­ча да бъде то пре­да­де­но само с гъв­ка­вост­та на бъл­гар­с­кия език, замес­т­ва­ща лип­са­та на подо­ба­ва­щи поня­тия и думи по вре­ме­то на Шек­с­пир и Ели­за­бет І.
Мари­я­на Екимова-Мелнишка

(Исто­рия на любов­ния живот на Шекспир)

Очи със слън­це нес­рав­ни­ми (Исто­рия на любов­ния живот на Шек­с­пир)
(откъс)

Антъ­ни Бърджес

Като спо­ме­на­ха име­то му, Робърт Грийн (Робърт Грийн,1558–1592, писа­тел, пам­ф­ле­тист и дра­ма­тург, един от съв­ре­мен­ни­ци­те и чес­то съпер­ни­ци на Шек­с­пир, кои­то за раз­ли­ка от него има­ли уни­вер­си­тет­с­ко обра­зо­ва­ние. Б.пр.) не изли­за­ше от ума на Уил, дока­то напус­ка­ха гра­да в север­на посо­ка с цяла­та си поста­нов­ка. Крал­с­ки­ят двор ско­ро щеше да ги послед­ва по същия път. В без­по­щад­на­та жега актьо­ри­те язде­ха, а тали­га­та им потроп­ва­ше зад тях, нато­ва­ре­на с всич­ки­те им при­над­леж­нос­ти. Теат­ри­те бяха затво­ре­ни до Архан­ге­лов­ден (Хен­с­лоу се ока­за про­рок), а из тес­ни­те ули­ци на скуп­че­ния град, затла­че­ни от бок­лу­ци, се щура­ха плъ­хо­ве. Чума­та извес­тя­ва­ше настъп­ва­не­то си с меки подут­ни под миш­ни­ци­те. Но това не зася­га­ше актьо­ри­те. Те напред­ва­ха на север към про­вин­ци­ал­ни град­че­та, къде­то игра­та им ще нака­ра мес­т­ни­те тъпо­ум­ни­ци да зяп­нат. Нали тряб­ва­ше да се изкар­ват пари. На Грийн, раз­ка­па­ния магис­тър на изкус­т­ва­та, соб­с­тве­ник на раз­ло­же­ни бъб­ре­ци, му се нала­га­ше да оста­не в Лон­дон, за да при­пе­чел­ва ежед­нев­ния си залък. Уил си го пред­ста­вя­ше, как в късен сут­ре­шен час прокли­на мах­мур­лу­ка си, дока­то едва се нади­га от посте­ля­та, лекьо­са­на от нощ­ни­те му изпус­ка­ния. Пре­да­ни­ят му слу­га Кътинг Бол, про­чут кра­дец и уби­ец, нача­са ще му под­не­се чаша с вки­се­лен оста­тък от вче­раш­но­то рейн­с­ко вино, ако все още нещо е оста­на­ло в бутил­ка­та. Ако оба­че не е, перо­то му – глу­хо за гро­хо­та в коре­ма – ще тряб­ва бър­зо-бър­зо да над­рас­ка пър­ви­те стра­ни­ци на поред­на­та сати­ра за измам­ни­ци и джеб­чии, кои­то тоз­час да бъдат отне­се­ни на изда­те­ля като гаран­ция за нов гени­а­лен пам­ф­лет, та при­но­си­те­лят им, Бол, да пре­вър­не оскъд­ния му аванс във вино. А там, в ъгъ­ла, сред дри­па­ви пеле­ни и дре­хи свад­ли­ва­та любов­ни­ца на Грийн, сес­т­ра на Бол, се мъчи да укро­ти пис­к­ли­во­то копе­ле Фор­ту­на­тус. Мизе­рен живот, но Уилям се изне­на­да от лека­та тръп­ка, навя­ва­ща завист, коя­то го полаз­ва­ше все­ки път, щом си го пред­ста­ве­ше този набе­ден поет и нео­съ­щес­т­вен учен, вър­ху кого­то раз­гул и болес­ти бяха сло­жи­ли своя отпе­ча­тък, но му бяха оста­ви­ли рижа­во-чер­ве­на­та хубост. И защо пък точ­но спа­зъм на завист му предиз­вик­ва­ше Грийн? Да не би защо­то, осво­бо­ден от лице­мер­ни­те пури­тан­с­ки тер­за­ния, Грийн живе­е­ше как­то му се харес­ва и с отво­ре­ни обя­тия при­ема­ше къс­ме­та си? А пък нали, за да е пад­нал, човек тряб­ва да е бил нави­со­ко (уни­вер­си­тет­с­ки магис­тър, джен­тъл­мен)? Дали и защо­то Грийн неу­сет­но се беше про­ва­лил с пие­си­те си, пора­ди това, че всъщ­ност е само поет? Всич­ки­те му твор­би са задръс­те­ни от сти­хо­ве: поезия дви­жи дейс­т­ви­е­то; тя опис­ва раз­лич­ни­те обра­зи; от уста­та на всич­ки, като песен от чов­ки на пти­ци, се леят рими. Уил не може­ше и да си признае, кол­ко се въз­хи­ти на неус­пеш­на­та пие­са „Отец Бей­кън и отец Бън­гей”: та в нея има­ше поезия! И дори глу­по­ва­та­та Мар­га­рет от Фре­синг­фийлд, проста­та кра­вар­ка, ниже­ше сти­хо­ве за любов­та меж­ду Парис и Ено­на. Нима това не е въп­лъ­ще­ние на кра­со­та, по-въз­ви­ше­на от вся­ка дру­га, достъп­на за очи­те в същин­с­ко­то огле­да­ло на живо­та? Е,  Грийн не беше Мар­лоу, но беше по-бли­зо до Мар­лоу, откол­ко­то той, Уилям, щеше няко­га да стигне.

1588. Към тази годи­на го връ­ща­ха мис­ли­те му. Как беше чира­ку­вал в Крал­с­ка­та тру­па и то в една нес­ко­по­са­на пие­са, после как умря Тарл­тън, тру­па­та запад­на, а той сами­ят послед­ва Кемп, кой­то се бе доб­рал до тру­па­та на лорд Странг. Арма­да­та бе раз­би­та, вест­та за побе­да­та ни огря като фар и ето, всич­ки актьо­ри отно­во са в Крал­с­ка­та тру­па. Но най-важ­но­то беше Фауст. Уж пие­са като пие­са, ама в нея надуш­ваш нещо истин­с­ко – не като сегаш­но­то му усе­ща­не за горе­щи­те хъл­бо­ци на истин­с­ки кон, за потта, сти­ча­ща се покрай ноз­д­ри­те му или за моно­тон­но­то под­пя­ва­не на Кемп, а за по-голя­ма­та исти­на зад тази пъс­т­ра заве­са. Грийн пре­гър­на и раз­ру­ха­та, и (деб­не­ща) смърт­та на про­сяк; Мар­лоу би пре­гър­нал и самия ад, ако заве­са­та прикри­ва­ше само ада (а той като че ли беше убе­ден в това). Него­ви­ят Тамер­лан бе само един кух вик на самох­вал­с­т­во, ала Фауст бе истин­с­ки­ят му глас, кой­то жаж­да­ше прокля­тие тъй неот­с­тъп­но, сякаш прокля­ти­е­то бе май­чи­но­то му мля­ко. Дали повта­ря­ше онзи зов: „Обич­на, … обре­че­на…”? Не, не е така. Мар­лоу не се при­ни­зя­ва с евти­ни двус­мис­ли­ци. Уил потръп­на. Вед­нъж беше сто­ял до Мар­лоу на една от сбир­ки­те на оно­ва Нощ­но учи­ли­ще (Така нари­ча­ли „Шко­ла­та на ате­ис­ти­те” от 1592 г. – гру­па поети и уче­ни око­ро Сър Уол­тър Рали, Крис­то­фър Мар­лоу и др., пред­по­ла­га­е­ми про­тив­ни­ци на общоп­ри­е­ти убеж­де­ния. Б.пр.) Сър Уол­тър се бе опил от тютю­на и се бе впус­нал в раз­съж­де­ния (нима с мате­ма­ти­ка не може да се стиг­не до Бог, как­то с молит­ви? При все това ще закри­ем вечер­та на коле­не); Мар­лоу откри­то се гне­ве­ше на Хрис­тос, обви­ня­ва­ше го, че е шар­ла­та­нин, а не спа­си­тел на све­та, и се подиг­ра­ва­ше с твър­де­ни­е­то, че същес­т­ву­ва душа, като предиз­вик­ва­ше Гос­под да сле­зе от Сво­е­то небе. Ами то и два­ма­та, и Грийн и Мар­лоу, при­зо­ва­ва­ха една тъм­на боги­ня и няма­ха никак­ви съм­не­ния, че тя същес­т­ву­ва. Те се бяха уст­ре­ми­ли – и то без­ре­зер­в­но – към все­пог­лъ­ща­щия ги образ. Само истин­с­ки бла­го­род­на душа бе спо­соб­на на това, нищо че Грийн живе­е­ше в мизе­рия, а Мар­лоу се бле­ще­ше с кръ­вя­са­ли очи.

Ами той, Уил, към как­во се стре­ме­ше той? Да бъде нари­чан джен­тъл­мен, това и нищо пове­че. Като син на зана­ят­чия, той тряб­ва да овла­дее зана­ят, за да се сдо­бие с къща, с фами­лен герб на бла­го­род­ник. През това горе­що лято той язде­ше по пътя си към бав­но­то и посте­пен­но съби­ра­не на пари.

Зад гър­ба си оста­вя­ше същин­с­ки нек­ро­пол. Лон­дон се пър­же­ше в соб­с­тве­на­та си гни­лоч . Мухи лазе­ха по уст­ни­те на спя­щи деца. Плъ­хо­ве мър­да­ха мус­та­ци, дока­то душе­ха умря­ла жена (не по-теж­ка вече от дете), потъ­на­ла във въш­ки сред куп­чи­на воня­щи дри­пи. Кам­ба­ни­те бие­ха по цял ден да опо­вес­тя­ват жер­т­ви­те на чума­та. Сту­де­но­то пиво има­ше вкус на горе­ща ури­на. Меса­рят раз­пъж­да­ше с две ръце мухи­те, пре­ди да отсе­че пар­че вми­ри­са­но говеж­до. Куп­чи­ни лай­на гни­е­ха и набъб­ва­ха в жега­та. Дрип­льов­ци нахлу­ва­ха да оби­рат къщи­те, а зава­ре­ха ли вът­ре мъж, жена, дете на смър­тен одър да дишат теж­ко и едва чуто да молят за вода, им се подиг­ра­ва­ха и ими­ти­ра­ха зло­щас­ти­е­то им, дока­то зади­га­ха от дома им как­во­то си харе­сат. Гра­дът бе запри­ли­чал на огром­на гла­ва, стъ­пи­са­на над ръце и кра­ка от кули и къщи, обсаж­да­ни от пъл­чи­ща плъ­хо­ве в неп­рог­лед­на­та нощ, а лице­то ѝ – изпи­то, с хлът­на­ли очи, от уста­та ѝ блик­на­ла зло­вон­на жлъч, коя­то се сти­ча­ше по кал­дъ­ръ­ма, дока­то уст­ни­те без­па­мет­но зовя­ха Ису­се, Ису­се.

С настъп­ва­не­то на есен­та, кога­то захлад­ня и чума­та се поот­тег­ли, Уил се вър­на пак на кон в Лон­дон да напи­ше пие­са. Дъл­га­та исто­рия на Вой­на­та на рози­те тряб­ва­ше най-сет­не да бъде дове­де­на до окон­ча­тел­на­та побе­да на Тюдо­ри­те. Дру­ги­те от тру­па­та може­ха да минат и без него, щом бяха започ­на­ли да се връ­щат посте­пен­но от Нор­т­хам­п­тън през Бед­форт, Хар­т­форт, Сейнт Олбанс. Не пред­виж­да­ха да стиг­нат в „Роуз“ по-рано от декем­в­ри, ако при­хо­ди­те от про­вин­ци­я­та бяха все така доб­ри. Кол­ко­то до Алин, той обя­ви, че ще дой­де в Лон­дон през октом­в­ри, като им смиг­на да им напом­ни, че ще се жени за Джо­ан Уду­ърт. Е, помис­ли си Уил, и това е начин актьо­рът да се сдо­бие с тит­ла­та на джен­тъл­мен – щом взе­ме за жена дове­де­на­та дъще­ря на среб­ро­лю­бец като Хен­с­лоу. За него самия вече бе твър­де къс­но: той отдав­на беше приклю­чил с женитбите.

На Лон­дон­с­кия мост срещ­на Хен­с­лоу с неиз­мен­ния му теф­тер с днев­ни­ка под мишница.

– Грийн умря – обя­ви той, все едно беше ико­ном, кой­то съоб­ща­ва, че вече­ря­та е сер­ви­ра­на. – Аз пристиг­нах твър­де къс­но за да помог­на с как­во­то и да било на нес­рет­ни­ка. Хазяй­ка­та му, гос­по­жа Айзъм, му беше надя­на­ла лав­ров венец и му беше обляк­ла риза от мъжа си. Раз­пра­вят, че въш­ки­те му усе­ти­ли, като набли­жил кра­ят, и изпъл­зя­ли от жал­ко­то му вми­ри­са­но тяло. Ей ти тебе нагле­ден урок за нази­да­ние. Ония ми ти Бър­би и Райт успе­ли да сло­жат ръка на всич­ко, дето бил напи­сал, та да го печа­тат. Той и Четъл бил вът­ре в това.

– А, позна­вам го Четъл. Голям мерзавец.

– Е, та Четъл сега сби­ра писа­ни­я­та на Грийн да ги изда­де в кни­га. Ама той нався­къ­де хули актьо­ри­те. Пре­тър­сих цяло­то му свър­та­ли­ще и никъ­де не открих ни една пиеса.

– Зна­чи си вли­зал в жили­ще­то на Грийн?

– Нали това ти раз­пра­вям. Само че беше вече къс­но да помог­на. Чети­ри шилин­га за покро­ва и още шест шилин­га и чети­ри пен­са да го заро­вят в гро­би­ще­то Бедлъм*(*Гробище за бед­ни към едно­и­мен­на­та лон­дон­с­ка болница.Б.пр.) Гор­ки­ят нес­рет­ник, душа­та му навяр­но вече сте­не в ада за глът­ка мал­ва­зийс­ко вино, че за как­во дру­го. Раз­пра­вят, че жена му дошла и донес­ла пари да се раз­пла­ти, макар че той отко­га ли я беше заря­зал зарад оназ повле­ка­на, дето му роди туй копе­ле. Бог да не дава да ни застиг­не такъв край.

– Амин.

Ала ръка­та на мър­т­вия Грийн сякаш се про­тег­на от гро­ба и най-без­це­ре­мон­но пъх­на огле­да­ло пред носа на Уилям. И кога­то сеп­тем­в­ри позла­ти дър­ве­та­та и над река­та се раз­стла лека мъг­ла, а кам­ба­ни­те на Св. Олаф печал­но заби­ха за покой­ни­ци­те, той сед­на една сут­рин в ста­я­та си, за да про­че­те пам­ф­ле­та на Грийн, видял бял свят едва след смърт­та му: Един грош разум, пла­тен с мили­он пока­я­ния. Там той охул­ва и Мар­лоу, като го изкар­ва ате­ист. Зна­чи вели­ки­ят Грийн се е упла­шил от огъ­ня на ада и дори се е отре­къл от сво­я­та тъм­на боги­ня, та се бие в гър­ди­те и се кае: peccavi (Греш­ник съм, лат. Б.пр.). Но макар да хлен­чи пред милос­ти­вия Бог, голе­ми­ят му грях е завист­та. Той нена­виж­да актьо­ри­те: били забо­га­те­ли от него­ви­те пие­си (кое­то не е вяр­но и Уил най-доб­ре зна­е­ше това), а после го обрек­ли на смърт без пук­нат грош в наже­же­ния без­лю­ден Лон­дон с кам­ба­ни­те, отбро­я­ва­щи отне­се­ни­те от чума­та. Няка­къв актьор бе опи­сан с осо­бе­на омра­за и Уил оста­на потре­сен, като про­че­те: „…един ново­из­лю­пен надут гар­ван, укра­сен с наши­те пера, който…с тигър­с­ко сър­це, скри­то в актьор­с­ка кожа…” (аха, зна­чи Грийн е наизус­тил тази реп­ли­ка от Хари VІ) (Неточ­но изпол­з­ва­на от Грийн реп­ли­ка от „Хен­ри VІ”, част 3, дейс­т­вие І, сц. ІV. Б.пр.)...”дръз­ва да се мери с най-уме­ли­те измеж­ду вас, като се наду­ва с пом­поз­ни бели сти­хо­ве... мис­ли си, че го бива за всич­ко (В ори­ги­на­ла е изпол­з­ва­но нари­ца­тел­но­то Johannes Factotum, лат., „мом­че, кое­то се зала­вя да пра­ви всичко”.-Б.пр.) … и си въоб­ра­зя­ва, че само той може да раз­дру­са сце­на­та (Сце­но-дру­сец, като Shake-scene, е едно от изо­па­че­ни­я­та, на кои­то се е под­да­ва­ло име­то на Шек­с­пир, а само по себе си то може да се раз­че­те и като „раз­тър­с­ващ копие”: Shake-spear. Б.пр.) в тази стра­на…”

Уилям мет­на вър­ху лег­ло­то си кле­вет­ни­чес­ка­та книж­ка. Взря се през про­зо­ре­ца, но не видя нито бяла­та мъг­ла, нито река­та отдо­лу, нито кули­те над нея. Един поет бе умрял с прокля­тие на уста. Сце­нод­ру­сец пар­ве­ню с тиг­ро­во сър­це. Но с как­во ли го беше засег­нал? С това ли, че и в новия си зана­ят се беше пока­зал тол­ко­ва добър, кол­ко­то и в пре­диш­ния? Johannes Factotum. Мом­че-за-всич­ко. Той не се бе и опит­вал да пра­ви нещо пове­че от това да реди думи­те така, та да при­леп­ват като ръка­ви­ци към някоя исто­рия, а ето че зара­ди него един поет си бе оти­шъл, сър­дит на този свят.

Дока­то денят се постоп­ли, гне­вът на Уил се поохла­ди и дори го обзе извес­т­на гор­дост, от коя­то се и засра­ми. Ето че него­во­то име, макар осмя­то и изо­па­че­но, се бе появи­ло в една кни­га, коя­то цял Лон­дон щеше да чете. Той беше забе­ля­зан, защо­то от смър­т­ния си одър един поет го бе избрал измеж­ду всич­ки дру­ги да го напа­да като изку­пи­тел­на жер­т­ва, връз коя­то да изси­пе цяло­то си озлоб­ле­ние от бол­ки­те в раз­ло­же­ни­те си бъб­ре­ци и уни­же­ни­е­то от нео­съ­щес­т­ве­ни­те си амби­ции. При все това (той взе кни­га­та и я пре­лис­ти, за да про­че­те отно­во) го жег­на­ха думи­те: ново­из­лю­пен надут гар­ван, укра­се­на с наши­те пера. Той, ръка­ви­ча­рят от Страт­форд, кой­то не беше посе­ща­вал ника­къв уни­вер­си­тет, дръз­ва­ше да се мери по сло­во с един магис­тър на изкус­т­ва­та. „Нека тези май­му­ни да под­ра­жа­ват на ваше­то изящес­т­во, оста­на­ло в мина­ло­то…” Към Наш ли бяха насо­че­ни тези упре­ци или към Лодж – още два­ма, на кои­то не им се уда­ва да пишат пие­си, макар да са учи­ли гръц­ки? Май­му­на зна­чи… И гар­ван. Или тигър? Хлад­на усмив­ка про­бя­га по уст­ни­те на Уил. Как­ва стран­на фан­та­зия на въоб­ра­же­ни­е­то! Нова поро­да отров­на змия от мито­ве­те. Е, на Грийн той про­ща­ва­ше, но няма­ше наме­ре­ние да прости на онзи Райт, печа­та­ря, нито на под­лия Четъл, кой­то беше съб­рал в кни­га този изблик на гняв.

И така, Уил се вър­на с помрък­нал поглед към ръко­пи­са на пие­са­та, вър­ху коя­то рабо­те­ше. Урод­ли­ви­ят Ричард се опит­ва да поко­ри сту­де­на­та Ан (с пла­мен­но сър­це). По зло­дейс­т­во той го докар­ва­ше до Мал­тийс­кия евре­ин, ала поетич­ни­ят дар на Мар­лоу бе още недос­ти­жим за Уил. Е и как­во от това? Той отсе­га си зна­е­ше, че пуб­ли­ка­та ще погъл­не пие­са­та като чаша, изпи­та до дъно. Долу урод­ли­вия Глос­тър; Бог да пази динас­ти­я­та на Тюдо­ри­те! И все пак ще дока­же на мър­т­вия Грийн (чий­то труп сякаш му се над­сми­ва­ше изпод земя­та), че той, Уилям Шек­с­пир, е нещо пове­че от май­му­на, гар­ван или тигър. А и че не е спо­со­бен само да поп­ра­вя пие­си, да забав­ля­ва пра­вос­то­я­ща­та сган и да се пре­пъ­ва на сце­на­та като без­да­рен непох­ва­тен актьор. Вре­ме беше да дока­же, че е и поет.

Пове­че­то от тру­па­та „Слу­ги­те на лорд Странг” се бяха вър­на­ли в Лон­дон за Коле­да. Алко­хол, назд­ра­ви­ци и раз­не­же­ни пиян­с­ки прегръд­ки. Ей Богу, кол­ко ни лип­с­ва­ше, Нед! А той, Алин, само се под­смих­ва­ше само­до­вол­но и не сва­ля­ше лапи от нова­та си съп­ру­га. Ами то май ще взе­мем да отво­рим „Роуз” и пре­ди още ста­ра­та годи­на да се е изни­за­ла. Ето, Мюли Мюло­ко *(*Пие­са от Филип Хен­с­лоу, соб­с­тве­ник на теа­тъ­ра и пред­при­е­мач. Б.пр.) е под­хо­дя­ща пие­са за нача­ло на сезо­на. И след нея ще дой­дат Йеро­ни­мо (С име­то на глав­ния герой е била извес­т­на по оно­ва вре­ме „Испан­с­ка тра­ге­дия” от Томас Кид. Б.пр.), Евре­и­нът и Тит, че и Отец Бей­кън, нали? Кле­ти­ят Робин Грийн, пак ще го игра­ем. Тък­мо да му напра­вим помен. И нова­та пие­са на Мар­лоу вещае голям успех. Каз­ва се Париж­ко­то кла­не. Тако­ва уго­ще­ние от зло­дейс­т­ва, та чак ще им се допов­ръ­ща. Всич­ки се пра­вят на маки­а­ве­лис­ти! Че кой беше този Маки­а­ве­ли и откъ­де е? Няка­къв ита­ли­ан­с­ки дявол на име Нико­ло – Ста­рия Ник, тъй да се каже. А ей го и наши­ят Сце­нод­ру­сец, вто­ра­чил се в пие­си­те, чете ли чете най-вни­ма­тел­но и дори не ги под­кар­ва и с кап­чи­ца испан­с­ко вино. Ти как­во, бе, ей, Мом­че-за-всич­ки? Гра, гра, гра. Ква е таз кни­га дето ѝ се бле­щиш? Я му я дръп­ни от ръце­те, Нед. И ни про­че­ти нещич­ко от нея, та да ни пораз­ту­шиш. Да не би наше­то недо­рас­ло све­тей­шес­т­во да не я дава, а? Не е свик­нал на добро­то ни про­тес­тант­с­ко пиво, ами ни се пра­ви на няка­къв папа. Хай­де, Неди, не се мотай, ами чети! Ей ти го загла­ви­е­то, „Сънят на пра­вед­ни­ка”, и пише­ло за Уил. Нищо чуд­но… пак ста­ров­рем­с­ко и съм­ни­тел­но бръ­що­ле­ве­не. Зна­ем си го тоя Четъл кол­ко е читав-нечи­тав, като се маз­ни на „бла­го­род­ни­те чита­те­ли” с един епис­тол, пра­вей­ки се на някой апос­тол. Няма да го бъде така, Уил, и ако искаш да си я имаш обрат­но, тряб­ва да я гониш. Давай, давай око­ло маса­та. Ла, ла, ла. Я го хва­не­те, мом­че­та, че всич­ки да чуят. Кхъ-кхъ… Аз сам се убе­дих със соб­с­тве­но­то си зре­ние и слух в него­ви­те доб­ри обнос­ки и в сло­во­то му (я па тоя!), пре­въз­ход­но (туй пък що е?) и напъл­но по мяра на дос­тойн­с­т­ва­та, кои­то той показ­ва, че при­те­жа­ва (оооо, я да посма­ли!). Чакай­те, чакай­те, дай­те да го издек­ла­ми­ра­ме. Пока­че­те ме ей там горе на оназ маса.

Освен това, дос­то­поч­те­ни люде са свидетелствали

за него­ва­та поря­дъч­ност в дело­ви­те работи,

кое­то гово­ри, че е чес­тен човек,

а също така и за мно­гос­т­ран­на­та му дарба

в писа­не­то, раз­кри­ва­ща талан­та му.

Аха, това тряб­ва да е изви­не­ни­е­то. И че Уил не бил ате­ист, пише още там, а и кол­ко жал­ко, дето покой­ни­ят Робин го набе­дил така в пред­смър­т­ния си вик. Не, не, никъ­де не е каза­но, че Без­бож­ни­кът е Уил. Кит Мар­лоу е без­бож­ник и си оста­ва такъв, та Бог да ни е на помощ. Раз­пра­вят, че и Рож­дес­т­во­то праз­ну­вал по сво­е­му и сла­гал куче да лежи в ясла­та. Тъй че наши­ят Уил е онзи гар­ван с тиг­ро­во сър­це и пом­поз­ни сти­хо­ве. Я го виж­те, как седи там, трезв като цър­ков­на миш­ка и тол­ко­ва тих, като да се е изпус­нал в гащи­те. Хай­де, целу­ни го, Джо­ан, яхни го, пояз­ди го. А на всич­ки вас тук – весе­ла Коледа!

Яну­а­ри се ока­за мра­зо­вит и от уста­та на тъл­па­та пред сце­на­та се вди­га­ше гъс­та пара. Как­то си сто­я­ха пра­ви, те тро­па­ха с кра­ка и тан­цу­ва­ха, за да се стоп­лят, блъс­ка­ха си дла­ни­те една в дру­га и духа­ха на вко­ча­не­ни­те си пръс­ти. Пъл­не­ха „Роуз” напук на сту­да. Алин в роля­та на хер­цог дьо Гиз от Париж­ко­то кла­не тряб­ва­ше да кре­щи реп­ли­ки­те си с цяло гър­ло, за да го чуят и кашлящите.

Сега наче­ват, Гиз, тез тай­ни мисли –

без­смър­т­ни­те пожа­ри да разгарят,

кои­то поту­ша­ва само кръв.

(Пре­вод: Евге­ния Пан­че­ва. Б.пр.)

Но пуб­ли­ка­та харес­ва­ше пред­став­ле­ния, в кои­то се напа­да­ше рели­ги­я­та, чува­ше се шепот от ада, има­ше пре­да­тел­с­т­ва, отро­ва, пука­ха се меху­ри с бича кръв. Само че  не тази пие­са, а Хари Шес­ти се игра­е­ше вед­нъж към края на яну­а­ри, кога­то една от ложи­те в гале­ри­я­та се напъл­ни с хора с мас­ки, при­тис­на­ли кесий­ки с бла­го­во­ния към ноз­д­ри­те си (чума­та се връ­ща­ше, въп­ре­ки сту­да). Те вед­на­га наре­ди­ха да им бъде доне­сен ман­гал и вино. Хен­с­лоу изско­чи от ложа­та като ужи­лен. Кои ли бяха тия хора? Два­ма бла­го­род­ни­ци, един мъж в чер­но и двой­ка пажо­ве. Но не се виж­да­ше някой да е в лив­рея. А къде им е лади­я­та? Тряб­ва да са доплу­ва­ли с някоя лодка.

Пие­са­та не се полу­чи мно­го доб­ре. Актьо­ри­те бяха нер­в­ни и се раз­сей­ва­ха от каш­ля­не­то, сме­ха и раз­го­во­ри­те, кои­то се чува­ха иззад спус­на­ти­те заве­си на ложа­та. Кемп се пре­пъ­на, дока­то изпъл­ня­ва­ше корон­на­та си джи­га. Въз­наг­ра­ден с рев от тъл­па­та, той реши да повта­ря това и в бъде­ще: нали пове­че­то от най-апло­ди­ра­ни­те кло­ун­с­ки номе­ра са се полу­чи­ли по чис­та слу­чай­ност. А кога­то спек­та­къ­лът свър­ши и от сце­на­та беше про­че­те­на молит­ва­та за кра­ли­ца­та, Хен­с­лоу се втур­на, раз­тре­пе­ран и задъ­хан, в съб­ле­кал­ня­та на Уил.

– Викат те – успя да изре­че. – Искат да видят майс­то­ра Сценодрусец.

– Кой ме вика? Да не си пра­вят шега с мен…

– Шега или не, искат да те видят

Уилям вдиг­на раме­не, оста­ви залъ­ка си от пиро­га с месо, кой­то дъв­че­ше (и усе­ща­ше сла­ба бол­ка в еди­ния кът­ник), избръс­ка тро­хи­те от сет­ре­то си и се запъ­ти натам, откъ­де­то го вика­ха. Тъл­па­та се беше разотиш­ла бър­зо-бър­зо, че вре­ме­то не беше за раз­та­ка­ва­не. Но от ложа­та се чува­ше звън на чаши и смях. Зна­чи стран­ни­те гос­ти се кане­ха да си седят на топ­ло и да си пият вино­то. Той почу­ка на вра­та­та и въз­бу­де­ни гла­со­ве го пока­ни­ха да вле­зе. В тяс­на­та отоп­ле­на ложа се бяха раз­по­ло­жи­ли два­ма мъже по туни­ки, обши­ти с пищ­ни дан­те­ли и иск­ря­щи от камъ­ни и сър­ма, а по чела­та им бяха изби­ли кап­чи­ци пот от бли­зост­та на огъ­ня. Бяха сва­ли­ли мас­ки­те и Уилям вед­на­га раз­поз­на по-възрастния.

– Милорд…

– Оста­ве­те офи­ци­ал­нос­ти­те. Поне за днес. Аз съм мас­тър РД (Робърт Девъ­ро, граф Есекс. Б.пр.), а това е мас­тър ХР или по-доб­ре мас­тър РХ, ако се съоб­ра­зим с изис­к­ва­не­то фамил­но­то име да се поста­вя на пър­во мяс­то (Хен­ри Райъ­тъс­ли, граф Саут­хам­п­тън. Б.пр.). – И Робърт Девъ­ро му отпра­ви раз­тег­на­та от алко­хо­ла усмив­ка. – Доне­се­те чаша вино на мас­тър Сценодрусеца.

Тога­ва мас­тър ХР или РХ се обади:

– Доб­ре дошъл меж­ду нас.

Той беше млад, едва ли на пове­че годи­ни от две­те мом­че­та-пажо­ве с късо под­стри­га­ни щрък­на­ли коси, кои­то без да обръ­щат вни­ма­ние на гос­по­да­ри­те, се настъп­ва­ха по пръс­ти­те на кра­ка­та и се хиле­ха. Осем­най­сет ли? Или девет­най­сет? Мла­де­жът бла­го­род­ник има­ше але­ни висо­ко­мер­но нацу­пе­ни уст­ни и мно­го бяла кожа със зла­тис­та ряд­ка бра­дич­ка. Нещо в очи­те му тутак­си отблъс­на Уил – някак­во лукав­с­т­во, неже­ла­ние да гле­да откри­то. Ала извън вся­как­во съм­не­ние беше мно­го красив.

– С ваше позво­ле­ние, гос­по­да – оба­ди се Уил, – няма да пия сега. Сто­ма­хът ми не пона­ся алкохола.

– Но явно пона­ся кър­ви­ща и ужа­сии – отбе­ля­за Есекс.

– Не, не ста­ва дума за тази пие­са, а за дру­га­та, коя­то въз­бу­ди инте­ре­са ни, що за човек може да е този, дето дру­са сце­на­та. – Ала очи­те на Саут­хам­п­тън пак не сре­ща­ха точ­но погле­да на Уил, а се стрел­ка­ха насам-натам, сякаш след­ва­ха поле­та на муха. – Оназ пие­са, в коя­то ста­ват неща като в най-кош­мар­ния сън. Там где­то има един черен маки­а­вел­с­ки зло­дей и две мом­че­та са опе­че­ни в тесто.

Тит Анд­ро­ник – под­ска­за му Уил. – Поня­ко­га е полез­но, милорд, да се зна­ят точ­ни­те име­на и назва­ния, било то на пие­са или на човек. Аз може и да раз­тър­с­вам сце­ни, но мои­те пред­ци са раз­тър­с­ва­ли копия.

– Аха – отбе­ля­за пак Есекс, – зна­чи има­те войн­с­т­ве­на кръв. А на вид сте такъв хри­сим, като някой обра­зо­ван чиновник.

– Имам пред­вид само зна­че­ни­е­то на име­то ми, милорд.

През цяло­то това вре­ме един сму­гъл мъж с вид на ита­ли­а­нец сто­е­ше зад Саут­хам­п­тън и сту­де­но наблю­да­ва­ше Уил, без да отмес­т­ва очи от него. Очи на палач.

– Рано или къс­но човек оправ­да­ва име­то си – каза той. В гла­са му се дола­вя­ше лек чуж­до­зем­с­ки акцент.

– Все едно е дали раз­тър­с­ва сце­на, копие или дръж­ка­та му – наме­си се Саут­хам­п­тън. – Днес име­на­та нямат зна­че­ние. Денят е тол­ко­ва сту­ден и мра­чен, че не заслу­жа­ва име. – И поглед­на нео­доб­ри­тел­но дога­ря­щия огън.

Смуг­ли­ят мъж с вид на ита­ли­а­нец продължи:

– Напъл­но е въз­мож­но име­то му Шек­с­пир да идва от френ­с­ко­то Жак Пер. Може да носи френ­с­ка кръв. Има нещо френ­с­ко в изра­же­ни­е­то му. – Той гле­да­ше Уил хлад­но и изпи­та­тел­но, като че беше пепе­ру­да или нещо, кое­то тряб­ва да се опи­ше, да се про­учи, накрая да се уло­ви и да се забо­де вър­ху лист хар­тия, но с кое­то не беше пре­по­ръ­чи­тел­но да се раз­го­ва­ря лично.

– О, наши­ят Фло­рио е побър­кан на тема френ­с­ки – пояс­ни Саут­хам­п­тън с извес­т­но сниз­хож­де­ние. – Пре­вел е целия онзи Мон­тен на анг­лийс­ки. Дай му едно пени и нача­са ще ти под­не­се тира­да мрач­ни френ­с­ки мъд­рос­ти. Как­во, да не би да лъжа? Хай­де, почер­пи ни с нещо и сега, а аз ще ти дам пени­то, щом май­ка ми бла­го­во­ли да брък­не в ков­че­же­то си за мои­те джоб­ни пари.

La vie est un songe – заре­ци­ти­ра вед­на­га Фло­рио. – Nous veillons dormant et veillants dormons. – През цяло­то вре­ме, дока­то гово­ре­ше, той гле­да­ше Уил пра­во в очи­те, но в погле­да му сякаш вече няма­ше живот.

– Е, Jaque Pȇre (Поред­но­то изо­па­ча­ва­не на име­то Шекспир.като израз на пре­неб­ре­же­ние. Б.пр.), ще ни го пре­ве­де­те ли? – под­ка­ни го Есекс с насмеш­ка в премре­же­ния си от вино­то поглед.

– О, милорд, Девъ­ро е мно­го по-ста­ро френ­с­ко име от мое­то, а и ваша свет­лост, стру­ва ми се, съв­сем ско­ро се завър­нах­те от Фран­ция. Ваша свет­лост сте по-доб­ре запоз­нат с френ­с­ки­те мъдрости.

Саут­хам­п­тън се изсмя с глас на момиче.

Живо­тът е сън – поде Фло­рио моно­тон­но. – Ние бодър­с­т­ва­ме в съня и буд­ни сънуваме.

– Сти­га, сти­га, всич­ки го зна­ем това – гру­бо го пре­къс­на Саут­хам­п­тън. – Омръз­на ни тво­ят Монтен.

– А на него му беше омръз­нал све­тът. Е, той вече го напусна.

– Та да се вър­нем към наша­та пие­са за Тит – про­дъл­жи Есекс, без да обръ­ща вни­ма­ние на епи­та­фа на Фло­рио. – Стру­ва ми се, че сте про­пус­нал да вклю­чи­те нещо в нея. Там лип­с­ва, напри­мер, педе­рас­тия и изна­сил­ва­ния на тру­по­ве. Но всич­ко оста­на­ло го има. Гле­дал съм как ита­ли­ан­ци­те ими­ти­рат Сене­ка, но вие сте оти­шъл по-далеч. Кол­ко­то до фран­цу­зи­те, Гар­ние и оста­на­ли­те… ама ней­се, няма зна­че­ние. Е, видях­ме ви, как­во пред­став­ля­ва­те – опле­ши­вя­ващ писа­руш­ка, чинов­ник, нели­шен от дър­зост. Доб­ре, доб­ре, заслу­жих­те си го пени­то, загде­то ни забав­ля­вах­те. – А към при­яте­ля си се обър­на през смях: – Е, спе­че­лих нашия облог и можем вече да го пус­нем да се при­бе­ре в бър­ло­га­та си и да пише. Тия поети-актьо­ри са мно­го спе­ци­ал­на нова поро­да тва­ри. – На Уил обяс­ни: – Него­ва свет­лост мис­ле­ше, че тряб­ва да сте няка­къв гра­ма­ден гла­со­вит гру­би­ян като онзи Мер­лин ли беше, Мар­лин ли, без­бож­ни­ка, де. Ето, днес той видя, че не сте такъв.

Уил свъ­си чело.

– А вие къде сте гле­да­ли таз пие­са, милорд? Ни ми е извес­т­но да е изпъл­ня­ва­на в двора…

– Шшшт – зашеп­на Есекс, – за това не се гово­ри на висок глас. И сред ваши­те има шпи­о­ни. Нико­га не можеш да зна­еш, кой ще се про­мък­не меж­ду вас, обле­чен така, че никой да не го познае. Или да заста­не там сред пра­вос­то­я­ща­та тъл­па. А може и – обър­на се той мно­гоз­на­чи­тел­но към Саут­хам­п­тън, – да се ока­же кра­си­ва­та жена на някой хубавец.

Саут­хам­п­тън се изчер­ви. Есекс се раз­смя тихо, но от него­вия смях Уил потръп­на. Саут­хам­п­тън предложи:

– Вре­ме е да се връ­ща­ме в Холбърн.

Есекс се про­зи­на и се протегна.

– Вре­ме е да ида да се изпи­кая някъ­де. – Изпра­ви се и залит­на. Беше доста пиян. – Бих изга­сил тоз огън с ури­на­та си, ако не мра­зех зву­ка от свис­те­не­то. – И изле­зе от ложа­та с про­зяв­ка на уста.

Уил преглът­на, вне­зап­но обзет от замай­ва­ща идея. Поглед­на бояз­ли­во към мла­дия джен­тъл­мен, без­г­риж­но отпус­нат на сто­ла, отег­чен и нацу­пен. Съб­ра сме­лост и се обър­на към него:

– Милорд, мога ли да ви помо­ля за едно услуга?

– О, Боже мой, няма ли на този свят поне един човек, кой­то да не иска услу­га? Защо всич­ки гле­дат да ме изпол­з­ват за нещо? И не само мъже, но и жени?

– Услу­га­та, за коя­то ще ви помо­ля, няма да стру­ва нищо на Ваша свет­лост. Тя може и да доне­се чест и сла­ва на Ваша свет­лост. Доста­тъч­но е само да при­еме­те да ви посве­тя една поема.

– Ах, пак поема ли? Все сти­хо­ве и сти­хо­ве. И доб­ра ли е тази ваша поема?

– Още не е завър­ше­на, но ще бъде забе­ле­жи­тел­на. Исто­ри­я­та на Вене­ра и Адонис.

– О, ста­ра рабо­та! Няма ли никой да напи­ше нещо ново? Е, Фло­рио – обър­на се към него Саут­хам­п­тън, – да при­емем ли или да го оста­вим да се наре­ди на дъл­га­та опаш­ка от просители?

– Не ни вре­ди и да при­емем – вдиг­на раме­не Фло­рио. – Ако сти­хо­ве­те са хуба­ви, а не са някак­ва пошлост.

– Аз не се боя от пошлост­та, а от ску­ка­та. – И Уил поглед­на със съжа­ле­ние този тук Адо­нис, без­раз­ли­чен към всич­ко, пре­си­тен от всич­ко, кое­то може да му пред­ло­жи него­ви­ят свят. Уил си пред­ста­ви, как го хва­ща и сва­ля от него всич­ки коп­ри­ни и бижу­та, и как го бие, дока­то той закре­щи за поща­да. Ти ще видиш, пален­це, как ще наша­ря с чер­ве­ни изду­ти­ни неж­на­та ти бле­да кожа. После вне­зап­но пови­ши глас: – Тя, ску­ка­та отива само при скуч­ни­те умо­ве. – Саут­хам­п­тън го поглед­на, изне­на­дан. Тога­ва той доба­ви с по-кро­тък глас: – Моля за изви­не­ние, Ваша светлост.

– Дъл­жи­те ми го. Ето, аз съм оби­ден. – И Саут­хам­п­тън отмес­ти от него лука­ви­те си очи. – Не пише­ше ли в тая книж­ка нещо за актьор­с­ко сър­це в тигър­с­ка кожа, ако не гре­ша? Неп­ре­мен­но ни дай­те тази поема, мас­тър Сце­нод­ру­се­цо! – Той щрак­на с пръс­ти към два­ма­та под­хил­ва­щи се пажо­ве. – А сега неп­ре­мен­но ще изпи­е­те чаша вино, пре­ди да си тръгнете.

ВТОРА ГЛАВА

– И вие, Уил, ще изпи­е­те чаша вино… И ти, Уил, ще…

Той кра­че­ше през Лон­дон в нео­би­чай­но сухия фев­ру­а­ри със зама­я­на от меч­ти гла­ва и от вре­ме на вре­ме я раз­тър­с­ва­ше, за да изце­ди от нея поред­ния стих. И все си пред­ста­вя­ше как она­зи бла­го­род­на уста неус­то­и­мо повта­ря име­то му, чий­то омо­ним звън­те­ше с настой­чи­ва­та си пове­ля (Will, англ., озна­ча­ва воля, но и със­тав­на час­ти­ца на пове­ли­тел­но­то накло­не­ние. Б.пр.). Нацу­пе­ни­те уст­ни бав­но се раз­тва­рят, а зад тях лени­во се дви­жи чер­ве­ни­ят език. А кол­ко­то до поема­та, Уил може­ше вече да я завър­ши на спо­койс­т­вие и с удо­вол­с­т­вие, след като и „Роуз” заед­но с дру­ги­те теат­ри на север от река­та бяха затво­ре­ни в деня на Сре­те­ние Гос­под­не. Това бе рож­де­ни­ят ден на Хам­нет и Джу­дит, а той вече беше изпра­тил в Страт­форд пис­мо с обич и пари. В ков­че­же­то му бяха оста­на­ли доса­тъч­но пари, с кои­то да пре­жи­вее някол­ко месе­ца на без­дейс­т­вие, без да има нуж­да да тро­по­ли – клоп-клоп – с дру­ги­те актьо­ри по каме­нис­ти­те пъти­ща из про­вин­ци­я­та на изто­щи­тел­ни гас­т­ро­ли (вся­ка нощ на нов сла­ме­ник, но с едни и същи бъл­хи, а телеш­ко­то – пре­ва­ре­но и бира­та на хан­джи­я­та – про­кис­на­ла). Меж­дув­ре­мен­но тру­па­та чака, хапе пръс­ти, про­зя­ва се, раз­пал­ва сва­ди, лени­во репе­ти­ра и все­ки ден се надя­ва чума­та да отстъ­пи най-сет­не и Тай­ни­ят съвет да отме­ни сво­я­та суро­ва, но неиз­беж­на забра­на. Само Уил Кемп не преста­ва­ше да се задя­ва с хора­та, защо­то си беше шут.

– Охо, Нед, как­во е това на под­миш­ни­ца­та ти? Гръм да ме трес­не, ако не стър­чи поло­вин метър, чак до длан­та ти. Ами че туй е голям бубон… – След кое­то започ­ва­ше да под­ска­ча глу­па­во и да под­пя­ва: – Бубо, бубо, бубооон…

Хен­с­лоу пък беше като буре­но­сен облак и си има­ше осно­ва­ние. Вра­та­та на един от бар­да­ци­те му беше плът­но затръш­на­та и на нея нама­за­ха с боя кръст по оби­чая отпре­ди Рефор­ма­ци­я­та, защо­то дър­ти­те бран­тии са си суе­вер­ни. Ох-ох-ох, и нас не ни отми­на, ето, Дже­ни се зара­зи и я изне­со­ха, сте­не­ща, на един про­зо­ре­чен капак. Ой-ой, това ни е нака­за­ни­е­то за гре­хо­ве­те на плътта.

– Не му е вре­ме­то сега за глу­ми и под­бив – ска­ра се Хен­с­лоу. – Чума­та все още взи­ма по три­ий­сет жер­т­ви сед­мич­но. Тъй че хва­щай­те пътя и ме оста­ве­те да си опра­вям бакиите.

– Ще поча­ка­ме още малко.

– Мотай­те се, щом иска­те, ама само не идвай­те при мен да ми иска­те пари наза­ем. Нямам нищо за заема­не, Бог да ми е на помощ.

– А, ето го Уил, мас­тер Сце­но­мес­тец, сми­ли се и ми дай едно мал­ко сре­бър­ни­че. Уста­та ми е пре­съх­на­ла за сту­де­на глът­ка. Аз пък ш’ти са отпла­тя по мяра, с как­вот’ си пожелайш.

Уилям само покла­ти мрач­но гла­ва, вдиг­нал перо над труд­ния стих.

– Пари на заем аз не взи­мам, зато­ва и не тряб­ва да давам. Освен, може би с лих­ва– поше­гу­ва се той. – Да речем, кро­на на фунт и фунт плът за неустойка.

– Ти си един мръ­сен евреин.

– О, съв­сем чист евре­ин – засмя се Уил. – Виж, пряс­но измит съм цял целеничък.

– Охо, в чие ли лег­ло е гостувал?

Само че той не беше гос­ту­вал в ничие лег­ло, съв­сем никак­во лег­ло. Приклю­чил беше с жени­те. Жени­те само те откло­ня­ват от пътя. А той тряб­ва да про­дъл­жи към цел­та си. Зато­ва сега про­дъл­жи със стиха:

Кога­то вдиг­не заек твой­то куче,

го гле­дай как, кожух да отърве,

той крив­ва наст­ра­ни, вър­ти и суче,

над­бяг­ва се със всич­ки ветрове

и в заеш­ки про­лу­ки все се вре,

та пътя му вра­гът да не съз­ре.

(”Вене­ра и Адо­нис”, пре­вод Евге­ния Пан­че­ва. Б.пр.)

Това му навя спо­ме­ни за мла­деж­ки­те годи­ни в Страт­форд. Само че сега не беше просто игра, дет­с­ко бръ­що­ле­ве­не с думи, нани­за­ни като лъс­ка­ви камъ­че­та вър­ху ниш­ки­те на ста­рия мит по моде­ла на кра­си­ва­та и слож­на плет­ка на Мета­мор­фо­зи на Сци­ла от Лодж (Томас Лодж (1558–1625), поет, дра­ма­тург и лекар; Шек­с­пир е бил повли­ян от него. Б.пр.), нито под­ра­жа­ние на сти­хи­я­та от лири­чес­ки про­из­во­лия в неза­вър­ше­на­та поема на Мар­лоу, Херо и Леан­дър. В него­ва­та соб­с­тве­на поема геро­ят съби­ра в едно поет от село, попад­нал на луда за любов по-зря­ла жена, и един изне­жен като идол млад анг­лийс­ки бла­го­род­ник, на кого­то всич­ки досаж­дат с уве­ща­ния да се отка­же от вол­ния живот и да се задо­ми (оже­ни се; твой дълг е да оста­виш наслед­ни­ци; я виж как пла­че за любов­та ти кра­си­ва­та и неж­на девой­ка, лей­ди Ели­за­бет). Два­ма­та мъже, без дре­хи­те и тит­ли­те, се сли­ва­ха в един в тоз образ. За момент Уилям хлад­но прозря, че ако ще има любов, то по-доб­ре тя да носи и някак­ва обла­га. Сти­га е страдал.

Послед­ни­те редо­ве на поема­та изля­зо­ха изпод перо­то му в нача­ло­то на април. И той напра­во се раз­тре­пе­ра: обзе го без­на­деж­д­ност, но и облек­че­ние, ама и страх. Про­че­те от нача­ло до край твор­ба­та си и така се въз­му­ти на сво­я­та без­дар­ност, че му иде­ше да накъ­са лис­та­та на пар­чен­ца, кои­то да хвър­ли пра­во в река­та (лебе­ди­те щяха да ги помис­лят за хра­на и да се скуп­чат). Но щом се успо­кои, си помис­ли: „Може и да не е мно­го доб­ра, но не е по-лоша от оно­ва, кое­то пишат дру­ги­те. Няма да си про­пи­ля­вам живо­та, я, дока­то коп­нея да овла­дея майс­тор­с­т­во­то на едно­го или мъд­рост­та на дру­ги­го. Щом не ме бива, не ме бива и това е; ще се сми­ря и ще се вър­на към зана­я­та си да обли­чам хор­с­ки­те пет пръс­та.” И той про­дъл­жи да оби­ка­ля ули­ци­те, дока­то съчи­ня­ва­ше посве­ще­ни­е­то си до висо­ко­пос­та­ве­ния бла­го­род­ник. Видя му се по-труд­но и от поема дори.

Не зная дали не бих Ви оби­дил… В Лон­дон вече настъп­ва­ше про­лет­та, по вра­ти­те все още има­ше гру­би кръс­то­ве, но вятъ­рът дона­ся­ше уха­ни­е­то на тре­ва и звъ­на на кам­бан­ки по шии­те на овни. Про­да­ва­чи на цве­тя и пайо­ве се над­вик­ва­ха.… посве­ща­вай­ки Ви сво­и­те недо­дя­ла­ни сти­хо­ве… От една бръс­нар­ни­ца се чуха стру­ни­те на лют­ня и после някой тихо поде сла­дос­т­но-тъж­на песен.… и дали све­тът няма да ме осъ­ди, че съм избрал тол­ко­ва здра­ва под­по­ра… По Тем­за се носе­ха оса­ка­те­ни­те тела на осъ­де­ни­те на три при­ли­ва (При­ко­ва­ни към бре­га, клет­ни­ци­те били оста­вя­ни на „милост­та” на реч­ни­те води. Б.пр.).…. за такъв лек товар… От нок­ти­те на летя­ща каня (Граб­ли­ва пти­ца, с чии­то гнез­да от дри­пи и смет били осе­я­ни дър­ве­та­та на Лон­дон, на кой­то тези хвър­ка­ти хищ­ни­ци се явя­ва­ли естес­т­ве­ни чис­та­чи. В този пре­вод по-чес­то е нари­ча­на сокол. Б.пр.) изпад­на къс човеш­ка плът.… Само ако Ваша свет­лост изглеж­да дово­лен, ще смя­там, че съм висо­ко оце­нен,… В осаж­де­на кръч­ма ехтя­ха пошли пиян­с­ки напе­ви.… и давам клет­ва да упат­ре­бя все­ки свой сво­бо­ден час,.…Джеб­чии се прокрад­ва­ха меж­ду зазя­па­ни селя­ци, гос­ту­ва­щи в гра­да.… за да Ви отдам почит с един по-сери­о­зен труд… От тяс­на стра­нич­на улич­ка се пода­де лука­во ухи­ле­но куцо хла­пе, понес­ло наня­къ­де свин­с­ка гла­ва.… Но ако пър­во­род­ни­ят син на мое­то въоб­ра­же­ние се ока­же урод­лив,…Два­ма мона­си напе­ре­но отми­на­ха с шумен смях.… ще съжа­ля­вам, че той е имал тъй бла­го­ро­ден кръс­т­ник… Про­да­вач на риба носе­ше кош­ни­ца, от коя­то воне­ше на раз­ва­ле­на херин­га… и нив­га вече няма да зася­вам така­ва пус­тош… Пре­то­ва­ре­на тали­га се накло­ни на един завой и дър­ва­та се раз­це­пи­ха вър­ху камъ­ка… от боя­зън, че тя ще ми роди тъй лоша жът­ва… Слън­це­то вне­зап­но раз­кри вели­чи­е­то си и оза­ри бели­те кули… Оста­вям го на дос­то­поч­те­но­то Ви вни­ма­ние,… Мър­ша­во моми­чен­це в дри­пи про­се­ше и хлен­че­ше.… а Ваша свет­лост – на сър­деч­но­то Ви задо­вол­с­т­во,… Стар едно­ок вой­ник се беше присло­нил под тъмен свод и дъв­че­ше комат с без­зъ­ба уста.… жела­ей­ки Ви то вина­ги да се отзо­ва­ва как­то на Ваши­те соб­с­тве­ни въж­де­ле­ния,…Отсе­че­ни гла­ви над пор­та­та Тем­пъл Бар*(*Един от вхо­до­ве­те на Лон­дон. – Б.пр.).… така и на пъл­ни­те с надеж­ди очак­ва­ния на све­та…Някъ­де далеч сви­ре­ше духов оркес­тър от кор­не­ти и тром­бо­ни.…. Поко­рен слу­га на Ваша свет­лост… Един впрег­нат кон изпърдя…УИЛЯМ ШЕКСПИР. (Тек­с­тът на Посве­ще­ни­е­то в кур­сив е пре­ве­ден от Евге­ния Пан­че­ва. Б.пр.)

– Ето че пак в Страт­форд е завър­ше­на тази кни­га – уста­но­ви Дик Фийлд. Запа­зил леко провла­че­ния си уору­ик­с­ки говор, страт­форд­ча­ни­нът сто­е­ше в печат­ни­ца­та, сери­о­зен и вну­ши­те­лен в работ­на­та си престил­ка, а по месес­ти­те му бузи беше раз­ма­за­но мас­ти­ло. На пре­са­та рабо­те­ше и си под­свир­к­ва­ше един помощ­ник, а на маса­та в ъгъ­ла мла­до мом­че се обу­ча­ва­ше да под­вър­з­ва. На Фийлд му беше про­вър­вя­ло. Беше се оже­нил за вдо­ви­ца­та на майс­то­ра си, фран­цу­зи­на Томас Вот­ро­лие и беше поел доход­ния му зана­ят. Но със соб­с­тве­ни уме­ния си беше заслу­жил успе­ха. Напри­мер Бес­ни­ят Орлан­до в пре­вод на анг­лийс­ки (май е заслу­га на Харинг­тън, нали?) (Джон Харинг­тън (1560–1612) автор и пре­во­дач, кръ­щел­ник на кра­ли­ца Ели­за­бет І, учас­т­вал в кон­на рота под коман­д­ва­не­то на хер­цог Саут­хам­п­тън. Про­чул се с изоб­ре­тя­ва­не­то в 1590 г. на пър­ва­та тоа­лет­на с вод­но изми­ва­не, наре­че­на евфе­мис­тич­но Аякс. В тази кни­га отход­но­то мяс­то чес­то се спо­ме­на­ва с жар­гон­ни вари­а­ции на това име. Б.пр.) беше ста­на­ла прекрас­на кни­га, истин­с­ко удо­вол­с­т­вие да я раз­лис­тиш. Уил постъ­пи мно­го доб­ре, като доне­се поема­та си тук, и то не от мес­тен пат­ри­о­ти­зъм или защо­то с Фийлд бяха зем­ля­ци. Той поч­ти­тел­но пое том­че­то от ръце­те на печа­та­ря и го раз­гър­на с подо­ба­ва­ща сме­си­ца от гор­дост, сми­ре­ние, учуд­ва­не и страх, дока­то вдъх­ва­ше пряс­но­то мас­ти­ло по нова­та хар­тия, от кое­то гла­ва­та му леко се замая. Кни­га, него­ва кни­га. Вече няма­ше никак­во съм­не­ние: набра­ни­ят и отпе­ча­тан текст беше съв­сем раз­лич­но нещо от оне­зи топ­ли и опип­ва­ни ръко­пис­ни лис­та, над­рас­ка­ни с поп­рав­ки, оби­ча­ни и нена­виж­да­ни, по кои­то все­ки ред беше с харак­тер (та нали почер­кът е нещо лич­но, част самия пишещ). И ето я, него­ва­та Вене­ра и Адо­нис е пус­на­та вече като хляб по вода­та, посве­те­на НА НЕГОВА СВЕТЛОСТ ХЕНРИ РАЙЪТЪСЛИ, граф Саут­хам­п­тън и барон Тич­фийлд… Връ­ща­не назад няма­ше: кора­бът бе отпла­вал. Тази кни­га същес­т­ву­ва­ше вече самос­то­я­тел­но и тряб­ва­ше да поеме по своя път в свят, без­раз­ли­чен като море­то, без да позна­ва или да се инте­ре­су­ва от авто­ра си, неу­мо­ли­ма, и никой актьор не бе в със­то­я­ние да я въз­хва­ли със сво­я­та музи­ка, нито да я бла­ми­ра със сла­ба памет или лош акцент, защо­то тога­ва цяла­та вина би пад­на­ла вър­ху него. Тъй че Уил се изпра­вя­ше сега гол-голе­ни­чък пред чита­те­ли­те си и глав­но пред един-един­с­т­вен мно­го спе­ци­а­лен читател.

– Така е – съг­ла­си се той. – И поетът и печа­та­рят от Страт­форд. Ще пока­жем на Лон­дон, на как­во са спо­соб­ни стратфордчани.

Фийлд се покашля.

– Гово­ри се, че си напус­нал Страт­форд зави­на­ги. Чух да раз­пра­вят на погре­бе­ни­е­то на баща ми. А твоя баща срещ­нах в кмет­с­тво­то и ми каза,че си обе­щал да се при­би­раш два пъти в годината.

– Човек тряб­ва да рабо­ти там, къде­то има рабо­та. Нямам вре­ме за почив­ки. Нали изпра­щам пари в къщи.

– Да, да, каза­ха ми. – Той пак се покаш­ля. – Зна­чи не мис­лиш да купу­ваш къща в Лондон?

– Като дой­де да си купу­вам къща, тя ще е в Страт­форд. Лон­дон е мяс­то за рабо­та. Ще имам доста­тъч­но вре­ме да седя край огъ­ня и да раз­пра­вям при­каз­ки на деца­та си – отвър­на Уил доста рязко.

– Изви­ни ме – сму­ти се Фийлд. – Не е моя рабо­та, естес­т­ве­но. Е, дано да ти вър­ви във всич­ко. И успех на тво­я­та книга.

– Тази кни­га е и твоя – засмя се Уил. – Дори съдър­жа­ни­е­то да е глу­па­во, кни­га­та ще е забележителна.

И така, твор­ба­та му е изда­де­на и заплу­ва ната­тък по води­те на живо­та. Тя предиз­ви­ка истин­с­ки екс­таз сред отбра­на­та мла­деж. Допа­да­ше точ­но на вку­со­ве­те им – доста дръз­ко откро­ве­на, но и уме­ло отбяг­ва­ща пошлост­та, а сло­во­то ѝ се лее­ше мед­нос­т­руй­но и изящ­но, без да е слад­ни­ка­во. Уил седе­ше в една кръч­ма в ком­па­ни­я­та на веч­но недо­вол­ния Хен­с­лоу и слу­ша­ше, как веж­ли­во шеп­нат зад гър­ба му, че това е любез­ни­ят мас­тър Шек­с­пир. О, как­во изтън­че­но крас­но­ре­чие, как­ви слад­кос­ло­вия и ост­ро­ум­ни кон­че­ти! А през цяло­то вре­ме той всъщ­ност очак­ва­ше да узнае мне­ни­е­то на един опре­де­лен чита­тел. Кни­га­та изле­зе на 18 април, дой­де май, а до него още не бе стиг­на­ло нищо.

– Няма сми­съл да чака­ме пове­че – каза му един ден Алин.

– Да чака­ме ли? Как­во да чакаме?

– По-спо­кой­но. Тихо. Ти съв­сем забра­ви за рабо­та­та ни. Та кога ще завър­шиш Ричард?

– Ричард ли? О, Ричард. Е, Ричард може да почака.

– Ама ние не можем да чака­ме. „Роуз” няма да отво­ри тази годи­на. Има­ме раз­ре­ше­ние от Тай­ния съвет да игра­ем къде­то и да е, но на не по-мал­ко от десет кило­мет­ра извън Лон­дон. Това е, за да сме във фор­ма, като дой­де вре­ме да се явим пред кра­ли­ца­та през зима­та. – И с не осо­бе­но спо­луч­ли­во препра­вен глас като на няка­къв орач, той про­дъл­жи: – Хей, селяк, туй не са няк’ви ски­та­щи прошля­ци, а висо­код­лъж­нос­т­ни крал­с­ки слу­жи­те­ли. И ний покор­но ще вър­вим да им се покло­ним. – А със своя си глас про­дъл­жи: – Наша­та тру­па е мал­ка: Уил Кемп и Джордж Бра­йън, коми­кът-акро­бат Том Поуп и Джак Хемин­джис. Няма да се това­рим с мно­го багаж. Стя­гаш ли своя?

– Не, не, аз тряб­ва да оста­на тук.

– Доб­ре тога­ва, да си уст­ро­им поне една вечер с хуба­во пие­не пре­ди да се разделим.

Но ето че един ден, в кой­то се раз­не­со­ха лоши нови­ни, той бе навес­тен от гост. Тре­вож­ни слу­хо­ве бяха плъз­на­ли меж­ду пам­ф­ле­тис­ти­те и някои бед­ни дра­ма­тур­зи. Тай­ни­ят съвет започ­нал преслед­ва­не на ере­ти­ци и изпра­тил хора, наре­че­ни коми­са­ри, да пре­тър­с­ват свър­та­ли­ща­та на писа­те­ли, за кои­то се смя­та­ло, че съчи­ня­ват по поръч­ка тек­с­то­ве, под­буж­да­щи към непо­кор­с­т­во. В жили­ще­то на Томас Кид (нима той не беше богот­во­рен след него­ва­та Испан­с­ка тра­ге­дия?) наме­ри­ли ули­ки, напи­са­ни чер­но на бяло: опас­ни сло­ва, отри­ча­щи божес­т­ве­на­та същ­ност на Исус Хрис­тос. В пристъп на страх, плув­нал в пот, Кид казал, че Мар­лоу ги бил напи­сал. В край­на смет­ка Мар­лоу беше обре­чен, как­то веро­ят­но са обре­че­ни и дру­ги, прехран­ва­щи се със сло­во­то. Най-доб­ре да изго­рим всич­ко – и чер­но­ви, и бележ­ки, и пис­ма. Защо­то могат да изо­па­чат как­во­то си поже­ла­ят и да го заклей­мят като ерес или дър­жав­на измя­на. Кид е вече затво­рен в Брай­ду­ел; гово­ри се, че го изте­за­ва­ли, счу­пи­ли му шест пръс­та, дока­то той се потял и кре­щял. И в жили­ще­то на Уил пристиг­на човек в чер­но. Уил не го раз­поз­на вед­на­га и се при­гот­ви за раз­пит (как­ва ли ерес може да се крие във Вене­ра и Адо­нис?). Едва тога­ва си спом­ни онзи яну­ар­с­ки ден в гале­ри­я­та на „Роуз”. Този мъж, кой­то тога­ва го гле­да­ше така стро­го и сту­де­но, се каз­ва­ше Фло­рио, изис­кан ита­ли­а­нец, пре­во­дач на Мон­тен. Той пръв заговори:

– Може ли да седна?

– Тук имам мал­ко вино. Ако обичате…?

Фло­рио мах­на с ръка, отказа.

– Про­че­тох кни­га­та ви пре­ди него – започ­на той напра­во. – Твър­де слад­ни­ка­ва е за моя вкус, като мно­го слад­ко вино. – Поглед­на с леко отвра­ще­ние под­не­се­на­та му бутил­ка вино. – Отна­ча­ло той не иска­ше за нищо на све­та да я чете. Дока­то една ран­на сут­рин, на раз­съм­ва­не, милорд Есекс се втур­на да хва­ли на висок глас дос­тойн­с­т­ва­та ѝ, за да го убе­ди, че тя оказ­ва чест на него, а не на вас. Милорд Есекс може да му въз­дейс­т­ва за всич­ко. И ето, най-сет­не той я про­че­те. – Фло­рио замъл­ча и про­дъл­жи да седи в полумрака.

– И… – преглът­на с мъка Уил, – как­во каза той?

– О, той изпад­на във въз­торг – отвър­на Фло­рио без ника­къв въз­торг в гла­са. – Изпра­ти ме да ви заве­да при него неза­бав­но. По-точ­но аз сам пред­ло­жих да дой­да. Той иска­ше да изпра­ти само кочи­а­ша си и лакей с пис­мо. Аз поис­ках да дой­да, за да пого­во­ря с вас.

Недо­у­ме­ние свъ­си лице­то на Уил.

– Виж­дам изне­на­да­та ви. Мис­ли­те си, че съм просто слу­га, сек­ре­тар и доня­къ­де дове­ре­ник, но все пак нищо пове­че от наем­ник. От една стра­на това е вяр­но, но от дру­га не е. – Той пре­мет­на еди­ния си стро­ен крак в чер­но вър­ху дру­гия. – По рож­де­ние съм ита­ли­а­нец. Чуж­де­нец, дошъл от дру­га стра­на. По тази при­чи­на, може би, виж­дам и анг­ли­ча­ни­те с дру­ги очи. Мно­го съм пъте­шес­т­вал, но никъ­де не съм сре­щал арис­ток­ра­ти като ваши­те. Имам чув­с­т­во­то, че Бог ги е съз­дал раз­лич­ни, сякаш за соб­с­тве­но удо­вол­с­т­вие. – Уил се намес­ти на сто­ла си, за да изслу­ша про­по­вед­та. – Ако ваши­те бла­го­род­ни­ци се забав­ля­ват с чис­ток­ръв­ни коне, то Гос­под със сигур­ност се забав­ля­ва с хора като моя гос­по­дар. Богат­с­тво, кра­со­та и знат­но потек­ло, а и извес­т­но обра­зо­ва­ние, кол­ко­то му е необ­хо­ди­мо, към него доба­ве­те пър­гав ум, готов да треп­не, кат съвър­шен жре­бец, що стряс­ка се от пти­чи­те пера или само от муха…

– Сега повяр­вах, че сте чели моя­та поема – засмя се Уил.

– Запом­них сти­хо­ве­те ви за коня. Зна­чи ще раз­бе­ре­те, как­во имам пред­вид с този образ. Щом позна­ва­те коне­те, ще схва­не­те, как­во ви каз­вам за моя гос­по­дар. По при­ро­да той е огън, въз­дух и вода. Спо­со­бен е да обиж­да и сам да се обиж­да. Ако му ста­не­те приятел…

– Не смея и да се надя­вам – заек­на Уил. – Кой съм аз, че да моля за такава…

– Вие сте поет – спо­кой­но го пре­къс­на Фло­рио. – И във вас има нещо от коня, макар да сте само един скро­мен човек от село.

– Страт­форд е град, макар и малък.

– Град ли е? Доб­ре, нека да е град. Това не е чак тол­ко­ва същес­т­ве­но за нас. Важ­но­то е да се знае, че аз няма да допус­на той да бъде оби­ден. Милорд Есекс е твър­де амби­ци­о­зен като вой­ник и като придво­рен, за да му нане­се голя­ма оби­да. Още на наша­та пър­ва сре­ща познах по очи­те ви, как­во може­те да му причините.

– Това е несъс­то­я­тел­но – сму­те­но се усмих­на Уил. – Да не мис­ли­те, че аз по-труд­но се обиж­дам? Той има всич­ко – власт, кра­со­та, мла­дост. А аз, как­то сам казах­те, съм човек от село.

– От град.

– Щом ваши­ят гос­по­дар ме е при­зо­вал, тряб­ва да отида и то с радост и сми­ре­ние. Ала аз знам кол­ко непос­то­ян­ни могат да бъдат сил­ни­те на деня.

– Нека да ви раз­ка­жа за милорд – започ­на Фло­рио, но извед­нъж сякаш осъз­на думи­те на Уил и про­дъл­жи раз­па­ле­но: – Да, да, сигур­но зна­е­те за непос­то­ян­с­т­во­то от при­каз­ки­те. Само че него­ви­ят баща не се отка­за от вяра­та си и изстра­да посто­ян­с­т­во­то си в Тау­ър. Аз също бях като­лик пре­ди да про­че­та маес­т­ро Мон­тен и да си задам въп­ро­са „Как­во знам аз?” Баща му умря млад и моят гос­по­дар, едва осем­го­ди­шен, бе взет под опе­ка­та на коро­на­та и бе пре­да­ден на гри­жи­те на милорд Бър­г­ли, кой­то още е негов опе­кун. Но, подоб­но на коня, моят гос­по­дар хвър­ля къчо­ве, щом усе­ти, че го коман­д­ват. Него­ва­та май­ка и дядо му, как­то и милорд Бър­г­ли настой­чи­во го карат да се оже­ни. Щом той тол­ко­ва желае да послед­ва милорд Есекс в бит­ки, ако бъде убит, няма да е оста­вил наслед­ник и слав­ни­ят му род ще умре. Има дори невяс­та, коя­то го чака, а тя е внуч­ка­та на милорд Бър­г­ли – с она­зи при­вид­но хлад­на анг­лийс­ка кра­со­та, коя­то крие истин­с­ки огън в душа­та. Той не иска и да знае за нея. Не иска да знае и за никоя дру­га жена. Стру­ва ми се, че ваша­та поема може да го нарани.

– Откъ­де накъ­де, та това е просто един древ­ног­ръц­ки мит.

– О, та той вече си въоб­ра­зя­ва, че е Адо­нис. Поети­те имат по-сил­на власт, откол­ко­то пред­по­ла­гат. Спо­ред мен – про­дъл­жи Фло­рио по-бав­но, – той тряб­ва да се оже­ни. Не само зара­ди рода си, а и зара­ди самия себе си. В дво­ра има грях и поква­ра и похот­ли­ви ръце се про­тя­гат да се добе­рат до него­ва­та кра­со­та. Мис­ля, че ви бих­те могъл по-успеш­но от кой­то и да е друг човек да го скло­ни­те да помис­ли за брак.

– Е, хай­де, хай­де – засмя се по-широ­ко Уил, – щом него­ва­та род­на май­ка не може.…

– Май­ка му му гово­ри за пол­за и за дълг. Вие бих­те мог­ли да му гово­ри­те за също­то, но с вас то би зву­ча­ло по-раз­лич­но. С алхи­ми­я­та на поези­я­та и в пол­за­та и в дъл­га може да се наме­ри нещо пороч­но, а поро­кът привли­ча мла­ди­те мъже.Той си пред­ста­вя, че е Адо­нис и се любу­ва на себе си като Нарцис. Вие може­те да му сви­ри­те на тази струна.

– Иска­те да каже­те, че тряб­ва да му съчи­ня сти­хо­ве вър­ху тема­та за брака?

– Това може да бъде поръч­ка. Май­ка му ще е довол­на щед­ро да ви се отпла­ти. – Тога­ва Фло­рио се изпра­ви. – Тряб­ва вече да ви водя. Той е мно­го нетър­пе­лив. Ще оце­ня като услу­га, ако не спо­ме­на­ва­те нищо за нашия раз­го­вор тук. Задъл­же­ни­е­то на сек­ре­та­ря е да пише писма.

– Докол­ко­то раз­би­рам – пое си дъл­бо­ко дъх Уил, – той е харе­сал поемата.

– О, тя го изпъл­ни с нео­пи­су­ем въз­торг, как­то се каз­ва. И как­то се каз­ва, той е напра­во зама­ян от крас­но­ре­чи­е­то и ост­ро­у­ми­я­та в нея. И всич­ко това се слу­чи само за една майс­ка утрин.

Не се ли дола­вя­ше повей на упа­дък и лека отсян­ка на поква­ра в мани­е­ра, с кой­то мла­де­жът го при­вет­с­тва в дома си? Уил се зае да отмах­ва един по един пищ­ни­те плас­то­ве, кои­то обгръ­ща­ха този скъ­по­це­нен камък до само­то сър­це на вели­чес­т­ве­на­та къща. Същин­с­ки гост от про­вин­ци­я­та, Уил гле­да­ше, оне­мял и зинал, пищ­ни­те заве­си от коп­ри­на и бро­кат, тапе­ти­те със сце­ни от Ови­дий, кили­ми­те, в кои­то кра­ка­та му потъ­ва­ха като в сняг. С иро­нич­на усмив­ка и мра­чен поглед Фло­рио пре­да­де неош­лай­фа­ния поет на домаш­на­та прислу­га в цяла­та ѝ йерар­хия (злат­ни лан­ци, бляс­ка­ви лив­реи, а най-отго­ре – аба­но­сов жезъл с коп­ри­не­ни пис­кю­ли), коя­то го отве­де през всич­ки ета­пи на цере­мо­ни­я­та до огром­на спал­ня. Уил бе еднов­ре­мен­но пора­зен от ней­но­то вели­ко­ле­пие, но и оза­да­чен от нещо позна­то в нея. Спом­ни си оно­ва виде­ние в мом­чеш­ки­те си годи­ни и злат­на­та боги­ня с умо­ли­тел­но про­тег­на­ти ръце. Но тук няма­ше боги­ня; пред­чув­с­т­ви­е­то се бе ока­за­ло измам­но. На злат­но­то лег­ло, кое­то сякаш плу­ва­ше като кораб по килим с три­то­ни и нере­и­ди, се бе излег­нал вър­ху сате­не­ни въз­глав­ни­ци мла­ди­ят УХ. Почи­ва­ше си, че мно­го умо­ри­тел­ни му бяха тези дни. Щом видя Уил, се обър­на към него така:

– Вли­зай! Вли­зай по-бър­зо! Нямам думи, ти ме лиши от тях.

(„Ти”: той каза „ти”.)

– Милорд, сми­ре­но моля…

– Никак­во сми­ре­ние, нищо сми­ре­но пове­че. Ела, сед­ни тук до мен. Бъди горд, но ми позво­ли аз да се гор­дея пове­че. Имам поет за приятел.

– Скъ­пи милорд…

ТРЕТА ГЛАВА

– Скъ­пи милорд…

– Зови ме само по име.

– Не ми подо­ба­ва да…

– Тук реша­вам аз как­во подо­ба­ва и на кого. И ще кажа, че не подо­ба­ва да се мота­еш наоко­ло с това опу­ле­но лице в такъв прекра­сен юнс­ки ден. Взех си поет, за да ме весе­ли, а не да ми напом­ня за смъртта.

Уил му отпра­ви поглед, пълен с обич и огор­че­ние. Смърт­та на един поет не озна­ча­ва­ше нищо за този арис­ток­рат, кой­то не зна­е­ше да цени нито поети­те, нито пари­те си. (Я пла­ти ти тази смет­ка, Уил, че похар­чих всич­ко, как­во­то носех. – Но, милорд, едва ли има доста­тъч­но пари в кеси­я­та ми. – О, да, забра­вих, че си просто един бед­няк, кой­то гри­зе сухи корич­ки и пише соне­ти, за да съществува.)

– Не мога да сдър­жа огор­че­ни­е­то си, милорд (Хари, исках да кажа), като науча­вам, че мой при­ятел е бил про­ни­зан със соб­с­тве­на­та му кама и умрял в жес­то­ки мъки. Пред­ста­ве­те си, соб­с­тве­на­та му кама вляз­ла пра­во в око­то му. Така пищял, че в цял Детфорт*(*Район в Юго­за­па­ден Лон­дон на дес­ния бряг на Тем­за. Б.пр.) го чува­ли. Аго­ни­я­та на стра­да­щия Хрис­тос едва ли е била по-страшна.

Далеч от реал­ния живот в кръч­ми­те, в теа­ти­те и сред въш­ки­те, Уил тъне­ше в сате­не­ни дип­ли и сла­дос­т­ни бла­го­во­ния, та вес­ти­те го застиг­на­ха по-къс­но. Беше чул, че набож­ни­те лику­ва­ли за смърт­та на Антихрис­та, после съдеб­ни­ят лекар мър­мо­рел, че Фрай­зър е убил Мар­лоу в само­за­щи­та, и за да спа­си своя живот, дока­то най-сет­не сам сгло­би ужас­на­та сце­на в кръч­ма­та на Дет­форд Странд, къде­то Фрай­зър, Ски­ърс и Поули лъже­ли и се хиле­ли, дока­то поетът вне­зап­но плам­нал от гняв, блес­на­ла кама, блес­на­ла и ръка­та на про­тив­ни­ка, коя­то граб­на­ла кама­та, и тога­ва… В гла­ва­та му оста­на да ечи сте­на­ни­е­то на про­къл­на­тия Фауст: Виж, виж кръв­та Хрис­то­ва по небес­ния свод.

– При­ятел или не, вече можеш да лику­ваш, че нямаш равен – заклю­чи него­ва свет­лост, мис­тър РХ или Хари. – Сега аз имам поет, кой­то е един­с­т­вен. – Поня­ко­га не му лип­с­ва­ше про­ни­ца­тел­ност на този ина­че все нацу­пен млад хуба­вец. – За така­ва сла­ва си заслу­жа­ва и от при­ятел да се лишиш.

Ние не бях­ме мно­го близ­ки при­яте­ли. Но няма­ше равен нему поет.

Това беше сама­та исти­на. Но Мар­лоу беше негов пред­шес­т­ве­ник и гре­е­ше като нова пла­не­та на небос­к­ло­на на анг­лийс­ка­та поезия, дори кога­то бе при­ну­ден ежед­нев­но да се явя­ва пред Тай­ния съвет да го раз­пит­ват за души­те в цен­тъ­ра на полю­са све­то­вен, все едно дали Гос­под или дяво­лът ще над­де­лее (ти ли си писал това?), а оста­ви шедьо­въ­ра си незавършен.

– Дра­го ми е да чуя, че не сте били близ­ки. Това заби­ва още един пирон в ков­че­га на онзи негов покро­ви­тел, тютю­не­вия човек. Сър Уол­тър Стинк (От stink — воня – оби­ден пря­кор на сър Уол­тър Рали, пъте­шес­т­ве­ник, поет, исто­рик и придво­рен, кой­то въвел в Анг­лия тютю­но­пу­ше­не­то след една своя екс­пе­ди­ция в Аме­ри­ка. Б.пр.) Имам непо­но­си­мост към този праз­ног­ла­вец с него­ви­те бра­у­нис­ти (После­до­ва­те­ли на Робърт Бра­ун, чия­то пури­тан­с­ка сек­та се бори око­ло 1580 г. за раз­де­ля­не­то на цър­к­ва­та от дър­жа­ва­та. Един от пер­со­на­жи­те в „Два­най­се­та нощ” изра­зя­ва също­то нео­доб­ре­ние към подоб­на ерес. Б.пр.) ли, ате­ис­ти ли, ама дето и женич­ки­те в дво­ре­ца не са им без­раз­лич­ни. Неп­ре­ме­но напи­ши пие­са, в коя­то да осме­еш и него и целия му магьос­ни­чес­ки кръжец.

Как­во ли е поро­ди­ло така­ва враж­деб­ност? Да не би Есекс да е впръс­кал отро­ва? Ах, все инт­ри­ги, недом­лъв­ки и под­мол­ни заго­во­ри. Относ­но Нощ­но­то учи­ли­ще оба­че, Уил си има­ше соб­с­тве­но мне­ние. Ала сега започ­ва­ше свой нов живот, дошло бе вре­ме на пост-мар­ло­у­и­зъм (май доб­ре го измис­ли), вре­ме за любов, за изди­га­не в общес­т­во­то и за поезия.

– Ето, нося тук един нов сонет – съоб­щи Уил, вече усмих­нат. Измък­на го от паз­ва­та си, с едва изсъх­на­ло чер­но мас­ти­ло, кое­то така уве­ре­но бе след­ва­ло ръка­та му по лис­та. (…Род сла­вен ми е тво­я­та прегръд­ка, има­не ми е тя, кос­тюм богат, сокол, жре­бец и тън­ко­но­га хрът­ка, и аз най-горд съм с теб на този свят. (Всич­ки откъ­си от соне­ти­те са в пре­вод на Евге­ния Пан­че­ва. Б.пр.) Дали не при­бър­з­ва­ше твър­де с това нед­вус­мис­ле­но въз­пя­ва­не на любов­та, след едва някол­ко сед­ми­ци при­ятел­с­т­во? Но мис­тър РХ, Хари, пръв бе заго­во­рил за това.)

– О, сега нямам вре­ме да чета соне­ти – спри­ха­во отсе­че Хари. – Още не съм успял да про­че­та и пре­диш­ни­те. Оста­ви ги в оно­ва там ковчеже.

Ков­че­же­то беше от рез­бо­ва­но кам­фо­ро­во дър­во и от него лъх­на хлад и екзо­тич­ни аро­ма­ти. Доне­съл го, беше му обяс­нил Хари, един мор­с­ки капи­тан, кой­то бил влю­бен в него, но вече бил отхвър­лен. Като забе­ля­за там и дру­ги сти­хо­ве освен сво­и­те, Уил бе обзет от рев­ност, но видя пър­вия си сонет: Със жен­с­ки лик, тво­рен от естес­т­во­то… Кра­со­та­та му наис­ти­на беше като на жена, ала отсъс­т­ви­е­то на жен­с­ко тяло под нея му носе­ше томи­тел­на насла­да. При­бър­з­ва ли? Та той няма­ше чак тол­ко­ва мно­го вре­ме. Уил оста­ря­ва­ше, ско­ро щеше да ста­не на трийсет.

.….….….….….….….….….….….….….….….….….….….….….….…..

– В соне­ти­те ти все по-упо­ри­то се насто­я­ва за женит­ба. Ох, само за жене­не чувам и от май­ка си, и от дядо си, че и от настой­ни­ка си, кой­то дори ми бил при­гот­вил невеста.А сега и ти им пригла­сяш. Моят при­ятел и мой поет учас­т­ва в кон­с­пи­ра­ци­я­та. – Той пре­неб­ре­жи­тел­но захвър­ли соне­та вър­ху маса­та. Лис­тът потре­пе­ра от све­жия есе­нен вет­рец, повял през полу­от­во­ре­ни­те кри­ла на про­зо­ре­ца, вдиг­на се, поле­тя и кац­на леко на кили­ма вър­ху избро­ди­ра­ни­те със зеле­но дри­а­ди и фав­ни. Уил се засмя и се взря с вече късог­ле­ди­те си очи в обър­на­ти­те редове:

Плод иска­ме от вся­ка див­на твар, та хубост­та сла­на да не попари…

Надя­ва­ше се, че изпъл­ня­ва въз­мож­но най-дели­кат­но и дис­к­рет­но зада­ча­та, въз­ло­же­на му от лов­ко дейс­т­ва­щия ита­ли­а­нец сре­щу извес­т­но въз­наг­раж­де­ние. В края на кра­и­ща­та той не беше арис­ток­рат с име­ния и слу­ги и тряб­ва­ше да изкар­ва пари. Ней­на свет­лост, привле­ка­тел­на­та за въз­раст­та си гра­фи­ня на не пове­че от чети­рий­сет, бе стис­на­ла до бол­ка ръка­та му със сво­и­те дъл­ги пръс­ти, втвър­де­ни от мно­го­то пръс­те­ни. Бла­го­да­ря ви, скъ­пи при­яте­лю, от сър­це ви бла­го­да­ря. Зна­чи тряб­ва божес­т­ве­на­та песен на Апо­лон да зазву­чи след полез­ни­те съве­ти на Мер­ку­рий (Обър­нат сми­съл на двус­ти­шие в „Напраз­ни­те уси­лия на любов­та”, т.е.високото изкус­т­во да слу­жи на банал­ния живот. Б.пр.). И той поде внимателно:

– Истин­с­ки­ят при­ятел тряб­ва да гово­ри, как­во­то е на сър­це­то му, още пове­че ако е поет. Страх ме е, как­во може да загу­бим. Ако се слу­чи да умра сега, поне имам син. Име­то Шек­с­пир няма да изчез­не – заяви той уве­ре­но. Но щом про­дъл­жи, усе­ти оно­ва позна­то му от актьор­с­кия живот чув­с­т­во на вина и отвра­ще­ние от себе си: пла­ща­ха му загде­то уве­ща­ва­ше с крас­но­ре­чие. Без­по­мощ­но осъз­на, че думи­те са съз­да­де­ни, за да скри­ват исти­на­та. В нача­ло­то бе сло­во­то и сло­во­то бе у Баща­та на лъжа­та (По Иоан 1:1, 8:44. Б.пр.) – Но кой съм аз? Никой, кой­то няма нищо. – И той про­тег­на напред дла­ни, за да пока­же, че са праз­ни. – А за теб се боя от тол­ко­ва мно­го неща: да не наме­риш смърт­та си на бой­но­то поле или дори на ули­ца­та. Само през послед­на­та сед­ми­ца чума­та е отнес­ла над хиля­да… И как­во ще оста­не, ако теб те няма? Някол­ко нес­по­луч­ли­ви пор­т­ре­та, един-два соне­та. Всич­ки едног­лас­но те умо­ля­ва­ме да про­дъл­жиш плът­та и кръв­та на рода си.

– Да, да, семейс­т­во­то над всич­ко. Все ста­ра­та песен. – В гла­са му има­ше раз­драз­не­ние. – Фами­ли­я­та Райъ­тъс­ли пре­ди име­то Хари. Мис­тър РХ.

– Няма нищо лошо в бра­ка. Това е оби­ча­ен житейс­ки акт, кой­то мъжът пред­при­е­ма, за да съх­ра­ни рода си. И пак може да е сво­бо­ден, как­то преди.

– Ти сво­бо­ден ли си? Ако един мъж има нуж­да да избя­га от жена си в друг град, не раз­би­рам, как може да се чув­с­т­ва сво­бо­ден. А в пие­си­те си меч­та­еш за укро­тя­ва­не на опърничавите.

Охо, каза си на ум Уил, аз все го под­це­ня­вам този magister artium per gratiam (Лат.: магис­тър на изкус­т­ва­та по бла­го­во­ле­ние. Б.пр.) още на пет­най­сет­го­диш­на въз­раст, а с похва­ла и от сама­та кра­ли­ца за него­вия ум и кра­со­та. Точ­но тази него­ва кра­со­та сму­ща­ва­ше. Явно мисъл­та за кра­ли­ца­та беше осе­ни­ла умо­ве­те и на два­ма­та еднов­ре­мен­но, защо­то сега заго­во­ри Хари:

– Кол­ко­то до вай­ка­не­то в един глас за наслед­с­тво и ста­ри родо­ве, кра­ли­ца­та дава добър пример.

– Кра­ли­ца­та все пак е жена.

– Не е там въп­ро­сът… Ако е съде­но родът на Тюдо­ри­те да бъде пре­къс­нат, нека и този на Райъ­тъс­ли го послед­ва в небитието.

Уил посрещ­на с усмив­ка теж­ки­те думи, изре­че­ни от нацу­пе­на­та моми­чеш­ка уста. Отвър­на шеговито:

– Е, не е наша рабо­та да се тре­во­жим за наслед­с­тво­то на власт­та. Има кой да се гри­жи за това. – И като пристъ­пи до отво­ре­ния про­зо­рец уж кол­ко­то да поглед­не без­г­риж­но навън, той изсви­ри с уста един-два так­та от попу­ляр­на бала­да. Хари я зна­е­ше: „Кра­са­ве­цът Робин ми е най-мил.”

– Ста­ваш твър­де фамилиарен.

Уил се обър­на, изненадан.

– Загде­то си под­свир­вам ли? Не бива ли да сви­ря с уста?

– Не е само под­свир­к­ва­не­то. Цяло­то ти дър­жа­ние е ста­на­ло фамилиарно.

– Ваша свет­лост ме насър­ча­ва в това. Сми­ре­но моля за изви­не­ние, милорд. – Изре­че го пред­взе­то и завър­ши със сме­шен подиг­ра­ва­те­лен поклон. Раз­сми­ва­ше го Хари, кога­то извед­нъж започ­ва­ше да кап­риз­ни­чи и да се сър­ди като девой­ка в нераз­по­ло­же­ние. – Мой скъ­пи милорд – доба­ви накрая Уил.

На свой ред Хари се засмя широко:

– Доб­ре тога­ва, щом аз съм тво­ят скъп милорд, да видим кол­ко дъл­бо­ко можеш да ми се покло­ниш и под­чи­ниш. Пър­во вдиг­ни соне­та си от там, къде­то пад­на. – Наст­ро­е­ни­я­та му бър­зо се сменяха.

– Вятъ­рът го дух­на, нека вятъ­рът да го вдигне.

– О, ама аз не мога да запо­вяд­вам на вятъра.

– Нито пък аз, милорд.

– Оба­че аз мога на дру­ги. И ако не ми се под­чи­ниш, ще запо­вя­дам да те отве­дат в под­зе­ми­е­то да живе­еш с жаби, змии и скорпиони.

– Живял съм и с по-лошо.

– Доб­ре. Тога­ва ще бъдеш бит с кам­шик. Лич­но аз ще нала­гам с кам­шик антич­ни­те ти раме­не. Най-напред ще се раз­къ­сам дре­ха­та ти, после ще се раз­це­пя кожа­та ти и тога­ва ще блик­не кръв. Късо­ве кожа, плат и плът ще се сле­ят в едно. – Ето, дори в игра­та про­явя­ва­ше склон­ност­та към жес­то­кост на сво­е­то потек­ло. Има­ше власт да при­чи­ня­ва бол­ка на дру­ги­те и с готов­ност щеше да я използва.

– О, о, о, поща­де­те ме! – учу­ди се Уил сам на себе си, как не се бе позна­вал такъв след тол­ко­ва мно­го годи­ни. При­ятел и любов­ник, той извед­нъж се видя и в роля­та на баща, поне­съл на сво­и­те раме­не доста по-голям товар от тежест­та на десет годи­ни раз­ли­ка във въз­раст­та. Във­ле­чен в игра­та, той се смък­на шум­но на кили­ма и коле­ни­чи с ох и ах за пука­щи­те ста­ви. Хари се озо­ва до него за миг и настъ­пи соне­та с изящ­ния си крак в изящ­на обув­ка от яреш­ка кожа. Така Уил мер­на послед­ни­те два реда: Жали све­та, о, лаком­ни­ко млад, и с рож­би­те му не заси­щай глад. Извед­нъж той про­тег­на ръце и плът­но обгър­на строй­ни­те прас­ци на мом­че­то. Някъ­де отго­ре се раз­не­се писъ­кът на Хари. Тога­ва Уил го дръп­на и той пад­на меко на дебе­ла­та зеле­на избро­ди­ра­на насла­да, като не успя да запа­зи рав­но­ве­сие с раз­пе­ре­ни­те си ръце, но се сме­е­ше, дока­то се задъ­ха. – Пад­на ли ми сега, а? – престо­ре­но му се зака­ни Уил. Започ­на­ха да се борят, но ръце­те на зана­ят­чи­я­та бяха по-силни.

– Пове­че никак­ви соне­ти за женит­би – едва си поема­ше дъх Хари.

– О, не, нито един пове­че – закле се обиг­ра­ни­ят в лъжи.

Ала не може­ше да дър­жи пре­диш­ния си живот съв­сем наст­ра­ни от новия.

Кога­то лед блес­ти навън.…

и цепи Том за огън пън,.…

тогаз доли­та от леса

на куку­мяв­ка­та гласа:

уху,

туит, уху – при­ятен звук,

щом Джо­ан и пиво­то са тук.

(„Напраз­ни­те уси­лия на любов­та”, пре­вод на Вале­ри Петров.-Б.пр.)

Представяме: откъс от новелата „Градината на нашите предци” от Рамон Сайсарбитория в превод на Мария Пачкова

Испан­с­ки­ят бас­ки писа­тел Рамон Сай­сар­би­то­рия е роден през 1944г в Доностия/Сан Себас­ти­ан; завър­ш­ва соци­о­ло­гия в Швей­ца­рия.
Ръко­во­ди Цен­тър за доку­мен­та­ция и соци­о­ло­ги­чес­ки изслед­ва­ния в Сан Себас­ти­ан и е автор на реди­ца зна­чи­ми тру­до­ве в тази област.

Още от шей­сет­те годи­ни сът­руд­ни­чи на меди­и­те в Стра­на­та на бас­ки­те. През 1967 осно­ва­ва, заед­но с дру­ги писа­те­ли, изда­тел­с­т­во „Лур” („Земя”), а през след­ва­що­то десе­ти­ле­тие, лите­ра­тур­но­то спи­са­ние „О, Еус­ка­ди”.
Сай­сар­би­то­рия е автор пре­дим­но на рома­ни, как­то и на есе­та и поезия. Смя­тан е за един от най-важ­ни­те писа­те­ли на бас­ка­та лите­ра­ту­ра, модер­ни­за­тор на рома­на, с осо­бе­но осе­за­тел­но при­със­т­вие от девет­де­сет­те годи­ни насам.Сред най-извес­т­ни­те му про­из­ве­де­ния са: „Сто метра”(1976), „Неиз­б­ро­и­ми стъпки”(1995),”Запази ме под  земята”(2000),”Мартутене”(2012), „Два­ма­та с Лили”(2015), „Мирен и романтизма”(2019).
„Започ­нах да пиша с цел да запъл­вам праз­но­ти, бели поле­та – худо­жес­т­ве­ни­те про­из­ве­де­ния на нашия език, еус­ка­ра, бяха мно­го оскъд­ни, смя­тах, че тряб­ва да го напра­вя… Дейс­т­ви­тел­но, едва мно­го по-къс­но поглед­нах на това сери­оз­но, но то се пре­вър­на за мен в насъщ­нa дей­ност. Кога­то каз­ват, че лите­ра­ту­ра­та е живо­тът, за мен това е вяр­но. На тази въз­раст, ако не изпит­вах жела­ни­е­то да съз­дам роман, да сло­жа на хар­тия това, кое­то нося в себе си, не знам как­во бих пра­вил.”
За пръв път на бъл­гар­с­ки изли­зат, под общо загла­вие „Запа­зи ме под земя­та”, нове­ли­те на Сай­сар­би­то­рия „Изгу­бе­на­та вой­на на ста­рия вой­ник” „Натрап­чи­ва­та мисъл на Росе­ти” и „Гра­ди­на­та на наши­те пред­ци”, фина­лът от коя­то ви пред­ла­га­ме.

Бла­го­да­рим на изда­тел­с­т­во „Пла­мар“ за пре­дос­та­ве­ния откъс и на пре­во­дач­ка­та Мария Пач­ко­ва за пред­ста­вя­не­то на автора.

Из нове­ла­та „Гра­ди­на­та на наши­те предци”

Иска­ше ми се да наме­ря гро­ба укра­сен с хуба­ви цве­тя и ме натъ­жи видът му без нито едно-един­с­т­ве­но. Сту­де­на пло­ча и обрам­чи­ла я дебе­ла чер­на верига.

 Най-мно­го привле­че вни­ма­ни­е­то ми при­със­т­ви­е­то на една мур­га­ва жена, коле­ни­чи­ла пред гро­ба. Всъщ­ност тя беше опря­на на коле­не, но сед­на­ла на пети­те си, така че, от една стра­на поза­та беше напъл­но бла­го­чес­ти­ва, но има­ше в нея извес­т­на отпус­на­тост, а тя, как­то ни поуча­ва­ха в учи­ли­ще, в край­на смет­ка е непоч­ти­тел­на. Така или ина­че, пред­по­ло­жих, че се моли, и реших ува­жи­тел­но да оста­на при вхо­да, за да не я притеснявам.

 След мал­ко доло­вих, че тя скри­шом поглеж­да назад, към мяс­то­то, къде­то се нами­рах, и забе­ля­зах също, че леко помръд­ва раме­не си, сякаш пра­ви нещо с ръце пред себе си. Естес­т­ве­но, мина­ха през ума ми неиз­ра­зи­ми мис­ли и аз се прикрих кол­ко­то е въз­мож­но по-доб­ре зад сте­на­та, като също оглеж­дах прост­ран­с­т­во­то зад гър­ба си.

Мно­го дъл­го сто­ях до вра­та­та, мъчей­ки се да отгат­на как­во ли може да пра­ви тя с ръце­те си и накрая взех реше­ни­е­то да вля­за. Поста­рах се да не вди­гам шум, макар че не беше лес­но, защо­то земя­та беше поси­па­на с чакъл и, кога­то бях на два мет­ра от нея, тя усе­ти при­със­т­ви­е­то ми, обър­на се изпла­ше­на и се изпра­ви със скок. Трог­нах се. Знам,  че дума­та може да изглеж­да пре­си­ле­на, но не нами­рам как по друг начин да изра­зя, че ме обзе без­к­рай­на нежност.

 Усе­щах уско­ре­но­то туп­те­не на сър­це­то ѝ, сякаш дър­жах в ръце пад­на­ло от гнез­до­то пти­че; про­че­тох боя­зън в очи­те ѝ, доло­вих напре­же­ни­е­то в крех­ко­то ѝ тяло и тряб­ва­ше да се боря с жела­ни­е­то да я при­тис­на в прегръд­ки­те си.

Тя не беше висо­ка, и може би облек­ло­то ѝ – бяла, дъл­га, сво­бод­на рок­ля, нещо като лене­на туни­ка, я кара­ше да изглеж­да по-дреб­на, но висо­ки­ят ѝ бюст и пър­га­ви­те дви­же­ния гово­ре­ха за стег­на­то тяло. Коса­та ѝ, мно­го чер­на, къд­ра­ва и дъл­га, скри­ва­ше до голя­ма сте­пен кук­лен­с­ко­то ѝ личи­це, на кое­то едва се поби­ра­ха две голе­ми очи с изплъз­ващ се поглед.

 Сто­ри ми се, че ме гле­да като дете, хва­на­то да вър­ши беля, може би защо­то личе­ше наме­ре­ни­е­то й да скрие нещо зад гър­ба си.

 – Саби­не – казах ѝ аз.

Беше чудо­дей­но вдъх­но­ве­ние, сякаш над гла­ва­та ми се бе спус­нал пла­мъ­кът на Све­тия Дух. Тя не отго­во­ри. Поглед­на ме учу­де­но, и забе­ля­зах уси­ли­е­то ѝ да си спом­ни откъ­де я познавам.

Усмих­на се, защо­то това беше един­с­т­ве­но­то, кое­то може­ше да напра­ви, предполагам.

 – Те си Саби­не – насто­ях аз, вече убе­ден, че е тя.

 – Да – и след крат­ка пау­за – : – Откъ­де знаеш?

– Не е зара­ди при­ли­ка с баща ти, във все­ки случай.

Казах ѝ го на шега и се усмих­нах откри­то, за да спе­че­ля дове­ри­е­то ѝ. Но то си беше вяр­но – за щас­тие по нищо не при­ли­ча­ше на Фелипе.

После ѝ раз­ка­зах исто­ри­я­та си, т.е. как се нало­жи­ло да напра­вят на май­ка ми цеза­ре­во сече­ние, а на баща ми му се иска­ло да ме кръс­тят Сабин, оба­че мона­хи­ня­та при­пи­са­ла мое­то оце­ля­ва­не на чудо, напра­ве­но от осно­ва­те­ля на ней­ния орден и зато­ва ме нарек­ли Поликарпо.

 – Тъж­на исто­рия – каза тя.

 Дото­га­ва, т.е., дока­то не го чух от нея, не ми беше хрум­ва­ло, че моя­та исто­рия е кой знае кол­ко тъж­на. Забав­на не е, раз­би­ра се, но живо­тът общо взе­то и той не е. Така или ина­че, в този момент ми ста­на ясно, че нало­же­ни­ят ми в дет­с­тво­то годи­шен риту­ал да посе­ща­вам мона­хи­ня­та, спа­си­ла живо­та ми, и кой­то на все­ки рож­ден ден ме при­нуж­да­ва­ше да свър­з­вам раж­да­не­то и смърт­та, не ще да е допри­не­съл за изграж­да­не­то ми като весел характер.

 – Да, доста е тъж­но – отго­во­рих аз – да си оста­неш Поли­кар­по за цял живот.

Тя се засмя. Раз­го­во­рът я беше успо­ко­ил и тя раз­се­я­но вър­те­ше в ръце­те си една лъжи­ца. Сигур­но си даде смет­ка, че наблю­да­вам дви­же­ни­я­та ѝ, защо­то ме поглед­на в очи­те, а после све­де поглед към дла­ни­те си, но не се опи­та да скрие лъжи­ца­та. Изви гла­ва наст­ра­ни и аз, просле­дя­вай­ки погле­да ѝ през рамо, раз­ли­чих мал­ка дуп­ка с раз­мер на юмрук пред над­гроб­на­та пло­ча на Сабино.

Отно­во се почув­с­т­вах затрог­нат и ми дой­де на ум анге­лът на Св.Августин, кой­то се опит­вал да изгре­бе море­то с мида.

 – Поли­кар­по не е гроз­но – каза тя и, след крат­ко мъл­ча­ние, през кое­то не преста­на да вър­ти лъжи­ца­та в ръце, доба­ви –: Баща ми се е ока­зал по-силен.

Помис­лих да я пока­ня на кафе в някой съсе­ден бар или в само­то бацо­ки, но в край­на смет­ка се отка­зах, защо­то, в слу­чай че не при­еме, има­ше опас­ност да пре­къс­нем раз­го­во­ра. Тя повто­ри замис­ле­но, „Баща ми е се е ока­зал по-силен, или по-твърд“, за да замъл­чи отново.

Учу­ди ме това за Фели­пе, защо­то, физи­чес­ки поне, той като че ли най-вече има­ше вид на сла­бак. Но, как­то изглеж­да, не е било така.

Кога­то я попи­тах защо смя­та, че баща ѝ е бил по-силен или по-неп­рек­ло­нен, тя ми раз­ка­за, че май­ка ѝ, по вре­ме на бре­мен­ност­та си, при­ела, ако се роди мом­че, да се каз­ва Сабин, как­то било жела­ни­е­то на баща ѝ, макар име­то да не ѝ харес­ва­ло, но го помо­ли­ла, ако е моми­че, как­то и ста­на­ло, да го наре­кат с име на цве­те, или дори с родо­во­то Флор, или Фло­ра, боги­ня­та на цве­тя­та, или ако е въз­мож­но Вио­ле­та, защо­то това цве­те най-мно­го ѝ харес­ва­ло. Но, въп­ре­ки че тя умря­ла при раж­да­не­то, Фели­пе не изпъл­нил ней­но­то жела­ние и я кръс­тил Сабине.

 Тя била убе­де­на, че в края на живо­та си, Фели­пе се раз­ка­ял, защо­то „Вие, мъже­те“, каза тя усмих­на­та, но тъж­на, сто­ри ми се, „си дава­те смет­ка за неща­та, кога­то е вече къс­но“. Рабо­та­та е там, че в края на живо­та си той започ­нал да я нари­ча Виолета.

– Как­во смя­таш да пра­виш? – попи­тах я аз, посоч­вай­ки сре­бър­ния цилин­дър, кой­то висе­ше на вра­та ѝ.

 – Не знам – и вдиг­на загри­же­но ръка към чело­то си.

 Откак­то умрял баща ѝ, тя идва­ла все­ки праз­ни­чен ден, опит­вай­ки се да вър­не релик­ва­та на мяс­то­то ѝ, но, в край­на смет­ка, пора­ди невъз­мож­ност­та да напра­ви нещо по-добро, реши­ла да я погре­бе кол­ко­то се може по-бли­зо до гро­ба. Но и това се ока­за­ло труд­но, защо­то под чакъ­ла има­ло камък.

Признах ѝ, че и аз не знам как­во да пра­вя и сва­лих от вра­та си тръ­бич­ка­та на моя баща. И две­те бяха сре­бър­ни и мно­го подоб­ни по форма.

– Лошо наслед­с­тво ни се е пад­на­ло – опла­ка се тя, усмих­вай­ки се с тъж­на усмивка.

 Мно­го бръч­ки се обра­зу­ва­ха по лице­то ѝ като се усмих­не­ше, но изглеж­да­ше още по-мла­да. Общо взе­то, тя има­ше вид на мно­го по-мла­да откол­ко­то навяр­но дейс­т­ви­тел­но беше и си помис­лих, че къса­та коса би ѝ отива­ла. Помис­лих си също, че ще ѝ го кажа, кога­то ста­нем по-близки.

Таки­ва неща ми идва­ха на ум, но тя ме гле­да­ше отно­во мно­го сери­оз­на, все едно очак­ва­ше от мен някак­во реше­ние, и аз, кол­ко­то да кажа нещо, ѝ пред­ло­жих като послед­на въз­мож­ност да опи­та­ме гро­ба­рят, сре­щу хубав бак­шиш, да поста­ви кос­ти­те, ако не в сама­та урна, то поне вът­ре в гро­ба. Без да каз­ва­ме, че са на Саби­но Ара­на, естес­т­ве­но. Може­ше да кажем, че са на пла­ме­нен после­до­ва­тел, изра­зил това жела­ние пре­ди да почи­не. В края на кра­и­ща­та, доба­вих, опит­вай­ки се да убе­дя сам себе си, дока­то ми хрум­ва­ше всич­ко това, гро­ба­рят доб­ре знае, че цяла­та земя в гро­би­ще­то е пъл­на с раз­ме­се­ни дреб­ни остан­ки, така че няма да има никак­во зна­че­ние доба­вя­не­то на тези две кос­тич­ки към мно­го­то дру­ги, кои­то сигур­но съдър­жа гро­бът на Саби­но Ара­на. Няма съм­не­ние, че съдър­жа сто­ти­ци от най-раз­лич­ни покойници.

Не ѝ се видя добре.

 – Не можеш да напра­виш това – отвърна.

Наис­ти­на беше рис­ко­ва­но. Ако на гро­ба­рят пред­ло­же­ни­е­то му се сто­ре­ше подоз­ри­тел­но, може­ше да напра­ви доне­се­ние и, ако те зна­е­ха за лип­са­та на две­те кос­ти­ци, щяха да се сетят, че са у нас и сле­до­ва­тел­но, щяха да откри­ят, че са ги открад­на­ли наши­те бащи. Няма­ше как да стане.

– Ела.

Тя ме хва­на за ръка­та и ме пове­де навън. Тръг­нах­ме надо­лу по пътя към рекич­ка­та, коя­то тече в под­но­жи­е­то на гробището.

Там има­ше завър­за­ни някол­ко лод­ки и в една от тях зър­нах мом­че. При­гот­вя­ше си такъ­ми, или ги опра­вя­ше, така ми се сто­ри. Саби­не си сва­ли обув­ки­те, прихва­на си рок­ля­та меж­ду кра­ка­та и вле­зе във вода­та. Знам, че изглеж­да неве­ро­ят­но, но вед­на­га раз­брах как­во иска да напра­ви. Пови­ках мом­че­то. Кога­то ме попи­та как­во искам, помо­лих да ми даде лод­ка­та за пет­на­де­се­ти­на мину­ти, а аз ще му платя.

Не иска­ше пари. Попи­та ме знам ли да гре­ба. Раз­би­ра се, че зна­ех. Саби­не вече беше до мен, а две­те ѝ съб­ра­ни като панич­ка дла­ни пре­ли­ва­ха от кръг­ли, лъс­на­ти камъ­че­та. Помог­нах ѝ да се качи в лод­ка­та, хва­нах греб­ла­та и взех да гре­ба надо­лу по тече­ни­е­то, към устието.

– Изгле­дът е прекрасен.

От дру­га­та стра­на, сре­щу нас и мал­ко вдяс­но, сле­до­ва­тел­но на юг, се виж­да­ше Кана­ла и натам насо­чих лод­ка­та. Тя беше лека. След някол­ко мину­ти, кога­то точ­но сре­щу пла­жа на Бус­ту­рия раз­ли­чих раз­вя­та­та ику­ри­ня на Кана­ла, преста­нах да гре­ба, но задър­жах лод­ка­та на мяс­то сре­щу течението.

Меж­дув­ре­мен­но, Вио­ле­та беше изва­ди­ла от чан­та­та си кутия. Горе-долу с раз­ме­ри­те на кни­га джо­бен фор­мат и едно чети­ри пръс­та висо­чи­на. Запри­ли­ча ми на някоя от оне­зи, покри­ти с мидич­ки, кои­то про­да­ват на приста­нищ­на­та ули­ца, дето на капа­ка им пише „Спо­мен от Сан Себас­ти­ан“. После сва­ли меда­льо­на от вра­та си и го отво­ри без осо­бе­но затруднение.

 – Кокал­че от пръст е.

Пока­за ми кос­ти­ца­та, коя­то бе изва­ди­ла от тръ­бич­ка­та, вър­ху длан­та на ръка­та си. Беше мно­го бяла и изтъркана.

Пода­дох ѝ моя меда­льон и тя и него отво­ри без мно­го уси­лие, макар че този път се нало­жи да си помог­не с един ключ. Две­те кос­ти­ци бяха съв­сем еднак­ви. Тя ги поста­ви в кути­я­та и после я запъл­ни с камъ­ни­те, кои­то беше събрала.

 – Това е прекрас­но мяс­то – повто­ри –, едно от най-кра­си­ви­те в Стра­на­та на баските.

Посо­чих пило­на на Кана­ла, кой­то в този момент беше пред нас, и ѝ обяс­них как бра­тя Ара­на (Саби­но Ара­на (1865–1903)е испан­с­ки бас­ки поли­тик, писа­тел и иде­о­лог, смя­тан за родо­на­чал­ник на бас­кия наци­о­на­ли­зъм; Луис Ара­на (1862–1951) е испан­с­ки бас­ки поли­тик наци­о­на­лист, брат и сърат­ник на пре­диш­ния, осно­вал заед­но с него Бас­ка­та наци­о­на­лис­ти­чес­ка пар­тия –Б. пр.) замис­ли­ли там наше­то зна­ме. На мен поне така са ми го раз­каз­ва­ли. Тя, от своя стра­на, хва­на кути­я­та с две ръце и я задър­жа над водата.

 – Не може­ше да се избе­ре по-хуба­во място.

Не я пус­на вед­на­га. При­дър­жа­ше я на повър­х­ност­та на вода­та с две ръце, доста вре­ме след като заяви, че това било най-хуба­во­то мяс­то. Кога­то най-после изва­ди ръце­те си от вода­та и оста­ви кути­я­та да се спус­не към дъно­то, на мен ми се сто­ри, че тя потъ­ва мно­го бавно.

Дока­то послед­ни­ят отбля­сък на миди­те се изгуб­ва­ше във вода­та, аз усе­тих сла­дос­тен вът­ре­шен покой, като същев­ре­мен­но осъз­на­вах – как­то кога­то човек сед­не след дълъг път – кол­ко мно­го съм уморен.

Бих оста­нал още дъл­го под топ­ли­те лъчи на слън­це­то, при­ят­но отпус­нат по тече­ни­е­то, но бях казал на хла­пе­то, че ще му вър­на лод­ка­та след чет­върт час и тряб­ва­ше да тръг­ва­ме обрат­но. Така че обър­нах в посо­ка към нача­ло­то на рекич­ка­та и пристиг­нах с мал­ко гребане.

 Мом­че­то ни чака­ше и ни помог­на да ско­чим на земя­та. Не прие пари­те, кои­то му пред­ла­гах и си взех­ме довиж­да­не след като побла­го­да­рих­ме. То оста­на в лод­ка­та и ние поех­ме наго­ре по същия път, по кой­то се бях­ме спус­на­ли. Кога­то стиг­нах­ме на висо­чи­на­та на гро­би­ще­то, Вио­ле­та изва­ди от чан­та­та си малък бележ­ник, откъс­на едно лист­че и го раз­де­ли на две час­ти. След това, опря­ла го на един пло­сък камък, тя напи­са някол­ко думи на едно­то от две­те къс­че­та хар­тия, а кога­то посег­нах да ги про­че­та, ми поп­ре­чи с дви­же­ние на ръката.

 – Не сега – каза.

И след като нави лист­че­то, тя го пъх­на в една­та от сре­бър­ни­те тръбички.

Ней­на­та не беше заос­т­ре­на в края като моята.

– Хай­де сега ти напи­ши нещо – каза тя после, дока­то ми пода­ва­ше дру­га­та хар­тий­ка и писал­ка­та – пър­во­то, кое­то ти мине през ума.

Мно­го се при­тес­них, защо­то съм лишен от въоб­ра­же­ние и, естес­т­ве­но, отго­вор­ност­та беше мно­го голяма.

Може би, ако раз­по­ла­гах с вре­ме и бях на спо­койс­т­вие, щях да съм в със­то­я­ние да напи­ша нещо, но извед­нъж и то пред нея, ми беше абсо­лют­но невъз­мож­но. На всич­ко отго­ре, сама­та мисъл, че не мога да го напра­вя ме обез­сър­ча­ва­ше още пове­че. Така ста­ва обикновено.

 – Как­во­то и да е – повто­ри тя усмих­на­та и тога­ва, и аз не знам как, взех писал­ка­та и се оста­вих на ръка­та. Искам да кажа, че започ­нах да пиша, без да мис­ля как­во правя.

 „Ти си моя­та роди­на“ – това се полу­чи. И тя не про­че­те моя текст. Нави по същия начин мое­то лист­че и го муш­на в сре­бър­на­та тръ­бич­ка. После я ока­чи на вра­та си.

Попи­та ме къде съм пар­ки­рал кола­та и аз отго­во­рих, че горе, до шосе­то. Тя беше оста­ви­ла сво­я­та бли­зо до кметството.

– Сега тряб­ва да тръг­вам – каза, все едно, че извед­нъж ѝ се е нало­жи­ло да побър­за, и не ми даде вре­ме да попи­там дали иска да пий­нем нещо.

Освен това, настоя да не я изпра­щам. По-точ­но каза: „Не е необ­хо­ди­мо да ме изпра­щаш“, и макар че гла­сът ѝ беше нежен, аз доло­вих реши­тел­ност, коя­то ми поп­ре­чи да настоявам. 

И така, тя ми каза „Не е необ­хо­ди­мо да ме изпра­щаш“ и ме целу­на по две­те бузи. Бяха две целув­ки; искам да кажа, че не беше този бегъл рути­нен жест, с кой­то се позд­ра­вя­ва­ме при сре­ща или раз­дя­ла, и че дъл­го усе­щах све­жест­та на уст­ни­те ѝ на две­те си бузи.

Оста­нах изпра­вен, без да помръд­вам от мяс­то­то си, дока­то тя зави­ва­ше наля­во и, пре­ди да я видя как изчез­ва, изви­ках поди­ре ѝ „кога ще се видим пак“, пре­ка­ле­но висо­ко, защо­то тя не беше все още тол­ко­ва дале­че, и пре­ми­на­ва­щи­те оттам хора се обър­на­ха да ме погледнат.

Тя също се обър­на, раз­би­ра се, и ми отго­во­ри „Ще ти се оба­дя в поне­дел­ник или във втор­ник“, като вдиг­на ръка за довиждане.

Естес­т­ве­но, пър­во­то нещо, кое­то напра­вих щом оста­нах сам, бе да се опи­там да отво­ря тръ­бич­ка­та, но не успях, кол­ко­то и да се мъчих, а не исках и да раз­ва­ля закоп­чал­ка­та, защо­то, в края на кра­и­ща­та, не беше моя.

Не успях и вкъ­щи, защо­то капач­ка­та пре­вър­та­ше, и тази сут­рин, кога­то я отне­сох в един бижу­тер­с­ки мага­зин, ми каза­ха, че не могат да я отво­рят без да сре­жат еди­ния край. Наис­ти­на, уве­ри­ха ме, че след отва­ря­не­то, ще могат за я затво­рят отно­во, без да се забе­ляз­ва, че е пипа­на. Сякаш мно­го ги инте­ре­су­ва­ше да узна­ят как­во има вът­ре. Казах им, че няма нуж­да, защо­то, в края на кра­и­ща­та, сама­та Вио­ле­та ще ми каже как­во е напи­са­ла, защо­то обе­ща да ми се оба­ди днес или утре. „Ще ти се оба­дя в поне­дел­ник или във втор­ник“, това бяха думи­те ѝ.