25 ГОДИНИ БЕЗ ГОЛЕМИЯ НАШ ПРЕВОДАЧ
На Кръстан Дянков (1933–1999) дължим познанството си с големите образци на американската литература на ХХ век. Чрез неговите преводи ние се срещнахме със: Стайнбек, Колдуел, Ъпдайк, Чийвър, Сароян, Сандбърг, Фокнър. И това не бяха просто преводи, а претворяване. Владееше не само английския американски, но и българския език виртуозно. Беше ненадминат майстор в това свръх трудно и невинаги благодарно изкуство. Написа и много сериозни преводи към различни издания, работи за издателство „Народна култура“, за „Панорама“, Съвременник“ и редица други литературни издания. Беше не само преводач, но и литературовед и културолог, който се грижеше за чистотата и богатството на съвременния български книжовен език.
И без да бъде преподавател, учеше безкористно и всеотдайно младите си колеги.
През 2007 година Фондацията „Елизабет Костова“ учреди национална награда „Кръстан |Дянков“ за художествен превод от английски език.
Уважаеми Кръстан Дянков, позволете ми да започнем с този въпрос: Как се насочихте към изкуството на превода? Случайно или съзнателно? Имаше ли някакъв конкретен повод? Сред Вашето поколение преводачи, Вие сте сред първите, които се насочиха към английския език и по-специално към американската художествена проза. В първите две десетилетия след войната тя беше сравнително непозната, слабо представена, за разлика от френската или английската. И защо именно към американската?
Към превода се насочих отначало съвсем любителски. Бях още гимназист, когато ми попадна една брошурка, кратко жизнеописание на Блез Паскал, който по това време беше мой любимец в областта на физиката. Заех се да я преведа от английски, за да я прочетат съучениците ми. Усещането, че текстът ми се „подчини“, ми достави особена радост и по-късно, вече като студент, реших да превърна това любителско задоволство в професионално. Когато бях ученик, на мода беше немският. Навсякъде в България можеше да се намери едно немско списание, казваше се „Сигнал“. Беше богато илюстровано и се различаваше от българските тогава. Не обичах немците, които бяха завладели половин Европа. Като реакция срещу тях, се обърнах към английския и към американската култура и литература. След това учих в университета. Като студент започнах да се занимавам по-сериозно с езика на Шекспир и Байрон. Четях американски писатели. Първоначално преведох няколко разказа на Ърскин Колдуел, който беше и тема на дипломната ми работа. Три от тях бяха публикувани в първия брой на възроденото списание „Пламък“ през 1957 г. Зарът ми беше хвърлен.
Какво Ви дава и какво Ви отнема преводът? Мнозина колеги споделят, че преводът общо взето е неблагодарно изкуство… Освен, че у нас е зле платено…
Даде ми неизброими познания в безброй области: литература, история, обществени науки, фолклор, религия, но като че ли най-важното беше задълбоченото опознаване на нашия собствен език, нещо, което дори оригиналното литературно творчество не може да предложи. Амбицията за сътворяване на художествено, индивидуално писане, като че ли винаги ми е била чужда – стигало ми е това, че познанството с чуждата литература ми е предоставяло възможността да се изпробвам в литературоведската работа. А ми отне завинаги заблудата, че има непреводими текстове. Не, противно на това широко разпространено мнение, непреводими текстове няма!
Още нещо бих искал да подчертая: българският език съвсем не е беден и неразвит, както твърдят някои. Той е много по-силен и по-богат, отколкото сме склонни да вярваме. И не бива да го подценяваме, да казваме, че е беден… Бедни могат да бъдат само нашите познания…
Да, господин Дянков, това трябва да се знае от всички. Нашият стар и богат език, както и нашата древна култура, заслужават повече уважение и любов. Да не забравяме, че около 40 процента от лексикалния състав на прекрасния руски език, езика на Пушкин и Толстой, е наследен от старобългарския… И ние трябва да се гордеем с това.
Да, прав сте напълно. И съвсем не е редно да се казва „старославянски“, както, все още, е широко разпространен този неточен, измислен термин. Какво значи това „старославянски“, след като става дума за стария български език. А това „старославянски“ е нелогично. Нима в него влизат всички славянски езици: полски, чешки, словашки…
Мислите ли, че един професионален преводач на художествена литература може да работи с няколко езика и във всички жанрове?
Мисля, но не съм убеден, че успехът му за всеки език и жанр може да бъде равностоен. За всекиго има един и само един език, в чиито дълбини (а най-вече в съответната национална култура) той ще проникне най-добре. А за това е нужно доста време и сили, много труд, всеотдайност. Истинският превод не може да се прави между другото. Преводът е пресътворяване, а отговорността да си пресътворител е огромна. Това не е като да си пишеш свои работи, а да представиш на достойно ниво големите автори.
Споделяте ли своя опит с младите? Вие сте сред най-популярните и уважавани преводачи у нас.
Напоследък все повече. По едно време дори мислех да се откажа от активен превод (макар едното да не пречи на другото) и да дам натрупания си опит на онова поколение преводачи, които ще трябва един ден да ни сменят – надали ще се намери по-благодарна работа. Само че разбрах, предаването на опита не става с откъсване от професията, а тъкмо наопаки – с постоянно поддържане на наличната квалификация, дори може би и тук примерът е най-доброто обучение. Разбира се, младите по закон обичат сами да се сдобиват с необходимото, но усъвършенстването всякога става, когато следваш някакви образци. Помня колко трудно ни беше преди години, нямаше оформена българска школа за превода и всичко трябваше да налучкваме с много усилия. Сега младите могат да си спестят това. Бих казал, че вече имаме силна преводаческа школа, отлични познавачи и пресътворители на голямата световна литература.
Вашите по-конкретни препоръки за начинаещите преводачи?
Те произтичат от казаното дотук. Преди всичко убеденост, че професионалният избор не е плод на прищявка, а вътрешно усещане за необходимост, отдаденост на литературата, най-вече неотклонното желание да направиш достояние на другите онова хубаво, което си прочел на един чужд език. След първоначалното лутане (исторически период, течение, представители, стил и др.) трябва да намериш себе си съобразно своя личен вкус. Един текст не бива в никакъв случай да ти бъде чужд, още по-зле, ако ти е противен. Трябва да усещаш себе си в автора и автора в себе си – инак тъй необходимото покриване на автора с преводача никога не би се получило. Последно (разбира се, за този разговор), но по мое мнение най-важното – безпределна преданост към българския език. Само той (и нищо друго!) е ковкият метал в ковачницата на преводача.
С какво ви привлече работата над Вашия любим Уилям Фокнър? Посветихте му толкова време и сили досега… Написахте и чудесни предговори, истински студии към неговите издания у нас…
Та той е най-големият епик на съвременната американска литература, една малка „енциклопедия американа“. От него съм научил повече, отколкото от всички други книги за Америка. И не само това. Фокнър е непомръкващият пример, без който нямаше да има нито О’Конър, нито Тенеси Уилямс, нито Габриел Гарсия Маркес. Да не говорим какво велико предизвикателство е той за преводача. Какво изпитание, какво напрежение, изтощение на човешки умствени, та и физически ресурси и какво огромно удовлетворение накрая. С прозата му не можеш да свикнеш, не можеш я „научи“.
Бих казал, че Уилям Фокнър е велик. Той вечно ни изненадва, смайва, плаши и респектира, бяга от тебе, връща се, спотайва се, чезне и наново се въззема – огромен, непроницаем, вездесъщ…
Русе, май 1989
РАЗГОВОРА ВОДИ: ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ