През май 2015 г. излезе от печат стихосбирката „На бреговете на Сар“ (ИК „Гутенберг“) на изтъкнатата испанска писателка и поетеса Росалия де Кастро (1837-1885). Съставителството и преводът са дело на нашия колега Николай Тодоров. По думите на Тодоров „включените в сборника стихове са израз на най-съкровените търсения и пориви на поетесата и свързват творчеството й с корените на галисийския фолклор“. „На бреговете на Сар” е своеобразно творческо и житейско обобщение с несрещана по-рано проникновеност и себеразкриване, а естественият език на Росалия де Кастро й спечелва обичта и възхищението на целия испаноезичен свят.
Предлагаме няколко стихотворения от сборника, подбрани от преводача Николай Тодоров.
Насред обилна река и просторна поляна,
самотно поле до боровата гора,
с престарелия селски мост, който небрежно приляга
на огромната и радваща самота.
Но какво е самотата? За да изпълниш
света, понякога стига дори една мисъл.
Затова сега, от красотата извърнати,
намираме мост, река и гора пустинни.
Ни облак, ни цвете пробужда в тебе любов,
сърце, честито или печално, отсъждаш
между наслада и болка, както някой
който пресушава море, заселвайки полюса.
* * *
Умираше слънцето , а подгонени от бриза,
сухи дъбови листи бягаха в смълчани
и неправилни завои, за да паднат
най-накрая в калта:
те бяха тъй чисти и хубави, новородени –
едва през април дойдоха на света.
Аз бях тази есен, капризна и красива…
Как капризна и красива е радостта!
От гроба си тези паднали мъртви листи
само надежди и усмивки съзряха.
Скоро изгасна последният светлик,
настъпи нощ, подобна на смърт и болка.
В мрака тътнеше гръм, а после реката преля,
като влачеше жертвите в своите обятия.
И умряха щастливи и доволни…
Как капризна и красива е радостта!
* * *
Сред прибоя неспирен на вълните,
сред вятъра, който вие;
сред неясния отблясък, смътно огряващ
дъбрава или облак;
сред напева на минаваща птица;
сред суровия и непознат парфюм,
който зефирът открадва
от долината или върха…
Има светове, където намират подслон
душите, макар и товарът
на този свят да прекършва.
* * *
По плажа жадните пясъци усещат
целувките разжарени на слънцето
и недалеч вълните вечно свежи
разбиват се с отмерен шум и грохот.
О, бедни пясъци на участта ми,
какво се случва в мен, когато гледам
към вас?… Защото страдате и неми сте
в безкрайното терзание на Тантал.
Но кой ли знае?… Може би ще дойде
спасението – морето някой ден
ще прекоси пределите загадъчни,
ще угаси жадта неутолена.
Кой знае също – векове ще минат
в копнежи и желания невъзможни:
дали душата в плам ще се засити
с любовен извор, като серафимите!