Предлагаме разговор на Огнян Стамболиев с Венцеслав Константинов. Разговорът е публикуван в последния брой на сп. „Панорама“ (1/2018), с. 111-114. 

Венцеслав Константинов (род. 1940) е сред най-значимите у нас изследователи и преводачи на немскоезичните литератури. На него дължим редица преводи, критични студии и предговори към издания на Франц Кафка, Макс Фриш, Лион Фойхтвангер, Стефан Цвайг, Херман Хесе, Мартин Валзер, Елиас Канети и още много други. Издал е повече от 70 преводни, а също и авторски книги с поезия и критика. Носител на редица наши и чуждестранни награди.

Уважаеми господин Константинов, бихте ли споделили с какво Ви привлече изкуството на превода?

С това, че е голямо изпитание за всеки, който се захване с него. Именно това постоянно усещане, че си се надвесил над бездната, над нещо трудно обозримо. Това, което ме привлича, е изкуството на превъплъщението. Докато писателите, създаващи собствени произведения, са задължени да се ограничат в своя свят, в своя опит и за да бъдат истински значими автори, трябва да отхвърлят всички напластявания от чужди светове; обратно на тях преводачът живее и се превъплъщава в редица чужди и интересни светове. Това е друга наслада в областта на творчеството – изкуството на интерпретацията. По същността си преводът е твърде сходен с музикално-изпълнителското изкуство. Той трябва да прониква в много светове и това е наистина примамливо.

Не мислите ли, че преводът потиска творческата индивидуалност на преводача?

Като всеки избор, така и преводът отнема нещо – възможността човек да създава свое творчество. Така е и при диригентите, и при музикалните изпълнители. Малкото изключения тук потвърждават правилото; например Бърнстейн, който е гениален диригент, но не и такъв композитор, или Лев Гинзбург, превъзходен преводач, който пише, но само есета върху превода. Има такова „ограбване“. Преводачът жертва нещо от себе си, но никога не е сигурен дали това е най-ценното у него. Но той има равен или дори по-голям шанс от писателя да надживее чрез своето дело себе си.

Continue reading →

Сборникът „Уморени разкази“ на Антун Густав Матош в превод от хърватски на нашия колега Христо Попов е под печат в изд. СОНМ. Художник е Борис Праматаров. Книгата е част от издателската поредица „Прозата на европейския декаданс“.

Aнтун Густав Матош (1873–1914) e хърватски поет, писател, публицист и критик, ярък представител на модернизма в хърватската литература. Творчеството му е повлияно от френските символисти, на първо място от Бодлер и Маларме, и „папата на френския декаданс“ Юисманс. През своя кратък, но бурен литературен живот Матош публикува три сборника с разкази – „Трески“ (1899), „Нови трески“ (1900) и „Уморени разкази“ (1909), няколко сборника с есета – „Хоризонти и пътища“ (1907), „Наши хора и краища“ (1910) и др., около 80 стихотворения и поеми с философски мотиви и елементи на сатира.

В гротескно-фантастичния цикъл „Уморени разкази” действието има символично значение и подчертава пропастта между реалния, всекидневен живот и идеалния свят, в който господстват любовта, красотата и хармонията. Героите в тези разкази са социални аутсайдери, бохеми, скитници, творци и мечтатели, често недъгави или невротици, идентичността им не се корени в презираните от тях обществени отношения, а в усещането им за принадлежност към определени естетически и творчески кръгове. Този тип герои оставят траен отпечатък в хърватската литература, придавайки й модерно и космополитно звучене.

Предлагаме откъс, предоставен ни от издателството.
 

Continue reading →

Разговор на Огнян Стамболиев с поета и преводача

Бих казал, че Александър Шурбанов принадлежи към онези, не твърде често срещани хора днес у нас, които, извършили едно или друго голямо културно дело, не смятат, че имат в това отношение някакви преимущества. Той е пределно скромен. Но с името на проф. Шурбанов са свързани до голяма степен: нашата англицистика, нашето шекспирознание (след смъртта на проф. Марко Минков той е всепризнатият български шекспировед номер едно), преводът на англоезичната поезия и проза. На него дължим най-новия и може би най-добър и верен превод на „Хамлет”, преводите на Джон Милтън, Джефри Чосър, Кристофър Марлоу и поетите от Елизабетинската епоха. В своята област той е учен от европейска величина (високо оценен и в англоезичния свят, почетен професор на британските университети на Съри и Кент), ерудит от класа, но също така и силен, оригинален поет, блестящ есеист и публицист. Автор на 11 поетични и 6 есеистични книги. О. Ст.

• УВАЖАЕМИ ПРОФЕСОР ШУРБАНОВ, НЕКА ДА ЗАПОЧНЕМ РАЗГОВОРА ОТ НАЧАЛОТО. ОТ ВАШИЯ РОД, ОТ ДОМА И РОДИТЕЛИТЕ ВИ, ОТ ДЕТСТВОТО…ПЪРВИТЕ ВИ СРЕЩИ СЪС СЛОВОТО, ЛИТЕРАТУРАТА…

Родът ми събира водите си от четирите краища на България. Родителите на баща ми са от Охрид. Дядо ми, Коста Шурбанов, беше легендарен герой в нашия дом. Не го помня. Умрял е преди да проходя. Вкъщи се пазеше като светиня офицерската му сабя, с която е предвождал знаменития „полк на старците“ при превземането на Одрин през 1913 г. Името му е вписано в историята на първите военни победи на българската войска след Освобождението. През 1885 г., още юнкер, без заповед от командването той повежда поверената му рота в атака срещу сръбските нашественици при Сливница и така дава началото на тази първа война в защита на нашата независимост. Ако битката беше изгубена, вероятно е щял да бъде изправен пред военен съд, но след триумфалния й завършек е награден с орден, който пазим и досега в семейния архив. По-близки обаче винаги са ми били роднините по майчина линия, които живееха във Варна. Родната къща на майка ми в този град беше мястото, за което бленувах през цялата година, докато дойдеше лятото и със сестра ми се пренасяхме на брега на морето, сред ятото от братовчеди, в слънчевото царство на игрите и безгрижието. Там бяха двамата ми любими вуйчовци, по-големият от които имаше овощна градина в близост до още идиличното по онова време Варненско езеро. Ваканциите, прекарани в този райски кът, сред уханните праскови и кайсии, са напълнили душата ми с вкуса на свободата и щастието, който нищо не може да вгорчи. В някои от книгите си сестра ми описва живо тази среда. Мисля, че тук са и изворите на моите поетични сънища. Майчиният ми род беше се стекъл към Черноморието от две планини – от скътаната в сърцето на Балкана Жеравна и от странджанското Малко Търново. Сега си давам сметка, че (ако не се смята Варна) само със същинска северна България не знам да имам потомствена връзка. Тя щеше да дойде по-късно, чрез рода на жена ми. А инак, роден съм в София, тук са живели моите хора от три поколения и се смятам преди всичко за софиянец.

Баща ми беше инженер-химик, завършил висшето си образование в политехниката на Грац, Австрия, а майка ми беше пожертвала кариерата си на пианистка, за да се грижи за съпруга и децата си. Нещо не толкова рядко в ония времена. Пианото обаче – най-скъпоценната й „зестра”, бе дошло с нея от Варна в София и сестра ми започна своя път в музиката с този инструмент, който целодневно озвучаваше дома ни. Родителите ми имаха не само жив интерес, но и пиетет към изкуството и литературата. На тях и двамата дължим встъпването си в тази приказна страна на духа, а навярно и идеалистичната си представа за нея, която ни направи недостатъчно годни да се справяме с препънките на реалността. Continue reading →