Представяме сборника с разкази „Ноктюрни. Пет истории за музика и здрач” на Казуо Ишигуро в превод на Владимир Молев. Книгата беше публикувана от „Лабиринт” в края на 2018 г.

С безупречния си изчистен стил, превърнал се в негова запазена марка, Казуо Ишигуро, носител на Нобелова награда за литература, ни потапя в един свят на светлосенки, на чувства, на недоизказаност и разбити сърца.

Сред героите, които срещаме в тези пет истории, има млади мечтатели, музиканти от заведения, застаряващи звезди – всички изправени пред някакъв житейски кръстопът, всички с душа, впримчена в троен морски възел от тъгата. И онова, което ги обединява, е вечният ни стремеж да запазим жива искрицата на романтиката, на бляновете, дори когато времето се изнизва безпощадно между пръстите ни и започнем да живеем с усещането, че младежките ни мечти се превръщат в спомен.

Предлагаме началото на първия разказ в сборника.

Джазмен

Деня, в който видях Тони Гарднър да седи сред туристите, пролетта тъкмо беше дошла във Венеция. Вече цяла седмица свирехме навън на площада, огромно облекчение, да ви кажа, след задухата в дъното на заведението, където само се пречкахме на клиентите, които искаха да минат по стълбите. Онзи ден духаше силен вятър и чисто новото платнище на шатрата плющеше около нас, но всички се чувствахме ободрени и освежени и сигурно това си личеше и в изпълнението ни.

Ама как говоря само, все едно съм част от групата. Всъщност аз съм от „циганите”, както ни наричат другите музиканти, един от тези, които обикалят площада и се включват към която от трите групи има нужда от тях. Най-често свиря тук, в „Лавена”, но в по-оживените следобеди може да изляза с момчетата от „Куадри”, после да отскоча до „Флориан” и пак да прецапам площада до „Лавена”. Разбирам се добре с всички – и със сервитьорите също – и във всеки друг град отдавна да са ме назначили официално на работа. Само че тук са вманиачени по традициите и миналото и всичко е наопаки. Навсякъде другаде да свириш на китара ще е в твой плюс. А тук? Китара! Управителите настръхват. Твърде модерно е, на туристите няма да им хареса. Миналата есен си купих една стара джазова кухарка с кръгъл отвор, дето ще речеш, че е точно като за Джанго Рейнхард, така че да не ме взимат за рокаджия. Това малко пооправи нещата, но управителите пак не са доволни. Истината е, че ако си китарист, ако ще и да си Джо Пас, пак няма да ти дадат сигурна работа на този площад.

Има я и другата дребна подробност, разбира се: че не съм италианец, още по-малко венецианец. Същото е и с оня върлинестия чех с алто саксофона. Харесват ни, имат нужда от нас, ама не се вписваме напълно в картинката. Свири и не си отваряй устата, повтарят управителите. Да не разберат туристите, че не си италианец. Носи костюм и слънчеви очила, позалижи косата и никой няма да разбере; само не говори.

Все пак долу-горе се справям. И трите групи, особено когато трябва да свирят едновременно в съперничещите си шатри, се нуждаят от китара, нежна, солидна, пусната през усилвател, да дъни акордите отзад. Сигурно си мислите, три групи да свирят едновременно на един площад, пълна лудница. Само че „Сан Марко” е достатъчно голям да го понесе. Както си върви по площада, туристът чува как една мелодия заглъхва и зазвучава друга, все едно е врътнал копчето на радиото. Ако има нещо, дето туристите не могат да го понесат, това е класическата музика, инструменталните изпълнения на известни арии. Да, това е „Сан Марко”, не искат последните поп хитове. Но все пак от време на време им се ще да чуят нещо познато, някое старо парче на Джули Андрюс, да речем, или пък мелодията от някой известен филм. Спомням си, веднъж миналото лято, като обикалях от група на група, свирих „Кръстника” девет пъти за един следобед.

Както и да е, онзи пролетен предиобед свирехме пред доста голяма тълпа туристи и изведнъж видях Тони Гарднър, седеше сам с кафето си почти точно срещу нас на около шест метра от шатрата. На площада постоянно идват разни знаменитости и не вдигаме врява за това. Най-много, след като изсвирим парчето, някой от групата да подшушне: „Вижте, ей там е Уорън Бийти!”, „Вижте, Кисинджър!” или „Онази жена там, тя беше в онзи филм, дето двама мъже си размениха лицата.” Свикнали сме. Все пак, това е площад „Сан Марко”. Само че е съвсем друго да осъзнаеш, че срещу теб седи Тони Гарднър. Развълнувах се.

Тони Гарднър беше любимецът на майка ми. Едно време, през комунизма, беше много трудно да се намерят такива плочи, но майка ми имаше почти цялата му колекция. Веднъж като малък надрасках един от безценните й албуми. Апартаментът ни беше претъпкан, а момче на тези години не може да стои на едно място, особено през дългите студени месеци, когато навън не е за излизане. И аз си бях измислил една игра да скачам от малкия диван на фотьойла, и веднъж не уцелих, и блъснах грамофона. Иглата изстърга по плочата – това беше много преди да се появят дисковете, – майка ми дойде от кухнята и се развика. Стана ми много мъчно не само защото тя ми се скара, а защото знаех, че плочата е на Тони Гарднър, когото майка ми страшно харесваше. И също така знаех, че сега и от тази плоча ще се чува пропукване и пращене, щом той запее бавните си американски шлагери. Години по-късно, когато работех във Варшава и ме светнаха за контрабандните плочи, замених всички стари албуми на Тони Гарднър, които имаше майка ми, включително и онзи, който бях надраскал. Отне ми повече от три години, но упорито ги събирах един по един и всеки път като ходех при майка ми й носех по една плоча.

Така че ви е ясно защо толкова се развълнувах като го видях да седи на няма и шест метра от мен. В първия момент не повярвах на очите си и май за миг изтървах ритъма, изсвирих следващия акорд със закъснение. Тони Гарднър! Какво ли щеше да каже милата ми майчица! Заради нея, в нейна памет, трябваше да отида и да го заговоря, дори и после другите музиканти да ми се присмиват и да ме бъзикат, че се държа като някой хлапак.

Естествено, нямаше как веднага да се втурна към него, разбутвайки масите и столовете. Трябваше да си довършим сета. Следващите три-четири парчета бях като на тръни, мислех си, че той всеки момент ще стане и ще си тръгне. Той обаче си стоеше там самичък, оглеждаше кафето си, разбъркваше го и сякаш искрено се чудеше какво му е донесла сервитьорката. Приличаше на обикновен американски турист, беше облечен със светлосиня тениска с яка и широки сиви панталони. Косата му, която беше много тъмна и лъскава на обложките на плочите, сега беше почти бяла, но все още беше гъста и безупречно сресана в едновремешната му прическа. Когато го забелязах, Тони Гарднър държеше слънчевите очила в ръка – иначе едва ли щях да го позная, – и докато свирехме и аз не отделях поглед от него, той си ги сложи, после ги свали, накрая пак ги сложи. Изглеждаше разсеян и аз бях разочарован, че не ни слуша внимателно.

Изпълнението ни приключи. Изскочих от шатрата, без да кажа нищо на другите, отправих се към масата на Тони Гарднър и там за момент се панирах, не знаех как да го заговоря. Бях застанал зад него, само че някакво шесто чувство, навярно развило се през годините, когато е бил заобиколен от почитатели, го накара да се обърне и да ме погледне и не знам точно как стана, но му се представих, обясних колко му се възхищавам, че свиря в групата, която слушаше допреди малко, че майка ми е била негова почитателка, всичко това се изля на един дъх. Той слушаше сериозно и през няколко секунди кимаше, както обикновено правят лекарите. Аз не спирах да говоря, а Тони Гарднър само току вмяташе по едно „А, така ли?”. По някое време реших, че е време да го оставя на мира и понечих да си тръгна, и тогава той каза:

– Значи си от бившите комунистическите страни. Не ти е било лесно, предполагам.

– Това вече е минало. – Вдигнах ведро рамене. – Сега сме свободна държава. Демокрация.