Представеният разказ от сборника “Мандрагората. Страшни разкази и приказки” от Жан лорен, изд. Леге Артис, 2019, е подбран от преводача Красимир Кавалджиев, който написа и уводните думи, представящи автора. Благодарим му, благодарим и на издателството за съдействието.

Жан Лорен (1855-1906) е сред най-емблематичните и екстравагантни представители на декадентската литература, съвършено непознат за нашата читателска публика въпреки голямата му слава във Франция през последното десетилетие на XIX век. Автор на множество стихосбирки, разкази, пиеси, романи, той се изявява и на журналистическото поприще като безпощаден критик и хроникьор и си спечелва омразата на всички критикувани от него писатели, актьори и художници. Нееднократно е предизвикван на дуел от жертвите на унищожителните му рецензии, сред които самите Ги дьо Мопасан и Марсел Пруст. Неговите характерни за епохата литературни и естетически вкусове проличават в обвитите му в тайнственост и пропити с отвращение от грозното фантастични разкази, силно повлияни от Едгар По и Барбе д’Оревили. Често писани под въздействието на етера, в тях намира израз развинтеното въображение на Лоран, както и всички странности, извращения, позволени и непозволени удоволствия на епохата.

Изключителен свидетел на своето време, Лорен посещава и парижките литературни салони, и простонародните квартали и предградия на столицата – съвременниците му го виждат както в компанията на графини и херцогини, така и на най-различни съмнителни типове. От тази пропита от изтънчен естетизъм ненаситност за най-различни, често и срещуположни усещания се раждат разказите и приказките на човек, непрекъснато привличан от мистерията и окултното. В сборника, излязъл през декември 2019 година, са включени подбрани и преведени от Красимир Кавалджиев четиринайсет разказа с внушаващи заглавия, като Заключената стая, Надгробно слово, Чашата кръв, Смутна нощ, Един от тях, Душата на руините, Призрачната ръка и др., както и три приказки: Мандрагората, Принцесата с огледалата и Безполезната добродетел, в които проличават въображението и талантът на писателя декадент.

В тук предложения разказ „Един от тях“ повествователят описва мистериозен, маскиран и дегизиран човек с неопределен пол, който след маскен бал в Париж се прибира с нощен влак в своето предградие. Нищо особено като фабула. Разказът обаче въздейства с усещането за нещо недоизказано, таинствено, неразбрано, което поражда у читателя. Това е нещо като програмен текст, в който откриваме така важната за творчеството на Лорен тема за маската и за нейните употреби в обществото.

 

Един от тях

или

Душата на маската

Привлекателната и отблъскваща мистерия на маската – може ли изобщо някой да обясни техниката й на въздействие, мотивите й и да демонстрира логически неустоимата потребност, пред която някои хора отстъпват в определени дни, да се гримират, да се предрешват, да променят самоличността си, да престават да бъдат каквито са, с една дума, да бягат от себе си?

Какви инстинкти, какви желания, какви надежди, какви ламтежи, какви душевни болести се крият под грубо оцветения картон на фалшивите брадички и фалшивите носове, под космите на фалшивите бради, преливащия сатен на маските за очите или под белия плат на качулките? В какво опиянение от хашиш или морфин, в каква самозабрава, в какво съмнително и злополучно приключение се впускат в дните на маскени балове тези жалки и гротескни шествия на домина и каещи се грешници?

Тези маски са шумни, преливащи от движения и жестове, и все пак тяхната веселост е тъжна – те са не толкова живи хора, а привидения. Подобно на призраците, повечето от тях крачат, увити в платове с дълги гънки, и подобно на призраците не се вижда лицето им. Защо не стриги под тези качулати наметки, обрамчващи с кадифе и коприна застинали лица? Защо не празнота и нищо под тези широки палячовски блузи, с които са загърнати като със саван острите ъгли на пищялите и раменните кости? Тази човешкост, която се крие, за да се смеси с тълпата, не е ли вече извън природата и закона? Тя е очевидно зловредна, понеже не иска да я разпознаят, злонамерена и гузна, защото се стреми да излъже хипотезата и инстинкта; сардонична и злокобна, тя изпълва с блъсканици, подигравки и освирквания колебливото изумление на улиците, кара жените да потръпват сладостно, децата – да падат в конвулсии на земята, а мъжете – да мислят грозни неща, разколебани относно пола на дегизираните хора.

Маската е смутното и смущаващо лице на неизвестното, усмивката на лъжата, самата душа на извратеността, която знае как да поквари и ужаси човека; тя е подлютеното сластолюбие на страха, тревожната и вкусна опасност на това предизвикателство пред любопитството на сетивата: «Грозна ли е тя? Красив ли е той? Млад ли е? Стара ли е?». Маската е галантност, примесена с прокоба и – кой знае? – с щипка мерзост и с вкус на кръв; защото къде ще свърши приключението? В нечия квартира или в дома на някоя светска държанка, или може би в полицията, защото крадците също се крият, за да извършват ударите си, и със своите предизвикателни и ужасни фалшиви лица маските съдържат нещо, характерно както за разбойническото свърталище, така и за гробището: у тях има нещо от крадеца, от леката жена и от привидението.

Това беше накратко моето донякъде потискащо и угнетяващо впечатление от маските; впрочем то е чисто лично, но душата на една от тези маски, миналото или дори настоящият миг на едно от тези тайнствени създания от коприна и картон, на една от тези отделни маски, най-вече на тези, които в нощите на маскени балове виждаме как блуждаят, зъзнещи и жалки, от тротоар на тротоар под присмеха на минувачите – ето кое би било любопитно да научим; причината за костюма и за неизвестността на някой от тези объркани хора, тревожни отломки от народните веселби, заседнали в мразовитите нощи из големите градове, нощни кукли на конци, родени може би под бледата светлина на газените фенери и на електрическите лампи, а призори изчезнали.

Преди десетина години ми се случи да срещна една от тези маски, един от тези тайнствени хора от балните нощи, и то при обстоятелства, които, след като ги премислих оттогава насам, придадоха на срещнатия в онази нощ човек величието на трагична фигура. За мен този дегизиран си остана маската, маската модел, жив символ на неназована мистерия и на предусетена загадка.

Онази зима се бях окопал в околностите на Париж – трябваше да довърша една продължителна и пипкава работа; от здравни, а и от финансови съображения бях решил да се отдалеча за известно време от големия град. Тъй като често ми се налагаше да ходя по работа на улиците «Ришельо» и «Сен Лазар» в Париж, предпочетох да се заселя в по-далечно, но обслужвано от западната железопътна линия местенце, така че прекарах тъжна зима в едно селце между Триел и Поаси.

В онази година Блажна събота[1] се падна на двайсет и пети февруари. Използвах случая, че имах да сключвам сделка с един вестник и че бях поканен на вечеря, за да отида в Париж. В Операта имаше бал и под сипещия се на парцали сняг аз се бях загледал в маските, наредени по стъпалата на създадената от Гарние великолепна сграда: файтони, господарски карети ежеминутно бълваха такива маски както под перистила на театъра, така и пред бирариите и кафенетата; следваха тумби палячовци и монаси, излизаха на охранявания от конна полиция площад и без да им пука от пазителите на реда, скачаха и танцуваха в кръг в голямото празно пространство, предназначено за движението на превозните средства; в онази нощ над града се бе извил като че ли вятър на лудостта, така че, развеселен и захласнат, забравих часа на последния възможен влак и в дванайсет и половина все още седях вън, на маса пред едно кафене. Нямаше повече влакове до два часа през нощта; приемах положението твърде весело, защото по булеварда все още имаше тълпа любопитни, а в препълнените с костюми бирарии – викове и закачки; но към един часа улиците и нощните заведения се опразниха, дегизираните се върнаха на бала, а безделниците се разотидоха по домовете си; животът и движението вече щяха да се възстановят едва в часа за вечеря; редица заведения затваряха и под все по-обилния сняг аз се изправих доста натъжен и се запътих към гарата.

В онази нощ имаше бал и в «Еден»; от осветената фасада на улица «Будро» се носеше бумтящ, оглушителен шум на чудовищна вакханалия; в далечината като ехо се чуваха отчетливите валсове от Операта. По улица «Обер», вече смрачена, пред мен вървеше маска – увита в голям арабски бурнус с тъмна качулка на главата, тя явно се бе запътила към «Еден».

Тази маска не се бе охарчила много, защото бурнусът, качулката, самата несвързаност на този събран оттук-оттам костюм разкриваха в достатъчна степен импровизираното предрешване, стъкмено напосоки в последния момент от различни чекмеджета. Въпреки това аз я следвах инстинктивно с очи, но щом попадна в обсега на осветлението на «Еден», маската спря и вместо да влезе, се колебаеше, тъпчеше разкашкания сняг, крачеше напред-назад по тротоара, накрая се върна по улица «Обер» и се насочи към Операта.

Но аз я видях – онова, което бях помислил за черна качулка, всъщност беше качулата наметка от зелено кадифе, качулата наметка на монах, и в овала на качулката някаква лъскава метална материя с дупки за очите – тази сребърноткана качулка блестеше странно.

«Още един, който сякаш не може да вземе решение» – казах си наум.

И продължих нататък.

Щом стигнах до площад «Ром» пред гара «Сен Лазар» и изпих един последен грог в съседна бирария, изкачих стълбището на гарата и влязох в чакалнята. Подскочих от изненада: това голямо наметало с копринена белота, това тебеширенобяло лице с тази зеленикава качулка!… моята маска беше там – там, в тази голяма, банална и самотна чакалня, където бяхме само двамата. Газените фенери светеха високо между стените с дъбова ламперия, а странният пътник, отпуснат на една от зелените кадифени седалки, подпрял брадичка на едната си ръка, очевидно чакаше същия влак като мен.

Мислех, че е отишъл на бала, и от необяснимото му присъствие ме побиваха тръпки. Дали ме е проследил? Не, защото го заварих тук; той не помръдваше и като проследих накъде гледа, видях, че е погълнат от съзерцанието на краката си. Те бяха като отлети в черно копринено трико, което пристягаше цялото тяло, бурнусът беше леко отворен, но странно – докато десният му крак беше обут в женски чорап, синкавозелен копринен чорап, закопчан над коляното с жартиера от моаре, на другия си крак носеше мъжки чорап, чорап от вечерно облекло на цветенца, така че тази маска беше двойна, и към ужасяващия чар на лицето му на гул се прибавяше смущаващата двусмисленост на неопределения му пол.

В костюма му, който разглеждах внимателно, сега открих умишлена предвзетост: на мястото на сърцето беше избродирана с коприна огромна зелена жаба, а около качулката от синкавозелено кадифе имаше венец от преплетени жаби и гущери, който отначало не бях забелязал. Арабският бурнус го обвиваше като саван, а сребърнотканата му качулка навеждаше на мисълта за проказа и чума, за проклети болести, каквито са върлували през средновековието. Под тази маска сигурно се мръщеше някой осъден на вечни мъки; той беше едновременно ориенталски, монашески и демоничен, миришеше на лазарет, на блато и на гробище, беше също сексуално възбуждащ с гъвкавата си, твърда голота, подчертана от черното трико. Мъж или жена, монах или вещица? И когато при думите на служителя на железопътната компания «Господа пътници, качвайте се!» стана, стори ми се, че пред мен се изправя призракът на вечното Сластолюбие, на ориенталското Сластолюбие и на манастирското Сластолюбие, Сластолюбието с разядено от венерически язви лице, Сластолюбието с мекушаво и студено сърце като тяло на влечуго, андрогинното Сластолюбие, нито мъжко, нито женско, импотентното Сластолюбие, защото – върховен детайл – маската държеше в ръката си голям цвят от водна лилия[2].

Съществото с бурнуса се качи в купе първа класа; изчаках го да се настани и тогава се качих в моето купе. По-скоро бих останал да спя в Париж, отколкото да пътувам насаме с това призрачно лице; ала някакво любопитство, както и някаква тревога, не ми даваха мира и аз успях да си отдъхна едва когато влакът потегли.

Първите петнайсет минути бяха зловещи. Ако маската решеше да влезе в купето ми, от коя страна щеше да се появи? Наблюдавах и двете врати, готов да реагирам на всеки вариант; но съседът ми не помръдваше, дори не издаваше никакъв шум; изкушението беше твърде голямо: станах и се приближих до прозорчето между нашите купета.

Под разсеяната светлина на лампата маската беше облакътена, почти излегната в големите гънки на своя бурнус, а учудващо тънките й крака – изпънати върху седалката; в ръката си държеше джобно огледалце и се оглеждаше в него продължително; оглеждаше се, а сребърната качулка все така покриваше лицето.

Странен пътник! Не можех да напусна наблюдателния си пост. Влакът – безкраен нощен пътнически влак – се движеше бавно през заснежената околност. Маската слезе на четвъртата спирка, беше почти три сутринта – нито дилижанс, нито кола при пристигането на гарата, никой. Подаде билета си на служителя, премина бариерата и изчезна в голото поле, в тъмнината, в студа, в неизвестното.

 

(от сборника «Истории за маски», 1900)

 

[1] В католическия календар – съботата преди Великите пости. – Бел. прев.

[2] Символ на любовното безразличие и студенина. – Бел. прев.

Представяме разказа “Новини за църквата” от новоизлезлия сборник “Моят Едипов комплекс и други истории” от Франк О’Конър (Издателство “Лист”) в превод на Иглика Василева.

Франк О’Конър (1903 – 1966) е ирландски писател, поет и драматург. Една от най-престижните международни награди за къс разказ носи неговото име. Като участник в Ирландската война за независимост е бил арестуван и лежи в затвора, след което, през 1935 г., става член на борда на директорите на Аби Тиътър в Дъблин. Дълго време преподава в САЩ. Отдавна си е спечелил името на класик. “Няма смисъл да сравняваме творчеството му с това на други майстори на късия разказ: той самият е майстор сред майсторите”.

 

Новини за църквата

 Когато отец Касиди отвори капака на изповедалнята, малко се учуди от появата на момиче от другата страна на решетката. В кабинката беше тъмно, но той забеляза, че тя е млада, средна на ръст и на телосложение, с живо, чаровно лице. Онова обаче, което най-много го озадачи, бяха дългите й бледи, покрити с лунички страни с високи скули, които стигаха до сиво-сините й очи и им придаваха странен ориенталски вид с леко отпуснати клепачи.

Не беше момиче от града, защото повечето от тях той познаваше по физиономия, а и по други неща, тъй като беше добре известен като невзискателен изповедник. Други свещеници казваха, че някой ден, много скоро, ще се откаже окончателно от изслушването на изповеди, под предлог че такова нещо като грях не съществува и че дори да съществува, той е без значение. Това беше неделима част от неговия изключително чепат характер, защото, макар и благ и милостив към отделните грешници, умът му беше пълен с неясни, абстрактни омрази. Мразеше англичаните, мразеше ирландското правителство, а най-много мразеше средната класа, въпреки че, доколкото е известно, никой от тях не му бе сторил абсолютно нищо лошо. Беше едър, широкоплещест мъж, с бавна походка и бавна мисъл, без врат, с брадичка ала Полишинел, сърдито червендалесто лице, нацупени червени устни и малки сини очи, които издаваха сприхав нрав.

– Е, дете – изсумтя с бавен, печален говор, който прозвуча досущ като че ли имаше камъчета в устата си, – колко време е минало от последната ти изповед?

– Една седмица, отче – отговори му тя със звънък твърд глас. Той леко се сепна, защото, макар и тя да не приличаше на закоравял грешник, нямаше вид на момиче, дето ще ходи да се изповядва всяка седмица. Но с жените човек никога не знае. Бяха пълни с противоречия – светици и грешници едновременно.

– И какви грехове си извършила от тогава насам? – подкани я той.

– Лъгала съм, отче.

– Нещо друго?

– Използвала съм нецензурен език, отче.

– Не мога да повярвам – каза й той с привидна сериозност. – Образовано момиче като теб, да имаш на разположение целия английски език и да опреш до нецензурните му думи.

– Използвах и Божието име, отче.

– О! – каза той и се намръщи, – как си могла? Няма по-лошо от това да ругаеш и проклинаш, ала богохулството вече е съвсем друга работа. Да ти кажа право – добави, тъй като по природа беше изключително честен човек, – и това с Божието име не е кой знае какъв грях. В повечето случаи не съществува преднамерено богохулство, но в същото време от него характерът загрубява. Само дребните изкушения, на които не се поддаваме, извисяват духа ни. Нещо друго?

– Напих се, отче.

– Хм! – изсумтя той. Е, сега приличаше повече на момичето, за което я беше взел първоначално – много магарии, но без истинска лошотия. Дръзката й искреност му се понрави. У нея нямаше никакво шикалкавене или престорена скромност, както при повечето от разкайващите се негови посетителки. – Като казваш, че си била „пияна“, какво имаш предвид, че просто ти е станало весело или какво?

– Ами, искам да кажа, че припаднах – отвърна му тя съвсем искрено и сви рамене.

– Виж, това аз не го наричам „пияна“ – скастри я той. – Това според мен е свинско напиване. Често ли го правиш?

– Аз преподавам в училището към един манастир, така че нямам често такава възможност – отвърна му тя унило.

– В училище към манастир ли? – повтори той думите й с подновен ентусиазъм. Манастирските училища и монахините бяха друга от неговите фобии; твърдеше, че превръщат жените на тази страна в малоумнички. – Сега във ваканция ли си?

– Да. Тръгнала съм за вкъщи.

– Значи, не си оттук.

– Не, живея на юг.

– Манастирското ежедневие ли те кара да пиеш? – попита той с непоколебимо сериозен вид.

– Ами – отговори му тя лукаво, – нали знаете какви са монахините.

– Знам – съгласи се той с печален глас и й се усмихна през решетката. – Родителите ти знаят ли, че пиеш? – добави уж загрижено.

– О, разбира се. Мама почина, а татко няма нищо против. Разрешава ни да седнем на масата и да пием с него.

– По принцип ли го прави, или защото се страхува от вас? – попита свещеникът със сериозен тон.

– Предполагам, по малко и от двете – каза му тя развеселено в отговор на странно безцветния му хумор. Жените рядко му отговаряха по този начин и затова тя като че ли започна да му харесва още повече.

– Майка ти отдавна ли е починала? – попита той състрадателно.

– Преди седем години – отговори му тя и той си даде сметка, че тогава тя трябва да е била малка и че е отраснала без майчински грижи и напътствия. Тъй като самият той обожаваше майка си, винаги изпитваше състрадание към такива хора.

– Виж какво – каза й той бащински, сключил пръсти върху дебелото си шкембе, – не искам да смяташ, че е голям грях да си пийваш по малко. Самият аз го правя. Но на твое място ще внимавам да не ми стане навик. Разбираш ли, няма опасност за стари магарета като мен, за които големите изкушения са вече зад гърба им, но теб те тепърва има да те блазнят, а пиенето е нещо, с което лесно се привиква. Никога няма да се боиш да не тръгнеш по лош път, ако не забравяш, че майка ти сигурно те гледа от небето.

– Благодаря, отче – каза му тя и той веднага усети, че този жесток съвет бе докоснал някаква дълбока и истински чувствителна струна у нея. – Напълно ще се откажа.

– Знаеш ли, май и аз така ще направя – обеща й той тържествено и за кратко задържа погледа си върху нея. – Ти си интелигентно момиче. Може да изживееш всички вълнуващи моменти в живота, които искаш, и без това. Има ли друго?

– Имам лоши помисли, отче.

– А – сепна се той, – че кой ги няма! Често ли те спохождат?

– Да, отче.

– Имаш ли си приятел?

– Не постоянен, няколко момчета се навъртат около мене.

– О, това е по-лошо, отколкото изобщо да нямаш – каза й той сърдито. – Трябва да си намериш едно момче, твое си. Знам, че има едни стари всезнайковци, дето твърдят обратното, но тяхното е най-обикновена глупост. Тези неща са само фантазии и най-добрият лек за тях е нещо реално. Има ли друго?

Поколеба се за миг, преди да отговори, но за свещеника забавянето беше достатъчно, за да се подготви за това, което следваше.

– Отче, имах плътска връзка с мъж – каза тя тихо и хладнокръвно.

– Какво си имала? – извика той и се извърна към нея, не можеше да повярва на ушите си. – Имала си плътска връзка с мъж? На твоята възраст!

– Знам – каза тя, страшно притеснена. – Ужасно е.

– Ужасно е – повтори той бавно и сериозно. – И колко пъти?

– Един, отче… искам да кажа, два пъти, ама при същия случай.

– Мъжът женен ли беше? – попита той и се намръщи.

– Не, отче, ерген. Поне така си мисля, че беше ерген – добави тя и като че ли изведнъж се подвоуми.

– Имала си плътска връзка с мъж – каза й той с укор, – и не знаеш дали мъжът е бил женен, или ерген!

– Предполагам, ерген – продължи тя, вече истински отчаяна. – Или поне беше последния път, когато го видях, но, разбира се, това беше преди пет години.

– Преди пет години ли? Но тогава ти трябва да си била още дете.

– Разбира се, че е така – съгласи се тя. – Той се занасяше със сестра ми Кейт, но тя не можеше да го трае. По онова време ходеше със сегашния си съпруг, а тоя го водеше за носа, колкото да се забавлява с него. Знаех и затова я намразих, защото той се отнасяше много мило с мен. Беше единственият, който идваше у нас и се държеше с мен като с възрастен. Но аз бях само на четиринайсет и сигурно е смятал, че съм прекалено малка за него.

– А не беше ли? – попита отец Касиди иронично. Неизвестно защо, имаше чувството, че тази млада дама изобщо не разбира колко страшен е нейният грях, и това никак не му харесваше.

– Май да – отвърна му тя скромно. – Но наистина се чувствах ужасно, като ме пращаха да си легна, а той оставаше долу с Кейт, след като знаех много добре, че на нея изобщо не й пука за него. И после, когато отново го срещнах случайно, всички тези спомени нахлуха у мен. Размекнах се. Никога не е същото с друг, както е било с първия, по когото си хлътнала. Все едно онзи продължава да има някаква власт над теб.

– Ако тогава си била на четиринайсет – обади се отец Касиди, като пренебрегна очевидната покана за дискусия на тема силата на първата любов, – сега значи си само на деветнайсет.

– Точно така.

– А знаеш ли – рече той умислено, – че ако не успееш да се отървеш от този ужасен порок веднъж завинаги, това ще продължи, докато станеш на петдесет?

– Предполагам – отвърна му тя колебливо, но той забеляза, че тя не предполага нищо подобно.

– Предполагала! – изсумтя той сърдито. – Слушай какво ти казвам! И което е по-лошо – продължи да й говори с цялата сериозност, на която беше способен, – няма да е само един мъж, а десетки мъже, и няма да са порядъчни мъже, ще попадаш на пропаднали типове, които ще се възползват от теб – същият този ужасен смъртен грях седмица след седмица, докато грохнеш от старост.

– Ами знам ли – каза му тя разпалено и сви рамене в подкупващо привлекателен жест, – мисля, че хората го правят повече от любопитство, отколкото от нещо друго.

– Любопитство ли? – повтори той объркано.

– Е, нали разбирате какво искам да кажа – каза тя, леко раздразнено. – Хората го превръщат в такава голяма мистерия!

– А според теб в какво трябва да го превръщат? – подхвърли й иронично. – Да го публикуват във вестниците ли?

– Добре де, един Господ знае, ама ще е по-добре, отколкото както правят някои от тях – отвърна му бързо, задъхано. – Ето, вземете моята сестра Кейт например. Признавам, че е две години по-голяма от мен, че ме е отгледала и всичко останало, но въпреки това винаги сме били първи приятелки. Тя ми показваше любовните си писма, аз й показвах моите, обсъждахме всичко като равни, но откакто това момиче се омъжи, не можеш да го познаеш. Не разговаря с никого освен с други омъжени дами, събират се в ъгъла и си шушукат, шушукат, шушукат, а щом влезеш в стаята, започват да говорят за времето, сякаш си още невръстно дете! Искам да кажа, че няма как да не си помислиш, че става дума за нещо изключително.

– Не се опитвай да ми говориш за безпътство! – ядоса се отец Касиди. – Всичко отдавна ми е добре известно. Може да започне с любопитство, но свършва с разврат. Няма друг порок, към който се пристрастяваш толкова силно и който те покварява толкова бързо, не си прави никакви илюзии, млада жено! Този мъж каза ли нещо за женитба?

– Май не – отвърна му тя и се замисли, – но, разбира се, това няма никакво значение. Той е безгрижен, лекомислен човек и може просто да не се е сетил.

– Предполагам, че няма и да се сети – мрачно заключи отец Касиди. – В състояние ли е да встъпи в брак?

– Предполагам, че да, след като искаше да се ожени за Кейт – отговори му тя, вече изгубила интерес към темата.

– А баща ти достатъчно сериозен човек ли е, за да му поговори?

– Татко ли? – зяпна тя. – Не, не искам да го намесвам в тази история.

– Какво ти искаш, млада жено – отец Касиди като че ли изведнъж се отчая, – няма никакво значение. Самата ти готова ли си да поговориш с този мъж?

– Мисля, че да – каза му с усмивка на недоумение. – Ама за какво?

– Как за какво! – повтори отецът сърдито. – За онова незначително нещо, за което, разбира се, той така удобно е забравил.

– Дето да се ожени за мен ли? – каза, сякаш не можеше да повярва на ушите си. – Но аз не искам да се омъжвам за него.

Отец Касиди млъкна за момент и я изгледа загрижено през решетката. В църквата се бе стъмнило и за един кратък и ужасен миг той се почувства като че някой си прави с него необяснима и безвкусна шега.

– Би ли ми казала – попита я учтиво – аз ли съм луд, или ти?

– Но аз говоря сериозно, отче – настоя тя. – Всичко е приключило вече, край. Беше нещо, за което си мечтаех, и наистина беше страхотно, но не може да се повтори.

– Какво не може? – попита я строго.

– Искам да кажа, вероятно може – продължи тя, като размаха набожно сключените си длани, сякаш бяха в белезници, – но не може да върнеш магията. Тери е лекомислен и добродушен, но не бих могла да живея с него. Той е абсолютно безотговорен.

– А ти каква си? – извика й отец Касиди, вече изгубил всякакво търпение. – Изобщо помислила ли си за опасностите, които те дебнат, а, момиче? Ако имаш дете, кой ще те вземе на работа? Ако ти се наложи да напуснеш страната, за да си изкарваш прехраната, какво ще стане с теб? Слушай сега, твой морален дълг е да се омъжиш за този човек, ако успееш да го убедиш, което, нека ти кажа – добави и тръсна голямата си глава – е нещо, в което много се съмнявам.

– Честно казано, и аз се съмнявам – отвърна му тя със свиване на раменете, което ясно показа чувствата й към Тери и направо вбеси отец Касиди. Той я изгледа миг-два, след което една невероятна идея просветна в старата му глава. Въздъхна и покри лицето си с ръка.

– Кажи ми – попита я глухо, – кога се случи това?

– Снощи, отче – отвърна му тихо, сякаш се зарадва, че той най-накрая е дошъл на себе си.

„Божичко! – помисли си той отчаяно, – значи съм прав!“

– В града, нали така? – продължи.

– Да, отче. Срещнахме се във влака насам.

– А той къде е сега?

– Тръгна към вкъщи още сутринта, отче.

– А ти защо не направи същото?

– И аз не знам, отче – отвърна му тя колебливо, сякаш въпросът чак сега я осени за пръв път.

– Защо не тръгна за вкъщи още тази сутрин? – повтори той гневно. – Какво си правила цял ден в града?

– Ами, просто се разхождах – отговори му тя неуверено.

– И, разбира се, не си казала на никого, нали?

– Нямаше на кого да кажа – оплака се тя. – Но така или иначе – додаде и пак сви рамене – това не е нещо, което ще тръгнеш да го разправяш под път и над път.

– Не, разбира се – съгласи се отец Касиди. „Само на свещеника“, добави мрачно на себе си под сурдинка. Сега му стана ясно, че се е хванал на въдицата. Тази малка мръсница, докато е кръстосвала града в блажено опиянение, е изпитала нужда да сподели с някого тайната си и той, добродушен стар глупак на шейсет, й беше позволил да се възползва от него като изповедник. Философ на шейсет оставя Ева на деветнайсет да му разказва всичко за ябълката! Това нямаше да го преживее.

След това борбеният дух на рода Касиди се обади в него и кръвта му кипна. О, как не можа да се досети! Самият той никога не беше опитвал ябълката, но поназнайваше туй-онуй за ябълките в най-общи линии, ала тази специално, тази малка госпожица Ева и цял живот няма да й стигне да се поучи от изяждането на ябълката. Теорията сигурно си има своите недостатъци, но съществуват моменти, когато е по-добра от практиката. „Добре, момиче – помисли си той мрачно, – сега ще видим кой от двамата знае повече.“

Съвсем нехайно започна да й задава въпроси. Доста интимни въпроси, каквито задава доктор или свещеник, а тя, като човек освободен, с широки схващания и с новопридобит житейски опит, взе да му отговаря смело и откровено, като се опитваше да потисне всички признаци на притеснение. То си пролича само веднъж или дваж в кратката пауза, която направи, преди да отговори. Той я погледна крадешком, за да види как приема разпита, и отново не можа да сдържи възхищението си. Но тя не успя да издържи докрай. Първо се почувства неловко, после се уплаши, нацупи се, разтрепери се, взе да се върти в дрехите си, сякаш нещо я хапе. Той стана по-сериозен, въпросите му – по-лични. Тя обаче не можеше да се досети за целта му, само усещаше, че смъква було след було от романтичните й заблуди, докато приключението й се превърна в студено, мръсно, цинично преживяване, като мазно парче месо в чинията.

– И какво направи той след това? – попита я.

– О! – пророни тя с отвращение. – Не забелязах.

– Не си забелязала! – повтори той иронично.

– Има ли някакво значение? – избухна отчаяно, като се опитваше да спаси няколкото нишки илюзия, които чувстваше, че са по-здраво втъкани в нея.

– Предполагам, че точно това си си казала и когато дойде да се изповядаш – смъмри я той.

– Ама вие го правите да изглежда толкова грозно, толкова скотско! – изплака тя.

– А не беше ли? – прошепна й той, като се приведе по-близо до нея с нацупени устни и повдигна вежди. Знаеше, че вече е приковал вниманието й.

– Не, не беше, отче – каза му съвсем сериозно. – Честна дума, не беше. Поне докато траеше, не мислех, че е.

– Не – продължи той мрачно, – мислила си си, че е малко приятно приключение, което да изживееш, и после да има какво да разправяш на сестра си. Сега обаче няма толкова да бързаш да й споделяш. Сега се покай.

Тя се покая.

– А за изкупление трябва да кажеш три пъти „Отче наш“ и три пъти „Аве Мария“.

Знаеше, че това е удар под пояса, но не можа да се лиши от прощалния назидателен изстрел, както би постъпил и с непослушно дете. Знаеше, че той ще остане да кънти в пълната й с фантазии глава, когато всички останали предупреждения отшумят. После затвори капака и не покани следващия поред. Отзад се чуваше някаква шумна жена, която стенеше в превзето разкаяние. Силата на врявата обаче говореше повече за изпит алкохол. Почувства, че има нужда от чист въздух.

Тръгна по алеята, тежките му като на полицай стъпки проскърцваха, после закрачи в сумрака пред къщата с наведена глава и сключени на гърба си ръце. Видя, че момичето излиза навън и се спуска по стъпалата под масивните колони на портика, дребна, безволева, потисната фигура. Когато излезе на тротоара, тя изправи рамене, уж да се стегне, но пак се срина. В мъглата градските лампи образуваха кълба от пъстри светлини. Когато се върна в църквата, той изведнъж взе да хихика, звучно добродушно хихикане, а като мина покрай статуята на света Ана, покровителка на момичетата във възраст за женене, едва не й намигна.