Представяме „Бестиарий“, първия сборник с разкази на Хулио Кортасар, в превод на Лиляна Табакова. Книгата е издадена през 2018 г. от Агата-А и спечели наградата Христо Г. Данов в областта „преводна художествена литература“ за 2019 г.

Хулио Кортасар (1914-1984) е сред плеядата латиноамериканци, оставили своя отпечатък върху цялата световна литература на XX век. Роден е в Брюксел в семейството на аржентински дипломат, което през 1918 г. се завръща в Аржентина. Там той прекарва детството и младостта си. Там учи и работи. Там започва да пише. От 1951 г. до смъртта си живее и работи в Париж. Ненадминат майстор на разказа: „Бестиарий” (1951), „Край на играта” (1956), „Тайните оръжия” (1959), „Истории за кронопи и фа-ми” (1962) и др. Автор на романите „Лотарията” (1960), „Игра на дама” (1963) – един от програмните романи на XX век, „62/ Модел за сглобяване” (1968) и др. Поет, преводач. В оригиналния си вид „Бестиарий” излиза за първи път на български език.

 

Предлагаме разказа „Далечна“, любезно предоставен ни от преводачката и издателството. 

 

 

Далечна

 

Дневник на Алина Рейес

 

12 януари

Снощи се случи отново, аз бях така уморена от гривни и банкети, от pink cbampagne и лицето на Ренато Винес, о, това лице на мънкащ дебелак, вечният портрет на Дориан Грей. Легнах си с вкус на ментов бонбон, на буги-вуги в „Банко рохо“¹, на мама – прозяваща се и посивяла (както винаги, когато се прибира от някой купон, посивяла и полузаспала, като огромна риба, толкова не тя).

А Нора казва, че заспива на светло и шумно, докато недосъблечената ѝ сестра прави неотложния преглед на събитията от деня. Какви щастливки, аз изгасям лампата и ръцете си, трескаво смъквам от себе си всичко дневно и подвижно, искам да заспя, но съм кошмарна кънтяща камбана, прибой, веригата, дето Рекс я влачи цяла нощ из дряновите храсти. Now I lay me doun to sleep…² Трябва да си повтарям стихове или пък метода с думите, започващи с а, с петте гласни, после с две гласни и една съгласна (ела, има), с три съгласни и една гласна (трон, грам) и отново стихове – дойде в ковачницата черна луната със волани бели. Момченцето я гледа, гледа, не може да ѝ се нагледа.³ С три и между тях три, кабала, победа, работа; Сенека, машина, уморен.

Така прекарвам цели часове. С четири, с три, с две, после – палиндроми. Първо по-лесни: потоп, бял хляб, дебел лебед; после по-хубавите и трудни: антилопата политна; а, не и трахеята, гя е хартиена; ами реликви и в килер има. Или прекрасните анаграми: анаграми армагани; босилек обелиск; кралицата Рейес⁴ се рее… Тази е прекрасна, защото отваря път и не свършва. А и тази кралица…

Не, ужасна е. Ужасна е, защото отваря път на тази, която изобщо не е кралица и отново мразя нощта. На тази, която е Алина Рейес, но не е кралица; може да е всичко – просякиня в Будапеща, обитателка на публичен дом в Хухуй или слугиня в Кетсалтенанго, в което и да е далечно място, но не и кралица. Но пък си е Алина Рейес и затова снощи се случи отново, почувствах я, и пак… омразата.

 

20 януари

Понякога знам, че ѝ е студено, че страда, че я бият. Единствено мога да я мразя, да ненавиждам ръцете, която я блъскат на земята, а също и нея, защото я бият, защото съм аз и я бият. О, не ме отчайва толкова много, докато спя или кроя рокля или е времето, по което мама посреща гости и аз сервирам чай на госпожа Регулес или на сина на семейство Ривас. Тогава не ме засяга толкова, някак лично е, аз съм си аз; чувствам, че нещастието си е нейно, толкова е далеч и е сама, но си е нейно. Да страда, ако ще да замръзне. Аз тук търпя и ми се струва, че поне малко ѝ помагам. Нещо като да подготвяш превръзките за войник, който още не е ранен и да се чувстваш добре, че облекчаваш болките му предварително, прозорливо.

Да си страда. Целувам госпожа Регулес и подавам чая на сина на Ривас и се пазя, за да издържа вътрешно. Казвам си: „Сега вървя по някакъв заледен мост, сега снегът прониква през скъсаните ми обувки.“ Няма никаква логика. Само знам, че е така, че някъде вървя по мост в същия момент (но не знам дали е в същия момент), когато синът на Ривас поема чашата с чая с най-съвършената си усмивка на глупак. И го понасям добре, защото съм сама сред тези безсмислени хора и не се отчайвам чак толкова. Нора снощи остана като гръмната: „Ама какво става с теб?“ Ставаше ѝ на онази, на мен, далечната. Навярно и се случваше нещо ужасно, биеха я или беше болна; Нора тъкмо щеше да пее нещо от Форе, а аз на пианото, гледах колко е щастлив Луис Мария, облакътен отсреща, като в рамка, вперил доволен поглед в мен като кученце, в очакване на арпежите, толкова близко един до друг и толкова влюбени. Така е по-зле – когато науча нещо ново за нея, а тъкмо танцувам с Луис Мария, целувам го или само съм близко до него. Защото мен, далечната, не я обичат. Тя е онази част, която не обичат и как да не ме раздира отвътре усещането, че ме бият или че снегът прониква в обувките ми, докато Луис Мария танцува с мен и ръката му през кръста ми се качва нагоре като пладнешка жега, като вкуса на зрели портокали или на парченца захарна тръстика, нея я бият и направо не се издържа и тогава трябва да кажа на Луис Мария, че не се чувствам добре, от влагата е, влага насред този сняг, който не чувствам, който не чувствам и прониква в обувките ми.

 

25 януари

Разбира се, Нора дойде да ме види и направи сцена: „Скъпа, за последен път те моля да ми акомпанираш на пианото. Здравата се изложихме.“ Изобщо не мислех за излагацията, акомпанирах ѝ колкото можах, спомням си, че я чувах под сурдинка. Votre âme est un paysage choisi…⁵ но виждах ръцете си върху клавишите и ми се струваше, че свирят добре, че достойно акомпанират на Нора. Луис Мария, горкият, също погледна ръцете ми, навярно защото не смееше да ме погледне в очите. Сигурно ставам много странна.

Горкичката Нора, нека друг да ѝ акомпанира. (Това все повече заприличва на наказание, сега се разпознавам там само когато ще съм щастлива, когато съм щастлива, когато Нора изпълнява Форе се разпознавам там и остава единствено омразата.)

 

Нощ

Понякога е нежност, внезапна и необходима нежност към онази, дето не е кралица и е някъде там. Бих искала да ѝ изпратя телеграма, да се погрижа за нея, да знам, че децата ѝ са добре или че няма деца – защото си мисля, че там нямам деца, и че се нуждае от подкрепа, от съжаление, от бонбони… Снощи заспах, докато измислях съобщения, места за среща. Този четвъртък нов ред ме чакай на моста. Какъв мост? Идея, която се връща, както се връща Будапеща, където сигурно има и мост и сняг, който да прониква през обувките. Тогава бързо скочих от леглото и за малко да извикам, за малко да се юрна да будя мама, да я ухапя, за да се събуди. Само защото съм си го помислила. Още не ми е лесно да го кажа. Само защото съм си помислила, че веднага мога да замина за Будапеща, ако наистина го поискам. Или за Хухуй, за Кенцалтенанго. (Потърсих отново тези имена няколко страници назад.) Не, не стават. Все едно да кажеш Трес Аройос, Куйо, „Флорида“⁶. Остава единствено Будапеща, защото студът е там, там ме бият и там ме унижават. Там (сънувах го, само сън е, но е толкова прилепчив, че се прокрадва и когато съм будна) има някакъв тип на име Род (или Ерод или Родо) и ме бие, а аз го обичам, не знам дали го обичам, но се оставям да ме бие, това се повтаря всеки ден, значи е сигурно, че го обичам.

 

По-късно

Глупости. Сънувах Род, или беше някакво друг образ от сънищата, използван вече и под ръка. Няма никакъв Род, там мен ме измъчват, но кой знае дали е някакъв мъж, разярена майка или самотата.

Да ида да се потърся. Да кажа на Луис Мария: „Да се оженим и да ме заведеш в Будапеща, на един мост на който има сняг и някой.“ И си казвам: ами ако съм там? (Защото мисля всичко това с тайното предимство да не го вярвам напълно. Ами ако съм там?) Да, там съм… Но само луда, само… Ама че меден месец!

 

28 януари

Помислих си нещо любопитно. От три дни не съм се сещала за далечната. Може би сега не я бият или си е намерила палто. Да ѝ пратя телеграма, чорапи… Помислих си нещо любопитно. Пристигам в ужасния град и там е следобед; зеленикав, дъждовен следобед, какъвто не е никой следобед, ако не му помогнеш с мисълта си. От страната на „Добрина стана“, в дъното – Скорда, настръхнали коне от сталагмити и вцепенени стражари, димящи самуни, валма вятър придават пищност на прозорците. Да вървиш по „Добрина“ с крачка на турист, картата – в джоба на синьото сако (такъв студ, а аз да си оставя палтото в „Бурглос“), към някакъв площад досами реката, площад почти над тътена на реката с корабчетата и блоковете лед и по някое сиво рибарче, което там навярно наричат сбуная тхено или с дори още по-грозно име.

Предположих, че след площада идва моста. Замислих се и реших да не продължвам. Тази вечер беше концертът на Елса Пиаджо де Тарели⁷ в „Одеон“, облякох се без желание, предусещайки, че после ме чака безсъние. Това мое мислене нощем, толкова късно нощем… Кой знае дали нямаше да се изгубя. Когато пътува мислено, човек си измисля имена; запомня ги за момента– „Добрина стана“, сбуная тхено, „Бурглос“. Но не знам името на площада, сякаш наистина съм стигнала до един площад в Будапеща и съм се изгубила, защото не му знам името; там, където името е равнозначно на площада.

Идвам, мамо. Ще стигнем навреме за твоя Бах и твоя Брамс. Пътят е толкова лесен. Без площад, без „Бурглос“. Ние – тук, Елса Пиаджо – отсреща. А в края на площада започва мостът.

 

Нощ

Започва, продължава. Между края на концерта и първия бис открих името и пътя. Площад „Владас“, Моста за пазара. През площад „Владас“ стигнах до началото на моста, уж вървя, а искам да се спра при къщите и витрините, край младежите навлечени със зимни дрехи и фонтаните с високи статуи на герои с побелели пелерини, при Тадео Аланко и Владислад Нерой, пиячи на токайско вино и свирачи на цимбал. Гледах как Елса Пиаджо се покланя между Шопен и Шопен, горката, а от залата се излизаше направо на площада с масивните колони в началото на моста. Но, внимание, всичко това си го измислях, също като онова за кралица Рейес се рее или като да си представям мама на гости у семейство Суарес, а не тук до мен. Добре е да не се изглупява напълно; то си е нещо лично мое, измислям си защото така ми се иска. Но не и другото – да чувствам, че ѝ е студено, че я малтретират. Докато това тук ми е приятно и затова продължавам – да знам на къде е тръгнала и дали Луис Мария ще ме заведе в Будапеща, дали ще се оженим, за да го помоля да ме заведе в Будапеща. По-лесно е да тръгна да търся този мост, да тръгна да се търся и да се открия както в този миг, защото вече извървях половината мост между възгласи и ръкопляскания, „Албенис!“ и още ръкопляскания, „Полонезата!“, сякаш това има някакво значение насред скриптящия сняг и вятърът, който ме блъска в гърба, ръце от сюнгер, които са ме понесли през кръста към средата на моста.

(По-удобно е да се говори в сегашно време. Беше към осем, когато Елиса Пиаджо изпълняваше третия бис, струва ми се, че Хулиан Агире⁸ или Карлос Гуаставино⁹, нещо с ливада и пойни птички). Май с времето съм станала негодница, загубила съм всякакво уважение. Спомням си, че един ден си помислих: Там ме бият, там снегът прониква в обувките ми и това го разбирам в момента, в който ми се случва там, научавам го в същия миг. Но защо пък да е в същия миг? Може да е по-късно, а може и още да не се е случило. Може да я пребият след четиринайсет години или вече да е кръст с дати в гробището „Света Урсула.“ И ми се струваше хубаво, възможно, съвсем идиотско. Но след всичко това, винаги изпадам в успоредното време. Ако тя сега стъпваше на моста, знам, че щях да го почувствам на мига, оттук. Спомням си, че поспрях да погледам водата, която беше като пресечена майонеза, блъскаше се в подпорите, побесняла, шумна. (Това си го представях.) Заслужаваше си да се надвесиш над парапета и да усетиш в ушите си пропукването на леда там долу. Заслужаваше си човек да остане за малко – къде заради изгледа, къде заради страха, който ме обземаше (или беше студа, спрелия сняг, а палтото ми в хотела). Е, аз съм си скромна, момиче без големи претенции, но само се опитайте да ми разкажете за друга, на която ѝ се е случило нещо подобно – пътуване до Унгария насред театър „Одеон“! От това всеки би настръхнал, тук или във Франция.

Но мама ме дърпаше за ръкава, вече почти не оставаха хора в залата. Спирам да пиша и не искам да си спомням какво си помислих. Ще се почувствам зле, ако продължа да си спомням. Но е истина, истина е – помислих си нещо странно.

 

30 януари

Горкият Луис Мария, какъв глупак е – да се ожени за мен! Не знае каква беля си докарва на главата, я и на долната, както би казала Нора, която се прави на еманципирана интелектуалка.

 

31 януари

Ще отидем там. Съгласи се толкова лесно, че щях да заподскачам от радост. Стреснах се, стори ми се, че той влиза прекалено бързо в тази игра. А не знае нищо, като пешка в шаха, която печели играта без да подозира. Пешката Луис Мария редом със своята кралица. До кралицата и…

 

7 февруари

За всеки случай, няма да запиша края на това, което си помислих на концерта. Снощи пак усетих, че страда. Знам, че там отново ме бият. Няма как да не го разбера, но дотук с равносметката! Ако се бях ограничила да го разкажа просто така, за да ми олекне… Но беше по-лошо – желанието да препрочета, за да разбера повече; да открия някакво обяснение в думите, нахвърляни на листа след онези нощи… Както когато си измислих площада, тътенът на натрошената река, а после… Но не го записвам. Никога няма да го напиша.

Да отида там и да се убедя, че безбрачието ме нараняваte, само това – да съм на двадесет и седем години и без мъж. Сега си имам кученце, глупавичкият ми той, стига съм мислила, да се оставя да бъда, да бъда и то – за добро.

Но все пак, понеже приключвам този дневник, защото или се омъжваш, или си водиш дневник, тези две неща не вървят заедно, сега не искам да го оставя без да споделя това с обнадеждена радост, с радостна надежда. Отиваме там, но не както си го помислих вечерта на концерта. (Записвам го и край с дневника, за мое добро). Ще я открия на моста и ще се погледнем. Вечерта на концерта усещах в ушите си трошенето на леда там долу. Това ще е победата на кралицата над това злокачествено срастване, над това нередно и безмълвно обсебване. Ако наистина съм аз, ще се покори, ще се слее с моята осветена зона, по красива и истинска, само да се доближа до нея и да поставя ръка на рамото ѝ.

 

Алина Рейес де Араос и съпругът ѝ пристигнаха в Будапеща на 6 април и се настаниха в „Риц“. Беше два месеца преди да се разведат. На втория ден следобед тя излезе да види града и топенето на леда. Понеже обичаше да се разхожда сама (беше любознателна и енергична) обиколи навсякъде, сякаш смътно търсеше нещо, но без да влага особена страст, осланяше се на неочакваните си приумици, които рязко я отвеждаха от витрина на витрина и от тротоар на тротоар.

Стигна до моста и тръгна по него, беше ѝ трудно, защото снегът се съпротивляваше под краката ѝ, а вятърът напираше откъм Дунава, обгръщаше я и я лашкаше встрани. Усещаше как полата ѝ прилепва към бедрата (не беше подходящо облечена). Изведнъж ѝ се прииска да се обърне, да се върне назад в познатата част на града. В центъра на мрачния мост дрипавата жена с черна права коса чакаше с нещо напрегнато и хищно в кръглото лице и в уж сключените, но вече протягащи се ръце. Алина се приближи, повтаряйки – сега го знаеше – жестове и разстояния като на генерална репетиция. Без страх, сякаш най-сетне се освобождаваше, се спусна към другата, тласкана от студа и от безумна радост. Отказваше да мисли. Жената от моста се притисна към нея и застинаха в здрава, мълчалива прегръдка, докато реката разбиваше леда в подпорите на моста.

Алина усети ципа на чантата, който от силното притискане се бе забил в гръдта ѝ, като ѝ причиняваше лека, постоянна болка. Обгръщаше кльощавата жена, усещаше я истинска, цялата в обятията ѝ, с нарастващо усещане за щастие, подобно на химн, на свободен полет на гълъби, на пеещата река. Затвори очи в пълно сливане, забравила за всичко отвън, за залязващата светлина, така уморена изведнъж, но сигурна в победата, само нейна, макар и не празнична.

Стори ѝ се, че една от двете тихичко плаче. Навярно беше тя, защото усети влага по бузите си, а скулата я болеше, сякаш я бяха удряли. Също врата, а изведнъж и раменете, измъчени от безбройни усилия. Когато отвори очи (навярно вече викаше), видя, че са се отделили една от друга. Сега наистина извика. От студ, защото снегът проникваше през скъсаните ѝ обувки, защото в посока на площада вървеше Алина Рейес, прекрасна в синия си костюм, с коса, леко разрошена от вятъра, отиваше си, без да се обърне.