25 ГОДИНИ БЕЗ ГОЛЕМИЯ НАШ ПРЕВОДАЧ
На Кръстан Дянков (1933–1999) дължим познанството си с големите образци на американската литература на ХХ век. Чрез неговите преводи ние се срещнахме със: Стайнбек, Колдуел, Ъпдайк, Чийвър, Сароян, Сандбърг, Фокнър. И това не бяха просто преводи, а претворяване. Владееше не само английския американски, но и българския език виртуозно. Беше ненадминат майстор в това свръх трудно и невинаги благодарно изкуство. Написа и много сериозни преводи към различни издания, работи за издателство „Народна култура“, за „Панорама“, Съвременник“ и редица други литературни издания. Беше не само преводач, но и литературовед и културолог, който се грижеше за чистотата и богатството на съвременния български книжовен език.
И без да бъде преподавател, учеше безкористно и всеотдайно младите си колеги.
През 2007 година Фондацията „Елизабет Костова“ учреди национална награда „Кръстан |Дянков“ за художествен превод от английски език.
Уважаеми Кръстан Дянков, позволете ми да започнем с този въпрос: Как се насочихте към изкуството на превода? Случайно или съзнателно? Имаше ли някакъв конкретен повод? Сред Вашето поколение преводачи, Вие сте сред първите, които се насочиха към английския език и по-специално към американската художествена проза. В първите две десетилетия след войната тя беше сравнително непозната, слабо представена, за разлика от френската или английската. И защо именно към американската?
Към превода се насочих отначало съвсем любителски. Бях още гимназист, когато ми попадна една брошурка, кратко жизнеописание на Блез Паскал, който по това време беше мой любимец в областта на физиката. Заех се да я преведа от английски, за да я прочетат съучениците ми. Усещането, че текстът ми се „подчини“, ми достави особена радост и по-късно, вече като студент, реших да превърна това любителско задоволство в професионално. Когато бях ученик, на мода беше немският. Навсякъде в България можеше да се намери едно немско списание, казваше се „Сигнал“. Беше богато илюстровано и се различаваше от българските тогава. Не обичах немците, които бяха завладели половин Европа. Като реакция срещу тях, се обърнах към английския и към американската култура и литература. След това учих в университета. Като студент започнах да се занимавам по-сериозно с езика на Шекспир и Байрон. Четях американски писатели. Първоначално преведох няколко разказа на Ърскин Колдуел, който беше и тема на дипломната ми работа. Три от тях бяха публикувани в първия брой на възроденото списание „Пламък“ през 1957 г. Зарът ми беше хвърлен.
Continue reading