Представяме пространно интервю на Емил Басат с Иглика Василева, направено преди няколко години и публикувано за пръв път в сп. Панорама. Интервюто е специално предоставено за сайта от Емил Басат.
Иглика Василева е родена на 21 август 1947 г. в София. Завършва английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работи в БТА – 12 години, в сп. „Панорама“ към СПБ, изд. „Народна култура“, изд. „Златорог“, като хоноруван преподавател в магистърската програма „Преводач-редактор“ на СУ „Св. Климент Охридски“.
Преводи (хронологично):
Лив Улман: „Промяна“;
Елия Казан: „Споразумението“;
Съмърсет Моъм: „Острието на бръснача“, „Цветното було“, „Магьосникът“, „Ашендън“, разкази;
Сборници: „Ирландски разказвачи“ и „Избрани ирландски разкази – 2001“; Разкази от Анжела Картър и Мери Лавин;
Е. Л. Доктороу: „Жития на поети“, „Били Батгейт“, „Призраци в Ню Йорк“, „Хомър и Лангли“;
Уйлям Уортън: „Гордост“;
Пол Остър: „Нюйоркска трилогия“, „Лунен дворец“, разкази, „Нощта на оракула“, „Бруклински безумства“, „Музика на случайността“;
Джанет Уинтерстън: „Страстта“, разкази;
Пат Конрой: „Принцът на приливите“, „Блус в лятна нощ“, „На юг от Брод Стрийт“;
Енциклопедия на традиционните символи от Дж. К. Купър;
Джоузеф Кембъл: „Силата на мита“;
Уолт Уитман: „Простори на демокрацията“, „Дни-образци“, „Събрано“ (есета);
Владимир Набоков: „Вълшебникът“, „Истинският живот на Себастиан Найт“;
Вирджиния Улф: „Към фара“, „Собствена стая“, „Три гвинеи“, „Годините“, „Вълните“, „Между действията“;
И. Б. Сингер: „Робът“;
Иън Макюън: „Почивка в чужбина“”, „Неумолима любов“, „Дете във времето“;
Лорънс Дърел: „Александрийски квартет“ („Жюстин“, „Балтазар“, „Маунтолив“, „Клия“), „Пещерата на Просперо“;
Ивлин Уо: „Шепа прах“;
Майкъл Кънингам: „Часовете“, „Дни образци“;
Джон Банвил: „Мефисто“, „Морето“;
Айрис Мърдок: „Италианското момиче“, „Святата и скверната машина на любовта“, „Падение, но с чест“, „Поверително удоволствие“, „Времето на ангелите“;
Хенри Джеймс: „Примката на мрака“;
Джеймс Джойс: „Одисей“;
Греъм Грийн: „Силата и славата“;
Том Стопард: „Аркадия“;
Оскар Уайлд: „Поеми в проза“;
Грегъри Норминтън: „Корабът на глупците“.
Носител е на следните награди:
Награда за най-добър англоезичен превод на СПБ за 1993 г. („Гордост“ на Уйлям Уортън), за 1998 г. (Доктороу) и за 2004 г. („Одисей“ на Дж. Джойс);
Почетна грамота на Министерството на културата за принос в развитието на българската култура – 1998 г.
Национална награда „Хр. Г. Данов“ за литературен превод за 2003 г. (Х. Джеймс);
Национална награда „Хр. Г. Данов“ за литературен превод за 2004 г. („Одисей“ на Джеймс Джойс);
Почетна грамота на Министерството на културата за принос в развитието на българската култура – 2004 г.
Награда за художествен превод „Кръстан Дянков“ на фондация „Елизабет Костова“ за романа „Морето“ на Джон Банвил – 2008 г.
Награда за художествен превод „Кръстан Дянков“ за „Хомър и Лангли“ от Е. Доктороу и „Дневник на една лоша година“ от Дж. М. Кутси – 2011 г.
Първият ни разговор с Иглика Василева се състоя на 31 май 2011 г. в дома ù на ул. „Марагидик“ 12. Подготвях се за него близо четири месеца – изчитайки почти всички нейни преводи, както и статиите ù по проблемите на превода и за работата ù над отделни автори и произведения; критически статии, рецензии и интервюта с Иглика.
Стаята, която служи за кабинет на Иглика, не е много голяма. Има библиотека, няколко стола, бюро с компютър до прозореца и голям гардероб с три високи плъзгащи се огледала. В библиотеката са подредени книгите, които е превела, речници, енциклопедии. От стаята се излиза на огромна тераса с много цветя, вижда се част от ул. „Оборище“. Тук при хубаво време тя кани гостите си. Кооперацията е сравнително нова – те живеят в нея от 11 години.
Иглика познава интервютата ми с други преводачи и знае, че се интересувам не само от тънкостите на професията, а ми се иска да ги представя и като личности. Затова още в началото на разговора ме предупреждава:
– С риск да спрем интервюто, преди да сме започнали, ще кажа, че нямам никакво намерение да правя личния си живот обществено достояние. Първо, защото още не съм теглила чертата и много от нещата дори за себе си не съм формулирала, и второ, защото той не е никак интересен.
Но, от уважение към интервюиращия, ще кажа две-три думи. Родът ми е смесен. Майка и баба – унгарки. Споменавам баба си, защото от детските си години най-хубави спомени пазя за двама души. Първият е моята баба Гизела, която живееше отделно, но идваше всеки ден да ме разхожда в Борисовата градина. Понякога обикаляхме улиците. Веднъж ме заведе в храма „Александър Невски“ – тогава се влизаше от един от входовете, които гледат към Народното събрание или по-скоро към сградата на БАН. Първият ми сблъсък с религията беше страшен – точно срещу този вход има голям стенопис с отрязаната глава на Йоан Кръстител. Много се уплаших, но тогава баба ми взе да ми разправя на развален български не приказки, а библейските истории, които знаеше. И досега, вляза ли в „Александър Невски“, тя е пред очите ми. От нея научих много не само за религията, тя беше католичка, а и за живота. Когато стана на седемдесет години, взе да разправя през ден, че иска да се върне в Унгария, и неизменно добавяше: „Виж, Жужика, няма да легна тук, няма да легна в тая земя“. „Хайде, не си заумирала“ – отвръщаше майка ми и все нямаше време да я заведе дотам.
Една вечер звъни телефонът у дома и от Будапеща ни казват да не се тревожим, защото Гизи е при тях. Майка ми побесня – не защото моята баба беше заминала, без да ни се обади, от страх, че ще я спрем, а защото, видите ли, какво ще кажат хората за нас – в случая унгарските хора.
На следващия ден телефонните обаждания бяха две – първото, за да ни съобщят, че баба ми вече е пристигнала в Залаегерсег, нейния роден град, че всички са се събрали около нея и тя е много щастлива; второто – да ни съобщят, че е починала. Станало ù лошо, откарали я в болницата и там свършила. Майка ми взе да разпитва от какво е умряла. Защо ли? След като тя ù беше казала съвсем ясно, че не иска да легне в чужда земя до чужди хора. Искаше да е сред свои, при корените си, и го направи. Толкоз за радостите на емигрантския живот. Избяга от най-близките си роднини, за да се върне у дома.
Другият много важен човек за мен в онези невръстни години беше госпожа (тогава другарка) Игнатовска, библиотекарката в 38-о основно училище „Васил Евстатиев Априлов“, майка на нашия кинокритик и изкуствовед проф. Владимир Игнатовски. Беше невероятно начетена и фина жена. Тя ми избираше книгите, които да чета, и винаги, когато ги връщах, ме разпитваше за какво се говори в тях, но не толкова, за да провери дали съм ги прочела, колкото, за да разбере какво харесвам. Така подробно ме разпитваше, че когато тръгвах да си връщам книгите, започнах да се подготвям какво ще кажа, защото усещах, че очаква от мен разказ „с елементи на разсъждение“. Вдигаше летвата пред мен все по-високо и по-високо, докато един ден ми връчи не „Оливър Туист“, а „Мартин Чъзълуит“ на Дикенс. И до ден-днешен за мен това е най-увлекателният роман на Дикенс.
Горе-долу това беше. Живеехме спартански – нахранени, облечени, с покрив над главата, и от нас се искаше да носим шестици, а дали аз мога да се преборя с математиката или не, от това нашите не се интересуваха. Никой не ми е помагал и никога не съм вземала частни уроци, освен няколко месеца по английски, преди да кандидатствам, защото не бях от английската гимназия. Живот без глезотии.
Ето, пак се разприказвах, а исках да съм съвсем лаконична.
Continue reading →
Венцеслав Константинов (род. 1940) е сред най-значимите у нас изследователи и преводачи на немскоезичните литератури. На него дължим редица преводи, критични студии и предговори към издания на Франц Кафка, Макс Фриш, Лион Фойхтвангер, Стефан Цвайг, Херман Хесе, Мартин Валзер, Елиас Канети и още много други. Издал е повече от 70 преводни, а също и авторски книги с поезия и критика. Носител на редица наши и чуждестранни награди.
Разговор на Огнян Стамболиев с поета и преводача