Author Archives: Teodora Tzankova

Становище на Съюза на преводачите относно проекта на Закон за изменение и допълнение на Закона за авторското право и сродните му права

(публикуван в портала за обществени консултации на 15.09.2021 г.)

Съюзът на преводачите в България изказва признателност на работната група към Министерството на културата, изготвила Законопроекта, и изразява задоволство от промените, улесняващи достъпа до съдържание, което е обществено достояние; въведените изключения по отношение на цифровото използване на произведения или други обекти на закрила при обучение, както и регламентирането на възможността обектите на закрила да бъдат използвани от институциите за културно наследство без разрешение на автора и без заплащане на възнаграждение.

По отношение на мерките за засилване позицията на авторите и артистите изпълнители при договаряне на използването на техните обекти, както и на подходящи гаранции, че правоносителите получават справедливи възнаграждения по вече сключени договори, Съюзът на преводачите отчита направените в Законопроекта стъпки, но смята, че те са недостатъчни и няма да доведат до „справедливото и съразмерно заплащане“, за което се говори в Директива 2019/790 на Европейския парламент и за което в мотивите към Законопроекта се твърди, че се въвежда като „общ принцип“.

Справедливото и съразмерно заплащане е основният път за стимулиране на творческата дейност и обогатяване на културното многообразие, а за артистите изпълнители и преводачите в частност е единствената гаранция за поддържане на високи професионални стандарти. Съхранението на българския език и развитието на българската словесност са в пряка зависимост от качеството на превода, което пък на свой ред зависи от възможността преводачът да може да се издържа от труда си. Предложените в Законопроекта промени не са достатъчни за решаването на този проблем, тъй като не държат сметка за българската действителност. Допълнението в чл. 44: “В този случай чл. 42 не се прилага” и новият чл. 54а за договор с автор на превод са стъпки в правилната посока, но поради неравнопоставеността в отношенията между авторите и ползвателите на техните произведения не възпрепятстват масовото използване на чл. 42, който дава възможност за ощетяване на авторите. С оглед на това Съюзът на преводачите в България предлага чл. 42 да бъде допълнен с алинея 3, която да посочва, че чл. 42 е неприложим към литературните произведения.

За да съобрази изискванията на Директивата за прозрачност, законопроектът въвежда задължение за предоставяне на актуална, разбираема, относима и изчерпателна информация на авторите и артистите изпълнители най-малко веднъж годишно за използването на произведенията или другите обекти на закрила, включително за начините на използване, всички приходи и дължимото възнаграждение. За съжаление, обаче това задължение остава в сферата на пожеланията, тъй като не е предвидена санкция в случай на неизпълнение. Затова Съюзът на преводачите в България предлага към чл. 97 да се добави нова алинея, в която да е ясно посочена санкцията при неизпълнение на това задължение. Също така, в Закона е добре да се въведе задължение за издателите да поддържат досие – електронно или хартиено, в което да може да се установи спазването на това задължение, например под формата на допълнителна ал.10 към чл. 39: Издателите са длъжни да пазят на хартиен или електронен носител доказателства за съставените отчети и за уведомяването на авторите за тях.

Съюзът на преводачите приветства предвидената в Законопроекта възможност авторът или артистът изпълнител да претендира за допълнително възнаграждение от страната, с която е сключил договор за използване или от нейни правоприемници, в случаите, когато първоначално договореното възнаграждение се окаже явно несъразмерно на приходите, получени от използването на произведението. Следва да се отбележи обаче, че текстовете, уреждащи процедурата за медиация или евентуален съдебен иск за допълнително възнаграждение, могат да останат мъртвородени, тъй като става дума за доста малки суми, неоправдаващи разходите и усилията от страна на автора. Поради тази причина Съюзът на преводачите в България се отнася с известни резерви към предложеното отпадане на заложения максимален десетгодишен срок на договора за използване на произведение. Навярно това ограничение наистина е бариера за развитие на пазара на някои индустрии, но в сферата на книгоиздаването, например, то е от малкото ефективни мерки, защитаващи правата на авторите, и в този смисъл би било добре да се потърси начин да остане.

Конкурс Годишни награди на СПБ за превод – 2021

Уважаеми издатели, критици, ценители на добрия превод,

Съюзът на преводачите в България Ви кани да направите своите предложения за Годишните награди на СПБ за превод в различни области и категории.

За Ваше улеснение и в услуга на журитата прилагаме формуляр за заявка.

Наградите на СПБ се връчват всяка година на Международния ден на преводача, 30 септември.

Номинират се произведения, издадени между 01 юли 2020 и 30 юни 2021 г.

Според чл. 3 (6) от Правилника носител на награда за конкретен превод може да бъде номиниран отново след период от три години. Информация за носителите на награди от предишни години е налична на сайта на СПБ: за 2018, 2019 и 2020 г.

Краен срок за подаване на заявки: 30 юни 2021 г., на e-mail: office@bgtranslators.org.

Попълненият формуляр следва да е придружен от: номинирания превод в електронен вариант и като книжно тяло (по възможност – в три екземпляра, два от които се връщат след конкурса), както и от оригиналния текст в електронен или хартиен вариант (който също се връща впоследствие), предоставени в офиса на СПБ.

За всяко номинирано от издател или институция заглавие се внaся такса от 30 лв. за рецензирането му (на сметката на СПБ, посочена във формуляра), а за индивидуални предложения от отделни лица – 15 лв. При номиниране на превод от български на чужд език таксата се удвоята поради необходимостта от допълнително експертно оценяване.

За въпроси и уточнения: office@bgtranslators.org, 02 986 45 00 – офис на СПБ (Лариса Петрова, сътрудник на СПБ).

Представяме „Страхливци“ от Йозеф Шкворецки в превод на Васил Самоковлиев

Йозеф Шкворецки (1924–2012) е чешки писател, издател и преводач. Завършва философия и английска филология в Карловия университет и работи като редактор в „Държавно издателство за изящна литература“ и списание „Световна литература“. След смазването на „Прашката пролет“ емигрира в Канада, където заедно със съпругата си, писателката и актриса Зденка Саливарова, създава легендарното дисидентско издателство 68 Publishers и застава зад първите издания на Лудвик Вацулик, Вацлав Хавел, Бохумил Храбал и Милан Кундера. Носител на редица награди, Шкворецки е централна фигура на литературната сцена, както в родната си страна, така и в чужбина.

На български език досега са излезли книгите: „Бас саксофон“, изд. Стигмати, 2010, превод Гинка Бакърджиева „Танковият батальон“, изд. Стигмати, 2011, превод Васил Самоковлиев, „Страхливци“, изд. Парадокс, 2021, превод Васил Самоковлиев

„Страхливци“ е първият роман на чешкия писател дисидент Йозеф Шкворецки. Написан през 1948 – 1949 г., той вижда бял свят едва десет години по-късно (1958) и предизвиква скандал, довел до изземането и унищожаването на почти целия тираж. Авторът е обвинен в омаловажаване на героизма на поборниците за установяване на комунистическата власт и изпада в немилост.

Романът ни пренася буквално в последните дни на Втората световна война, между 4 и 11 май 1945 г., във фиктивен град в Североизточна Бохемия, и представлява разказ от първо лице на доскорошния гимназист и страстен джаз саксофонист Дани Смиржицки., литературно алтер его на Шкворецки.

Дани и приятелите му се отнасят с презрение към по-старото поколение, което ръководи града и се старае да организира мирен преход от германско към съветско владичество. Младият джазмен извършва редица смели постъпки, участва в бойни действия и дори успява да взриви немски танк, но не се ръководи от благородни идеали, а от желанието да впечатли обекта на въжделенията си, Ирена. На практика главният герой в романа е малкият човек и неговата съдба сред бурите на световните катаклизми. През неговите очи авторът разглежда вечните теми като индивидуалната и общата памет, смелостта и страха, свободата на избора, толерантността.

Предлагаме откъс от романа, любезно предоставен от преводача Васил Самоковлиев.

Continue reading →

Представяме: „Антология на класическия латиноамерикански разказ“, превод и подбор на Николай Тодоров

Имаме удоволствието да представим сборника „Антология на класическия латиноамерикански разказ“ , превод и подбор на нашия колега Николай Тодоров. Книгата е скорошно издание на „Изток-Запад“.

За пръв път на български език се предлага литературна антология с представителни творби от ранни латиноамерикански майстори на разказа. Избраният като „класически“ времеви отрязък обхваща периода от 1870 до 1939 г. Включени са зрели произведения от различни литературни епохи заради особеностите в развитието на новородените национални литератури в Новия свят.

Тук ще откриете разкази на предимно непознати за българския читател автори, сред които се открояват Е. А. Диас, Р. Барет, П. Паласио, Ф. Мочо, Г. Прието, М. Хименес, Ф. Гана и др. Те звучат оригинално, странно, екзотично, ала техният колорит не ги отдалечава от историческата действителност. Всеки литературен герой се движи през един разнолик и непрестанно променящ се свят, има свой собствен характер и значение – може да бъде чудесен портрет или впечатляващ щрих към някое историческо събитие, но добива завършеност единствено в съчетание с другите персонажи.

Запечатани с размах и енергичност, действащите лица и техните истории все още не са изгубили своята връзка със света на героичните идеали. Тези късчета живот се събират в панорама, изтъкана от дивата прелест на тези земи, където неизменно блестят заскрежените чела на върховете на Андите, долавя се полъхът на пампата или тревожният среднощен глас на джунглата. Във всеки разказ се съсредоточават като в горчив плод първичните субстанции и дивият вкус на новооткритите, новозавладените и новоосвободените земи.

Следва един от разказите, включени в сборника, „Моята първа библиотека“ от Хоакин Виктор Гонсалес. Разказът ни е любезно предоставен от издателството.

Continue reading →

Прозренията на Александър Шурбанов. Думи за юбилейната книга на поета от Огнян Стамболиев

В един наш разговор на въпроса ми какво мисли за поезията, Александър Шурбанов отговори: „Приемам всичко в поезията, което носи печата на автентично вълнение и търсене на трудно изразим смисъл…” Препрочетох отново последните му засега поетични книги „Дендрариум” (преведена на италиански и английски) и стиховете от юбилейния сборник с поезия, есета и фрагменти” „Закуска с нар” (чудесно издание на „Жанет 45”, 2021). Убедих се, че е останал верен на своята оригинална поетика. След 11 поетични книги и дебют успешен, оценен от истинската критика, но без шум, в контекста на поезията през втората половина на 50-те години. Да, той беше далече от т.н. „априлски поети”, които, както видяхме, не оставиха особена следа в нашата съвременна литература. От тези години той се посвети на англицистиката и изкуството на превода. Преподаваше в София и в чужди университети, подготви няколко поколения свои ученици и последователи. Преведе няколко десетки книги от автори от Англия и Щатите. Преводите му се превърнаха в еталони. Да, в тези две свои хипостази постигна истински върхове. Последният засега е великолепният превод на Шекспировия „Хамлет” (много по-истински от този на Валери Петров), както и на останалите големи трагедии на „Лебеда от Стратфорд”: „Ричард Трети”, „ Отело”, „Крал Лир” и „Ромео и Жулиета”. Но, за щастие, продължи да твори и поезия. Както казах, без шум, просто истинска поезия. Интересно, че не в класически стих, който владее до съвършенство – доказателство са преводите на любимия му Джефри Чосър. Но първата си поетична книга издаде едва през 1977 g., тоест, 20 години след дебюта си в литературния печат. Факт, говорещ сам за себе си.

Ако трябва да се определи с няколко думи тази поезия, бих казал четири думи: мъдра, философска, екзистенциална, меланхолична. В нея няма възторзи, нито актуалност, няма и постмодернизъм (шестващ сега у нас!), звучи напълно съвременно. И при все, че Шурбанов е разпознаваем преди всичко като учен и преводач, в нея няма нито академичност, нито филологичност, нито влияния от превежданите от него съвременни английски и американски автори. Да, Шурбанов, безспорно e човек на книгата, ерудит. Но поезията му е определено оригинална – продукт на един богат и сложен вътрешен мир. Лично на неговия екзистенциален житейски опит. И всичко в нея е промислено лично от него. Тази книга доказва по безспорен начин, че Александър Шурбанов, макар и не лансиран от критиката, и популярен повече като учен и преводач, е един от значимите съвременни български поети. Тук ще припомня един от любимите ми фрагменти на знаменития Атанас Далчев: „Стихът до голяма степен ме е приучил на гъсто писане, в което няма нито една случайна или излишна дума!“ Това определено „гъсто писане” откриваме и в поезията на Александър Шурбанов. В нея няма нито излишните думи и епитети, нито парафразите, които обикновено съпътстват стихотворната реч:

Есента е спокойствие.

Тревата по моравата

расте все по- бавно

и не иска косене.

Лозата се грижи за себе си.

Не копаеш и не пръскаш.

Само седиш отстрани

и гледаш

как се наливат зърната на гроздето.

Слънцето свети отгоре

все по- меко,

по-невзискателно.

С всеки ден

всичко все повече

може без теб.

Тук има просто една спокойна, съзерцателна лирика, без реторика, без излишна импулсивност. Изплетена от една богата и деликатна душевност. Определено метафорична, при това притчова. И въпреки че и той подобно на Стефан Маларме би могъл да каже: „Прочел съм всички книги, плътта ми вече умори се!”, в тези стихове, както и есета. и фрагменти (много силни, такова удоволствие съм изпитвал досега само от подобните на Далчев и Светлозар Игов!) има доста точни наблюдения и кратки, проникновени анализи, свързани с нашето общество днес, с нашата душевност, с изстрадала ни България и съвременния свят.

Ето пет от тях:

Истинската литература е увлекателен разказ, който носи смисъл, а не смисъл, облечен в разказ.

„Има Господ!”, въздъхва българинът, когато му се случва нещо хубаво. Не знам друг народ да има такава приказка. Тя показва, че българинът се съмнява в съществуването на Бога и по-точно – че се сеща за него само в часове на изпитание. За българина Бог трябва непрекъснато да се самодоказва.

Възхищавам се на пианото и затова, че превъзхождайки всички други инструменти, не намира за унизително при коя да е тяхна самостоятелна изява да се отдръпне назад и да им приглася.

Разликата между деветосептемврийската и десетоноемврийската революция е тази, че при първата децата и внуците на бившите управници бяха хвърлени на бунището на историята, а при втората бяха поставени на кормилото на страната.

Честният човек, когато влезе в политиката, бързо изгубва усмивката си и видимо се състарява. Хитрецът, напротив, с всеки ден става все по- жизнен и по-дебел. Единият е като падналите ангели, а другият – като пияниците.

Казвал съм и друг път и ще го повторя: Александър Шурбанов принадлежи към онези, не твърде често срещани хора днес у нас, които, извършили едно или друго голямо културно дело, не смятат, че имат в това отношение някакви преимущества. Той е много скромен… Една светла личност от каквито се нуждаем в това тъмно време. И тъй като това издание е юбилейно, нека да му пожелаем здраве, вдъхновение и още нови върхове и прозрения.

Александър Шурбанов, „Закуска с нар”, изд. „Жанет 45”, 2021